Еманципирана магия

Еск протегна ръка докъдето стигаше и опипа дървото за следата. Този път щастието й се усмихна, но разположението на точките и резките й подсказа, че се е отдалечила на повече от миля от селото и че е тичала в погрешна посока.

Светеше бяла като сирене луна и тук-таме разпръснати звезди — малки, ярки и безмилостни. Гората наоколо представляваше мозайка от черни сенки и блед сняг, при това не всички сенки — Еск го усещаше — стояха неподвижни по местата си.

Всички знаеха, че в планините има вълци, защото понякога нощем воят им отекваше надолу от високите върхове, но те рядко се приближаваха до селото — днешните вълци бяха наследници на поколение, оцеляло само защото се беше научило, че човешкото месо причинява и болка.

Но времената бяха трудни, пък и тази глутница беше достатъчно гладна, за да забрави напълно за естествения подбор.

Еск си спомни какво казваха на всички деца. Покатери се на дърво. Запали огън. Ако нищо друго не ти остава, намери пръчка и поне се опитай да ги нараниш. Никога не се опитвай да им избягаш.

Дървото зад гърба й беше бук — гладко и невъзможно да бъде изкатерено.

Еск видя как една дълга сянка се откъсна от бездната на тъмнината пред нея и започна да се приближава. Тя коленичи, уморена, изплашена, неспособна да мисли и задращи под парещия от студ сняг за пръчка.

Баба Уедъруекс отвори очи и се втренчи в тавана, който беше напукан и набъбнал като палатка.

Съсредоточи се върху това да си спомни, че има ръце, а не крила, и че не е необходимо да подскача. Препоръчително беше винаги след Заемане да се полежи малко, за да може съзнанието на човека да привикне към собственото му тяло, но тя знаеше, че няма време.

— Да му се не види и детето, дано — измърмори тя и се опита да долети до рамката на кревата. Гаргата, която беше минавала през тази процедура десетки пъти преди това, и която мислеше — доколкото птиците могат да мислят каквото и да било, което всъщност е съвсем малко, — че солидното меню от резенчета бекон и отбрани отпадъци от кухнята, както и топъл подслон за през нощта, си струва неудобството от време на време да споделя с Баба главата си, я наблюдаваше с мило любопитство.

Баба намери ботушите си и затрополи надолу по стълбата, като стоически удържа на порива да полети. Вратата беше широко отворена и вътре вече беше надухало тънка пелена от снежец.

— Мамка ти! — възкликна тя. Помисли си дали си заслужаваше да се опита да намери съзнанието на Еск, но човешките мозъци никога не бяха така остри и ясни, като мозъците на животните, пък и, все едно, свръхсъзнанието на самата гора правеше импровизираното търсене почти толкова трудно, колкото и усилието да се чуе шума от водопад в гръмотевична буря. Но даже и без да търси, тя чувстваше съзнанието на глутницата вълци — остро, отчетливо ясно усещане, което пълнеше устата с вкуса на кръв.

Тя едва успя да различи малките следи по ледената кора, вече наполовина запълнени с пресен сняг. Като проклинаше и мърмореше, Баба Уедъруекс омота шала около себе си и излезе навън.

Бялата котка се събуди на поличката си в работилницата, когато чу шума, идващ от най-тъмния ъгъл. Ковачът беше затворил внимателно голямата врата след себе си, когато излезе с почти истеричните момчета, и котката загледа с интерес как една тънка сянка ръчка в ключалката и изпробва пантите.

Вратите бяха дъбови, заякнали от горещината и времето, но това не им попречи да бъдат издухани директно отсреща през улицата.

Смит чу шума в небето, докато бързаше по пътеката. Чу го и Баба. Представляваше целенасочено, устремно бръмчене, като полет на гъски, а снежните облаци завряха и се огънаха, когато премина през тях.

Вълците също го чуха, когато то се завъртя ниско над върховете на дърветата и се заби в сечището. Чуха го, но твърде късно.

Баба Уедъруекс не се нуждаеше от следите вече. Насочи се към далечните отблясъци особена светлина, към странното свистене и бумтене и към виенето от болка и ужас. Няколко вълка се стрелнаха покрай нея, присвили уши с мрачната решимост да си плюят на петите, независимо какво би се изпречило на пътя им.

Изпращяха счупени клони. Нещо голямо и тежко се приземи в една ела до Баба и се заби, хленчейки, в снега. Друг вълк прелетя край нея в хоризонтална траектория приблизително на височината на главата, тресна се и отскочи от ствола на едно дърво.

Настъпи тишина.

Баба си проправи път през покритите със сняг клони.

Видя, че снегът е отъпкан в бял кръг. Няколко вълка лежаха по края му или мъртви, или решили мъдро да не помръднат.

Жезълът стоеше изправен в снега и Баба изпита усещането, че той се извърна да я погледне, когато тя внимателно мина край него.

В центъра на кръга имаше и малка купчинка, свита здраво на кълбо. Баба коленичи с известно усилие и леко протегна ръка.

Жезълът се раздвижи. Това беше само леко потрепване, но ръката й се спря точно преди да докосне рамото на Еск. Старицата погледна заплашително към дървената резба, после смело посегна пак.

Въздухът се сгъсти. После, като че ли жезълът леко отстъпи назад, макар и без да се движи, докато в същото време нещо доста неясно даваше на старата вещица недвусмислено да се разбере, че що се отнася до него, това не е поражение, а просто тактическо съображение, и че не би искал тя да си помисли, че е победила по някакъв начин, защото не е.

Еск потрепери. Баба я потупа неопределено.

— Това съм аз, малката ми. Аз съм Баба.

Топката не се разви.

Баба прехапа устни. Тя никога не беше много сигурна с децата, като си помислеше за тях, когато въобще се сетеше за тях — те заемаха някакво средно място между животните и хората. Разбираше бебетата. Даваш мляко в единия край и се мъчиш да държиш другия възможно най-чист. С възрастните беше даже по-лесно, защото сами се грижеха за храненето и почистването си. Но между тези две състояния се намираше един свят от изживявания, от който тя никога не се беше интересувала особено. Доколкото имаше някаква представа, трябваше просто да се опиташ да ги предпазиш да не се разболеят от нещо фатално и да се надяваш, че всичко ще се нареди добре.

Баба всъщност не знаеше какво да направи, но знаеше, че трябва да направи нещо.

— К’во, исплашили ли съ ми гу гадните вълци, а? — реши да опита тя.

Поради съвсем нелогична причина, това изглежда помогна.

Един приглушен глас откъм сърцевината на топката каза:

— Аз СЪМ на осем години, ако искаш да знаеш.

— Хората, които са на осем години, не се свиват на топка насред снега — отговори Баба, като си проправяше път през сложните трудности на разговора между възрастни и деца.

Топката не отговори.

— Може би имам малко мляко и бисквити вкъщи — осмели се да пробва Баба.

Това очевидно не помогна.

— Ескарина Смит, ако не започнеш да се държиш както подобава на часа, така ще те напляскам!…

Еск предпазливо подаде глава.

— Няма защо да се държиш така — каза тя.

Когато ковачът стигна до къщата й, Баба тъкмо беше пристигнала, като водеше Еск за ръката. Момчетата надничаха иззад гърба му.

— Хм — каза Смит, без да е много сигурен как да започне разговор с някой, който се предполага да е умрял. — Хм, те ми казаха, че си… болна. — Той се обърна и изгледа кръвнишки синовете си.

— Само си почивах и трябва да съм задрямала. Аз спя много здраво.

— Да — несигурно отвърна ковачът. — Добре, всичко е наред тогава. Какво й е на Еск?

— Малко се поуплаши — каза Баба и стисна ръката на момиченцето. — Сенки и такива ми ти работи. Има нужда добре да се затопли. Тъкмо щях да я сложа в моето легло, малко е замаяна, ако не възразяваш.

Ковачът не беше абсолютно сигурен дали не възразява. Но беше съвсем сигурен, че жена му, както и всички останали жени в селото, почитаха, даже боготворяха Баба Уедъруекс, и че ако тръгнеше да й противоречи, много скоро щеше да се озове в небрано лозе.

— Чудесно, чудесно — каза той, — стига да не те притеснява. Ще изпратя да я вземат на сутринта, става ли?

— Става — каза Баба. — Бих те поканила да влезеш, но огънят ми е угаснал и…

— Не, не, няма нужда — припряно отвърна ковачът. — Оставих си вечерята вкъщи. Отяде ми се — добави той, поглеждайки към Гулта, който отвори уста да каже нещо, но поразмисли и мъдро се отказа.

Когато си заминаха, както и шумът от протестите на момчетата кънтящ сред дърветата, Баба отвори вратата, бутна Еск вътре и я залости след тях. Взе две свещи от запасите си върху кухненския бюфет и ги запали. После извади няколко стари, но годни за употреба одеяла, все още миришещи на нафталинени билки, от един стар сандък, уви Еск в тях и я настани в стола-люлка.

След това коленичи, под съпровода на много цъкания и мърморене, и започна да кладе огъня. Това беше сложна работа, която изискваше изсъхнали дървесни гъби, дървени стърготини, подпалки, както и доста пухтене и проклетисване.

Еск се обади:

— Не е необходимо да го правиш така, Бабо.

Баба се наостри, после погледна към стената зад камината. Беше хубава стена — ковачът й я беше отлял специално преди години, с мотив от бухали и прилепи по нея. В този момент обаче, дизайнът хич не я интересуваше.

— О-о, така ли? — равнодушно попита тя. — Да не би да знаеш по-добър начин?

— Би могла да го запалиш с магия.

Баба продължаваше с най-голямо внимание да подрежда клонки върху колебливите пламъци.

— И как, за бога, бих могла да го направя? — попита тя, очевидно адресирайки въпроса си към гърба на камината.

— Ъ-ъ — започна Еск. — Аз… аз не си спомням. Но ти, обаче, трябва да знаеш как, нали? Всички знаят, че можеш да правиш магии.

— Има магии, и магии — каза Баба. — Важното, момичето ми, е да знаеш за какво е магията, и за какво не е. И, от мен да го знаеш, предназначението й никога не е било да пали огън, в това можеш да бъдеш абсолютно сигурна. Ако Създателят е искал да използваме магия, за да си палим огъня, тогава той не би ни дал… ъ-ъ-ъ, кибрита.

— Но ти би ли могла да запалиш огън с магия? — попита Еск, докато тя окачи някакъв стар, черен чайник на куката му. — Искам да кажа, ако поискаш. Ако беше позволено.

— Може би — отвърна Баба, която не можеше: огънят нямаше съзнание и не беше жив, а това бяха две от трите причини.

— Тогава би могла да го запалиш далеч по-добре, Бабо.

— Ако едно нещо си заслужава да го направиш, заслужава си да го направиш зле — каза Баба, като прибягна до афоризмите — последното спасение на възрастните в обсадно положение.

— Да, но…

— Никакво „но“.

Баба затършува из една тъмна дървена кутия върху кухненския бюфет. Тя се гордееше с несравнимото си познание на свойствата на всички билки от Планините Рамтоп — никой не знаеше по-добре от нея многобройните приложения на Ушната трева, Моминското Желание и на Изпаряването На Любовните Измами — но понякога й се налагаше да прибегне до малкия си запас от ревниво търгувани и внимателно съхранявани лекарства от Чуждите Земи (което, що се отнася до нея, беше там някъде, на разстояние повече от един ден път), за да постигне желания резултат.

Тя натроши малко сухи червени листа в едно канче, заля ги отгоре с мед и гореща вода от чайника, и го бутна в ръцете на Еск. После пъхна един голям объл камък под решетката на камината — по-късно, увит в парче одеяло, щеше да послужи за грейка — и със строгото нареждане към момичето да не мърда от стола, отиде в килера.

Еск потропваше с пети по краката на стола и си сърбаше пиенето. Имаше особен, лютив вкус. Чудеше се какво ли е. И по-рано беше опитвала, разбира се, бабините отвари, с повече или по-малко мед в тях, в зависимост от това дали тя решаваше, че вдигаш твърде много шум, а Еск знаеше и че Баба беше известна из цялата планина със специалните си рецепти за болести, за които майка й, както и някои други млади жени от време на време, само намекваха с повдигнати вежди и на тих глас…

Когато старата жена се върна, тя беше заспала. Еск не си спомняше как я е сложила да спи, нито кога е затворила прозорците.

Баба Уедъруекс слезе на долния етаж и си примъкна стола-люлка по-близо до огъня.

Имаше нещо, което се прокрадваше в съзнанието на детето, говореше си тя. Не й беше приятно да мисли какво точно беше то, но си спомняше какво се случи с вълците. И всичките тези приказки за палене на огън с магия. Това го правеха магьосниците — то беше едно от първите неща, които научаваха.

Баба въздъхна. Имаше само един начин да го разбере със сигурност, а тя започваше да остарява за такива неща.

Взе свещта и излезе през килера под навеса, където спяха козите й. Те я погледнаха без страх, всяка си седеше в кошарката като космата топка — три усти, които ритмично преживяха пашата от деня. Въздухът миришеше на топло и леко спарено.

Горе, в гредите имаше малка кукумявка — едно от всичките животни, които смятаха, че съжителството с Баба си заслужава неудобствата от време на време. Тя дойде и кацна на ръката й на секундата и Баба замислено започна да я гали по кръглата глава, докато се оглеждаше за удобно място да легне. Явно щеше да се наложи това да е само купчина сено.

Тя духна свещта и легна по гръб, а кукумявката кацна на пръста й.

Козите дъвчеха, оригваха се и преглъщаха в уюта на нощта. Това беше единственият шум в къщата.

Тялото на Баба замря. Кукумявката я усети, че влиза в съзнанието й и любезно й направи място. Вещицата знаеше, че ще съжалява за това — Заемането два пъти на ден щеше да я разсипе на следващата сутрин и да породи у нея ужасното желание да яде мишки. Естествено, когато беше по-млада, пет пари не даваше за това и се надбягваше със сърните, ловуваше с лисиците, изучаваше странните, тъмни пътища на къртиците, и почти никога не нощуваше в собственото си тяло. Но сега започваше да става все по-трудно, особено връщането. Може би щеше да дойде един ден, когато тя няма да може да се върне, може би тялото й, останало у дома, ще бъде твърде мъртво, но, може би, в крайна сметка това нямаше да е толкова лошо.

Това беше едно от нещата, които магьосниците не можеха да знаят. Даже и да им минеше през ума да влязат в съзнанието на някое животно, те биха го направили като крадци и то не от проклетия, а защото никога не биха се сетили да го направят по друг начин, тъпите му копелета. А каква полза да приемеш и тялото на кукумявка? Не би могъл да полетиш, животът ти щеше да мине да се учиш. Елегантният начин беше да се возиш в съзнанието й и само леко да я насочваш, така, както лекият ветрец поклаща листото.

Кукумявката се размърда, изпърха с криле до малката рамка на прозореца и безшумно се плъзна в нощта.

Облаците се бяха прояснили и планината блестеше на крехката лунна светлина. Баба надникна през очите на кукумявката, докато тя тихо летеше между редиците на дърветата. Това беше единственият начин да пътуваш, стига веднъж да му хванеш цаката! Тя най обичаше да Заема птици, като ги използваше да изследва високите, скрити долини, където никой не стъпваше, потайните езера между черните скали, малките оградени поля по късчетата равна земя, закътани в отвесните скали, които бяха собственост на скрити и тайнствени същества. Веднъж тя беше летяла с ятото гъски, които прелитаха над планината всяка пролет и есен, и си изкара акъла, когато почти премина отвъд границата за връщане.

Кукумявката излезе от гората и се плъзна над покривите на селото, след което се приземи сред водопад от сняг върху най-голямото ябълково дърво в градината на ковача. То беше обрасло с имел.

Вещицата разбра, че е права още в мига, щом ноктите й докоснаха кората на дървото. То не я приемаше, усещаше го как се опитва да я отблъсне.

— Няма да се махна — помисли си тя.

В тишината на нощта дървото каза:

— Тормози ме тогава, само защото съм дърво. Типична жена.

— Сега поне си полезен — помисли си Баба. — По-добре дърво, отколкото магьосник, а?

— Не е чак толкова лошо — помисли пак дървото. — Слънце. Чист въздух. Време за размисъл. Пък и пчели, през пролетта.

Имаше нещо похотливо в начина, по който дървото каза „пчели“, което почти отблъсна Баба — а тя имаше няколко кошера — от идеята за меда. Беше като да ти припомнят, че яйцата са неродени пиленца.

— Дошла съм заради момиченцето, Еск — изсъска тя.

— Многообещаващо дете — помисли дървото. — Наблюдавам я с интерес. Освен това обича ябълки.

— Звяр такъв — шокирано каза Баба.

— Какво казах? Извинявай, че не дишам, сигурно.

Баба се примъкна още по-близо до ствола му.

— Трябва да я пуснеш — помисли тя. — Магията започва да прониква.

— Вече? Впечатлен съм — каза дървото.

— Но това не е магията, която трябва! — изкрещя Баба. — Това е магьосническа, а не женска магия! Тя още не знае какво е това, но то уби десетина вълка тази вечер!

— Страхотно! — отвърна дървото.

Баба побесня от гняв.

— Страхотно ли? Ами я си представи, че се беше спречкала с братята си и се беше ядосала, а?

Дървото сви рамене. От клоните му се посипаха снежинки.

— Тогава трябва да я обучиш — каза то.

— Да я обуча? Че какво разбирам аз от обучаване на магьосници!

— Тогава я прати в университета.

— Та тя е жена! — изкрещя Баба и заподскача нагоре-надолу по клона.

— Е и? Кой казва, че жените не могат да бъдат магьосници?

Баба се поколеба. По същата логика дървото би могло да попита и защо рибите не могат да бъдат птици. Тя си пое дълбоко дъх и понечи да заговори. После спря. Знаеше, че съществува остър, хаплив, унищожителен и най-вече очевиден отговор. Само че, за свое най-голямо раздразнение, тя въобще не можа да си го спомни.

— Жените никога не са били магьосници. Това е неестествено. Все едно да кажеш, че вещиците могат да бъдат мъже.

— Ако твоето определение за вещица е някой, който почита панкреативното начало, т.е. боготвори основното… — започна дървото и продължи в същия дух още няколко минути. Баба Уедъруекс слушаше с нетърпеливо раздразнение изрази като „Богините Майки“ и „примитивно боготворене на луната“ и си мислеше, че тя много добре знае какво е да си вещица — ставаше дума за билки и клетви, за летене насам-натам нощем и, най-общо, за спазване на традицията, а това със сигурност не предполагаше да се замесва с богини, майки или някакви други, които явно прибягваха до някои много съмнителни трикове. А когато дървото заговори, че „танцували голи“, тя се опита да не слуша, защото, макар и да знаеше, че някъде, под сложните пластове на ризите и фустите й има и някаква кожа, това съвсем не означаваше, че го одобрява.

Дървото свърши монолога си.

Баба почака, докато се убеди, че то няма да добави нищо друго, и попита:

— Та това са вещиците, така ли?

— Да, теоретичната основа.

— Вие магьосниците наистина имате някои странни идеи.

Дървото каза:

— Вече не съм магьосник, а само дърво.

Баба напери криле.

— А сега ме чуй добре, Господин Дърво Теоретична-Основа, или както там ти е името, ако на жените им беше писано да стават магьосници, щяха да могат да им растат дълги бели бради, и тя няма да стане магьосник, ясно ли ти е, не е тоя начина да се използва магията, чу ли ме, магьосничеството не е нищо друго освен светлини и огън и игра със силата, а тя в тия работи няма да се меси и лека ти нощ.

Кукумявката се омете от клона. Само защото това щеше да попречи на полета, Баба не се тресеше от ярост. Магьосници! Те говореха твърде много и забождаха магиите в книги като пеперуди, но най-лошото — мислеха си, че тяхното е единствената магия, която си заслужава да се практикува.

Баба беше абсолютно сигурна за едно нещо. Жените никога не са били магьосници и Еск нямаше да сложи началото.

Тя стигна обратно вкъщи на бледите остатъци от нощта. Тялото й поне беше отпочинало след съня в сеното и Баба се надяваше да прекара няколко часа в стола-люлка и да подреди мислите си. Това беше моментът, когато нощта още не беше свършила напълно, а денят още не беше започнал съвсем и когато мислите се изправяха ясни, чисти и непресторени. Тя…

Жезълът се опираше на стената до бюфета.

Баба се закова на място.

— Ясно — най-сетне каза тя. — Такава била работата, значи? И то в собствената ми къща?

Като се движеше много бавно, тя се приближи до огнището, хвърли няколко цепеници върху въглените и наду духалото, докато пламъците не забумтяха нагоре по комина.

Когато реши, че е доволна, тя се обърна, измърмори под носа си няколко предохранителни, защитни магии и сграбчи жезъла. Той не оказа никаква съпротива и тя за малко не се просна на земята. Но сега го държеше в ръцете си, усещаше трептенето му, отчетливото буреносно пукане на магията в него, и се засмя.

Значи толкова просто било. Сега той въобще не се противеше.

Като прокле магьосниците и всичките им дела, тя вдигна жезъла над главата си и го стовари със звън върху саджака, в най-горещата част от огъня.

Еск изпищя. Викът се втурна през дъсчения под на спалнята и прониза тъмната къща.

Баба беше стара, уморена и не разбираше нещата съвсем ясно след такъв дълъг ден, но за да оцелееш като вещица се изисква способността да правиш много големи заключения, така че, докато тя зяпаше жезъла в пламъците и до ушите й стигна писъка, ръцете й вече посягаха към големия черен чайник. Тя го обърна в огъня, измъкна жезъла изпод облака от пара и се втурна нагоре по стълбите, ужасена от това, което може би щеше да види.

Еск седеше изправена в тясното легло без никакви изгаряния, но пищеше от ужас. Баба взе детето в ръцете си и се опита да го успокои; не беше сигурна как се прави, но неопределеното потупване по гърба и неясните насърчителни думи сякаш помогнаха, след което писъците преминаха в плач и, най-сетне, в хълцане. От време на време вещицата долавяше думи като „огън“ и „горещо“ и устните й се свиха в тънка, горчива линия.

Най-накрая тя успокои детето, зави го и тихичко се измъкна долу.

Жезълът се беше върнал обратно до стената. Тя не се изненада, когато видя, че огънят не е оставил никаква следа върху него.

Баба завъртя стола-люлка с лице към него и седна, подпряла брадичка с ръка и с израз на сурова решимост върху лицето си.

Междувременно столът започна да се люлее по своя собствена инициатива. Това беше единственият звук в тишината, която се сгъстяваше, разстилаше и изпълваше стаята като ужасна, черна мъгла.

На следващата сутрин преди Еск да стане, Баба скри жезъла в сламения покрив, далеч от всяка възможност да причини вреда.

Еск си изяде закуската и изпи половин кило козе мляко, без какъвто и да било помен за събитията от последните двайсет и четири часа. Това беше първият случай, когато тя оставаше в къщата на Баба по-дълго време, отколкото за кратко посещение, и докато старицата миеше съдовете и доеше козите, Еск се постара да разучи максимално от онова, което й беше позволено.

Тя откри, че животът в къщата не е съвсем прост. Например, по въпроса за имената на козите.

— Но те трябва да имат имена! — каза тя. — Всяко нещо си има име.

Баба я погледна иззад крушовидния хълбок на първата коза, докато млякото църкаше в плиткото ведро.

— Бих казала, че на „Козешки“ си имат имена — неопределено каза тя. — За какво са им имена на „Човешки“?

— Ами — започна Еск и спря. Помисли малко. — Как тогава ги караш да правят това, което искаш?

— Просто го правят, а когато имат нужда от мен — вряскат.

Със сериозен вид Еск даде на козата водачка една стиска сено. Баба я гледаше замислено. Козите си имаха имена между тях си, тя го знаеше много добре: имаше „козата, която е моето дете“, „козата, която е моята майка“, „козата, която води стадото“ и половин дузина други имена, не на последно място от които беше „козата, която е тази коза“. Те имаха сложна стадна уредба, четири стомаха и храносмилателна система, която издаваше много деен шум в спокойните нощи, и Баба винаги беше имала усещането, че да ги кръщаваш с разни имена като Пъструшка беше обида за благородните животни.

— Еск? — повика я тя, като се реши.

— Да?

— Каква искаш да станеш като пораснеш?

Еск я погледна неразбиращо.

— Не знам.

— Е — продължи Баба, а ръцете й все още бяха заети с доенето, — какво мислиш, че ще правиш, когато пораснеш?

— Не знам. Сигурно ще се омъжа.

— Искаш ли?

Устните й започнаха да се оформят около „Не з…“-то, но очите й уловиха погледа на Баба и тя се спря и помисли.

— Всички възрастни, които познавам, са женени — най-сетне каза тя, после помисли още малко и добави предпазливо: — Освен теб.

— Точно така — отвърна Баба.

— Ти не си ли искала да се омъжиш?

Сега дойде ред на Баба да се замисли.

— Никога не стигнах до това — най-после каза тя. — Как да ти кажа, имаше твърде много други неща да се свършат.

— Татко казва, че си вещица — каза Еск, рискувайки да получи шамар.

— Наистина съм.

Еск кимна. В Планините Рамтоп на вещиците бе отреден статут, подобен на този, който други цивилизации дават на монахините, данъчните инспектори или на чистачите на помийни ями. Това ще рече, уважаваха ги, понякога им се възхищаваха, по принцип ги аплодираха за работата им, която, логично, все някой трябваше да свърши, но хората никога не се чувстваха съвсем удобно в една стая с тях.

Баба попита:

— Ти би ли искала да се изучиш за вещица?

— Магията ли имаш предвид? — попита на свой ред Еск, а очите й светнаха.

— Да, магията. Но не тази за палене на огън. Истинската магия.

— Ти можеш ли да летиш?

— Има и по-добри неща от летенето.

— И аз ще мога да ги науча?

— Ако родителите ти се съгласят.

Еск въздъхна.

— Татко няма да се съгласи.

— Тогава ще си поприказвам с него — рече Баба.

— А сега ме чуй, Гордо Смит!

Ковачът отстъпи назад в работилницата си, вдигнал наполовина ръце, за да се предпази от гнева на старата жена. Тя настъпваше срещу него и размахваше осъдително пръст във въздуха.

— Аз те докарах на бял свят, глупак такъв, а в главата си сега имаш толкова ум, колкото имаше и тогава…

— Но… — опита се да каже той, докато заобикаляше наковалнята.

— Магията я е намерила! Магьосническата магия! Погрешна магия, не разбираш ли? Тя никога не е била предназначена за Еск!

— Да, но…

— Имаш ли случайно някаква представа какво може да направи тя?

Ковачът отпусна рамене.

— Не.

Баба замълча и поомекна.

— Не — повтори тя, този път по-кротко. — Не, как би могъл.

Тя седна върху наковалнята и се опита да помисли спокойно.

— Чуй, магията си има нещо като… собствен живот. Това няма значение, защото… все едно, виж какво, магьосническата магия… — тя погледна към голямото му, неразбиращо лице и опита втори път. — Добре, нали знаеш какво е сайдер2?

Ковачът кимна. Усещаше, че тук почвата е по-здрава, но не беше сигурен къде ще го отведе.

— Така, после се получава ликера. Ябълковата ракия — каза вещицата. Той кимна. Всички в Лошия Задник правеха ябълкова ракия през зимата, като оставяха бъчвите със сайдер навън за една нощ и махаха леда, докато не останеше само малкото количество алкохол.

— Така, можеш да изпиеш цяла бъчва сайдер, но само ще се почувстваш по-добре, и това е всичко, нали?

Ковачът пак кимна.

— Но ябълковата ракия, нея я пиеш в малки чашки, по малко и не особено често, защото се качва право в главата ти, нали?

Ковачът кимна пак и, давайки си сметка, че не допринася кой знае колко за разговора, добави:

— Точно така.

— Там е разликата — каза Баба.

— Коя разлика?

Баба въздъхна.

— Разликата между магията на вещиците и на магьосниците — каза тя. — Та тя е намерила Еск, и ако Еск не я овладее, тогава има Кой да овладее нея. Магията може да бъде нещо като врата, а от другата страна чакат неприятни Неща. Разбираш ли?

Ковачът кимна. Той всъщност не разбираше, но правилно предположи, че ако си признае, Баба ще се впусне в ужасни подробности.

— Тя е умна и това може да ги позабави — продължи Баба. — Но рано или късно Те ще я предизвикат.

Смит взе някакъв чук от тезгяха си, погледна го така, сякаш го виждаше за първи път, и го върна обратно на мястото му.

— Но… — започна той, — ако я е хванала магьосническата магия, тогава въобще няма да й помогне, ако се учи за вещица, нали? Нали каза, че са различни.

— И двете са магии. Ако не можеш да се научиш да яздиш слон, поне можеш да се научиш да яздиш кон.

— Какво е слон?

— Вид язовец — отговори Баба. Цели четиридесет години беше поддържала доверието на гората към себе си, като нито веднъж не се беше признала за некомпетентна.

Ковачът въздъхна. Знаеше, че е победен. Жена му показа ясно, че одобрява идеята и сега, като поразмисли, той откри, че имаше и някои добри страни. В края на краищата, Баба нямаше да живее вечно, а това, да си баща на единствената вещица в околността, можеше и да не е чак толкова лошо, все пак.

— Добре — каза той.