Дукесата

Глава двадесет и трета

— Сложи тези смарагди — каза Маймунката, която търсеше в кутията на Клер подходящ накит.

Клер се насили да й се усмихне. Стараеше се с всички сили да се държи като нормален човек и да се преструва на щастлива, но не беше добра артистка.

— Смарагдите великолепно ще подхождат на роклята.

Клер беше позволила на Сара Ан да й избере тоалет за вечеря и Маймунката извади от гардероба величествената й бална рокля. Клер знаеше, че щеше да изглежда с нея малко смешно на една обикновена вечеря, но й беше безразлично. През последните дни ходеше на разходки с Хари и прекарваше цялото си време с него. Стараеше се да си внуши, че единствено решението й да се омъжи за него е правилно. Но при всеки шум подскачаше неспокойно.

Погледна в огледалото и се усмихна на сестра си. Горката Маймунка, помисли си тя. През последните два дни депресията на Клер й се бе отразила много зле. Досега не беше подозирала колко много значи за по-малката си сестра. Но всъщност тя си нямаше другиго. Баща й прекарваше времето в лов, а майка й се вживяваше в ролята си на светска жена.

— Тази сутрин Ниса пак е пяла — каза Сара.

Клер, която тъкмо се канеше да си сложи тежката смарагдова, огърлица се сепна.

— Кога си видяла Ниса? — прошепна тя.

— Често я виждам. Тя въобще не спи. Не искала да пропусне нито миг от живота, а сънят бил малка смърт.

Клер закопча огърлицата и се огледа. Всички смарагди бяха големи колкото нокът на палец. В средата висеше необикновено едър капковиден камък, наречен „Часът на истината“. Той бе прочут с това, че носел щастие на притежателя си. Тази огърлица беше първото, което майка й си купи, щом получи наследството си от своя свекър. Клер смяташе веднага след сватбата си да я продаде и да използва парите за нов покрив на Брамли. Смарагди, които се превръщат в олово.

— Ниса сама ли беше? — попита Клер уж между другото.

Маймунката помълча малко.

— Тревилиън е винаги с нея.

— Не пише ли?

— Не. Не го видях да пише нито една дума от… откакто Ниса танцува пред селяните. Вечерта, когато Хари се завърна.

Клер кимна. Тревилиън явно не си губеше времето да тъгува и бързо се беше утешил с красивата си Лунна перла. Стана и се обърна към сестра си.

— Как изглеждам?

Маймунката се усмихна.

— Красива си. Според мен си много по-хубава от Ниса.

Клер се засмя и протегна ръка на сестра си.

— Каква малка лъжкиня си все пак. Сега виж дали ще намериш Ками или някой друг. Ще сляза долу при Хари.

— Обзалагам се, че Уили би оценил вида ти. И косите ти са много хубави. Виждал ли е вече тези смарагди? Тутакси ще ги скицира и ще ги увековечи в книгите си. Може би трябва да му ги покажеш…

— Не — каза Клер, като я целуна по челото.

Хари я чакаше в подножието на стълбата. През последните дни сякаш се боеше да я изпуска от очи. Но Клер смътно чувстваше, че той не ревнуваше истински от времето, което беше прекарала с Тревилиън. Долавяше, че той всъщност предпочита компанията на баща й и другите ловджии, но си налагаше да остава с нея. Ако Клер не се чувстваше толкова зле, щеше да потърси истината. Но в сегашното й душевно състояние не я беше грижа за нищо.

— Изглеждаш прекрасно — каза Хари и я огледа от главата до петите.

Клер се усмихна и си помисли защо Хари не беше малко по-висок, с по-тъмни очи и с коса до раменете? С други думи — защо не беше Тревилиън?

— Искам да ти покажа нещо — каза Хари и я поведе към западната част на къщата. Влязоха в балната зала — помещение, което Клер беше виждала само веднъж досега. То явно от години не се използваше и беше в ужасно състояние. Столовете, наредени покрай стените, бяха мръсни, а тапицерията им скъсана. От тавана със златни орнаменти висяха паяжини.

Но в този миг разрухата не личеше, тъй като залата блестеше от светлината на стотици свещи, които се отразяваха в огледалата и полилеите и пламваха в позлатите. На балкона стояха шестима мъже с цигулки.

Когато Хари я въведе в залата, малкият оркестър засвири валс. Всъщност свиреха ужасно, но Клер се усмихна на Хари.

— Тези бяха най-добрите, които успях да намеря в бързината — извини се той.

Беше добър танцьор и ловко я завъртя по паркета. Беше странно и вълнуващо да се носят из огромната зала, а потъмнелите огледа да умножават силуета им.

— Ще се постарая да ти бъда добър съпруг — каза Хари.

Те танцуваха, докато на Клер й се зави свят, но усмивката не слезе от лицето й, а Хари се смееше щастливо.

Наближаваше залез-слънце и прозорците на балната зала се озариха в пурпурно, когато Клер погледна през рамото на Хари и видя, че Тревилиън стои на вратата. Изведнъж сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Той беше дошъл при нея!

Лицето му обаче не изразяваше ревност — беше странно и непроницаемо.

— Ела с мен — каза той.

— Не е възможно — отговори Клер. Не й харесваше начинът, по който разговаряше с нея.

Тревилиън хвърли предизвикателен поглед към Хари и той тутакси побутна Клер към него.

— Върви с него.

— Защо хората винаги изпитват чувството, че са длъжни да му се подчиняват? — попита Клер. Чувстваше се оскърбена. Няколко дни той не я бе потърсил. Какво искаше сега?

Тревилиън с две крачки се озова при нея и я хвана за ръката.

— Причиняваш ми болка. Не искам да дойда с теб.

— Ниса те вика — каза той.

Клер се съпротивляваше с всички сили.

— С дни не ми обръщаш внимание, а сега ме викаш заради любовницата си? Няма да дойда с теб.

Но Тревилиън я вдигна на ръце и я понесе навън. Хари не й се притече на помощ.

— Грешиш, ако си мислиш, че ще ме принудиш да променя решението си. Ще се омъжа за Хари и ще дам покрив на семейството си. Няма да тръгна с теб, независимо какво ще ми кажеш или ще направиш с мен. Ако ме отвлечеш оттук, ще намеря начин да се върна. Ти не можеш да ме…

— Затвори си устата — каза той.

— Не може да разговаряш така с мен като с някоя…

Той спря и я погледна с властните си тъмни очи, така че Клер неволно се хвана за шията му.

— Какво се е случило? — прошепна тя.

Тревилиън не й отговори.

Клер се уплаши. Погледът му й подсказваше, че се беше случило нещо лошо. Навлязоха в парка. На малко хълмче близо до най-хубавата градина с рози бе разпъната малка тристенна шатра, пъстрите прозрачни воали издаваха присъствието на Ниса. Самата Лунна перла лежеше вътре върху меко ложе, облечена в богато бродирана червена рокля.

Клер искаше да каже нещо на Тревилиън, но съгледа до шатрата двама много високи тъмнокожи мъже, препасани само с полички около хълбоците. Голите им мускулести тела бяха изрисувани със сини ивици и пера стърчаха от дългите им коси. Единият от тях свиреше на флейта. Клер позна зловещата мелодия, на която Ниса бе играла Танца на смъртта.

— Какво прави тя тук? — попита Клер. — Кои са тези хора?

— Ниса ще умре. Дошло й е времето — каза Тревилиън тихо.

Клер се мъчеше да проумее. Означаваше ли това, че петте години на Лунната перла като върховна жрица са изтекли и сега трябваше да я убият?

— Пусни ме на земята — заповяда тя. — Ако тичаме, ще успеем да я спасим.

— Не бива.

Клер изстина.

— Да не си полудял? Намираме се в Шотландия, а не в някоя варварска страна.

Тревилиън я изгледа свирепо.

— Да не си посмяла да кажеш на Ниса, че не уважаваш религията й. Тя те е поканила, защото те обича. Иска да се сбогува с теб.

Клер имаше чувството, че сънува. Да не би Тревилиън да си е загубил ума?

— Но това е смешно! Веднага ме пусни на земята!

Бяха се приближили до шатрата и през воалите виждаха лицето на Ниса. Тя им кимна и Тревилиън пусна Клер на земята.

Американката се удържа да не се втурне вътре. Приглади роклята си, оправи смарагдовата огърлица и чак тогава влезе вътре. Усмихна се на Ниса.

— Кой тук се готви да умира? — попита тя усмихнато. — Погледни какъв прекрасен ден е навън, а утрешният ще бъде още по-хубав.

Ниса отвърна на усмивката й.

— Исках да ти кажа сбогом.

— Сбогом ли? Какво говориш? Хайде да заминем двете с теб утре за Лондон! Ще убедя Хари да ни придружи. Искаш ли да те запозная с Хари?

Смехът на Ниса раздвижи воалите.

— За мен няма вече да има утре.

Клер погледна двамата мъже, които стояха отляво и отдясно на шатрата. Бяха твърде заплашителни. Клер седна на една възглавница, наведе се към Ниса и й прошепна:

— Шотландия е свободна страна. Тук не може да ти се случи нищо лошо. Но ако все пак се страхуваш от тези двамата, ще те отведа в Америка. И ще те пазя, докато си жива.

Ниса е целуна по бузата.

— Ти беше добра към мен. Ще се застъпя за теб в отвъдното царство. Там ще бъда на голяма почит, знаеш ли? И ще си остана завинаги хубава.

Клер взе ръката на Ниса.

— Ти ще бъдеш винаги хубава и в тази страна, независимо от възрастта си. Ниса, цялата тази игра е абсурдна. Хайде, ела с мен в къщата.

— Не — отговори Ниса. — Искам да умра тук. Наоколо няма по-хубаво място, нали?

Клер погледна Ниса, после двамата мъже отвън и накрая Тревилиън, който беше само на две крачки от нея.

— Няма ли да я вразумиш?

Тревилиън погледна Ниса с голяма тъга и поклати глава. В този миг Клер разбра, че Ниса действително искаше да умре. Тя стисна много силно ръката й и каза:

— Ниса, послушай ме. Ти не си в Пеша. Това е друга страна, с други закони. Ще уведомим властите и те ще арестуват тези двама мъже. Ще им попречим да те заплашват със смърт.

— Но мен никой с нищо не ме заплашва — каза Ниса нежно, като все така се усмихваше. — Такава е собствената ми воля. Взех това решение преди много време.

— Да, разбира се — отвърна Клер нетърпеливо. — Но това се е случило далеч от тук, в Пеша. Тук е различно, тук е Шотландия и…

— Няма значения къде се намирам. Та нали аз съм все още Лунната перла и съм дала обет, че ще умра след изтичането на пет години.

По челото на Клер изби студена пот.

— Но ти вече не си в Пеша. Не е необходимо да живееш по онези жестоки закони. Ти си свободна и…

Ниса освободи ръката си и погали Клер по бузата.

— Ти не познаваш моята страна. Смях се със сълзи, когато Франк ми каза, че според теб шотландските селяни са бедни. Ти не знаеш какво е бедност. Не си виждала как хората умират от глад.

— Разбира се, че не съм, и в Америка никога вече няма да познаеш такава бедност.

Ниса сложи пръст на устните й.

— Аз съм израснала в такава бедност. Майка ми роди две деца и умря на седемнадесет години. Значи вече съм я надживяла с две години. В моята страна е голяма чест да те изберат за Лунна перла. За момиче като мен това е единственият начин да се изтръгне от бедността. Само деветте момичета — жрицата и нейните помощнички — се избавят от ужасните лишения. Имах най-големия късмет да стана жрица.

Клер я поглед снизходително.

— Да, сигурна съм, че е било голяма чест, но всичко това е минало. Напуснала си това отвратително място и сега можеш да правиш каквото си искаш.

Ниса отметна глава назад и погледна Тревилиън.

— Тя не иска да разбере, нали?

Тревилиън кимна.

— Не аз, а вие двамата не искате да разберете! — извика Клер. — Държите се така, сякаш трябва да зачитаме едно варварство! Не мога да приема това! Млади, красиви жени са умъртвявани в чест на някакъв си идол. Защо вие…

Тревилиън посегна да я прегърне през раменете, но Ниса го докосна и му даде знак да излезе. Махна и на двамата черни мъже отвън.

Когато тримата се отдалечиха до хълмчето и звуците на флейтата заглъхнаха, Клер пое дълбоко въздух.

— Сега си вън от опасност — каза тя. — Ако побегнем, ще…

— Не! — прекъсна я Ниса остро. — Защо не се опиташ да ме разбереш? Никой не ме принуждава. Правя го, защото вярвам в него.

Клер губеше търпение:

— Искаш да умреш, за да останеш завинаги красива? Съмнявам се, че разложеният труп представлява красива гледка.

— Правя го, защото вярвам в него.

— Но твоята вяра е заблуда! — изкрещя Клер.

— Тя просто е различна от твоята. Срамно е да допускаш, че искам да се разделя с живота заради физическата красота. От край време на всеки петдесет години Лунната перла умира, за да пребъде Пеша. Ако тази традиция се прекъсне, моят град ще загине.

Клер въздъхна облекчено.

— Не гибелта на тези жени е запазила Пеша. Просто градът е бил забравен, пътищата до него са изчезнали. Един прекрасен ден до Пеша ще пътуват влакове. И ти ще можеш да видиш всичко това.

— Няма да го видя, защото ще умра днес.

Клер започваше да се отчайва.

— Пеша е вече открита — каза тя нетърпеливо. — Значи твоята смърт няма смисъл.

Клер млъкна, защото Ниса беше дала знак на Тревилиън отново да се приближи. Той пристъпи към Клер, хвана я през кръста и я притисна до себе си.

— Пусни ме! — извика Клер и се опита да го ритне. — Пусни ме и извикай някого на помощ. Тя иска да бъде умъртвена от тези диваци. Трябва да им попречиш!

— Не — прошепна й Тревилиън в ухото. — Такава е волята на Ниса.

Клер престана да се съпротивлява. Обърна глава настрани, за да не вижда той лицето й.

— Значи това си имал пред вид, когато каза, че Ниса може да прави каквото си иска? Знаел си го от месеци, нали?

— Узнах го, когато в Единбург тя поиска чашата си.

— Чашата ли? Каква чаша?

Тревилиън посочи с глава Ниса. Един от двамата тъмнокожи мъже тъкмо наливаше някаква течност в грубата златна чаша, която бяха видели в Единбург.

Когато Ниса поднесе чашата към устните си, Клер извика ужасено и се опита да се освободи, но Тревилиън не я пусна. Бореше се, но той я държеше като в менгеме.

Едва когато Ниса изпи чашата до дъно, Тревилиън освободи Клер. Тя се хвърли към Ниса и бръкна с пръст в гърлото й, като крещеше:

— Помогнете ми! Помощ! — но никой от тримата мъже не се отзова. Те стояха и гледаха безучастно.

Ниса не повърна и отровата остана в тялото й. Клер я държеше в прегръдките си и усещаше как животът си отива от нея.

— Ниса! — извика Клер, после я разтърси. — Ниса!

Тревилиън я откъсна от безжизненото тяло.

— Сега тези двамата ще се погрижат за нея.

Мъжът с флейтата отново засвири ужасната мелодия.

Клер не можеше да дойде на себе си. Пред очите й една млада жена, която беше обикнала, се самоуби, а тя не можа да й попречи.

— Ти можеше да я спреш — прошепна тя. — Знаеше какво иска да направи.

— Да — отвърна Тревилиън тихо. — Знаех, че е дошло времето й. Ако Лунната перла изиграе Танца на смъртта, значи ще умре три дни по-късно.

Клер погледна към Ниса. В смъртта тя изглеждаше ще по-красива, ако това въобще бе възможно. Обърна се към Тревилиън:

— Как можа да го допуснеш? — После извика: — Можеше да й попречиш!

— Аз не решавам живота на други хора — отвърна той и очите му блеснаха.

— Не те засяга, нали? Не ни обичаш достатъчно, за да се намесиш. Нея я остави да умре, а мене ме заряза. Ти си безчувствен човек!

Зад тях флейтата замлъкна. Двамата тъмнокожи мъже със сини ивици по телата влязоха в шатрата при Ниса. На Клер й прилоша при мисълта, че ще я докоснат.

— Оставете я на мира! — извика Клер. — Не я пипайте!

Единият мъж се наведе да вдигне чашата за отрова, но Клер ги изпревари. Грабна проклетия предмет и понечи да го запрати в един камък. Тревилиън обаче я хвана за китката.

— Не бива да правиш това — каза той тихо. — Желанието на Ниса е чашата да се върне на народа й.

— За да умре още някой, така ли? — възрази Клер.

Тревилиън все още я държеше здраво за китката и я погледна в очите.

— Тази чаша е по-стара, отколкото можем да си представим. — Той разглеждаше тъжно предмета. — Виж колко рубини има по нея. След смъртта на всяка Лунна перла са инкрустирали по един рубин.

Ужасена, Клер се втренчи в чашата, която държеше. Беше обсипана с много, невероятно много рубини. Разтвори пръсти, за да се разбие върху скалата, но Тревилиън я улови.

Двамата мъже отново се обърнаха към Ниса.

— Сега те ще се погрижат за нея — каза Тревилиън.

Клер го погледна с отвращение и омраза.

— Те трябва да извършат своите обреди. Накрая ще изгорят тялото и ще отнесат праха обратно в Пеша. За двамата това е едно дълго пътуване и…

Клер не можеше да понася повече коравосърдечието му. Обърна се и го заудря с юмруци по гърдите.

— Мразя те! Чуваш ли? Мразя те! Ти я погуби. Със същия успех можеше да я застреляш. Ти я уби!

Тревилиън не направи усилие да хване ръцете й. Само пазеше лицето си. Стоеше неподвижно и й позволи да излее гнева си върху него. И когато Клер се измори и заплака, той не я докосна.

Двамата тъмнокожи мъже носеха безжизненото тяло на Ниса. Единият от тях държеше чашата на смъртта.

Клер прихвана пешите си и ги догони.

— Не бива да слагате рубин за Ниса! — извика тя на човека с чашата.

Той дори не я погледна.

— Рубините означават кръв! Ниса беше не само една от многото, които сте убили. Ниса беше нещо особено! — Клер дръпна смарагдовата огърлица от шията си и се опита да изтръгне големия скъпоценен камък. Напразно. Беше отчаяна. Мъжете щяха да отнесат Ниса.

Тревилиън отново пристъпи към нея.

— Какво искаш да направиш? — попита той тихо.

— Махай се! — извика Клер гневно и продължи да дърпа големия смарагд. — Ниса харесваше смарагди. Сигурно би искала този. Той се нарича „Часът на истината“. Не бива да слагат рубин за нея. Мразя рубините. Никога не съм ги харесвала. — Тя се разплака отново.

Тревилиън рязко дръпна капковидния камък от огърлицата и успя да го откачи. После догони с едри крачки двамата тъмнокожи мъже. Клер го следваше по петите и чу как разговаряше с двамата. Те само клатеха глава.

— Те трябва да вземат смарагда — настояваше Клер.

Тревилиън спореше с хората и Клер забеляза, че търпението му се изчерпва. Двамата мъже го слушаха мълчаливо. Но после отново заклатиха отрицателно глави.

Ненадейно Тревилиън сниши глас и каза нещо, което можеше да бъде само заплаха. Мъжът, който държеше чашата, най-после протегна ръка и взе смарагда. После двамата отново тръгнаха.

Тревилиън се обърна към Клер.

— Те ще вградят смарагда. Съгласиха се, че тази Лунна перла беше по-различна.

Той млъкна за миг, после й подаде ръката си.

Но Клер не пожела да я поеме. Не можеше да забрави случилото се и не му прощаваше, че току-що беше допуснал смъртта на една жена. Обърна му гръб и се спусна надолу по хълмчето.

— Най-после заспа — каза Клер на Хари и оправи завивките на сестра си. Сара Ан реагира толкова бурно, когато научи за смъртта на Ниса, че се наложи да викат лекар. Той й даде успокоително.

— Ти също имаш нужда от сън — каза Хари. Беше останал през цялото време с Маймунката и Клер, докато пристигне лекарят. Наложи се да прегръща Сара Ан, да я люлее на скута си и да я успокоява, докато се тресеше от ридания.

Клер се помъчи да се усмихне, но не успя. Последните дни, и особено последните часове, я бяха съсипали. Хари я взе под ръка, заведе я в едно кресло и й подаде чаша уиски, производство на Мактарвит.

— Той си замина — каза Хари тихо.

— Кой? — попита тя, макар и да знаеше кого има предвид.

— Тревилиън отпътува преди няколко часа. Заедно със слугата си.

Клер кимна. Несъмнено беше останал толкова дълго в Брамли заради Ниса. Беше изчакал да умре, за да се чувства свободен за следващото си завоевание — за следващата си жертва, която щеше да опише в книгите си.

— Добре — каза Клер. — Радвам се, че е заминал.

— Струва ми се, че си твърде жестока към него.

Клер погледна Хари разярено.

— Той я погуби. Стоеше със скръстени ръце и гледаше отстрани как умира. Трябваше да го видиш. Не си помръдна пръста, за да попречи на смъртта й. Краят й го остави равнодушен. Сигурна съм, че си е наумил да пише за нея в някоя от проклетите си книги.

— Не съм толкова сигурен, че Уили…

— Не го наричай така! Той е капитан Бейкър — човек, който е минал през хиляди неща, без да трепне. Такъв си го представях, преди да се запозная с него, и вече съм сигурна, че това е истинската му същност. Не искам да чувам повече нищо за него.

Хари се намръщи и погледна към чашата си с уиски.

— Както искаш — каза той тихо.