Дукесата

Глава двадесет и четвърта

Когато се почука на вратата й, Клер помисли, че е лакеят, който трябваше да свали куфарите й долу. От смъртта на Ниса бяха изминали четири дни и тя реши, че, е крайно време да напусне къщата на своя годеник. Хари се беше опитал да говори с нея за датата на сватбата, но Клер беше прекалено съкрушена, за да мисли за нея. За огорчение на родителите им и Клер, и Сара Ан бяха в траур. Но през последните дни родителите им без друго много се оплакваха от тях. Нито майка им, нито баща им искаха да напуснат Брамли.

— Не разбирам защо да не се омъжиш тук — каза Арва. — Харесвам тази къща и искам да остана.

Клер й беше казала, че трябва да отпътуват. Арва се оплакваше, че двете й дъщери са заприличали на монахини в черните си дрехи. И че било цяло чудо, дето дукът още искал да се ожени за Клер.

— Има стотици рухнали покриви във Великобритания — отвърна дъщеря й. — Всеки иска да се ожени за мен. — И отказа да й обяснява повече.

Когато Клер отвори вратата, в коридора стоеше не лакеят, а Лотрис. Американката се усмихна, Лотрис изглеждаше чудесно. Лицето й беше свежо и румено и тя носеше много красива синя рокля.

— Вие просто цъфтите — каза Клер. — Бракът ви се отразява добре.

— Наистина. Всичко надмина най-смелите ми мечти. Джеймс и аз наистина сме щастливи.

Клер се усмихна.

— Много се радвам за вас. — Не й хрумваше какво още да каже и се обърна отново към куфара си. — Радвам се, че ви виждам, преди да замина.

Лотрис пристъпи към Клер и я улови за ръката.

— Дойдох тук, за да поговорим. Хари ми писа.

— Колко мило от негова страна.

Лотрис хвана Клер за раменете и я обърна към себе си.

— Хари много се тревожи за вас. Каза, че можело да се случи нещо непоправимо.

— Не си представям какво би могло да бъде.

Лотрис изгледа строго Клер и очите й напомниха на американката за Тревилиън.

— Наистина вече трябва да тръгвам. Моето семейство доста дълго се ползва от вашето гостоприемство. Прекалено дълго.

— Искам да ви разкажа нещо за Тревилиън и за майка ми — каза Лотрис.

Клер за миг скръсти ръце, после отново се залови с куфара си.

— Наистина нямам време. Лакеят ще пристигне всеки миг и трябва да си приготвя куфарите.

— Лакеят ще почака. Говорих с него.

— Но аз трябва да тръгвам — отвърна Клер. — Не мога повече да остана тук. Трябва да се махна. Разбирате ли… — Гласът й заглъхна, защото знаеше, че е безсмислено да спори с Лотрис. Искаше да чуе какво щеше да й каже, и същевременно се боеше. Искаше само да се махне оттук.

Отиде бавно до един стол, седна и погледна Лотрис с очакване. Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм искала да живея с майка си и да се превърна в онази плаха стара мома, с която се запознахте. Но омразата може да бъде също толкова силна, колкото и любовта, а може би дори и по-силна. Омразата също свързва хората. А ние с майка ми се мразехме.

— Струва ми се, че не бива да говорите така за майка си.

— Казвам ви истината. Тя ме мразеше, защото знаех тайната й.

Клер мълчеше.

— Вие направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отплатя. Дадохте ми нещо, което да замени омразата, завладяла живота ми.

— Любов. — В гласа на Клер се долавяше скептичност.

— Да. — Лотрис се усмихна. — Звучи мелодраматично, нали? Мисля си, че тъй като ми помогнахте, и аз трябва да ви помогна. Искам да ви разкажа нещо за майка си.

— Не сте длъжна да го правите. — Клер малко се боеше от това, което щеше да чуе за тази ужасна Юджени. Струваше й се, че ще повярва на всичко, което й разправят за тази жена.

— Искам да ви разкажа тази история. Изморих се да нося сама това ужасно бреме. — Лотрис си пое дълбоко дъх. — Когато майка ми била млада, тя била много красива и пламенна. — Усмихна се на недоверчивия поглед, който й хвърли Клер. — Наистина не е за вярване, нали? Но е самата истина. Тя се влюбила до безумие в хубав млад мъж, офицер във флота. Обикнала го повече от всичко на света. Направо го обожавала.

Лотрис въздъхна.

— За нещастие, този младеж нямал нищо. Произхождал от дребнобуржоазно семейство и не притежавал пукнато пени. Но за майка ми това нямало значение. Искала само него.

Но после се случило нещо, което променило живота й. Майка ми отишла на бал и тъй като нейният любим също бил там, тя сияела от щастие. Точно тогава я видял и младият дук Макарън, моят баща, и се влюбил в нея. Той бил темпераментен мъж и още на следващия ден отишъл при баща й, за да иска ръката на госпожица Юджени Ричмънд.

Лотрис направи пауза.

— Дядо ми бил ужасен човек. Не знаел какво е добрина и съчувствие. Съобразявал се единствено със себе си. Съобщил на дъщеря си за предложението на дука и веднага добавил датата на сватбата. Дори не я попитал какво мисли за този брак. Своенравната ми майка, разбира се, отвърнала, че иска да се омъжи за своя офицер, но баща й я заплашил, че ако не се омъжи за дука и не се държи така, сякаш го обича, ще убие нейния любим. Старецът не желаел да рискува и не разрешил на майка ми да се довери на дука. Погрижил се да се виждат рядко и да не остават без надзор. Последното само още повече разпалило апетита на баща ми. Останал с впечатлението, че бъдещата му жена била скромна и мила.

Лотрис прехапа устни и помълча миг-два.

— Мама се омъжила за баща ми, но по време на сватбата решила, че щом не може да отмъсти на баща си, съпругът й ще плаща за насилието над волята й. По време на сватбената нощ казала на баща ми, че го мрази. Лотрис спря, за да си поеме дъх.

— Предполагам, че отначало той се надявал да спечели чувствата й, но скоро разбрал, че тя е твърдоглава като баща си. Колкото повече обиквала своя офицер, толкова повече намразвала съпруга си.

Лицето на Лотрис се разкриви от гняв.

— Мама родила три деца на баща ми. Мисля, че аз — най-малката, не съм влизала в сметките. Сигурно след някой скандал баща ми е отишъл в стаята й, за да я накаже, и така съм се появила аз. Мисля, че след онази нощ те окончателно са се разделили. Сигурна съм, че оттогава всеки е водил собствен живот.

Лотрис млъкна за миг. После продължи със спокоен тон:

— Но после, когато съм била на около три години, офицерът отново се появил в живота на майка ми. Предполагам, че са се срещнали случайно, но тя открила, че го обича все така силно. Той не бил женен. Казал й, че обича само нея и не иска никоя друга.

Майка ми решила, че вече не дължи нищо на съпруга си. Била му родила синовете, които искал от нея, затова решила да го напусне.

Лотрис сведе поглед.

— А заедно с него да напусне и нас. Била намразила и децата си. Ние тримата бяхме типични мургави Монтгомъри, а любимият й бил рус. Майка ми и офицерът подготвили бягството. Тя тайно изнасяла от къщата скъпоценности — неща, които можела да продаде, тъй като прекрасно знаела, че няма да получи нито пени след развода с баща ми. Нейният офицер си бил все така беден като по-рано.

В деня на бягството всичко вървяло по мед и масло. Майка ми успяла незабелязано да се измъкне от къщата и се срещнала на десетина мили от Брамли с любовника си, който я чакал в една карета. Скоро след това обаче нещо се случило на пътя, файтонджията загубил контрол над конете и колата се преобърнала. Любовникът на майка ми умрял на място, същата участ сполетяла и файтонджията. А майка ми била заклещена под каретата и минали много часове, преди да я открият. Кратък й бил премазан.

Лотрис отново направи пауза.

— Шест месеца по-късно се родил Хари. Баща ми знаел, че детето не е от него, а по-късно разбрал и за семейните скъпоценности, които съпругата му изнесла от къщата. Когато Хари бил едва на седмица, баща ми влязъл в стаята на майка ми, погледнал към люлката, хвърлил куп сметки върху леглото й и си излязъл. Това били сметки на любовника. Той купувал с широка ръка коне и дрехи, участвал в залагания и като гаранция посочвал бъдещия си брак с дукеса Макарън.

Лотрис погледна към Клер и видя, че я гледа с немигащи очи.

— Убедена съм, че майка ми е преживяла тежко това. Не стига, че загубила любовника си и крака си, но отгоре на всичко узнала, че нейният идол бил всъщност един обикновен негодник. Но тя била способна само на крайни чувства — или любов, или омраза. Ненавиждала всичко, свързано с името Макарън и посветила цялата си любов на своя красив русокос син.

Лотрис спря, докато Клер се опитваше да осмисли току-що казаното.

— Ако Хари не е син на баща си, то тогава той няма никакво право на титлата — каза Клер тихо.

— Да, той няма ни най-малко право на нея. — Лотрис погледна Клер така настойчиво, че тя отново си спомни очите на Тревилиън.

— Баща ти лишил ли е Хари от наследство?

— Баща ми беше добър човек и никога не би постъпил така. Той обичаше Хари. Обичаше всичките си деца, но неговият любимец беше най-големият му син Алекс. Не беше честно да посвети всичкото си време на него, докато другият ми брат и аз бяхме лишени от всякакво внимание. Алекс имаше баща ми, Хари — майка ми, докато… — тя отново спря и се вторачи в Клер. — … Уили и аз си нямахме никого.

Клер погледна смаяно Лотрис. Понечи да каже нещо, но не го направи. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Сега си обясняваше враждебността на Тревилиън към дукесата и отношението на селяните към него.

— Нима всички в тази къща знаят, че Тревилиън е дукът?

— Повечето знаят. Като дете той беше изгонен от къщата и пратен при бащата на майка ми. — Лотрис преглътна. — Много лошо се отнасяха към Уили, когато беше малък.

Безброй мисли се блъскаха в главата на Клер. Възмущаваше се, че й беше разказвал толкова малко за себе си, но не бе усетила дълбочината на разочарованието му. Беше й казал, че я обича, но не й се беше доверил докрай. Ако й беше открил, че той е дукът, родителите й веднага щяха да одобрят брака с него. Клер щеше да получи парите на дядо си и всичките й проблеми щяха да бъдат решени.

Но той не й каза нищо. Скри от нея.

Клер се изправи и отново започна да опакова багажа си.

— Няма ли да кажете нещо? — попита Лотрис. — Току-що ви съобщих, че мъжът, когото обичате, е дук, а мъжът, за когото искате да се омъжвате, въобще няма родство със семейството Монтгомъри.

— Как се казва той? Как е истинското име на Тревилиън?

— Уилям Ричмънд Монтгомъри. Титлата през детството му беше граф Тревилиън и, изглежда, това име му подхожда. — Лотрис хвана ръката на Клер.

— Това ли е всичко? — Очите на Клер пламтяха от гняв. — Той дори не ми каза името си — нещо толкова просто. Питаше ме дали го обичам, дали ще прекарам живота си с него, но не благоволи да ми каже името си. — Тя погледна към куфара си.

— Вие не разбирате. Уили е…

— … студен човек — допълни Клер. — Аз го обичах. Влюбих се в него въпреки отвратителния му характер и песимистичните му възгледи. Простих му, когато не ми каза, че е капитан Бейкър. Простих му, когато ми се подиграваше и ме използваше като материал за книгите си. Дадох му всичко, но той не умее да отвръща на любовта с любов.

Лотрис отвори уста, но Клер развълнувано продължи:

— Той стоеше отстрани и гледаше как умира Ниса, без да си помръдне пръста да я спаси. Той винаги заема ролята на зрител, който гледа сеира на другите. Обеща да ме обича, но не му вярвам. Бърка удоволствие с любов.

— Аз вярвам, че ви обича — каза Лотрис. — На никого досега Уили не е правил такова признание.

— Съмнявам се, че въобще е способен на чувства.

Лотрис замълча за миг.

— Искам да прочетете писмата му — каза тя накрая.

— Не — отвърна Клер. — Трябва да тръгвам. Не понасям повече тази къща.

Лотрис сложи отново длан върху ръката на Клер.

— Добре съзнавам, че не бяхме искрени към вас. Мама изпрати Хари в Лондон, за да ви ухажва. Доведоха ви тук заради богатството ви, но вие ни дадохте повече, отколкото можехме да купим с пари, Клер. Благодарение на вас сега имам Джеймс. Хари най-сетне разбра какво представлява майка му. — Лотрис сниши глас: — Мама платила на някого да стреля по Уили.

Ръцете на Клер увиснаха във въздуха.

— Вече ви казах, че умът й не е съвсем наред. Тя искаше титлата за своя скъп Хари и когато чу, че вторият й син е възкръснал, се изплаши, че той ще му я грабне.

Клер погледна Лотрис със смесица от ужас и недоверие.

— Моето семейство не е като вашето. Омразата на майка ми ни съсипа всичките. Но ми се струва, че властта й е сломена. Някой е съобщил на Хари в Единбург какво готви тя на Тревилиън. Мама знаеше, че прекарвате много време с Уили и се боеше, че ще се омъжите за него и че той ще вземе парите ви. Изпитваше панически страх, че Уили може да претендира за титлата си. Хари се върна и се опита отново да ви спечели, защото се боеше за живота на брат си. — Лотрис се усмихна. — Хари винаги е обожавал по-големия си брат. Прекалено мързелив е, за да предприеме сам нещо и затова подвизите на Уили бяха за него нещо като заместител. Сигурна съм, че е готов да даде живота си за него.

— А също така и да се ожени за жена, която не обича, само за да спаси брат си.

— Беше на път да го стори, преди да разбере, че Уили ви обича.

Клер махна пренебрежително с ръка. Лотрис я погледна тъжно.

— Искам да ви убедя в това. Тревилиън не е такъв студенокръвен егоист.

— Трябваше да го видите как стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше как момичето изпива чаша с отрова. Не, никому не го пожелавам. Ако Тревилиън ми се беше доверил… ако ме обичаше достатъчно, за да ми разкаже нещо за себе си… — Клер въздъхна. — Но сега е вече много късно и няма значение. Той сигурно има основателна причина да не иска прословутата титла. Едва ли ще я вземе и сигурно ще разреши на Хари и в бъдеще да се хвали, че е дук Макарън.

— Да — каза Лотрис. — Тревилиън иска да бъде само капитан Бейкър. Съмнявам се, че ще се върне отново тук.

В този момент вратата се отвори и влезе Хари. След него вървяха четирима лакеи с тежки куфари.

— Оставете ги там — махна Хари.

Когато лакеите излязоха, братът и сестрата се обърнаха към Клер и я погледнаха. В този миг тя се досети какво имаше в куфарите. Вътре бяха писмата на Тревилиън. Някога най-съкровеното й желание беше да прочете личната кореспонденция на капитан Бейкър. Но сега гледаше куфарите така, сякаш бяха пълни с кобри.

Тя отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Трябва да се махам оттук.

Хари се облегна на вратата.

— Няма да излезеш от тук, докато не ги прочетеш. Всичките.

Клер изгледа двамата. Красивото лице на Хари изобразяваше свирепа решителност, докато очите на Лотрис горещо я умоляваха.

— Безполезно е. Дори да прочета купчина писма, това няма да промени нищо. Тревилиън не претендира за титлата, поради което родителите ми няма да одобрят брака и аз ще загубя парите на дядо си. А не мисля да оставям сестра си на произвола на съдбата.

— Няма да мръднеш оттук — настояваше Хари.

Лотрис тръгна към първия куфар и го отвори. Вътре, вързани грижливо с панделки, имаше стотици писма.

— Започна да ми пише, когато го изгониха за пръв път от къщата — тогава беше на девет години. Да ви разкажа ли за този ден?

— Не — каза Клер с твърд глас. — Не искам да знам нищо.

Но въпреки нежеланието й Лотрис й разказа за началото на патилата му. И когато млъкна, Клер започна да чете писмата.