Дукесата

Глава девета

Когато най-сетне стигнаха до тайната врата в западното крило, Тревилиън трепереше толкова силно, че Клер едвам го удържаше. Щом затвориха вратата, тя извика на помощ Оман. Великанът мигом изникна на стълбите, прихвана господаря си под мишниците и почти го пренесе горе.

Клер влезе в спалнята, когато Оман сложи Тревилиън като малко дете в леглото. Никога не беше виждала толкова бурен пристъп на треска. Състоянието на болния беше ужасно. Той се сви на топка и Оман го покри с одеялото.

— Ще оздравее ли? — попита тя. — Нима ще има сили да надвие тази болест?

Оман сви рамене.

— Ако такава е волята на Аллах — отвърна той и излезе от стаята. Клер реши, че е отишъл за лекарства, но когато той не се върна, тръгна да го търси. Завари го в гостната преспокойно да гризе един плод, загледан в луната навън.

Клер разбра, че не може да остави Тревилиън сам.

— Искам да намерите сестра ми — каза тя, колкото се може по-сдържано. Беше й дошло до гуша от слуги, които не си вършат работата. — Знаете ли коя е тя? Онова малко момиче.

Оман я погледна и кимна.

— Намерете я и от мое име настоявайте да каже на семейството, че съм болна. Никой не бива да научи, че тази нощ няма да бъда в стаята си. Нека сестра ми убеди Хари, че не съм в състояние да го приема… — Клер се замисли за миг. Какво да излъже госпожица Роджърс? Маймунката щеше да измисли нещо. — Кажете на сестра ми, че никой не бива да знае къде съм. Ще й платя за услугата.

Оман кимна още веднъж и излезе от стаята. Клер се върна при Тревилиън.

— Какво да сторя за вас? — попита го тя.

— Студено ми е. Умирам от студ.

Без да губи нито миг, тя легна при него в леглото и го притисна в прегръдките си, за да го стопли. Тялото му се тресеше в толкова силни гърчове, че и тя самата цялата подскачаше.

Притискаше се към него, галеше влажната му коса и му шептеше успокоително като на дете. Беше й странно и същевременно приятно да усеща мъжкото тяло. Той се вкопчи в нея, сякаш се боеше да не го остави.

— Тихо, мили — шепнеше тя. — Спи сега, спи.

Не знаеше дали я чува, но изглежда думите й въздействаха и когато погали широкия му гръб, той се успокои.

Зарови лице в шията й, сложи брадичката си на рамото й и след малко най-сетне гърчовете затихнаха. Клер погали слепоочията му, приглади черната му коса и се усмихна. Сега не й се струваше толкова голям, толкова язвителен в своя индивидуализъм и в циничния си възглед, че светът е лош. В този миг й приличаше на самотно малко момче, което се нуждаеше от нея. Целуна го по челото, когато се сгуши в тялото й.

След час Оман се върна и каза:

— Поръчението е изпълнено.

Клер, която държеше в прегръдките си Тревилиън, вдигна за миг очи към него. Но когато срещна погледа му, се изплаши. Имаше някаква промяна у него. И тъй като идваше от преговори с малката й сестра, Клер се досети защо е така смазан.

— Къде ви е смарагдът? — попита тя, когато забеляза, че големият квадратен камък липсва от тюрбана.

Оман само сви рамене.

— Временно ли й го дадохте или го подарихте?

— Отстъпих й го само за следващите три дни. Камъкът само ще спечели от това, че ще го носи такова младо и красиво същество.

— Ах, Маймунке — простена Клер тихо и погледна спящия в прегръдките й мъж. Като оставим настрана цената, малката щеше да си свърши добре работата, Клер го знаеше от опит. Несъмнено Маймунката щеше да е очарована да изплете мрежа от лъжи, които да внушат на хората в Брамли, че Клер лежи в стаята и не бива да я безпокоят.

Към полунощ Тревилиън заспа дълбоко и Клер се освободи от прегръдката му. Изправи се до леглото и го погледна от високо. Беше толкова капнала, че вече дори не чувстваше умора. Двата дълги прехода пеша, продължилите с часове танци и потресът от гледката на тежко болния Тревилиън я бяха съсипали напълно. Струваше й се, че ако легне, никога няма да има сили да стане отново.

Тревилиън лежеше по гръб и най-сетне спеше спокойно, настойчивите тъжни очи бяха затворени. Клер се наведе и отмахна влажните кичури от челото му. Косата му беше прекалено дълга, но въпреки това му отиваше. Оман беше запалил няколко свещи и на топлата им светлина тя се загледа в лицето му. Следобед му бе казала, че кожата му е загубила предишния си зеленикав оттенък и това беше вярно. Сега бе опъната и със здрав загар.

Докосна предпазливо продълговатия белег на лявата му буза, после другия отдясно и се запита какво ли ги е причинило. Това лице криеше тайни и тя изгаряше от любопитство да ги разкрие. Високи скули. Силна, енергична брадичка, покрита с небръсната четина. Гъстите му мустаци бяха меки на допир и сега забеляза, че покриваха наполовина една много чувствителна уста.

— Боже милостиви, Тревилиън, вие сте бил твърде привлекателен мъж — прошепна тя. Наистина, не притежаваше светлата, пращяща от здраве хубост на Хари. В някоя мелодрама Тревилиън би бил идеалното въплъщение на злодея, а пък Хари — на ангела. Може би трябваше да подшушне това на приятеля на Маймунката, онзи, който поставяше пиеси с един актьор.

— По-добре ли е?

Клер се сепна, сякаш я хващаха на местопрестъплението, че докосваше Тревилиън. Обърна се към Оман.

— Мисля, че най-лошото мина. Често ли страда от тези припадъци? — Клер се питаше дали това беше някаква неизлечима болест. Но всъщност боеше се да чуе, че Тревилиън е обречен.

Оман отново само сви рамене, което можеше да означава, че не знае, не го е грижа или че всичко е във властта на Аллаха.

— Ще ми донесете ли малко топла вода? Искам да го измия.

След няколко минути Оман се върна с кана топла вода и Клер изми лицето и шията на Тревилиън. Отметна завивката и разкопча колана, който стягаше килта. Внимателно и с известно страхопочитание откопча сребърната катарама, гравирана с емблемата на предводителя на клана, която прикрепяше карирания плат към рамото. Остави я на масичката до леглото.

Тревилиън спеше като мъртвец и сякаш нищо не можеше да го събуди. Дори не помръдна, когато Клер го обърна настрани, за да измъкне килта изпод тялото му. Ленената риза беше мокра от пот. Разкопча я до половината и изтри с влажна кърпа гърдите му.

Когато стигна ключицата, забеляза първия белег. Стресна се въпреки белезите на лицето му. Продължи да разкопчава ризата и откри още два белега. Тогава събра смелост и смъкна ризата докрай.

Гърдите му бяха мършави, но много мускулести. Колкото и слаб да беше в момента, очевидно бе човек, свикнал с големи физически усилия. Но онова, което особено я заинтригува, бяха многото светли белези по ребрата му. Докосна замислено браздите в кожата. Предполагаше, че са прободни рани с нож. Как ли ги е получил, питаше се тя.

Отстъпи крачка назад от леглото и се опита да си представи какво ли се е случило. Неочаквано й се прииска да го съблече напълно, за да види какво още са му сторили. Извика Оман.

— Помогнете ми да го съблека — каза тя и отбягна погледа на човека. Дано не си помислеше нещо лошо за американските момичета.

Тревилиън изстена, когато Оман с помощта на Клер успя да свали ризата от тялото му. По гърба му белезите бяха още повече. Четири от тях бяха в една редица, която се извиваше като дъга от гръбначния стълб през лявото рамо. Дали не бяха от нокти на голям хищник?

Клер отпрати Оман и се зае да измие и гърба на Тревилиън. После отвори шкафа до стената и намери там чиста риза. Беше доста странна риза, от фин памучен плат и щампована с малки кафяви и бели фигурки на хора. С неимоверни усилия успя да му я облече и тъкмо свърши, той започна отново да трепери. Без да се замисля, Клер легна отново при него, притисна го към себе си, погали го по челото и се опита да го успокои. Тревилиън се мяташе, разтърсван от нов пристъп на треска.

Той бавно идваше на себе си. Беше му трудно да си спомни къде се намира. Отначало му се струваше, че е отново в Пеша и че балдахинът над него е от леглото на Ниса.

Но когато извърна глава и видя каменните стени и тъмната, строга дъбова ламперия, отново си спомни всичко. Със сигурност главата му почиваше върху твърда женска гръд. Обърна се и видя, че Клер го притискаше в прегръдките си, преметнала крак върху тялото му. Тя спеше, но когато той се размърда, отвори очи и му се усмихна.

И така естествено, както денят сменя нощта, той сложи ръка на гърдите й и я целуна по шията.

За миг Клер затвори очи, усетила устните му по кожата си. Несъзнателно разтвори бедра, а Тревилиън се претърколи върху нея. Внезапно той се преобрази от болно дете в страстен мъж.

Устните му милваха шията й нагоре към ухото. Захапа меката висулка, докато ръката му галеше ненаситно гърдите й. Клер изви гръбнак срещу него.

Дланите му се спуснаха надолу по хълбоците й и погалиха бедрата, но той се спря, улови брадичката й и я накара да го погледне. Изглеждаше решен да й докаже, че не е безпомощният болник, а е той, Тревилиън.

Тя прочете зова в очите му и го отхвърли. Обърна глава настрани.

— Не — прошепна тя.

Без да каже нито дума, Тревилиън се отдръпна и Клер се изправи. Ръцете и тялото й трепереха неудържимо. Час по-скоро трябва да се махам от тук, помисли си тя и тръгна към вратата.

— От колко време си тук? — попита Тревилиън.

Тя се спря насред стаята.

— Две нощи и един ден — отговори тя, все още неспособна да овладее треперенето си.

— И се грижеше съвсем сама за мен?

— Оман ми помагаше. — Клер си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— А какво казаха онези, от къщата, за отсъствието ти? Навярно Хари се е тревожел.

Клер разбираше защо й задава един след друг тези делнични въпроси — боеше се тя да не си отиде, искаше да я задържи поне още малко.

— Никой не знае, че бях в твоята стая. Сестра ми убеди всички, че съм много, много болна и не бива да ме безпокоят. Сигурно е разправяла, че съм пипнала едновременно едра шарка и холера — или някоя друга ужасно заразна болест. — Гледаше го за пръв път открито. Никога не беше забелязала, че има толкова гъсти вежди.

Той се усмихна.

— Ти си наистина невероятна и имаш прелестна сестра.

— Тя не го направи безкористно. Отмъкна смарагда на Оман за три дни, а от мен поиска колието ми с рубините.

— И ти й го даде?

— О, да. Не харесвам рубини, приличат ми на капки кръв. Смарагдите са много по-хубави. Нежни като пролетна зеленина.

Той затвори очи и се отпусна върху възглавниците.

— Благодаря ти.

Тя още усещаше устните му върху шията си.

— Мисля, че сега си по-добре. Оман ми каза, че след пристъпите бързо се оправяш. Вече трябва да тръгвам.

Той я погледна с умоляващ поглед.

— Моля те, не си тръгвай.

Клер беше сигурна, че той твърде рядко употребяваше думата „моля“…

— Аз… аз не мога да остана тук.

Лицето му се изкриви в познатата иронично — проницателна усмивка.

— Тръгваш си, защото те целунах!

— Не биваше да го правим — каза тя тихо.

— Бях още съвсем унесен. Не бива да ми се сърдиш за това.

— Не ти се сърдя. Просто…

— Аха, разбирам. Хари, нали? Тревожи те това, че моите целувки ти харесват повече от неговите. Или Хари още не те е целувал? Доколкото си спомням, той обича конете повече от жените, а опитните жени — повече от девиците.

— За твое сведение, аз харесвам целувките на Хари — отвърна тя озлобено и заобиколи леглото, за да види лицето му. — Обичам всичко у него. Във всеки случай е по-хубав от теб — с твоите черни като катран очи и с обезобразеното ти от белези тяло. Бас държа, че Хари няма нито един белег.

Тревилиън продължаваше да се усмихва с превъзходство.

— Но ти познаваш моето тяло, а не неговото — каза той толкова тихо, че тя едва го разбра.

— Отвратителен си.

Тя се обърна да си върви, но той я хвана за китката.

— Извини ме — каза той. — Извини ме за това, че поисках да любя една хубава жена, която лежеше в леглото ми. Това беше наистина отвратително от моя страна. Извини ме също, че завиждам на Хари, на когото всичко пада от небето. Права си: това е достойно за осъждане. В бъдеще ще се постарая да се владея по-добре.

Тя го изгледа гневно.

— Това не е искрено извинение.

— Но и не може да бъде такова, нали? Наистина може да ме проклинаш, но как да се разкайвам за нещо, което на драго сърце бих повторил?

Клер се разсмя.

— Ти наистина си отвратителен. — Искаше да измъкне ръката си, но той не я пускаше.

— Остани при мен. Хайде да си поговорим — помоли той и за миг тя съзря откровеност в очите му и молба, която беше искрена.

— За какво? — Още в мига, когато го каза, знаеше, че е загубена. Сама беше доловила в гласа си желанието да остане при него. — Аз трябва… — започна тя отново.

— Защо искаш да станеш дукеса? — попита той.

— Смешен въпрос. — Клер дръпна по-силно ръката си и я освободи от менгемето на дланите му. — Ако трябва да попитаме всички жени на света дали искат да станат дукеси, ще ми се да видя онази, която ще откаже.

— Дори кралиците, и принцесите ли?

— Мисля, че кралиците и принцесите с особено удоволствие биха станали дукеси. Престиж без всякаква отговорност.

— И ти ли това искаш — престиж?

— Аз искам Хари. Но сега наистина трябва да тръгвам.

— Не, не, остани още… разкажи ми нещо.

— Имаш предвид приказка?

— Не, истинска история. Разкажи ми за… — Той трескаво търсеше тема. Нещо такова, което да я накара да остане още малко при него. Тя му създаваше чувството, че наистина може да се излекува — не само от маларията, но и от всички рани, които беше получил през живота си. — Разкажи ми за своите родители.

Тя помълча малко.

— Ще ти разкажа една любовна история — истинска при това. Майка ми някога е била много хубава жена.

— Толкова хубава, колкото малката ти сестра ли? — Погледът му се насочи към гърдите й и гласът му стана тих и съблазнителен: — и като теб?

— Искаш ли да чуеш историята или не? — скара му се тя, но обърна настрани поруменялото си лице.

Той се усмихна и се облегна на възглавниците, явно доволен от въздействието на думите си.

— Да, разбира се.

— Трябва да се закълнеш в живота си, че няма да казваш на никого онова, което сега ще ти разкажа. Майка ми ще ме убие, ако научи. Тя би ме убила и ако разбере, че знам.

— Заклевам се — каза Тревилиън и се постара да изглежда сериозен.

— Майка ми с голямо удоволствие разказва, че произхожда от стара и уважавана вирджинска фамилия, но в действителност е прекарала детството си в дървена колиба в Смоуки Маутнънс. Израснала е без образование и бедна като църковна мишка.

— Но била хубава?

— Много хубава. На седемнадесет година напуснала бащиния си дом и заминала за Ню Йорк. Не знам откъде е взела пари за пътуването. Маймунката твърди, че баща й предния ден продал няколко свине и майка ми откраднала парите, докато родителите й спели, и запрашила за Ню Йорк. Но аз съм винаги малко скептична към историите, които разказва сестра ми. Така или иначе майка ми си платила пътуването и се появила в Ню Йорк в скъп костюм. Тук си намерила работа в парфюмерийния отдел на един елегантен магазин. И там се запознала с баща ми, влюбила се, омъжила се за него и двамата живеят щастливо заедно до ден-днешен.

— Разбирам — каза Тревилиън след известно време. Лицето му нямаше вече това меко, съблазнително изражение, а изглеждаше съсредоточено и напрегнато, както винаги, когато трябваше да реши някаква гатанка. — Двамата са се възползвали от великата американска свобода, с която твоята страна толкова се гордее, спечелили огромно състояние и направили от теб богата наследница и кандидат — дукеса.

— Не е точно така.

— Нима? — Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш би пробил дори стена.

— Моят дядо — бащата на баща ми — беше известен като Командора.

Тревилиън вдигна изненадано глава и я погледна с блеснали очи.

— Както виждам, името не ти е съвсем непознато — каза Клер и се усмихна, доволна, че е успяла да го впечатли.

— Каква щастлива случайност, че майка ти се влюбила тъкмо в сина на един толкова богат човек.

— Да. Може би няма да ми повярваш, но дядо ми съвсем не мислел да затрупа младоженците с пари. Във всеки случай не и със значителни суми. Те получавали десет хиляди долара годишно.

— Значи умирали от глад.

— За човек, свикнал да живее на широка нога като баща ми, това действително били трохи — отвърна тя светкавично.

— Но двамата с майка ти това не ги е смущавало. В края на краищата те се обичали.

Клер не позволи да я извади от равновесие със своя цинизъм.

— Когато дядо почина преди петнадесет години, остави в наследство около тридесет милиона долара. Той завеща на баща ми десет милиона, на майка ми също десет — дядо винаги защитаваше правото на жената на независимост — и на мен останалите десет като имущество под опека.

— А какво получи твоята достойна за възхищение сестра?

— Тогава тя още не беше родена.

— Мога да си представя, че и за нея ще има достатъчно пари.

Клер не отвърна нищо на думите му.

Той я погледна внимателно. Тя пререждаше машинално предметите на масата до леглото.

— И какъв е краят на историята? — попита той.

Клер не желаеше да му разкрива повече от вече казаното. Защо той никога не се задоволяваше с думите й. Защо ровеше като куче, надушило кокал под повърхността?

— Краят на историята ли? Той е съвсем прост. Моите родители похарчиха наследените пари.

Тревилиън направи ужасена физиономия. Клер се усмихна едва-едва.

— Баща ми е почитател на хубавите неща в живота. Пада си по коне, бренди и пътешествия със собствената яхта.

Значи безделник, реши Тревилиън.

— А майка ти? Тя как успя да пропилее своето наследство?

— Държеше на всяка цена да влезе в обществото, до което не е имала достъп като дете. И затова поддържаше салон и даваше приеми.

— Тя е прахосала десет милиона за партита? — попита той недоверчиво.

— Родителите ми похарчиха доста пари и за моето възпитание. Имах всичко, които исках. Същото важи и за Маймунката.

На Тревилиън му потрябва време, за да смели чутото.

— И значи сега твоето семейство притежава само имуществото под опека, което ти е завещал дядо ти?

— Да.

— И какви претенции можеш да повдигнеш ти за него?

— След смъртта на дядо всяка година ми се изплаща една четвърт от лихвите.

— Това означава, че в действителност сама си плащала за възпитанието и образованието.

Тя не отговори на хапливата му забележка.

— А когато се омъжа, ще получа капитала.

— Искам да чуя цялата история! — извика Тревилиън. — Хайде, изплюй проклетото камъче!

— Ще получа парите само при условие, че моите родители одобрят човека, за когото искам да се омъжа. Дядо е включил това условие, защото вече имал горчив опит с по-младата си сестра. Подарил й цяло състояние, а тя се запознала с някакъв нехранимайко и се омъжила за него. Негодникът пропилял всичко до последното пени.

— И какво направила тя после?

— След като парите се изпарили, се върнала при дядо ми и заживяла при него.

— И предполагам, че докато бил жив той, вече не й е дал нито пени.

— Нужно ли е да сте винаги толкова циничен? Когато дядо умря, тя продължи да си живее доста прилично от лихвите на сумата, която той й остави. Но дядо ми се е заклел още навремето, че повече няма да облагодетелства нехранимайковци.

— Значи е държал под контрол близките си?

— Той не обвърза с никакви условия наследството, което остави на майка ми и баща ми — възрази ядосано Клер.

— И така, сега имаш двама родители без средства за съществуване и сестра, която няма да получи нито пени от наследството на дядо ти. А кой ще вземе твоето наследство, ако се омъжиш за човек, който родителите ти не харесат?

— Не зная — отвърна тя тихо.

— Мисля, че Хари е добър за тях — каза Тревилиън.

— О, да. Майка ми твърди, че дори да притежаваше сто милиона, пак нямало да попадне в такива отбрани кръгове на обществото. И баща ми напълно одобрява начина на живот, който водят Хари и приятелите му.

— Тоест това, че прекарват дните си като убиват животни, а вечерите — като преяждат и пият бренди до безсъзнание?

— Но Хари управлява тази огромна къща и още три такива! Това поглъща цялото му време!

— Милото ми трудолюбиво и съзнателно американче, налага се да ти възразя, че Хари управлява своите имения толкова, колкото ги управлявам и аз. Той наема хора, които го вършат вместо него. Ако някой тук въобще управлява, това е майката на Хари.

— Не е вярно! Хари е принуден всеки ден да пътува по работа.

— Но под работа Хари разбира различно нещо. Той посещава различни магазини. Разглеждала ли си по-отблизо къщата? Тя е претъпкана с картини, мебели и финтифлюшки от всевъзможни епохи, а пък конюшните — с коне и екипажи. Тукашните дукове винаги са се женили само за богати жени и са прекарвали времето в безделие и разсипничество. Хари е възпитан в тази традиция.

— Да не искаш да кажеш, че той се жени за мен само заради парите ми?

— А ти не се ли омъжваш за него само защото искаш да станеш дукеса?

— Не, аз обичам Хари! Обичам тази къща и начина на живот в нея. Обичам и хората, които живеят тук, и страната!

— Ти обичаш романтиката. Ти обичаш това, което смяташ за истината. Ти обичаш — какво невероятно съвпадение! — точно същото, което искат за себе си твоите родители, за да станеш дукеса, да получиш наследството на дядо си и да им осигуриш живота, който те са свикнали да водят.

— Знаеш ли, не те харесвам много.

— Повече харесваш Хари?

— Много повече. Той е добър, мил и…

— … хубав.

— Да — потвърди тя предизвикателно и вдигна брадичка.

— Хубавата външност е позволила на поколения дукове Макарън да се женят за богати жени.

Клер замълча.

— И били ли са щастливи тези богати жени с дуковете Макарън?

— Повечето — да. Доколкото мога да съдя, мъжете от семейството трябва да са били превъзходни любовници и, противно на очакванията, до голяма степен верни на съпругите си.

— А какво повече може да иска една жена, нали? — попита Клер тихо.

— Ако аз бях жена, щях да искам много повече от мъжа — извика Тревилиън, сякаш и навън трябваше да го чуят.

Не й хареса обратът, който взе разговорът.

— Време е да се прибирам. Хари ще се върне днес и искам да го видя. Надявам се, че вече си добре, и ще кажа на Оман да…

Когато минаваше покрай него, Тревилиън посегна към ръката й и за миг я улови.

— Не си тръгвай — прошепна той.

Клер го погледна в очите и за частица от секундата надзърна като че ли в дъното на душата му. За нищожен миг проникна под студената му грапава обвивка и разбра, че е самотен. Толкова самотен, колкото и аз, помисли си тя. И също толкова отритнат от обществото.

Мигът отлетя толкова бързо, колкото се появи и на лицето му отново се изписа онзи подигравателен израз, който й препречваше всякакъв достъп до душата му. Отблъсна рязко ръката й.

— Тръгвай, върви при своя дук. Ще видиш коня, който е купил за теб. — Тревилиън й обърна гръб.

Клер бързо взе решение. Наистина, каза си, че ще остане, защото той е болен и се нуждае от грижи. Но в себе си знаеше истината. Нуждаеше се от неговата компания, от острия му като бръснач ум, който я пришпорваше да мисли. Трябваше да признае — той й се надсмиваше, беше присмехулник и циник, но у него имаше виталност, която я заразяваше и й даваше чувството, че също е жива.

Клер без обяснения излезе от стаята, за да поговори с Оман. Написа бележка, с която съобщаваше на Маймунката, че няма да се върне преди вечеря и я молеше да залъгва дотогава Хари.

Когато Клер се върна при Тревилиън и му каза, че е уредила така нещата, че да остане при него чак до вечерта, той не си направи труда да й благодари. За миг се почувства изкушена да промени решението си, но мисълта да прекара деня с роднините на Хари й беше толкова противна, че беше готова почти на всичко, за да го избегне.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — На карти ли ще играем?

— Ще пиша три часа, а после…

— Сядай тогава, а аз си тръгвам.

При тези решителни думи той едва не се разсмя.

— Ще те бия на шах — каза той.

— Така ли? Толкова ли си сигурен?

По-късно Клер се мъчеше да запази в паметта си този ден като един от най-забележителните в живота си. Беше виждала Тревилиън да се занимава с различни неща и да общува с други хора, но за пръв път тя самата ставаше единственият обект на вниманието му.

Играха шах по много особен начин. Тревилиън дори не поглеждаше към дъската. Клер му казваше коя фигура е преместила и той веднага, без секунда колебание, й казваше къде да премести някоя от фигурите му.

И докато играеха, разговаряха. По-скоро — той задаваше въпроси, а тя отговаряше. Мъжете, с които досега беше общувала, искаха да говорят само за себе си, но Тревилиън беше любопитен да научи всичко за нея. Интересуваше се не само как е живяла в Ню Йорк, какво е чела и видяла, но и какво е мислела.

Какво е мнението й за английските мъже и по какво се отличават те от американските? Ами жените? Разпитваше я каква е разликата между американския и британския начин на живот.

Клер се замисли за миг.

— Не разбирам отношението на английската аристокрация към парите. Ако един американец се нуждае от пари, той ги печели. Намира начин да инвестира, да изнамери нещо ли пък си намира работа. Изобщо труди се, за което му плащат.

— А англичанинът не, така ли?

— Не знам, тук обикновеният човек също работи, но на аристократите дори не им хрумва, че трябва сами да вършат нещо. Напоследък чух, че граф Енгю бил почти банкрутирал, и всички говореха само за това, че трябвало да продава хубавите си земи и къщите си. Позволих си да забележа, че щом земите му са плодородни, той би могъл да ги обработва и така да покрие дълговете си.

Клер направи своя ход на шахматната дъска и го погледна.

— И знаеш ли какво стана? Всички в стаята млъкнаха и ме изгледаха така, сякаш бях казала нещо неприлично.

Тревилиън не откъсваше очи от нея. Не си даваше труд дори да погледне или докосне фигурите си, цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето срещу него.

— Но въпреки това ти искаш да станеш част от тази аристокрация?

— Омъжвам се за Хари, защото го обичам — отсече тя.

— А какво мислят англичаните за теб?

Клер се засмя.

— Изглежда ме смятат за кръстоска между индианец и кабаретна актриса. Прекалено често ги шокирам.

— Представям си. Не вярвам благонравна английска девойка да се съгласи да живее в дома на мъжа преди сватбата, както ти постъпи.

Тя не се разсърди от тази забележка.

— Така е — призна тя. — Но ние с Хари почти никога не оставаме насаме, а ти си… — „достатъчно стар, за да ми бъдеш баща“, искаше да каже, но когато Тревилиън повдигна вежди, тя извърна поглед, изчерви се и изтърси: — На колко години си всъщност?

Беше забелязала, че той иска да знае всичко за другите, но никога не казва нищо определено за себе си. Замълча и сега за възрастта си. Сякаш недочул въпроса, продължи да я разпитва за семейството й. Искаше да знае защо викали на очарователната й по-малка сестра Маймунката.

— Красотата на Сара Ан е нейното нещастие — отвърна Клер не без раздразнение. — Роди се хубава и оттогава надали е имало ден, в който някой да не й го каже. Току-що се беше научила да говори, когато се покатери върху скута на един от богатите, дебели приятели на баща ми, посочи с пръстче към диаманта, който той носеше на верижката на часовника си, и го попита дали ще й подари блестящия камък. Гостът намери това за очарователно, подари й диаманта и така я тласна по пътя на покварата. Оттогава насам Маймунката е убедена, че не бива да прави нищо за другите, ако те не й платят за любезността.

— Което, изглежда, е типично американска черта.

— Присвояваш си правото да критикуваш страната ми! — кипна тя. — В сравнение с Америка тук е… — Успя да се овладее. По-добре да не му казва какво мисли за неговата страна.

Но Тревилиън притежаваше невероятна дарба да развързва езиците на хората. Впери хипнотизиращите си очи в нея, сякаш нямаше да отстъпи, докато не му каже какво мисли за страната му.

Тогава тя бавно и отначало колебливо започна да му описва впечатленията си от Англия и Шотландия.

— Това е страна, която живее в миналото.

— Но ти каза, че обичаш тукашните традиции. Беше толкова трогната от стария Мактарвит. И клетият Хари едва не умря от студ, когато забеляза колко си впечатлена от неговия килт.

Клер хвърли многозначителен поглед към шотландската носия, която висеше върху облегалката на стола. Той също беше носил килт.

За пръв път Тревилиън се съсредоточи над шахматната дъска и, изглежда, се замисли за следващия ход.

— Значи не си убедена традиционалистка?

— Обичам историята на тази страна, но зная също, че времето не може да се спре. Езеро без отток се превръща в блато. Трябва да има развитие и промяна, за да оцелее една страна.

— Не мога да се начудя как съчетаваш възторга си към килта и американския си възглед, че всичко трябва да се променя. Какво му е лошото на сегашното положение? Говориш като онези проклети мисионери, които искат да покръстят горките диваци.

Клер го погледна изненадано.

— Дори не съм споменавала за религия. Става дума не за вяра, а за баня.

С радост видя как винаги бистрият му, изпитателен поглед се замени с пълно недоумение.

Клер стана и отиде до прозореца.

— Виж само тази прекрасна къща. Виж хората, които я обитават. Живеем в края на деветнадесети век. Почти сме пред прага на двадесетия, но в тази къща няма клозети. — Тя вдигна патетично ръце. — Хората тук са принудени да използват нощни гърнета. Прислугата мъкне водата за къпане и миене с кофи нагоре по стълбите. — Погледна през прозореца и после пак към него. — Да, аз обичам историята на тази страна. Ако имах власт, бих накарала всеки мъж, жена или дете тук да научи историята на своите прадеди. Тъжно е, че шотландците, с които се запознах досега, не знаят нищо за своята история. Децата не познават старинните балади. Само малцина от възрастните помнят кръвта на героите, загинали за шотландската независимост.

— Какво общо има всичко това с банята?

— Има много общо. Хубаво е човек да познава миналото на страната си, но не е хубаво да живее в него. Изглежда хората тук са забравили старите обичаи и предания, но са съхранили старите навици.

— Бях останал с впечатлението, че обожаваш всичко шотландско.

— Все се опитваш да ме изкараш наивна, но не съм чак дотам сляпа. Мактарвит живее в една дупка, построена вероятно поне преди триста години.

— Стори ми се, че ти хареса.

— Да, но не ми хареса бедността на хората, които надойдоха от махалите. Лорд Мактарвит краде добитък с риск да си навлече гнева на дукесата, за да се нахрани, и несъмнено раздава повечето месо на съселяните си. Той…

— Мактарвит да раздава нещо? Ха-ха-ха!

— Откраднал е няколко телета. Да не мислиш, че сам човек може да изяде всичкото месо?

— Вероятно ги е клал едно след друго.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— И така да е. Мислиш ли, че може да изяде сам цяло теле?

Тревилиън се облегна назад и я загледа с нов интерес.

— И кое би избавило според теб тези хора от немотията? Американски фабрики? Американски железници, които да ехтят през планините? Или направо да се вдигнат канарите във въздуха? Може би в страната трябва да нахлуят реки от туристи, които да зяпат чудатите шотландци в карирани поли?

Клер се тръсна на стола.

— Не знам — промърмори тя. Тревилиън я гледаше настойчиво.

— Всъщност защо си се загрижила какво ще стане с тукашните хора? Ти ще си получиш парите и дука. Какво искаш повече?

— Все още не ме разбираш, нали? Като дукеса ще нося голяма отговорност. Мое задължение ще бъде да се грижа за добруването на тези хора. Ако гладуват, аз ще трябва да разреша проблема.

Тревилиън презрително се изсмя.

— Тези хора отдавна не са ни крепостни. Те само обработват нашата земя под аренда. Дукът вече не ги съди и не решава съдбата им. — Той вдигна вежди. — Ти искаш тоалетните на двадесети век и клана на шестнадесети век.

— Може би — каза тихо Клер. — Всичко изглежда толкова сложно.

Седеше със скръстени ръце и известно време размишляваше над този проблем. После се усмихна.

— Не знам какво точно бих направила. Но съм твърдо решила да опитам.

— Вярваш ли, че майката на Хари ще ти разреши да правиш каквото си поискаш?

— О, да. Хари ми каза, че ще мога да правя каквото аз намеря за правилно.

Тревилиън изръмжа недоверчиво. Клер погледна към шахматната дъска и видя, че той междувременно бе продължил да играе сам срещу себе си.

— Спечели или загуби? — попита го тя.

— Спечелих, разбира се — отвърна той сияещ.

Клер се засмя от сърце и за момент се почувстваха толкова близки. Приятели сме, помисли си Клер. Въпреки някои случки, за които беше по-добре да ни си спомня, лека-полека ставаха истински приятели.

— Разказах ти неща, които досега не съм разказвала на никого — каза тя тихо. — Издадох ти тайната на майка си и споделих с теб мисли, които не съм казвала на никого. — Нарочно помълча малко. — Богатството не е леко бреме. Не беше лесно да отрасна като внучка на Командора. През моя живот… — Тя спря и вдигна ръка да се защити от упрека му. — Знам, знам — ти ще възразиш: през твоя толкова кратък живот. Вярно е, че не съм живяла много, но съм живяла доста съзнателно. Моите родители… не са… — Търсеше думи, които да не прозвучат жалостиво.

— … Май не са се държали винаги като възрастни — притече й се на помощ Тревилиън.

— Да, точно така. Често имаше периоди, в които имах чувството, че аз съм възрастната.

От всичко, което Тревилиън беше чул за нейните родители, беше останал с впечатлението, че те са зрели като шестгодишни деца. Представяше си как тези богати, разглезени хора се осланяха във всички възможни случаи на младото момиче пред него: тя ще се омъжи за онзи, когото те одобрят, за да получат онова, към което се стремят с всички сили. Бяха получили шанс в живота, какъвто се пада на изключително малко хора и го бяха проиграли безсмислено. И сега очакваха от Клер да им даде втори шанс.

— Ти ми разказа живота си.

— Да. — Тя се обърна и погледна през прозореца. — Имало е много хора, които са търсели приятелството ми — но рядко заради самата мен.

— Търсели са те заради парите ти — каза той брутално.

— Да, точно така.

Когато тя не продължи мисълта си, той се помъчи да отгатне какво искаше да каже с последните си думи.

— И сега се питаш дали и аз не ламтя за парите ти?

— Може би — прошепна тя. — Винаги, когато хората са мили с мен, ставам подозрителна.

— Но не и към Хари.

Тя се усмихна, когато спомена Хари, но мигом забрави за годеника си. Потъна в тъмните очи на Тревилиън, които сякаш изпълваха цялата стая.

Опомни се и погледна часовника на гърдите си.

— Ще тръгвам. Време е да се облека за вечеря. За нищо на света не искам да пропусна изненадата с коня. А и ми е домъчняло за двете сестри, които крадат сребърни прибори от масата.

— Не казвай само, че двете стари дами са още живи!

— Живи и здрави са и си крадат на воля!

Тя пристъпи към леглото.

— Няма да умреш докато ме няма, нали?

— Няма, разбира се. А ако се случи нещо, Оман ми е под ръка.

— Имаш страшен помощник! Излезе и те остави на самотек — без всякакви грижи.

— От опит знае, че оздравявам по-бързо с хубаво момиче в леглото.

Клер се изчерви до корена на косите си.

— Направо си невъзможен. Настоявам да вечеряш добре и после да спиш.

— Слушам, мадам — отвърна той покорно. От вратата още веднъж се обърна към него.

— Уили, много ти благодаря, че си мой приятел.

Очите му се разшириха, когато употреби детското му име, но премълча. Човекът, който се грижеше така за него, имаше право да го нарича както му харесва. Усмихна й се и тя излезе от стаята.

Клер изтича надолу по старото вито стълбище, но долу й хрумна да попита Тревилиън може ли да вземе някои от книгите му. Качи се отново горе и влезе в гостната му. Оман не се мяркаше никъде, а когато надникна в спалнята, установи, че Тревилиън вече е заспал.

Извади една книга от вградения шкаф и се обърна да си върви. Но в последния миг реши да разгледа единадесетте маси, превърнати в писалища.

Още от първи ден изгаряше от любопитство да узнае какво пишеше Тревилиън. Погледна още веднъж към спалнята, в която цареше пълна тишина и се доближи до първата маса.

На нея лежаха натрупани цяла грамада бележки. Бяха изписани с най-ситния почерк, който беше виждала през живота си. Взе едно по-голямо листче, но не успя да разчете нищо.

След като надникна още веднъж в спалнята, отнесе бележката до прозореца и я вдигна срещу залязващото слънце.

Доколкото разбираше, това бе описание на градска крепостна стена. Посочваха се данни за височината, ширината и материала на отбранителното съоръжение. Върху гърба на бележката намери размерите на отделните камъни и началото на теоретично изложение за времето на градежа.

Остави бележката върху първата маса и отиде при следващата. На нея, изглежда, имаше само преводи на стихотворения от непознат за нея език. Не схващаше смисъла на написаното и затова продължи по-нататък. Четири маси очевадно бяха определени за преводи от различните езици. На друга бяха натрупани ръкописи, посветени на Китай. Ръкописите върху следващата разказваха за търсене на злато в Арабия.

Едва когато стигна до седмата маса, започна да се досеща. Тук откри проект за азбука на пешански език. Не че разбираше този език, но отстрани имаше множество бележчици, които описваха звуковете в него. А името на Пеша се срещаше навсякъде.

На Клер й се подкосяваха краката, когато се върна при първата маса и още веднъж разгледа внимателно дребния почерк върху малките бележки. Беше чела, че капитан Бейкър често посещавал народи, настроени враждебно към писането, фактът, че си води бележки, би могъл да му струва живота. По тази причина той често пишел върху миниатюрни листчета, които можел да скрие мигновено. Когато прочете на времето разказа на капитан Бейкър за тайните му записки, тя се възхити от дързостта му. Ако бяха намерили дори само една бележка у него, щяха да го убият на място.

Вземаше късчетата хартия от масата и четеше, колкото можеше: записка за езика на Пеша и жителите й, миниатюрни скици на пешанци и техните дълги одежди, с ръце, от горе до долу отрупани с накити; записки за размерите на стените и разстоянията между тях.

Насочи се към осмата маса и преживя най-големия шок в живота си, тъй като там намери бележки за самата себе си, написани, както веднага позна, с дребния уверен почерк на Тревилиън. Беше записвал всеки разговор, който бяха водили досега. Прелисти набързо страниците, в които се разправяше как се опитвала да излезе на глава с обитателите на Брамли. Тревилиън блестящо я описваше като добронамерено, но твърде наивно дете.

Сред изписаните страници намери още скици. Вече беше виждала стотици илюстрации на капитан Бейкър и познаваше отлично стила му. Най-отгоре имаше скица, изобразяваща как е преметнала Хари върху един стол и го тупа по гърба, за да излезе костилката, с която се задавил. Тя беше грамадно, прилично на кон женище, а Хари — малко слабовато човече. Друга рисунка я показваше седнала до прозореца на Тревилиън и забила нос в някаква книга, да гризе ябълка. Отдолу пишеше: „Богата американка чете капитан Бейкър на латински.“

Откри трета скица, на която беше възседнала подплашен кон. Размахваше камшика, за да накара стар болен човек да усмири коня й. На друга карикатура седеше начело на невероятно дълга маса, с херцогска корона на главата, а от двете й страни бяха насядали роднините на Хари, всичките великолепно шаржирани.

Бавно, безкрайно бавно остави листовете на масата и пристъпи към прозореца.

— Намери ли каквото търсеше? — попита Тревилиън зад гърба й.

Клер дори не трепна, когато чу гласа му. Обърна се и го видя, облечен в странен халат, да й се усмихва, сякаш очакваше да бъде поздравен, задето толкова дълго е опазил тайната си.

— Ти си капитан Бейкър — успя да прошепне тя.

— Точно така — гордо произнесе той и зачака.

— Трябва да вървя. Хари вече си е дошъл.

Усмивката угасна върху лицето на Тревилиън. Улови я за ръката, преди да стигне до прага.

— Само това ли ще ми кажеш? Преди ме засипваше с въпроси за капитан Бейкър.

Клер дори не го погледна.

— Няма какво повече да кажа. — Колкото се може по-учтиво освободи ръката си и тръгна надолу по стълбата.

— Ще те видя ли утре? — извика той след нея.

Тя се спря и се обърна назад.

— Не. — И продължи надолу.

— Все ми е едно дали ще дойдеш ли не — извика Тревилиън след нея. Ех, тези женски настроения, помисли си той. Току-що се бяха запознали и тя обяви капитан Бейкър за велик човек… да, точно думата велик беше употребила, а сега, когато кумирът й стоеше пред нея от плът и кръв, побягна като от чума.

Тревилиън тръсна глава, може би пък избяга, обзета от страхопочитание през него? Такова нещо беше забелязвал и у други свои почитатели. Едва говореха от смущение.

Той се усмихна и се втурна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Настига я точно до вратата към градината и я дръпна назад.

— Няма причина да се боиш от мен — каза той. — Нали видя, че съм човек като всеки друг — същество от плът и кръв. Може пак да идваш при мен.

— Може ли?

— Да — отвърна той. Изобщо не усети иронията във въпроса й.

Тя стоя почти цяла минута, вперила очи в него.

— Белезите по бузите ти са от африканско копие нали? Влязло е от лявата страна и е излязло от дясната.

Той кимна.

— А белезите по ребрата ти са от африкански лъв, който те е нападнал отзад?

Усмивката му стана по-широка. Действаше му като мехлем на душата, че тази жена знаеше толкова много за него. Подвизите му бяха известни на доста мъже, но за малко жени книгите му бяха достъпни.

— А белезите от нож върху гърба ти? — попита тя.

На това той не даде отговор веднага.

— Ти си посветен в суфизма2 — каза тя тихо. Той беше силно впечатлен от разкритията й. Клер невесело се усмихна.

— Сега знам това, което другите не знаят. Ти наистина пишеш, че си бил посветен в суфизма, но един критик заяви, че било невъзможно да останеш жив след онези… ритуали. Ако си спомням добре, става дума за церемония, при която си изпаднал в транс и после сам си нанасял раните… — Тя не искаше да си представя какво е правил със себе си по време на този ритуал, но в края на краищата той беше учен, каквито преди него не е имало. Не се задоволяваше да изследва основно една тема — искаше да изпита всичко сам. За да бъде посветен в суфизма, трябваше да изпадне в транс и да се пробожда с нож, докато пее и танцува. Посветеният в суфизма можеше да лекува раните на учениците си, като сложи ръка върху тях.

С лек поклон Тревилиън потвърди точността на думите й. Клер го изгледа слисана и улови дръжката на вратата. Той сложи ръка върху нейната.

— Каквото било — било. Може винаги да идваш при мен. Ще те науча… — Той се усмихна. — Ще те науча на езика на Пеша.

Тя изтегли ръката си изпод неговата.

— А на какво ще те науча аз?

— Да ме научиш? Аз владея всички езици, които говориш. Аз…

— Може би ще дообогатя представите ти за богатата американка? Какви чувства изпитва в стремежа си да стане дукеса?

— Не те разбирам!

Тя трябваше да излее гнева си. До преди миг се надяваше, че ще успее да избяга в градината, преди да избухне.

— Ще напишеш ли книга, като използваш онези там бележки от масата? Твоите наблюдения и анализи върху моя душевен живот? Ще виждам ли карикатурите си във всички книжарници по света?

Мина време, докато Тревилиън проумее за какво говори.

— Както вече си се убедила, записвам си всичко, което наблюдавам.

— А също и за онова, което приятелите ти споделят с теб? — Тя се усмихна с горчивина. — Сега, когато разкрих тайната ти, не мога да разбера защо веднага не отгатнах кой си. Белезите. Студените очи, които виждат всичко и аутопсират всеки, за да го опишат за каталога. Ще ми дадеш ли латинско название, тъй като пръв си ме идентифицирал? Americana bakera, може би? Ще претендираш ли за авторски права или не съм достатъчно интересна за теб?

— С какво съм заслужил такава жестока присъда? Не съм сторил нищо, което…

— Наистина ли не си? При всеки удобен случай разпитваше за мен и за семейството ми. Искаше да разбереш какво мисля за хората, които са ми близки. — Клер прехапа устни от гняв. Какво е мнението ми за капитан Бейкър. — Изгледа го от главата до петите. — А ме разпитваше всъщност за самия себе си. Та това си е като да подслушваш зад вратите, не е ли така, капитан Бейкър? Или може би Тревилиън? Или въобще без име, анонимен, както досега?

Отново посегна към дръжката на вратата, но той й препречи пътя.

— Не исках да те засегна. Имам сериозни основания да крия истинската си самоличност.

— За да подслушваш хората, нали?

— Не подслушвам никого.

— Може би жителите на Пеша са на друго мнение. — По лицето му личеше, че още не разбира какво имаше пред вид. — Нека да ти обясня нещо, пък ти се наричай както си искаш — не съм дивачка в африканския пущинак, която да оглеждаш с изследователски интерес. Като си помисля само как ме наблюдаваше в къщата на Мактарвит! И сетне, как тук… като се грижех за теб… — Отстъпи крачка назад, сякаш не понасяше присъствието му. — Не съм от онези примитивни същества, чиито обичаи и навици толкова те очароват. Аз съм американка, много богата американка, и ако публикуваш нещо за мен, ще те съдя.

Той примигна няколко пъти и после се отдръпна от пътя й.

— Няма да пиша нищо за теб. Сбогом. Желая ти много щастие с твоя дук.

Дори не му кимна за сбогом, когато мина покрай него и излезе в тъмната градина.