Дукесата

Глава пета

След дългата и тягостна вечеря Хари настоя да излязат с Клер в градината. Тя беше много доволна, тъй като по време на храненето мислеше само за изминалия ден — и за мъжа, с когото го бе прекарала. Той беше толкова странен, толкова различен от мъжете, които познаваше, и породи у нея толкова противоречиви чувства! В един миг искрено го мразеше, а в следващия разглеждаше неговите… ръце.

— Тази вечер изглеждаш особено привлекателна — каза Хари. — Сякаш витаеш в някакъв друг свят, замечтана си и цяла сияеш. На какво се дължи това?

— О — излъга тя, — на нищо. Просто си мислех за онова, което четох днес. — Беше радостна, че въпреки студа и течението в къщата отиде на вечеря с една от най-дръзките си рокли, която оставаше раменете и ръцете й голи. Но за да се хареса на Хари, тя беше готова и на по-големи жертви.

— Значи най-сетне са те пуснали в библиотеката?

Тя се спря стреснато и го погледна.

— Откъде знаеш за тази история?

Той само се усмихна, взе ръката й и продължи да крачи.

— Хари, вярваш ли, че мъжете и жените могат да бъдат приятели? — попита тя.

— Да — отвърна Хари предпазливо.

— Ние приятели ли сме? Имам предвид, можем ли — ти и аз да разговаряме за всичко?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той подозрително.

Клер си пое дълбоко въздух.

— Мога ли, когато стана дукеса, да променя сегашните правила в къщата? Мога ли да разреша на хората да се хранят по стаите си и да влизат в кухнята, когато им се прииска? Мога ли да им позволя да говорят по време на храненето?

Хари се усмихна неуверено.

— Разбира се, че можеш. Когато станеш дукеса, ще можеш да правиш, каквото ти скимне. Тогава това ще бъде твоята къща.

— Мога ли да преустроя западното крило?

Хари се поколеба за миг.

— Какво знаеш за западното крило?

Когато тя наведе глава и не му отговори, той се спря и повдигна брадичката й, така че се наложи Клер да го погледне в лицето.

— Пак ли срещна Тревилиън?

Усмихна се на смайването й.

— Нали ти казах, че знам всичко, което става в къщата. Не бива да разказваш на никого за Тревилиън. Никой, освен нас двамата не знае, че той е тук — каза Хари строго.

— Защо?

— Има си причини. С него ли прекара толкова време? Затова ли пропусна обеда и чая?

— Четох в неговата стая. — Очите й блестяха. — В стаята на принца.

— Харесваш ли Тревилиън?

— Не знам — каза тя откровено. — Той е странен човек, нали?

Хари се изсмя.

— По-странен, отколкото можеш да си представиш. Но не те е докосвал все пак, или?

Клер го погледна ужасена.

— Не по начина, за който си мислиш. Той е съвършен джентълмен. Е, не съвсем съвършен. Понякога много ме ядосва, но има няколко интересни книги.

— Мога да си представя — каза Хари със саркастичен тон и се нацупи. Намираше се между чука и наковалнята. В крайна сметка не можеше да забрани категорично на Клер да се среща с Тревилиън. В такъв случай щеше да го попита защо не бива да го вижда и ако Хари не й дадеше задоволителен отговор, може би брат му щеше да изплюе камъчето. Хари не се съмняваше, че той щеше да й каже: „Моят малък брат се бои да не разбереш, че аз съм дукът, а не той.“

Хари я поведе обратно към къщата.

— Трябва да се прибираме. Утре ми се налага да изляза много рано и няма да ме има няколко дни.

— О, Хари, не може ли веднъж да прекараме деня заедно? Защо не оставиш за един ден работата си?

— Друг път. Утре тръгвам, преди да зазори, още няма да си станала — Докосна я с пръст по нослето. — Но може би следващият път ще дойдеш с мен. И ти обещавам, че като се върна, ще имам повече време за теб. — При тези думи Хари отново се намръщи от досада. Надяваше се, че периодът на ухажването на годеницата вече е минал, но появяването на Тревилиън проточваше нещата.

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за една целувка? — Наклони се и притисна устните си в нейните. В този миг Клер обви ръце около врата му и притисна затворените си устни към неговите. Хари оцени целувката й като крайно незадоволителна — не харесваше девственици и не изгаряше от желание да ги посвещава в любовта. Падаше си по жени, които му даваха нещо.

Когато Хари я отмести от себе си Клер все още поднасяше устните си със затворени очи. Той я погледна мрачно и каза:

— Страхувам се, че не е добре да те оставям тук сама. Ще трябва да говоря с мама да насрочи датата на нашата сватба.

Клер му се усмихна, но в този миг си спомни отново за ръкописа, който беше чела днес, и за всички тези истории за никога несекващата страст. А къде беше страстта между нея и Хари? Къде бяха камбаните и вълшебните песни на сирените? Но може би най-напред трябваше да овладее изкуството да целува, за да се появи по-бързо страстта.

Свали ръце от шията му и благоприлично тръгна до него към Брамли.

Когато се събуди на следващия ден, беше четири часа сутринта. Дали Хари беше заминал? На пръсти, за да не я чуе госпожица Роджърс, която спеше в съседната стая, Клер изтича до прозореца. Беше още прекалено тъмно, за да види нещо. Опря се на лакти на перваза и се загледа към езерото сред парка. В този миг й се стори, че там нещо се движи. Може би е сърна, помисли си тя, но после видя, че е човек.

— Тревилиън — възкликна Клер, невъзможно бе да е друг. Облече се бързо.

Слагаше си бельото, когато си каза, че не бива да тича след този човек. Това важеше за всеки мъж, но още повече за такъв като Тревилиън. Но после си представи как в противен случай ще прекара отново деня изолирана и страхът от самотата взе връх над разума й. В края на краищата Хари вече знаеше, че в негово отсъствие тя прекарва времето си с Тревилиън, и не беше против. Закрепи шапката към косите си, изтича от стаята и се шмугна надолу по стълбите. После изхвърча от къщата и започна да търси Тревилиън.

Десетина минути по-късно беше близко до отчаянието. Той сякаш беше изчезнал, а не смееше да го извика по име, за да не чуе някой.

Вече щеше да се връща обратно, когато едва не изпищя от уплаха — съзря лицето му само на педя разстояние от своето зад живия плет.

— Ужасно ме изплашихте — упрекна го тя. — Защо се криете тук в храсталаците?

— Знаех си, че ще ме търсите — отвърна той. — Извинете ме за самонадеяността. — С тези думи й обърна гръб и си тръгна.

На Клер не й се искаше да признае очевидния факт, че го търсеше.

— Излязох само да се пораздвижа — каза тя. — Днес утрото е чудесно. — Вдигна глава към още тъмното небе. — И въздухът е толкова прохладен и свеж.

— Е, тогава ви желая приятна разходка — каза той и се отдалечи.

На Клер й идваше да го засипе с проклятия. Този невъзможен човек не се сещаше дори да я покани в къщата!

— В известен смисъл наистина ви търсех — призна си тя.

Той се обърна към нея.

— Така ли? И какво щяхте да искате от мен? Още книги? Или да си поговорим пак за капитан Бейкър?

— Зърнах ви от прозореца, и си помислих, че ще е хубаво да ви придружа при разходката ви. Като бъдеща дукеса трябва да се грижа гостите ми да не скучаят и да се чувстват добре…

— Колко време ще ви трябва, за да престанете с извъртанията? Два или три часа?

Клер рязко се обърна и тръгна към къщата.

— Е, добре, елате с мен — каза той на гърба й. — Но само в случай, че издържате на ходене. Не устройвам излети за кекави госпожици.

Тя се обърна и го огледа от главата до петите. Прецени критично широкоплещата му фигура, по която нямаше ни грам излишни тлъстини, и бастуна, от който явно се нуждаеше.

— Колкото вие издържите, толкова ще издържа и аз.

— Ще видим.

Час по-късно Клер почти съжаляваше за самохвалството си — почти, но не съвсем. Тревилиън я водеше през стръмни, обрасли в трева хълмове и пенливи потоци. Когато за пръв път стигнаха до буен поток, тя се надяваше, че той ще й помогне да мине на другата страна. Тревилиън обаче продължи и дори не погледна назад.

— Почакайте! — извика тя след него.

Той се обърна.

— Какво има?

— Как да мина от другата страна?

— С крака — отвърна той, обърна й гръб и се заизкачва по обраслия склон.

Клер нямаше желание да продължава разходката с мокри крака и се огледа за камъни или дъски, които да й послужат за мост.

— Ако ви е страх, опитайте с ей това там! — Той се спря и посочи едно дърво, което се бе протегнало през потока малко по-надолу. Дънерът му нямаше и десетина сантиметра ширина.

— Но аз не съм въжеиграчка — извика тя.

Тревилиън само сви рамене и отново й обърна гръб.

— Почакайте! — извика тя повторно. — Ще ми дадете ли бастуна си?

Той погледна първо нея, после бастуна и се усмихна. Спусна се от стръмнината, нагази до средата на потока и й го подаде.

— Можете да ме пренесете и на ръце, знаете ли?

— На всяка цена — отвърна Тревилиън.

Клер взе бастуна и едва не пльосна във водата. Той бе невероятно тежък. Мислеше, че е дървен, но сега откри, че е от желязо и тежи най-малко двадесетина фунта.

Реши обаче да преглътне изненадата си и да пресече потока по тесния дънер. И успя, макар че на два пъти почти изгуби равновесие и люто прокле Тревилиън, задето не й се притече на помощ. Но когато най-сетне стигна суха до другия бряг, му върна бастуна със самодоволна усмивка.

— Никое шотландско момиче нямаше да се поколебае да си намокри краката — беше всичко, което Тревилиън каза за подвига й.

Клер му се изплези, когато отново й обърна гръб.

Скитаха още цял час и когато отново стигнаха до поток, Клер въобще не си даде труда да го пресича суха, а тръгна направо през водата, сякаш въобще го нямаше.

— Защо всъщност не се разхождате с вашия дук? — попита Тревилиън, когато спряха на един хълм.

— Хари трябваше да замине по работа. Тръгна още преди зазоряване.

— И за къде бързаше толкова?

— Вече ви казах, че има да урежда разни неща. Управлението на имотите му отнема много време.

Това като че ли страшно развесели Тревилиън.

— Най-вероятно посещава някоя от любовниците си.

— Моля? Как не ви е срам!

— Ако някой трябва да се срамува, това е Хари.

В отговор тя престана да разговаря с него, но в себе си все пак се питаше дали Хари има други жени. Дамите в Лондон несъмнено много го харесваха, но това не значеше, че той все още се среща с тях. Клер хвърли мрачен поглед към гърба на Тревилиън и се закле в бъдеще да го избягва. Той вината успяваше да я разстрои.

Но половин час по-късно, когато почти се бе развиделило и те стигнаха западното крило на къщата, Клер си представи дългия ден, който я очакваше и през който нямаше да зърне Хари дори на трапезата. Разбира се, можеше да прекара следобеда с майка си. Или да се натрапи на бъдещите си роднини… И какво? Да разговаря с тях за кучета и коне?

Клер спря пред вратата към западното крило и погледна часовника си.

— Изпуснахте ли закуската? — попита Тревилиън и натисна звънеца на вратата.

— Не. Имам още много време да се преоблека — отвърна тя, но нямаше никакво намерение да тръгва към главната сграда.

— Все още ли е забранено да се разговаря на закуска?

— Да — отвърна Клер навъсено и си помисли за дългото, отегчително хранене, което я чакаше оттатък.

— Е, добре — каза Тревилиън с въздишка. — Елате горе да видим какво ще ни приготви Оман.

Клер цялата засия. Мигом забрави всичките си заричания да избягва този човек. Мислеше само за неговата уютна гостна, за книгите му, огъня в камината и вкусните ястия на Оман.

Престъпиха прага на най-старата част на къщата и тъкмо стигнаха задъхани гостната, когато Оман се появи от спалнята и прошепна нещо на Тревилиън на странния си език.

Тревилиън й каза тихо:

— Хари е горе. — Той посочи с глава към вратата на спалнята.

Клер направи усмихната крачка към вратата, но Тревилиън здраво хвана ръката й.

— Може да е дошъл заради мен — прошепна той.

— Аз… — започна Клер, но той й запуши с ръка устата.

— Може да не е сам.

Клер се ококори, а Тревилиън свали ръката си от устата й. Отвори голямата ракла.

— Скрийте се вътре, докато разбера какво иска от мен.

— Аз няма да… — понечи Клер да обясни, но той просто я вдигна на ръце, положи я в раклата върху някакви книги, които тя с удоволствие би разгледала при други обстоятелства, затвори капака и седна отгоре в мига, в който Хари влезе в стаята.

— Къде, по дяволите, беше толкова време? — попита Хари. — Чакам те вече половин час. И май току-що чух глас? Женски, струва ми се.

— Сторило ти се е. На какво дължа честта?

— Мактарвит отново върши безчинства.

— Колко са този път?

— Шест.

— И майка ти беснее, естествено. Трудно ще се примири със загубата на шест телета.

— Иска да го изпъдя от имота му.

Тревилиън помълча малко.

— И ти реши, че аз мога да свърша мръсната работа вместо теб.

— Уили, не бързай да се горещиш. Мислех само, че може да поговориш със стареца.

— Никой не може да разговаря с него. Досега никой не е успял. Какво стана със синовете му?

— Някои умряха, другите се изселиха. Старецът е последният от семейството.

— И сега тя иска да го изгони от имота му. Защо просто не му дадеш пари, за да замине при синовете си?

— Той няма да се съгласи. И откъде да взема пари, по дяволите? Пак ли да продам някоя картина?

— Какво ще каже бъдещата ти годеница?

До този миг Клер стоеше тихо в раклата, наострила уши, и се опитваше да улови смисъла на репликите. Името Мактарвит й беше познато, но не можеше да си спомни откъде. И когато Тревилиън я намеси в играта с подигравателен, двусмислен тон, тя изведнъж се изплаши от отговора на Хари. Да, Тревилиън беше посял съмнение в душата й. Ритна капака на раклата.

— Какво, по дяволите, държиш там? — попита Хари, като видя как помръдна капакът и Тревилиън едва не залитна.

— Ще ти го покажа, ако искаш.

— Не, благодаря. Още ме побиват тръпки от зверовете, които беше донесъл от предишните си пътешествия. — Той замълча, защото влезе Оман и постави две чаши с уиски на масата до Тревилиън. Щом слугата излезе, Хари пак заговори:

— Не те ли е страх, че този човек някоя нощ може да ти пререже гърлото?

— Оман ли? Хората, които си подслонил оттатък в къщата, ме плашат много повече. Но тъй като стана дума за страх, да те попитам кога ще се жениш?

— По-късно — отговори Хари уклончиво.

— И смяташ, че твоята богата американка ще бъде щастлива да заживее под крилото на старата вещица? — попита Тревилиън саркастично.

— Мама не е толкова лоша, колкото я изкарваш. Ти никога не си й давал никакъв шанс. Що се отнася до Клер, убеден съм, че ще свикне. — Хари пресуши чашата си и се изправи. — Време е да вървя.

— За да навестиш някоя от екзотичните си дами?

Клер отново блъсна капака на раклата, но този път Хари не обърна внимание на шума.

— Отивам на юг да огледам една кобила за нея, щом като те интересува.

— За нея ли? Имаш предвид твоята богата американка?

— Точно така.

— Ще й купуваш подаръци? Това сигурно е доказателство за истинска любов? — попита ехидно Тревилиън.

Клер чакаше със затаен дъх отговора на Хари.

— Харесвам я. Е, главата й е пълна с разни исторически факти и има прекалено романтична представа за света, но иначе е добро момиче. — И после добави с повече чувство: — Остави я на мира, чуваш ли?

— Че какво може да прави с нея мъж на моята възраст?

— Още веднъж ти казвам — отговори Хари. — Остави я на мира.

— Тогава ми отговори кое всъщност обичаш — момичето или парите й?

Клер, която не можеше да види лицата на двамата мъже, реши, че Хари твърде много забави отговора си. И когато най-после го чу да се смее, не знаеше какво значи това — дали искаше да каже, че я обича, или че ламти само за парите й.