Екстази (Три розови рейв романа)

Лондон, 1990

Брус Стърджис се беше изтегнал на стол в просторната си градина на брега на Темза в Ричмънд. Беше топъл, свеж летен ден и Стърджис лениво наблюдаваше течението на реката. От преминаващото наблизо корабче се чу изсвирване на сирена. Някакви непознати му махаха от палубата. Тъй като беше без очила, Стърджис не разпозна нито лодката, нито хората, но все пак небрежно вдигна ръка за поздрав към няколкото усмивки и тъмни очила, чувствайки се в съгласие със своя малък свят. После, без да се замисля, бръкна в джоба си и извади някаква хартийка. С колеблив почерк на нея беше изписано:

Следваше телефонен номер, а до него X4. Този жалък, малък негодник. Наистина ли си мислеше, че той, Брус Стърджис, Сър Брус Стърджис, ще се задоволи само с едно-единствено момченце от цялата купчина, която предлага плътта си? Наоколо просто гъмжеше от млади педита с невинни лица, точно такива, по каквито си падаше. Не, помисли си Стърджис, има твърде голям избор, за да се ограничава. Въпреки това, все пак имаше нужда от някой, на чиято дискретност може да се разчита. Той смачка парчето хартия в юмрука си, наслаждавайки се на надигащия се в него великолепен гняв. След като вълната на гнева отмина, той бе обзет от паника. Изглади листчето и го мушна обратно в джоба си. Брус Стърджис не можеше да се престраши да го изхвърли. Вместо това, той се облегна назад и се загледа безцелно в леко носещите се по реката кораби.

Стърджис се отдаде на мисли за своето минало, нещо, което често правеше след пенсионирането си. Това обикновено му носеше значително удовлетворение. Удоволствието от благородническата титла още не се бе износило. Приятно бе да го наричат Сър Брус. Не само заради това, че винаги получаваше най-добрата маса по ресторантите, най-добрите стаи в хотелите или всякакви почетни длъжности. Сър Брус просто звучеше добре и галеше ухото, задоволявайки естетическото му чувство.

— Сър Брус — повтори с мек глас на себе си той. Правеше го често. Всъщност, всички казваха, че ако някой наистина го е заслужил, то това е той, Стърджис. Бе изкачвал неотстъпно корпоративната стълбица. Започна като научен сътрудник и внедрите, постепенно премина в управлението на компанията и достигна до съвещанията на Борда на Юнайтед Фармаколъджи — конгломерат, занимаващ се с лекарствени средства, храни и алкохолни напитки. Теназадринът определено беше петно в биографията му. Заради него изпопадаха не малко глави, но за Брус Стърджис това бе поредното бедствие в корпорацията, от което трябваше да излезе сух. Винаги имаше някой по-нископоставен, по-малко обигран, който да обере пешкира. Хладнокръвните му маневри по този въпрос дори увеличиха престижа му на безупречен мениджър.

Трагедията бе нещо, което той преценяваше изцяло в лири стерлинги, т.е. от гледна точка на загубите за компанията. Стърджис отказваше да обърне внимание на вестникарските приказки за „човешката страна на въпроса“ или на кадрите с уродливи деца, които показваха по телевизията. Уродствата, които бе причинил Теназадрина, сега рядко проникваха в съзнанието му. Имаше и период, по време на престоя му в Ню Йорк, когато не беше така. Изкусителната анонимност на живота в този град му дойде твърде много и той бе принуден да преоткрие някои страни от своята сексуалност, които бе потиснал от времето на ученическите си години. Това го накара да осъзнае какво означава да си различен и ужаса от съпричастието, което изпита, едва не го довърши. Слава Богу, това не продължи дълго.

Спомни си случая, когато за първи път теназадриновата история оказа някакво влияние върху живота му. Беше със синовете си на игрището Ричмънд Комън, за да поиграят голф. Вратичките бяха вече разположени и Стърджис се подготвяше за удар. Внезапно нещо премина пред погледа му. В далечината видя малко момче без крака. Детето се придвижваше на някаква дъска, нещо като скейтборд, като използваше ръцете си. Беше отвратителна, жалка сцена. Стърджис се почувства като Д-р Франкенщайн.

Непрекъснато си повтаряше, че не той е направил лекарството. Просто го бе купил от швабите и го бе продавал. Имаше и някои задкулисни мрънкания, всъщност дори повече от това. Съществуваше доклад, в който се отбелязваше, че тестовете не са достатъчно пълни и че токсичността на лекарството е по-висока от първоначално очакваната. Като бивш химик, можеше да обърне повече внимание на тази страна на нещата. Но тук ставаше дума за Теназадрин — хапчето чудо, най-ефикасното болкоуспокояващо. Този тип продукти никога не бяха създавали проблеми дотогава. От горе на това, имаше и конкуренция за разпространение на лекарството във Великобритания. Те нямаше да си губят времето и Стърджис не искаше да изпусне момента. Подписа договора с онзи странен немец направо във фоайето на летище Хийтроу. Швабата се оказа някакъв шубелия, който не преставаше да мрънка за необходимостта от повече изпитания. Даде му и екземпляр от доклада си.

Твърде много обаче бе инвестирано в това лекарство, за да не се пусне в продажба твърде много време, твърде много пари. На тази карта бяха заложени и няколко кариери в корпорацията, една от които беше неговата. Докладът никога не видя бял свят. Той бе изгорен от Стърджис в накладения пред дома му огън в западен Лондон.

Когато Стърджис видя детето, всичко това премина светкавично през главата му и почувства сковаващ прилив на чувство за вина.

— Продължавайте без мен — кресна той на обърканите си синове и се запрепъва към колата, като дишаше тежко и опитваше да се овладее. Успокои се чак, след като ужасното видение изчезна от погледа му. След това продължи с крикета. Ти се справи, окуражи се той. Типично по английски, Брус бе напълно способен да изолира в някаква част от съзнанието си чувството на болка и вина, заравяйки го там като контейнер с радиоактивни отпадъци в гранитен бункер. Спомни си за Барни Дрисдейл. Барни, който винаги беше до него.

— Чувствам се като преследван от призраци, Барни — каза той на колегата си.

— Стегни се, приятел. Направили сме само една грешка и пресата я разду. Трябва да издържим. Господата от медиите скоро ще си набележат нещо ново и ще слезем от новините. Като си помислиш само, толкова сме направили за развитието на фармацевтичната индустрия, но никой и пет пари не дава за това. В такива моменти трябва да се подкрепяме. Тия нагли журналисти и сълзливи мърльовци не си дават сметка, че прогресът има цена. Определено грешат!

Беше много полезен разговор — сякаш с магическа пръчка обърна посоката на мислите му Барни беше истински стожер. Той го научи да подбира мислите си, да се концентрира върху положителните си качества, да прехвърля вината на чуждестранните им партньори. Да, това означава да сме истински англичани. Барни му липсваше. Преди няколко години той загина при пожар в собствената си вила в Пемброкшър. Обвиниха уелските националисти. Глупости, помисли си Стърджис. Някои споменаваха думата „Възмездие“, но Брус Стърджис не вярваше в това. Беше просто ужасно лош късмет. „Как му беше името на оня шваба?“ — помисли си той, унасяйки се на припек. — „Емерих. Гюнтер Емерих. Страхотно помня имена“ — самодоволно отбеляза той.

Сър Брус се отпусна в лека дрямка под лъчите на слънцето.