Екстаз в пустинята

2

След две седмици дойде и краят на гостуването на Криста в Англия. Тя се качи на борда на една тримачтова шхуна в оживеното френско пристанище Марсилия. Плаващата под френски флаг шхуна „Бон ами“ гордо извисяваше корпуса си над пенестите вълни, които плискаха прясно боядисаните й бордове. Придружена от камериерката си Марла и заобиколена от планини багаж, Криста хвърли последен поглед към пристанищния град и влезе в каютата си.

Разположен в Лионския залив на Средиземно море, градът представляваше лабиринт от стръмни, мрачни и тесни улички, обитавани от хора, чиято професия бе тясно свързана с морето. Шпиловете на старата катедрала стърчаха в далечината. В центъра на града се извисяваха куполите на старинен храм. При северния кей се намираше сградата на общината. Пристанището гъмжеше от кораби с всякакви размери и флагове, от малки риболовни корабчета до огромни съдове, много по-големи дори от „Бон ами“.

Криста бе пресякла Ламанша два дни след бала, даден от семейство Трентън в чест на Марк Карингтън. Леля й Мери внезапно бе пожелала да покаже на племенницата си Париж, преди да я изпрати за Тунис, ето защо Криста замина от Марсилия, вместо да се връща в Англия. Двете с Марла бяха взели дилижанс от Париж до Марсилия и имаха достатъчно време, за да наемат каюта на „Бон ами“, който пътуваше за Алжир и Тунис.

Денят на заминаването изгря в ярка утрин, безоблачното небе предвещаваше приятно пътешествие. Когато Криста се събудеше на следващата сутрин, Марсилия и Европа щяха да бъдат само една неясна точка на хоризонта.

Но за съжаление тя не беше толкова спокойна, колкото й се искаше. Морето и небето бяха мирни, но бурята в душата й не я даваше покой. Дръзкият Марк Карингтън беше завладял романтичното й въображение и след съдбовната им среща нищо не беше както преди, така бързо бе покорил той всичките й мисли. Къде ли е сега, запита се тя, спомняйки си съвсем ясно омайващата му целувка. Истината ли говореше, когато каза, че съдбата отново ще ги събере? Каква нелепа мисъл, укори се Криста сурово. Пътищата им водеха в напълно противоположни посоки — тя отиваше в Тунис, където щеше да стане съпруга на Брайън, а той се връщаше в Алжир, където един ден щеше да управлява своя бейлик.

— Извинете — разнесе се високомерен глас.

Криста отстъпи стресната, разбирайки, че е запречила пътеката, която водеше към долната палуба и към повечето пътнически каюти.

— Моля — измърмори тя и се дръпна настрана, за да пропусне червенокосата красавица.

Знаеше, че освен нея на „Бон ами“ има още няколко пътници и явно тази красива жена беше една от тях. Но преди да успее да задоволи любопитството си и да разбере коя е жената, тя вече бе отминала покрай нея, следвана плътно от една набита прислужничка, която пухтеше, опитвайки се да не изостава от забързаната си господарка.

Малката каюта на Криста не беше много по-голяма от будоара й у дома, в голямата къща в Тунис, но тя успя да намери място за сандъка си и сложи няколко дрехи в раклата до койката. Забеляза, че раклата е завинтена към пода, също както и тоалетката, столът и малката кръгла масичка. Една лампа висеше от тавана, в някаква своеобразна люлка на раклата се бяха поместили леген и кана — явно за да не се преобърнат от люлеенето на кораба. Ярката покривка на леглото отнемаше малко от мрачината в каютата, както и завеската на илюминатора, ушита от същата материя. „Бон ами“ беше оборудван доста по-добре от повечето пътнически кораби.

Отклонявайки помощта на Марла, жена на средна възраст, която беше по-скоро приятелка и компаньонка, отколкото лична прислужничка, Криста се зае да разопакова багажа си. Зачака с нетърпение вечерята, когато щеше да има възможност да се запознае с другите пътници и особено с ослепителната червенокоса дама, която бе срещнала на палубата.

За неин късмет жената, която бе предизвикала любопитството й, седна до нея на дългата маса, на която се хранеха още десетина пътници, повечето от тях млади французи във военни униформи.

— Аз съм Криста Хортън — представи се Криста с приятелски тон. — Предполагам, че ние сме единствените две дами без придружители на борда.

— Какво щастие за нас — измърмори червенокоската, чиито живи очи с цвят на черни боровинки пърхаха по сътрапезниците, спирайки се последователно на всеки мъж с лека закачка. — Аз съм лейди Уилоу Лангтри.

— За коя страна пътувате? — осведоми се любопитно Криста. — Аз отивам в Тунис. Бях в Англия на гости при леля си.

Осъзна, че говори празни приказки, но поради някаква причина тази жена я дразнеше.

— Аз отивам при съпруга си в Алжир — каза Уилоу с известно колебание, както помисли Криста. — Ричард е там вече една година, управлява корабните превози във фирмата на баща си.

— И едва сега отивате при него? — изтърси Криста, без да мисли, което накара събеседницата й да вдигне леко вежди.

Уилоу изсумтя възмутено:

— Разбира се, Ричард ме молеше да замина веднага при него, но все нещо ме спираше. Освен това, някои… съображения ме накараха да остана в Англия дотогава, докато беше възможно.

Хитра усмивка повдигна ъгълчето на устата й и в очите й се прокрадна замечтан поглед, който накара Криста да заподозре, че тези „съображения“ най-вероятно са били от мъжки род.

— Съпругът ви сигурно няма търпение да ви види след цялото това време — пророни тя, забола поглед в чинията с превъзходно ядене.

Уилоу, която беше с няколко години по-голяма от Криста, продължаваше да оглежда внимателно спътниците си от мъжки пол, човъркайки разсеяно в чинията. Бързо забеляза, че неколцина от тях хвърляха прикрити погледи към Криста, пренебрегвайки собствения й забележителен чар.

Макар че се смяташе за голяма красавица, Уилоу Лангтри пазеше ревниво тази красота и смяташе всички жени, дори тези, които не бяха красиви колкото нея, за потенциални съпернички. За нея Криста беше нещо повече от съперница. Със своята огненочервена коса, с бледата си прозрачна кожа и тъмните очи, които криеха тайнствени обещания в бездънните си дълбини, с разкошната си фигура, ярко очертана в предизвикателните рокли, Уилоу отначало не сметна, че Криста може да представлява заплаха за намеренията й да се превърне в некоронована кралица на борда на „Бон ами“. Но като я огледа по-отблизо, тя реши, че тази по-млада жена, макар да бледнееше в сравнение със собствената й натрапваща се красота, беше достатъчно привлекателна, за да отклони вниманието от нея.

Уилоу се върна в мислите си няколко седмици назад, когато имаше всичко, което желаеше, само за да се види безмилостно отхвърлена от любовника си, красив и извънредно богат мъж, който я бе задоволявал във всяко отношение, и то много по-добре от всеки друг, с когото си бе лягала досега. През изминалата година бе имала доста много такива връзки. Слава на бога, че Ричард беше в Алжир и клюките не стигаха дотам. Бракът им по начало беше грешка. Бе приела предложението му в момент на слабост, когато тъкмо се бе разделила с поредния си любовник, и тогава той й се стори добра кандидатура. Почти веднага обаче замина за Алжир и тя обеща да дойде при него след месец, но успя да отложи отиването си там почти една година, използвайки всякакви предлози.

Родителите на Ричард обаче по някакъв начин бяха научили за последната й връзка и й бяха поставили ултиматум. Или веднага отива в Алжир при Ричард, или те ще му съобщят за изневярата й. Вече унизена от това, че любовникът й я бе отпратил, Уилоу се съгласи, но реши отново да си достави удоволствие в Париж, преди да замине за Марсилия и да се качи на борда на „Бон ами“. Дълбоко в душата си тя таеше вярата, че като има достатъчно време, ще спечели отново любовника си, защото дори нейното лековато сърце вярваше, че наистина се е влюбила в този принц сред мъжете.

След вечеря пътниците се събраха в салона, за да се запознаят, и точно както се опасяваше Уилоу, Криста скоро се превърна в безспорната любимка на групата млади военни. Макар да получаваше своя дял от комплиментите, Уилоу съвсем не беше доволна, че отстъпва първото място на една блондинка с блудкаво пепелява коса, която май не осъзнаваше какво влияние оказва върху противоположния пол.

Криста не само се запозна с повечето млади мъже, отиващи да служат в части, пръснати из цялото Средиземноморие, но и с няколко приятелски двойки. Само лейди Уилоу остана сдържана и дистанцирана през по-голямата част на вечерта, докато пътниците един по един се разотидоха по каютите си. Криста се извини и си тръгна, предизвиквайки буря от протести сред разочарованите млади мъже, които не се отделяха от нея. Но тя наистина бе уморена от нескриваното им ухажване и предпочиташе усамотението на малката каюта, където можеше да отпусне юздите на мислите си.

Изтегната на тясната койка, Криста не усети как две забулени фигури се промъкнаха под прикритието на нощта минути преди „Бон ами“ да разгърне платна и да отплава с полунощния прилив в открито море. Двамата бяха посрещнати от капитана, който сякаш ги очакваше, и веднага бяха съпроводени до каютите си.

Когато се събуди на другата сутрин, Криста се втурна към илюминатора, защото люлеенето на кораба й подсказваше, че са в открито море. Едва след това погледът й успя да фокусира безкрайната водна шир. Далечните брегове на Франция вече бяха изчезнали зад хоризонта, но Криста не съжаляваше никак за тях и с нетърпение предвкусваше щастливата среща със семейството си. Бъдещият й съпруг не беше главната фигура в мислите й, защото в действителност това място бе заето от друг мъж.

Къде ли е Марк сега, запита се тя, докато се миеше набързо и се обличаше с помощта на Марла. Камериерката беше влязла в каютата, докато Криста стоеше замечтана пред илюминатора.

— Какъв хубав ден, госпожице Хортън — забъбри весело Марла. Берберка по рождение, Марла бе член на семейството още от пристигането им в Тунис преди няколко години. Беше весело създание, с тъмна коса и искрящи черни очи, приятно закръглена и невероятно практична. Бяха я избрали да придружава Криста в пътуването й до Англия, защото сър Уесли вярваше, че тя ще предпазва дъщеря му от нежеланото внимание, което необикновената красота на Криста щеше със сигурност да привлече.

Криста се усмихна нежно на възрастната жена, която се суетеше из тясната каюта, вадеше чисти дрехи и събираше другите за пране.

— Пътуването сигурно ще бъде приятно — съгласи се разсеяно тя, погълната от собствените си мисли, за да се вдълбочава в несъществени разговори.

Марла забеляза, че господарката й е разсеяна, и се умълча, връзвайки връзките на роклята на гърба й, а после набързо се извини и отиде да закуси с другите прислужници, докато Криста тръгна към сервираната в салона закуска за пътниците.

Тя забеляза отсъствието на Уилоу Лангтри от трапезарията, когато седна на мястото си с любезната помощ на лейтенант Анри Жерве, един от младите офицери, които като нея пътуваха на борда на „Бон ами“ към новото си назначение в Тунис. Явно Уилоу предпочиташе да остане в леглото цялата сутрин, защото в следващите дни високомерната червенокоска рядко се появяваше преди пладне. Което беше добре дошло за Криста, защото като че ли между тях двете нямаше да се установят приятелски връзки, както бе сметнала, щом научи, че са единствените жени без придружител на борда на кораб, чиито пътници бяха предимно млади мъже и семейни двойки.

Мина почти една седмица, преди Криста да разбере за присъствието на тайнствения пътник в каютата, съседна на нейната. Макар че от време на време долавяше движение и гласове от другата страна на стената, човекът или хората не излизаха от усамотението си, а предпочитаха да се хранят зад затворени врати. Любопитството й нарасна още повече благодарение на Уилоу, която бе чула витаещите слухове, че на борда имало пътник, който криел самоличността си.

Нито едно облаче не затъмняваше лазурното небе, лекият ветрец обвяваше нежно кожата на Криста, обърнала лице към приятната слънчева топлина. Застанала при високия парапет, тя не осъзнаваше каква изкусителна гледка представлява с развяваните от вятъра леки поли на жълтата й рокля, които от време на време очертаваха прасци и бедра, привличащи не един възхитен поглед.

Тогава Уилоу, облегната на ръката на красивия капитан Пиер Льофевр, се доближи до нея. Макар Криста внимателно да бе избягвала да се забърква с френските офицери, като че ли нямаше как да се отърве от ухажванията на Анри Жерве, който я следваше неотстъпно като сянка. Бе станал толкова настоятелен, че тя бе започнала да се разхожда по палубата заедно с Марла с надеждата да обезкуражи младия мъж. Той обаче не отстъпваше и този следобед вървеше нехайно до нея, без да обръща внимание на възмутения поглед на Марла.

— Тъкмо си говорехме за тайнствения пътник — подхвърли Уилоу, спирайки, за да поздрави Криста. — Знаете ли нещо за него? Каютата ви е до неговата и вероятно сте чули нещо.

Криста сви рамене.

— Откъде знаете дали е мъж? Може и да е жена.

— Значи знаете нещо! — подскочи Уилоу при отговора на Криста. — Жена ли е? Как изглежда? Ужасно ли е обезобразена? Затова ли се крие?

Криста изпусна една пресилена въздишка.

— Знам не повече от вас, лейди Уилоу. Изобщо не съм виждала тайнствения пътник. Нито пък съм любопитна да го видя. Ако иска да бъде оставен на мира, предлагам да прекратим тези разисквания.

— Мадмоазел Хортън е права — съгласи се Анри Жерве. — Да не се занимаваме повече с този човечец. Каквато и да е причината, поради която търси усамотение, това не ни засяга.

— Но разбира се, приятелю — намеси се Пиер Льофевр. — Като е в компанията на такива две прекрасни дами, кой ще се занимава с други неща?

Уилоу кимна на Криста и Анри, отправяйки лъчезарна усмивка към капитан Льофевр, и поведе зашеметения офицер към едно по-уединено кътче на кораба. До момента още не беше вкарала младия мъж в леглото си, но отчаянието я подтикваше към тази крайна стъпка. Любовникът й я бе изоставил преди няколко седмици и тялото й вече копнееше да бъде задоволено. Скоро щеше да се събере с Ричард и ужасно добре осъзнаваше колко недостатъчни за нея са неговите любовни умения. Повърхностното му изпълнение беше лишено от вдъхновение и прозаично и неизменно я оставяше в състояние, което в никакъв случай не можеше да се нарече удовлетворение. Нищо чудно, че си бе потърсила любовници. Тъй като Ричард беше далеч от нея, чак в Алжир, беше й лесно да прескача от един мъж на друг, докато не бе попаднала на мъжа, притежаващ всички качества, които тя бе търсила цял живот. Богат, красив, от благороден произход, той беше мъж, който знае как да задоволи една жена, как да я дразни и да измъчва сетивата й, докато накрая тя не почне да го моли да я вземе, как да я обучава и оформя, докато я превърне във въплъщение на трепетната жажда и нетърпение за любовни ласки. Уилоу копнееше това да продължи вечно и бе съкрушена, когато вълшебната приказка свърши.

След вечерята Криста се върна веднага в каютата си, след като бе измъкнала всички възможни сведения от Анри, който ставаше все по-настоятелен, но досега така и не я бе покорил с галския си чар. Два пъти през последните няколко дни се бе опитал да я целуне, когато Марла не гледаше към тях, и двата пъти бе категорично отблъснат. Думите на Криста, че годеникът й я очаква в Тунис, нямаха никакво влияние върху влюбчивия французин, особено след като бе научил колко големи изгледи има Льофевр да вкара лейди Уилоу в леглото си.

Анри, който демонстрираше неумерени дози мъжка самомнителност, смяташе, че за да повтори успеха на Льофевр, ще трябва само по-настойчиво да ухажва Криста. Може би на нея й трябваше малко повече внушение, за да се поддаде на чара му, но той се закле, че по един или друг начин Криста Хортън ще бъде в леглото му, преди да слезе от кораба.

След като освободи Марла за през нощта, Криста далеч не беше готова да заспи. Странно, натрапчиво безпокойство прогонваше от клепачите й всеки намек за сън, всяка надежда, че най-накрая ще заспи. Тялото й цялото пламтеше в тръпка на предчувствие, нервите й тръпнеха. Струваше й се, че нещо ще се случи. Нещо, над което тя нямаше контрол. Съдба? Усмихна се подигравателно на себе си.

Каютата беше задушна, малките й размери я правеха да прилича повече на килия, отколкото на убежище, и нуждата да се измъкне накара Криста да действа импулсивно. Тя наметна тъмно манто над нощницата си, излезе от каютата, без да се притеснява, че е боса и че бледи кичури от разкошната й коса се спускат във великолепно безредие по гърба й. Отдавна бе минало полунощ, на палубата нямаше никой освен вахтения, който не обърна внимание на самотната пътничка, излязла на късна нощна разходка по пустата палуба.

Вдишвайки дълбоко тръпчивия мирис на соления бриз, който обвяваше дългите й гъсти мигли и гладките й бузи, Криста се поуспокои, напрежението бавно се отече от тялото й и това я накара да се засмее на странната паника, която я бе накарала да изтича така неразумно навън през нощта. Макар да нямаше представа какво е породило страха й, сега тя разбра колко глупаво е постъпила.

— Красива нощ, скъпа, само за любовници — прошепна нисък глас точно над ухото й.

Криста трепна силно, извърна се и с досада видя, че Анри е застанал до нея.

— Ка… какво правите тук?

— Същото, което и вие, предполагам — каза лейтенантът, усмихвайки се, когато внезапният порив на вятъра прилепи мантото на Криста към стройната й фигура, очертавайки всяка негова разкошна извивка. — Не можах да заспя, затова излязох на палубата. Представете си моето учудване, когато открих тук едно прелестно създание, една красива жена, наслаждаваща се на лунната светлина.

Анри се приближи към нея и Криста инстинктивно отстъпи назад, без да обръща внимание на опитите му да я притисне към парапета.

— Време е да се прибирам — измърмори тя нервно.

— Не, още не, скъпа — прошепна Анри с изкусително дрезгав глас. — Водите ме за носа дни наред, без да ми дадете дори една целувка, която да утоли глада ми. Льофевр вече се наслаждава на прелестите на лейди Уилоу и аз няма да се лиша от вашите.

Шокиращите му думи отприщиха гнева на Криста.

— Вие… вие сте непоносим! — извика тя. — Махайте се от очите ми! Не ме интересува какво прави Уилоу. Аз не приличам на тази жена.

Тя се извъртя рязко и се опита да се отдалечи.

Но Анри, решен да постигне своето, сграбчи Криста за ръката и я завъртя към себе си, притискайки я болезнено силно към твърдите си гърди. Понеже беше доста по-силен от нея, той успя да я завлече в един усамотен ъгъл, далеч от погледа на вахтения. Като разбра, че с дърпане няма да се освободи от решения на всичко французин, Криста отвори уста, за да изпищи, но Анри мигновено плени устните й в насилствена демонстрация на мъжкото си силово превъзходство и тя усети острия вкус на кръв в устата си. Ръцете му се плъзнаха под мантото й и един беззвучен писък се надигна в гърлото й, рискувайки да я задуши.

Вбесена и негодуваща, тя поднови опитите си да се отскубне и накрая успя да се изтръгне от властната прегръдка на Анри. Мантото падна от раменете й и Анри за миг замря, зашеметен от гледката, която се представи пред възбудения му поглед. Тънката нощница на Криста не скриваше нищо от щедрите пропорции на тялото й, огряно от ярката лунна светлина.

— Великолепно! — възкликна Анри със страхопочитание. — С тази вееща се коса съперничите на ангелите в небето.

Страстта възпламеняваше сетивата му; той пристъпи напред, сериозно решен да плени отново своя изплъзващ се ангел. Но Криста имаше други намерения.

— Само крачка и ще викам колко сили имам — заяви тя смело. — Капитан Дюбоа ще ви окове във вериги заради нападението ви над мене.

Анри беше твърде възбуден, за да обърне внимание на предупреждението на Криста. Единствената му всепоглъщаща мисъл беше да има тази изкусителна палавница в леглото си, доброволно или не. Дори поразителната лейди Уилоу бледнееше в сравнение с неземната красота на Криста. Изоставяйки всякаква предпазливост, той се хвърли към нея, решен да я завлече в каютата си, преди тя да се е опомнила и да е изпълнила заплахата си да разбуди целия кораб.

— Ако бях на ваше място, щях да послушам дамата — изрече един безплътен глас, долетял някъде от тъмнината.

Анри замръзна, втрещен и онемял от въздействието на плътния, заповеднически глас.

— Кой е там? — изрече той накрая. — Предлагам ви да си идете. Това не е ваша работа.

Тогава Криста го видя да излиза от сянката и да поглежда право в душата й с изумителните си изумрудени очи. Веднага го позна.

— Вие! — прошепна тя и в ума й възкръснаха силните чувства, които той бе предизвикал у нея при първата им среща, отново я обзе пламъкът, който той бе запалил у нея с пронизителния поглед на тези невероятни очи.

Без да сваля очи от Криста, Марк намекна за лошите последици, до които би се стигнало, ако Анри пренебрегнеше предупреждението му.

— Аз го правя своя работа. Заради собствената ви сигурност предлагам да се оттеглите. И ако отново се доближите до госпожица Хортън, ще съжалявате.

Нервният поглед на Анри се премести от мъжа отново към жената и той ясно осъзна, че тук става дума не просто за среща между непознати. Беше по-скоро докосване на сродни души и той не беше нито нужен, нито желан. Освен това нещо му подсказваше, че ще си има сериозни неприятности, ако продължи да преследва Криста. Само един поглед към тези сурови зелени очи би изкарал ума на всекиго. Анри мъдро реши, че ще е добре веднага да се оттегли, затова кимна към страшния непознат и се стопи в сенките. Никоя жена не си струваше заради нея да си изпроси един бой… или нещо по-лошо.

— Като че ли сте изненадана да ме видите — каза Марк, а огромните му зелени очи бродеха одобрително по очертанията на тялото й, ясно видими под тънката нощница. — Направи ли ви нещо? Нарани ли ви по някакъв начин?

— Н… не, добре съм — увери го Криста, потискайки една тръпка при мисълта за ръцете на Анри, притискащи тялото й, при мисълта какво смяташе да прави той с нея.

Повдигаше й се. Така ли щеше да реагира и когато Брайън предявеше правата си като неин съпруг, запита се тя, сигурна, че ще стане точно така. Нима Марк само с една целувка и с докосването си я бе отвратил от всички други мъже?

— Студено ви е — забеляза Марк, когато тя взе да трепери.

Вдигна мантото й от палубата, метна го на раменете й и ръцете му се задържаха върху нежните им очертания малко по-дълго от необходимото.

— Какво правите тук? На „Бон ами“? — запита го Криста, когато се съвзе от шока да види мъжа на своите мечти точно там, където го искаше, до себе си.

— По-късно ще ви обясня — отвърна Марк, — но първо ми позволете да ви изпратя до каютата ви.

Хвана ръката й и я поведе по пътеката, надолу по стълбата и към каютата й. Спряха пред вратата.

— Значи вие сте тайнственият пътник в съседната каюта! Защо досега не се показвахте? Знаехте ли, че съм наела каюта на „Бон ами“?

Марк разбра, че Криста няма да го остави на спокойствие, докато не й даде някакво обяснение. Той отвори вратата на каютата, огледа пустата палуба, леко я побутна навътре, влезе бързо след нея и безшумно затвори вратата. Когато се обърна към нея, бляскавите му очи потъмняха от чувство, което Криста не можа да разгадае.

— Нашите съдби са тясно преплетени, скъпа моя сирена — изрече той с внезапно предрезгавял глас. — Може би сега ще повярвате, че съдбата е предопределила отново да се срещнем. Не ви ли казах, че един ден ще бъдете моя?

Този мъж беше невъзможен! Криста въздъхна. Винаги й говореше със загадки, а самомнението му беше невъобразимо.

— Нека не се връщаме към това, Марк — пресече го тя. — Само ми кажете защо пътувате на „Бон ами“ и защо досега се крихте.

Измъчено изражение изкриви съвършените черти на Марк.

— Седнете, Криста, и ще се опитам да ви обясня. Не се съмнявам, че това, което ще ви кажа, може да ви шокира, но всичко е вярно. Моята страна векове наред е живяла в насилие. Аз се надявам, че когато стана бей, ще променя това, но сега не съм сигурен дори и че ще имам тази възможност.

Криста се настани на койката и озадачено вдигна вежди, набръчквайки гладкото си чело.

— За какво говорите, Марк?

— Принудителната ми изолация ми даде малко време за моя траур — обясни внимателно Марк с напрегнат от емоции глас.

— Траур? — отекна гласът на Криста.

— Да, за смъртта на родителите ми. Съобщиха ми, че баща ми е получил удар и е починал веднага. Ако си спомняте, аз напуснах бала внезапно, скоро след като се запознахме. Един кораб от Алжир ми донесе вест от великия везир на Константин за ненадейната смърт на баща ми и че е нужно веднага да се върна със същия този кораб.

Сините очи на Криста се разшириха, когато осъзна в каква тайна беше посветена.

— Не разбирам. Как се озовахте на борда на „Бон ами“, когато собственият ви кораб ви е чакал в Лондон?

— Няма прости неща в живота — забеляза тайнствено Марк. — Посланието на великия везир съдържаше и по-страшни новини. След смъртта на баща ми моят полубрат Абдулла узурпирал властта и се провъзгласил за бей. Като началник на еничарите имал пълната им подкрепа. Превратът бил лесно осъществен, защото аз не бях там, за да защитя правата си като наследник на баща си. Привържениците на Халид ибн Селим също не могли да извоюват от мое име наследяването на властта. Абдулла се прогласил за бей на Константин.

— Съжалявам, Марк — пророни Криста. — Но това не обяснява защо не сте тръгнали със собствения си кораб за Алжир.

— Абдулла разбрал за писмото на великия везир и пратил кораб да го преследва. Докато аз се приготвях да пътуването към дома, корабът на Абдулла пристигнал на Темза. Пристана до моя кораб посред нощ, хората му плениха екипажа и нападнаха мене и Омар, докато се качвахме на борда. Едва се спасихме живи, но благодарение на Омар и неговото шесто чувство успяхме да избягаме. Абдулла иска смъртта ми. Няма да се успокои, докато не премахне заплахата, която представлявам аз за него. Обявил е награда за главата ми и забрана за връщането ми в моята родина.

— Затова отидохте във Франция и намерихте „Бон ами“ в Марсилия, готов за тръгване?

— Точно така — усмихна се мрачно Марк. — Сигурен съм, че са ни преследвали, но с помощта на Аллах се качихме тайно на борда.

— Марк, вие казахте, че и двамата ви родители са мъртви. Какво се е случило с майка ви?

Гняв се изписа по лицето на Марк, божа замъгли блестящите му очи. Той стисна юмруци, мускулите му издуха жилетката от скъп плат. Криста онемя при вида на едва сдържаната ненавист, изписана по лицето му. Сякаш някакъв съвършено друг човек бе завладял тялото му, човек, способен на невиждано насилие.

— Абдулла наредил майка ми — нежната ми красива майка — да бъде осъдена на смърт. Страхувал се от нейното влияние, страхувал се, че тя може да събере войски в моя подкрепа. Великият везир ми написа за всичко това в съобщението си. Слава на Аллаха, че по-младият ми брат Язид успял да избяга, преди Абдулла да нареди и него да убият. Майка ми, за нещастие, била като в капан в харема, нямала възможност да избяга. Сигурен съм, че вече и великият везир е сполетян от същата съдба, защото винаги ми е бил верен.

Прекалено смаяна, за да пророни дори една дума, Криста само гледаше Марк с очи, изпълнени със състрадание към този невероятен мъж. Изведнъж цялата жизненост като че ли го напусна и той почти се строполи на леглото до нея, стиснал слепоочията си в длани. Вълна от състрадание изпълни сърцето на Криста и тя нерешително протегна ръка, за да погали нежния кичур черна коса, паднала на челото му. Лекият й допир подейства като балсам на измъчената му мисъл и той се обърна към нея.

Очите им се срещнаха и Криста почувства как потъва в душата му, как духовете им се сливат в едно привличане, което далеч не беше само физическо. Сякаш цял живот беше чакала този мъж. И най-малката вероятност да се омъжи за Брайън беше изчезнала. Дали това беше предопределено или не, но стана точно така, както бе предрекъл Марк — съдбите им бяха невъзвратимо преплетени, сякаш животът й бе започнал от самото начало в деня, когато се срещнаха.

Очите на Марк се съсредоточиха върху устните на Криста, сякаш за първи път виждаше устните на някоя жена, сякаш гледката на тези меки, нежни извивки го омагьосваше. Главата му се приближи към нея нарочно бавно и устата му се долепи до нейната така нежно, че Криста бе трогната до сълзи. Тя едва не припадна, когато езикът му раздели устните й и навлезе в трептящата топлина на устата й, пиейки жадно нейния неповторим нектар. Той леко се отдръпна и нежно прокара език по очертанията на устните й, а после жадните му целувки започнаха да проправят пламтяща пътека по рамото й, като отместваха малко по малко мантото и нощницата, за да стигнат до заветната си цел, оставяйки по пътя си клади от нажежена жарава. Тя отговаряше жадно, докосванията му разбуждаха огъня на страстта й.

Нощницата на Криста се озова усукана около кръста й, но това нямаше никакво значение, защото устните на Марк отпечатваха огнени следи по гърдите й и караха времето да спира. Той полека я положи на леглото и устата му отново проправи трепетна пътека по белите кадифени кълба, преди да обхване щръкналите зърна, увенчаващи тези възхитителни сфери, и да ги приласкае с великолепно разкъсващите трептения на езика си. Това разкошно мъчение изтръгна лек вик от устата й и тя обхвана тила му, за да не позволи на главата му да се отдели от нея.

Ръцете му нежно разтвориха потръпващите й бели бедра, за да позволят на пръстите му да започнат своята бавна и невероятно чувствена игра с напъпилата й женственост, скрита в триъгълника от златисти косъмчета. Криста ахна шокирана, непознавайки интимните мъжки ласки. Ако това означаваше да бъде любена, тя искаше да продължи вечно.

— Ти плени сетивата ми, Криста, както никоя жена досега — прошепна Марк развълнувано. — Помогни ми да забравя това, че загубих всичко, което ми беше скъпо. Поведи ме към небесата, сладка моя сирено.

— О, Марк, да — откъсна се задъхано от устните на Криста. — Направи ме твоя. Люби ме.

Тялото й копнееше за освобождение, мястото, където пръстите му танцуваха по плътта й, туптеше в сладък огън. Тъй като знаеше какво се случва между мъжете и жените, Криста от цялото си сърце искаше да се отдаде на Марк Той се надигна, разтвори бедрата й с колене, освободи мъжествеността си и докосна с нея мястото, където само допреди миг играеха пръстите му. Криста изви гръб, очаквайки сладкото пробождане на болката, за която й бе говорила майка й… но болка не последва.

Изведнъж той изстена и откъсна устата си от нейната.

Криста го погледна, с пламнали сетива и диво пулсиращо сърце, бе смутена и объркана.

— Не ти ли харесвам? Нещо не е наред ли? — прошепна тя, искайки да го върне плътно до себе си, да почувства устата му долепена до нейната и допира на търсещата му плът.

— Не, не е това. — Той дишаше тежко, устата му бе сгърчена от силна болка. — Не желая нищо повече, отколкото твоето красиво тяло под моето, сладка моя сирено — изшептя той пресипнало. — Твоите ръце притиснати към мене, вкусът и ароматът ти… но това ще стане друг път, на друго място… Един ден ще бъдеш моя, но сега нямам право да взема девствеността ти. Не мога нищо да ти предложа. Преследват ме, отнеха ми цялото наследство, рожденото ми право. Остана ми само гордостта… и търсенето на отмъщение.

Тя затаи дъх, значението на думите му едва достигаше до съзнанието й, знаеше само едно — че го иска, че чудото, което бе разкрил пред нея, бе твърде омайно, за да свърши така изведнъж. Но той вече се бе надигнал и тя протегна ръка, за да го задържи.

— Не, почакай! Марк, това няма никакво значение! — Как можеше да бъде толкова жесток? Как можеше да я остави така? — Имаш Англия. След време ще бъдеш дук. Какво значение има, че не можеш да се върнеш в Константин?

— За мене има значение, Криста — отвърна Марк с горчивина в гласа. — Дължа го на паметта на родителите си. Трябва да си възвърна бейлика от Абдулла и да отмъстя за смъртта на майка си. Абдулла не беше посочен от баща ни да управлява. Няма да се успокоя, докато не го накажа заради престъплението му и заради болката, която ми причини.

— Нека ти помогна, Марк! — извика Криста с измъчен глас. — Кога ще бъдем заедно? Не е ли това нашата съдба? Или вече си забравил думите си?

Нищо не съм забравил. Съдбата, скъпа моя сирено, действа по странни правила. Някой ден, по някакъв начин ще познаем щастието.

— Ще бъда ли твоя съпруга? — осмели се да запита тя.

Марк се намръщи и се загледа разсеяно нанякъде. Когато погледът му се върна към нея, сякаш тежестта на целия свят се бе стоварила на плещите му.

— Също както на баща ми бе забранено по закон да се ожени за майка ми, така й на мене това ще ми бъде отказано.

Криста пребледня, всичките й красиви мечти се сгромолясаха.

— Ти… ти ме искаш за своя наложница?

— Ако успея да си възвърна мястото на бей, което ми се полага по право, никога няма да мога да се оженя за тебе. Но ти ще бъдеш нещо повече от обикновена наложница, много повече. Ще бъдеш храната на моята душа, центърът на съществуванието ми. Ако има някакъв шанс да бъде заедно така, както искаме, трябва да ми вярваш и аз ще го намеря.

— Ще… ще вземеш ли съпруга от собствения си народ? — запита Криста, едва дишайки.

— Любов моя, ще говорим за тази възможност, когато възникне. Щом му дойде времето, ние ще бъдем заедно. Така е писано и така ще стане.

— Не, Марк — възпротиви се Криста. — Никога няма да се съглася да прекарам живота си затворена зад стените на харема или забулена под воали. Твоят живот е съвършено различен от моя, въпреки че си наполовина англичанин. Моето бъдеще ме очаква в Тунис, при Брайън, докато твоето бъдеще е на съвсем различно място. Ако толкова много ме искаш, ще оставиш страната на баща си и ще заживееш в родината на майка си. Със сигурност дядо ти, дукът, те е карал да останеш в Англия.

Зелените му очи се втренчиха разсеяно в пространството, сякаш вече беше някъде далече от нея.

— Дядо ми желае най-много от всичко аз да остана в Англия и да наследя семейните имоти. Но Абдулла унищожи всяко намерение да удовлетворя това негово желание. Няма да намеря покой, докато не изтръгна бейлика от алчните ръце на Абдулла.

— Дори това да означава смъртта ти?

— Дори и така. Но в близкото бъдеще не ме заплашва смърт — изрече тайнствено Марк. — Вярвам, че ще живея достатъчно дълго, за да видя децата на своите деца.

— Тогава няма какво повече да си кажем, Марк. Желая ти късмет… и щастие.

— Каквото и да си мислиш, сладка моя сирено, бъдещето ти е свързано с мене. Чуй добре думите ми. Никога няма да се омъжиш за своя годеник. Аллах в своята мъдрост ще ни събере. Ти ще бъдеш моя по-скоро, отколкото предполагаш.

— Никога! — възкликна Криста. — В твоя свят няма място за мене. Остави ме на спокойствие.

Марк стана бавно, изоставяйки със съжаление великолепните форми на голото й тяло. Всеки друг мъж би бил щастлив да изпълни желанието й и да се люби с нея. И макар искрено да вярваше, че един ден ще бъдат заедно, бъдещето му все още беше твърде несигурно, за да я вземе безразсъдно, а после да я изостави, докато преследва съдбата си.