Еманципирана магия

Баба се събуди от яркото слънце, което бодеше в очите и. Беше се строполила до вратата и цялото тяло я болеше, като че ли имаше зъбобол.

Тя посегна наслуки с една ръка, напипа края на умивалника и се изтегли до седнало положение. Не беше съвсем изненадана, когато видя, че каната и легена изглеждат точно така, както винаги са изглеждали; всъщност, от най-искрено любопитство превъзмогна болките и надникна под леглото да провери, че, да, нещата бяха съвсем нормални.

Орелът още стоеше свит отстрани на кревата. Еск спеше на леглото и Баба видя, че това е истински сън, а не безжизнеността на празно тяло.

Единственото, което можеше да направи сега, беше да се надява, че Еск няма да се събуди с неудържимото желание да се нахвърли върху зайци.

Старицата свали долу омаломощената птица и я пусна на свобода през задната врата. Тя тежко долетя до най-близкото дърво и кацна да си почине. Имаше чувството, че би трябвало да се разсърди на някого, но да пукнеше, ако можеше да си спомни защо.

Еск отвори очи и дълго време лежа, загледана в тавана. През всичките тези месеци тя се беше запознала с всяка бучка и цепнатинка в мазилката, които създаваха един фантастичен, обърнат наопаки пейзаж, и който тя бе населила със своя собствена и сложна цивилизация.

Съзнанието й гъмжеше от сънища. Тя извади ръка изпод юргана и я загледа, учудена защо не е покрита с пера. Всичко беше много странно.

Тя отметна завивките назад, провеси крака на края на леглото, разпери криле в устрема на вятъра, и се плъзна плавно над света…

Тупването върху пода на спалнята доведе Баба на бегом по стълбите; тя я пое в ръцете си и я прегърна силно, докато се тресеше от страх. Баба се клатеше напред-назад на краката си и издаваше безсмислени, успокояващи звуци.

Еск вдигна към нея очи, изпълнени с ужас.

— Усещах как изчезвам!

— Да, да. Сега е по-добре — мърмореше Баба.

— Ти не разбираш! Не можех да си спомня даже как се казвам! — пищеше Еск.

— Но сега си спомняш.

Еск се поколеба и провери.

— Да — каза тя. — Да, разбира се.

Сега вече да.

— Значи нищо лошо не се е случило.

— Но…

Баба въздъхна.

— Ти научи нещо — каза тя, но помисли, че е по-безопасно да вмъкне и малко строгост в гласа си. — Казват, че малкото знание е опасно нещо, но не е и наполовина толкова лошо, колкото огромното невежество.

— Но какво се случи?

— Помисли си, че Заемането не е достатъчно. Помисли си, че ще е чудесно да откраднеш чуждо тяло. Но трябва да знаеш, че тялото е като… като формичка за желе. Придава форма на съдържанието, разбираш ли? Не можеш да побереш съзнанието на момиченце в тялото на орел. Поне не за дълго, във всеки случай.

— Аз съм станала орел?

— Да.

— И въобще не съм била аз?

Баба помисли малко. Винаги й се налагаше да спира, когато разговорите й с Еск я отвеждаха отвъд границите на речника на порядъчните хора.

— Не — каза тя най-после, — не в този смисъл, който ти имаш предвид. Просто орел с някои странни сънища понякога, може би. Както когато ти сънуваш, че летиш, може бе той би си припомнял как ходи и говори.

— Уфх.

— Но сега вече всичко свърши — каза Баба и й се усмихна леко. — Ти си вече собственото си аз, а орелът си получи обратно съзнанието. Кацнал е на големия бук до клозета, бих искала да му занесеш малко храна.

Еск седна на пети и се загледа в една точка покрай главата на Баба.

— Имаше някои странни неща — диалогично каза тя. Вещицата се завъртя като пумпал.

— Исках да кажа, че като насън видях неща — каза Еск. Шокът на старицата беше толкова очевиден, че тя се поколеба, уплашена, че е казала нещо нередно.

— Какви неща? — равнодушно попита Баба.

— Нещо като големи създания, във всякакви форми. Мотаеха се наоколо.

— Тъмно ли беше? Имам предвид, Тези Неща в тъмното ли бяха?

— Струва ми се, че имаше звезди. Бабо?

Баба Уедъруекс се беше втренчила в стената.

— Бабо? — повтори Еск.

— Ммфмх? Да? Оо. — Баба се окопити. — Да. Ясно. Сега бих искала да слезеш долу, да вземеш бекона, дето е в килера и да го занесеш на птицата, разбра ли? Няма да е зле и да й благодариш. Човек никога не знае.

Когато Еск се върна, Баба мажеше филии с масло. Тя си примъкна столчето до масата, но старата жена размаха кухненския нож.

— Всяко нещо по реда си. Изправи се. Погледни ме.

Еск направи каквото й казаха, озадачена. Баба заби ножа в дъската за рязане на хляб и поклати глава.

— Дявол да те вземе! — каза тя най-общо на целия свят. — Не знам какъв им е обичаят, но доколкото познавам магьосниците, трябва да има някаква церемония, те винаги усложняват нещата…

— Какво искаш да кажеш?

Баба като че ли не я забеляза и отиде до тъмния ъгъл до бюфета.

— Може би трябва да стъпиш с единия крак в кофа със студена каша, да си сложиш една ръкавица и всички подобни глупости — продължи тя. — Не исках да го правя, но Те ме карат насила.

— За какво говориш, Бабо?

Старата вещица измъкна жезъла от сянката и го размаха неопределено срещу Еск.

— Заповядай. Твой е. Вземи го. Само се надявам, че постъпвам правилно.

Всъщност връчването на жезъл на магьосник-чирак обикновено представлява много внушителна церемония, особено ако жезълът е наследен от по-стар маг, по древна традиция следва дълго и страшно изпитание, което предполага маски и качулки, саби и страховити клетви за това, как езиците на разни хора ще бъдат отрязани, вътрешностите им ще бъдат разкъсани от дивите птици, а прахът им ще бъде разпилян в осемте посоки на света и т.н. След няколко часа подобни неща, чиракът може да бъде допуснат в братството на Мъдрите и Просветлените.

Също така, произнася се и дълга реч. По чиста случайност Баба знаеше същината й вкратце.

Еск взе жезъла и се вгледа в него.

— Много е хубав — неуверено каза тя. — Резбата е красива. За какво служи?

— Сега седни. И поне веднъж слушай добре. В деня, в който ти се роди…

— … и това е в общи линии.

Еск погледна сериозно към жезъла, после към Баба.

— И аз трябва да стана магьосник?

— Да. Не. Не знам.

— Това не е отговор, Бабо — укорително каза Еск. — Да или не?

— Жените не могат да бъдат магьосници — глухо рече Баба. — Противоречи на природата. Все едно да искаш жена-ковач.

— Всъщност, аз съм гледала татко, когато работи и не виждам защо…

— Виж какво — прекъсна я Баба, — не може да има жена-магьосник, така както не може да има мъж-вещица, защото…

— Аз съм чувала за мъже-магьосници — хрисимо каза Еск.

— Вещери!

— Мисля, че да.

— Искам да кажа, че няма мъже-вещици, има само глупаци — разгорещено каза Баба. — Ако мъжете бяха вещици, щяха да са магьосници. Всичко се свежда до… — тя си почука по главата — главологията. Как ти работи мозъкът. Мъжките мозъци работят различно от нашите, разбираш ли. Тяхната магия е само числа, ъгли, ръбове и какво правят звездите, като че ли това има някакво значение. Всичко се свежда до силата. Всичко е… — Баба поспря и изрови от съзнанието си любимата си дума, с която описваше всичко, което презираше у магьосниците, — гометрия.

— Добре тогава — облекчено каза Еск. — Ще си стоя тук и ще се уча за вещица.

— Ох — мрачно въздъхна Баба, — лесно ти е да го кажеш. Но не мисля, че ще е толкова лесно.

— Но ти каза, че мъжете могат да са магьосници, а жените — вещици, и че не може да е обратното.

— Точно така.

— Добре тогава — тържествуващо каза Еск, — всичко е решено, нали? Не ми остава нищо друго, освен да стана вещица.

Баба посочи жезъла. Еск сви рамене.

— Това е само една стара пръчка.

Баба поклати глава. Еск премигна.

— Не?

— Не.

— И аз не мога да стана вещица?

— Не знам какво можеш да станеш. Вземи жезъла.

— Какво?

— Вземи жезъла. Така, стъкмила съм огъня в камината. Запали го.

— Кутията с огнивото е… — започна Еск.

— Веднъж ти ми каза, че имало и по-добри начини да се запали огън. Покажи ми.

Баба се изправи. В полумрака на кухнята тя сякаш започна да расте, докато не го изпълни с подвижни, парцаливи сенки, заредени с омраза. Очите й искряха гневно срещу Еск.

— Покажи ми — заповяда тя, а гласът й беше леден.

— Но… — отчаяно започна Еск, притиснала жезъла до себе си, и прекатури стола си в бързината да отстъпи назад.

— Покажи ми.

Еск се завъртя с нисък. От пръстите й лумна огън и описа дъга през стаята. Пламъкът експлодира с такава сила, че запокити мебелите в другия край на стаята, а топка яростна зелена светлина се пръсна върху огнището.

Менливи шарки заиграха по нея, докато тя се въртеше и цвърчеше по камъните, които запукаха, а след това се разтопиха. Задната стена на огнището, която беше от желязо, храбро се съпротивлява няколко секунди, преди да се разтопи като восък; за последен път тя се появи като червено петно пред огнената топка и после изчезна. Миг по-късно чайникът замина по същия начин.

Точно когато изглеждаше, че и коминът ще ги последва, старата каменна плоча на огнището не издържа и с едно последно пращене огнената мълния изчезна от погледа.

Случайно изпукване или облаче пара издаваше придвижването й под земята. Като изключим това, наоколо цареше тишина — огромната, съскаща тишина, която настъпва след пронизващия ушите шум, а след ултравиолетовия, ослепителен блясък, в стаята беше тъмно като в рог.

Най-после Баба се измъкна иззад масата и допълзя толкова близо, колкото й стискаше, до дупката, която все още беше обградена от кора от лава. Тя рязко се отдръпна назад, когато още един облак свръхнагрята пара избуя като гъба.

— Казват, че под Планините Рамтоп има рудници на джуджета — непоследователно каза тя. — Божичко, ама и малките копеленца, каква изненада им се готви.

Тя разръчка малката локвичка от охлаждащо се желязо, където по-рано беше стоял чайникът, и добави:

— Жалко за стената на огнището. А пък на нея имаше кукумявки.

Предпазливо приглади опърлената си коса с трепереща ръка.

— Мисля, че това плаче за една голяма чаша… голяма чаша студена вода.

Еск седеше и удивено гледаше ръката си.

— Това беше истинска магия — най-накрая каза тя. — И аз я направих.

— Един вид истинска магия — поправи я Баба. — Не го забравяй. Нито пък трябва да го правиш непрекъснато. Ако ти идва отвътре, трябва да се научиш да го контролираш.

— Можеш ли да ме научиш?

— Аз? Не!

— Как да се науча тогава, щом никой не иска да ме научи?

— Трябва да отидеш там, където могат. В училището за магьосници.

— Но ти каза…

Баба спря, както пълнеше каната от кофата с вода.

— Да, да — сопна се тя. — Няма значение какво съм казала, нито здравия разум, нито нищо. Понякога просто трябва да вървиш натам, накъдето те водят нещата, пък и струва ми се, ти така или иначе си тръгнала към училището за магьосници.

Еск помисли върху последното.

— Искаш да кажеш, че така ми било писано? — най-после попита тя.

Баба вдигна рамене.

— Нещо такова. Вероятно. Кой знае?

Същата нощ, дълго след като изпрати Еск да си лете, Баба си сложи шапката, запали нова свещ, разчисти масата и извади малка дървена кутийка от тайното й скривалище в кухненския шкаф. Тя съдържаше шишенце мастило, една стара перодръжка и няколко листа хартия.

Не може да се каже, че Баба се чувстваше кой знае колко щастлива, когато се изправеше пред света на писмата. Очите й изскочиха, изплези език, капчици пот избиха върху челото й, но писалката продължаваше да дращи по страницата, съпроводена от спорадичните тихи „мътните да те вземат“ или „копелдачето му“.

Писмото гласеше следното, макар че в тази му версия липсват восъкът от свещта, мастилените петна, задраскванията и мокрите места от оригинала:

Баба го вдигна на светлината на свещта и го огледа критично. Беше хубаво писмо. Тя беше извадила думата „ръзни“ от Алманаха, който четеше всяка вечер. Той винаги предсказваше „ръзни чуми“ или „ръзни нещастия“. Баба не беше съвсем сигурна какво точно означаваше, но все едно, думата беше адски хубава.

Тя запечати писмото с восък и го сложи на бюфета. Когато утре иде в селото да си потърси нов чайник, можеше да го остави на пощальона да го занесе.

На следващата сутрин Баба се потруди върху облеклото си и избра черна рокля на жаби и прилепи, голямо кадифено наметало или поне наметало, изработено от вида материя, която представлява кадифето след трийсет години яко носене, и островърхата професионална шапка, опъната от иглите в нея.

Първата им спирка беше при каменоделеца, за да му поръчат нова плоча за огнището. После се отбиха при ковача.

Срещата беше дълга и бурна. Еск излезе навън в овощната градина и се покатери на старото си място върху ябълката, докато от къщата долитаха виковете на баща й, риданията на майка й, както и дълги, мълчаливи паузи, които означаваха, че Баба Уедъруекс говори меко с това, което Еск наричаше, „просто обичайния“ й глас. Старата жена понякога придобиваше равен, премерен маниер на говорене. Сигурно Създателят е говорил с такъв глас. Независимо дали в него имаше магия, или само главология, той изключваше всяка възможност за възражение. Даваше ясно да се разбере, че за каквото и да говореше, то беше точно така, както трябва да е.

Ветрецът леко клатеше дървото. Еск седеше на един клон, лениво провесила крака.

Мислеше си за магьосниците. Те не идваха често в Лошия Задник, но за тях се разказваха доста приказки. Бяха мъдри, спомни си тя, обикновено бяха много стари, правеха мощни, сложни и загадъчни магии, и почти всички имаха бради. Освен това, всички, без изключение, бяха мъже.

С вещиците беше по-наясно, тъй като Баба я беше мъкнала със себе си на посещение при няколко селски вещици малко по-нататък по хълмовете, пък и вещиците битуваха нашироко в Рамтопския фолклор. Те бяха хитри, спомни си тя, обикновено бяха много стари, или поне се опитваха да изглеждат стари, правеха малко подозрителни, домашни и органични магии, и някои от тях имаха бради. Освен това бяха, без изключение, жени.

Във всичко това имаше някакъв фундаментален проблем, който тя не можеше да разреши. Защо не…

Сърн и Гулта профучаха по пътеката, блъснаха се, тупнаха и спряха под дървото. Вгледаха се в сестра си горе със смесица от удивление и презрение. Вещиците и магьосниците бяха обект на страхопочитание, но не и сестрите. Някакси, като знаеш, че собствената ти сестра се учи за вещица, това омаловажава цялата професия.

— Ти всъщност не можеш да правиш магии, нали? — каза Сърн.

— Естествено, че не можеш — каза и Гулта. — Каква е тази пръчка?

Еск беше оставила жезъла, подпрян на дървото. Сърн го ръгна предпазливо.

— Не искам да го пипате — бързо каза Еск. — Моля ви. Той е мой.

Сърн обикновено притежаваше чувствителност колкото сачмен лагер, но ръката му — за негова изненада — се спря така, както беше посегнала.

— Аз и без това не исках — измърмори той, за да прикрие собственото си объркване. — Това е само една стара пръчка.

— Истина ли е, че можеш да правиш магии? — попита Гулта. — Чухме Баба да казва, че можеш.

— Подслушвахме на вратата — добави Сърн.

— Вие казахте, че не мога — небрежно отвърна Еск.

— Е, можеш ли или не? — попита Гулта като се изчерви.

— Може би.

— Не можеш!

Еск погледна надолу към лицето му. Тя обичаше братята си, когато се подсетеше, че трябва да го прави, нещо като по задължение, макар че, общо взето, си ги спомняше като маса от силни крясъци, напъхани в панталони. Но имаше нещо ужасно свинско и неприятно в начина, по който Гулта я зяпаше отдолу, като че ли тя лично го беше обидила.

Усети как тялото й започва да изтръпва, а светът внезапно стана много остър и ясен.

— Мога — каза тя.

Гулта премести погледа си от нея към жезъла и присви очи. После го ритна злобно.

— Стара пръчка!

Той прилича досущ на малко ядосано прасе, помисли си тя.

Писъците на Сърн изкараха Баба и родителите им първо на задната врата, а после ги накараха да се втурнат по покритата със сгурия пътека.

Еск беше кацнала на чатала на ябълковото дърво, а на лицето й беше изписан израз на замечтано съзерцание. Сърн се криеше зад дървото, а лицето му представляваше само рамката около един червен, раздираш сливиците рев.

Гулта седеше доста пообъркан сред купчина дрехи, които вече не му ставаха и си бръчкаше зурлата.

Баба се отправи с големи крачки към дървото, докато кривият й нос не се изравни с този на Еск.

— Не е позволено да превръщаш хора в прасета — изсъска тя. — Било то и братя.

— Аз не го направих, то просто се случи. Все едно, трябва да признаеш, че тази форма повече му подхожда — спокойно отвърна Еск.

— Какво става? — попита Смит. — Къде е Гулта? Какво търси това прасе тук?

— Това прасе — каза Баба Уедъруекс, — е синът ти.

Чу се въздишка и майката на Еск леко припадна назад, но ковачът се оказа малко по-подготвен. Той погледна остро от Гулта, който беше успял да се освободи от дрехите си и сега ентусиазирано риеше със зурла ранните попадали плодове, към единствената си дъщеря.

— Тя ли направи това?

— Да. Или то беше направено чрез нея — каза Баба и гледаше подозрително жезъла.

— Оо! — Ковачът погледна към петия си син. Трябваше да признае, че тази форма му подхожда. Пресегна се без да гледа и тупна пищящия Сърн по темето.

— Можеш ли да го превърнеш обратно? — попита той. Баба се завъртя светкавично и заплашително изгледа Еск със същия въпрос, а тя сви рамене.

— Той не вярваше, че мога да направя магия — спокойно каза тя.

— Е, добре, мисля, че си постигнала целта си — рече Баба. — А сега ще го превърнеш обратно, госпожице. Веднага. Чуваш ли?

— Не искам. Той беше груб.

— Разбирам.

Еск упорито заби поглед в земята. Баба сурово святкаше с очи. Волите им задрънчаха като цимбали и въздухът между тях се сгъсти. Но целият живот на Баба беше преминал да кара непокорни създания да се подчиняват на заповедите й и, макар че Еск се оказа изненадващо силен противник, ясно беше и, че ще се предаде преди края на изречението.

— Ох, добре — изскимтя тя. — Не виждам защо някой трябва да си прави труда да го превръща в прасе, когато и той самият се справяше чудесно.

Тя не знаеше откъде е дошла магията, но мислено се обърна в същата посока и изказа предположение. Гулта се появи отново, гол и с ябълка в устата.

— К’во с’а? — попита той.

Баба се обърна срещу ковача.

— Ще ми повярваш ли сега? — заяде го тя. — Наистина ли мислиш, че тя би могла да си остане тук и да забрави напълно за магията? Можеш ли да си представиш горкия й съпруг, ако се омъжи?

— Но ти винаги си казвала, че е невъзможно жените да бъдат магьосници — каза Смит. Всъщност той беше силно впечатлен. Никой никога не беше чул Баба Уедъруекс да е превърнала някого в нещо.

— Това сега няма значение — отговори Баба, като се поуспокои малко. — Тя има нужда от обучение. Трябва да се научи как да се контролира. За бога, дай някакви дрехи на това дете!

— Гулта, облечи се и престани да хленчиш! — заповяда баща му, после се обърна пак към Баба.

— Ти каза, че имало някакво училище? — осмели се да попита той.

— Да, Невидимия Университет. За подготовка на магьосници.

— И ти знаеш къде се намира?

— Да — излъга Баба, чиито познания по география бяха малко по-лоши от познанията й по квантова физика.

Ковачът погледна от нея към дъщеря си, която се цупеше.

— И те ще направят от нея магьосник? — попита той.

Баба въздъхна.

— Не знам какво ще направят от нея — отговори тя.

И така, една седмица по-късно Баба заключи вратата на къщата и окачи ключа на пирона в клозета. Козите бяха изпратени при една вещица — посестрима малко по-нататък по хълмовете, която беше обещала и да държи къщата под Око. Щеше да се наложи Лошият Задник да се оправя някакси без вещица за известно време.

Баба смътно си даваше сметка, че човек не може да намери Невидимия Университет, ако самият Университет не иска това, и че единственото място, откъдето да започне търсенето беше градът Охулан Куташ — стотина къщи, струпани на около петнайсет мили разстояние. Това беше мястото, където човек отиваше веднъж-два пъти в годината, ако беше истински космополитен Лош Задниковец: през целия си живот Баба бе ходила там само веднъж по-рано и никак не й беше харесало. Там миришеше не така, както трябва, тя се беше изгубила и, освен това, нямаше вяра на градските хора с тяхната безвкусица.

Те се качиха в каруцата, която караше периодично желязо за ковачницата. Беше неудобно, но по-добре от ходенето пеша, особено след като Баба беше опаковала малкото им вещи в една голяма торба. За по-сигурно седеше върху нея.

Еск седеше, стиснала жезъла в скута си, и наблюдаваше редуващите се гори. Когато се бяха отдалечили на няколко мили от селото, тя каза:

— Струва ми се, че ти ми беше казала, че растенията в Чуждите земи са различни.

— Наистина са.

— Тези дървета ми изглеждат съвсем същите.

Баба ги погледна презрително.

— Съвсем не ми се струват хубави — рече тя.

Всъщност, тя вече усещаше, че я обзема лека паника. Обещанието й да придружи Еск до Невидимия Университет бе направено без да мисли и Баба, която събираше и малкото, което знаеше за останалата част на Диска, от слухове и от страниците на Алманаха си, беше убедена, че те се отправят към земетресения, приливи, чуми и кланета, много от които „ръзни“, че даже и по-лоши. Но тя беше твърдо решена да издържи докрай. Една вещица залага твърде много на думите, че да си позволи някога да се отметне от тях.

Тя беше облечена в практично черно, а скрити по себе си носеше цял куп игли за шапки и един кухненски нож. Беше скрила малкия им запас от пари, неохотно отпуснат им от ковача, из тайнствените пластове на бельото си. Джобовете на полата й дрънчаха от талисмани за късмет, а току-що изкована подкова, винаги мощно предпазно средство в мигове на опасност, висеше от ръчната й чанта. Чувстваше се по-неподготвена от всякога да се втурне срещу света.

Пътеката се виеше из планината. Като никога небето беше ясно, високите Планини Рамтоп стърчаха свежи и бели като невести на небето (а чеизът им беше натъпкан с гръмотевични бури), многобройните малки поточета, които се движеха край или пресичаха пътеката, течаха мудно през туфи ливадниче и бързо растящи корени.

До обяд те стигнаха предградието на Охулан (той беше твърде малък град, за да има повече от едно, което се състоеше само от кръчма и шепа къщи, принадлежащи на хора, които не издържаха напрежението на градския живот) и няколко минути по-късно каруцата ги стовари на главния, и всъщност единствен площад на града.

Случи се пазарен ден.

Баба Уедъруекс стоеше неуверено на калдъръма, стиснала Еск здраво за рамото, докато тълпата се носеше край тях. Беше чувала, че на селските жени, току-що пристигнали в големите градове, могат да се случат порочни неща и затова тя сграбчи ръчната си чанта така, че чак кокалчетата й побеляха. Ако някой непознат мъж случайно се беше осмелил дори да й кимне, щеше сериозно да си изпати.

Погледът на Еск светеше. Площадът беше мозайка от шум, цветове и миризми. От едната му страна се намираха храмовете на по-капризните богове на Диска и странни аромати се измъкваха от тях и се присъединяваха към търговската смрад в сложен килим от благоухания. Тук имаше сергии, пълни със съблазнителни чудеса, които непреодолимо я изкушаваха да ги разгледа.

Баба остави да ги носи тълпата. Сергиите озадачаваха и нея. Тя се взираше сред тях, макар и нито за миг да не отслабваше бдителността си срещу джебчии, земетресения и хора, отдадени на сладострастието, докато не забеляза нещо бегло познато.

Това беше една малка, покрита сергия, остаряла и с черна драперия, вклинена в тясното пространство между две къщи. Макар и незабележима, тя изглежда въртеше много оживена търговия. Клиентите й бяха главно жени, на всякаква възраст, при все че Баба забеляза и няколко мъже. Все едно, всички те имаха едно общо нещо. Никой не се приближаваше до сергията направо. Те всички като че ли почти я подминаваха, и после внезапно се шмугваха под сенчестия навес. Миг по-късно вече отново бяха навън, като просто измъкваха бързо ръка от чантата или от джоба си и се състезаваха за титлата „Най-Небрежната Походка В Света“ толкова успешно, че страничният наблюдател наистина би се усъмнил какво е видял или видяла току-що.

Удивително беше, че една такава сергия, за чието съществуване там толкова много хора не подозираха, може да е така известна.

— Какво има вътре? — попита Еск. — Какво купуват всички?

— Лекарства — твърдо отговори Баба.

— В градовете трябва да има много болни хора — тъжно каза Еск.

Отвътре сергията представляваше множество кадифени сенки, а мирисът на билки беше толкова тежък, че можеше да се бутилира. Баба побутна няколко връзки сухи листа с опитен пръст. Еск се отскубна от нея и се опита да прочете драсканиците върху етикетите по бутилките пред себе си. Тя беше експерт по повечето от нещата, които приготвяше Баба, но тук не познаваше нищо. Имената бяха доста забавни, като Тигрово Масло, Девича Молитва и Помощник на Съпруга, а една-две от запушалките миришеха като килера на Баба, след като е правила в него някоя и друга от тайните си дестилации.

В мрачните дълбини на сергията се раздвижи някаква сянка и една кафява, набръчкана ръка се плъзна леко върху нейната.

— Мога ли да ти помогна, госпожичке? — попита дрезгав глас, захаросан в сироп от смокини. — Бъдещето ти ли искаш да предскажа, или бъдещето ти да променя, а?

— Тя е с мен — пресече я Баба и се завъртя, — а очите ти изневеряват, Хилта Гоутфаундър3, ако не можеш да познаеш възрастта й.

Фигурата пред Еск се наведе напред.

— Есме Уедъруекс? — попита тя.

— Съвсем същата — отвърна Баба. — Още продаваш гръмотевични капки и паричка-желания, а, Хилта? Как върви?

— Много се радвам да те видя — отговори фигурата. — Какво те води насам от планините, Есме? А детето… сигурно ти е помощничка?

— Какво е това, което продавате, моля? — попита Еск.

Фигурата се засмя.

— О, неща, които пречат на разни нежелани неща и друга, които помагат за желани неща, сладурче — каза тя. — Нека само да затворя, скъпи мои, и съм на ваше разположение.

Фигурата се шмугна покрай Еск в обонятелен калейдоскоп от аромати и затвори завесата в предната част на сергията. После отметна завесите в задната част и пусна вътре следобедното слънце.

— Самата аз не мога да понасям тъмнината и задуха — обясни Хилта Гоутфаундър, — но клиентите очакват точно това. Знаете как е.

— Да — сериозно кимна Еск. — Главология.

Хилта, ниска, дебела жена, с огромна шапка с цвете на главата, погледна от нея към Баба и се ухили.

— Така е — съгласи се тя. — Ще пийнете ли чай?

Те седнаха върху бали от непознати билки в непристъпния, личен кът на Хилта, оформен в ъгъла от сергията между стените на къщите, и пиха нещо ароматно и зелено от изненадващо изящни чаши. За разлика от Баба, която се обличаше като много порядъчна гарга, Хилта беше цялата в дантели, шалове, шарени цветове, обици и толкова много гривни, че едно-единствено движение на ръцете й звучеше като ударни инструменталисти, падащи от скала. Но Еск виждаше приликата между двете.

Трудно беше да се, опише. Не би могъл да си ги представиш да се поклонят на когото-и-да-било.

— Така — каза Баба, — как я караш?

Другата вещица сви рамене, от което барабанистите се откачиха отново, след като току-що почти бяха успели да се изкачат горе.

— Като припряния любовник, идва и си тръг… — започна тя и спря, щом видя многозначителния поглед на Баба към Еск.

— Не е зле, не е зле — поправи се тя бързо. — Абе, градският съвет се опитаха да ме изхвърлят веднъж-дваж, но всичките имат жени и някакси все не се получава. Те викат, че не съм била най-доброто, но аз пък им викам, че ако не бяха Билковите Предпазни Средства на Мадам Гоутфаундър, доста семейства в този град щяха да са бая по-големи и по-бедни. Знам аз кой ми идва в магазина, знам. Спомням си кой купува говедарски капки и УтМрел Мехлем, спомням си. Не е лош животът. А как я карате във вашето село с онова, смешното име?

— Лошия Задник — услужливо се обади Еск. Тя взе малко глинено гърне от тезгяха и подуши съдържанието му.

— Доста добре — отвърна Баба. — Плодовете на природата винаги се търсят.

Еск подуши пак праха, който приличаше на див джоджен с основа, която не можа съвсем точно да определи, после внимателно го захлупи пак. Докато двете жени си обменяха клюки, използвайки някакъв женски код, пълен със странни погледи и смигвания, и с неизречени прилагателни, тя се зае да изследва другите екзотични лекарства, които бяха изложени на показ. Или по-точно, които не бяха на показ. По някакъв странен начин те сякаш бяха майсторски полускрити, като че ли Хилта не искаше много да продава.

— Не познавам нито едно от тези — каза тя, почти само на себе си. — Какво дават на хората?

— Свобода — отговори Хилта, която имаше добър слух. После се обърна пак към Баба. — Колко си я научила?

— Не чак толкова — отвърна тя. — Тук има сила, но не съм сигурна каква. Магьосническа, може би.

Хилта се обърна много бавно и изгледа Еск от горе до долу.

— Аха! — каза тя. — Това обяснява жезъла. Чудех се за какво говореха пчелите. Така, така. Дай ми ръката си, дете.

Еск протегна ръка. Пръстите на Хилта бяха така отрупани с пръстени, че беше като да бръкнеш в торба с орехи.

Баба се изправи на стола си, цялата излъчваща неодобрение, докато Хилта започна да изследва дланта на Еск.

— Наистина, не мисля, че това е необходимо — строго каза тя. — Не и между нас.

— Ти го правиш, Бабо — обади се Еск, — на село. Виждала съм те. И с чаени чаши. И с карти.

Баба се размърда неудобно.

— Да, добре — каза тя. — Всичко зависи. Просто им хващаш ръката и хората сами си предсказват бъдещето. Но не е необходимо да се хващаш и да му вярваш, ще си навлечем белята, ако започнем да вярваме на всичко.

— Силите, Които Са, притежават много странни качества, и озадачаващи и разнообразни са пътищата, по които известяват те желанията си в този кръг огнена светлина, който ние наричаме физически свят — тържествено каза Хилта. Тя смигна на Еск.

— Да, наистина — сопна се Баба.

— Не, направо — каза Хилта. — Вярно е.

— Хмх.

— Виждам, че си тръгнала на дълъг път — рече Хилта.

— Ще срещна ли висок, тъмен непознат? — попита Еск, докато изучаваше дланта си. — Баба винаги казва това на жените, тя казва…

— Не — отвърна Хилта, а Баба сумтеше. — Но ще бъде много странно пътуване. Ще изминеш дълъг път, а в същото време ще седиш на едно и също място. И посоката ще е странна. Това ще бъде изследване.

— Можете да кажете всичко това по ръката ми?

— Е, главно само се досещам — отговори Хилта, облегна се назад и посегна към чайника (металният барабанист, който се бе изкачил наполовина нагоре, падна върху мъчещите се цимбалисти). Тя погледна внимателно към Еск и добави: — Жена-магьосник, а?

— Баба ме води в Невидимия Университет — каза Еск.

Хилта повдигна вежди.

— Знаеш ли къде е това?

Баба се намръщи.

— Не толкова подробно — призна си тя. — Надявах се, че ти ще можеш да ми дадеш по-конкретни указания, след като си по-добре запозната с тухлите и т.н.

— Казват, че има много врати, но вратите му в този свят са в град Анкх-Морпорк — каза Хилта. Баба я погледна неразбиращо. — На Кръглото Море — добави тя. Бабиният поглед продължаваше настойчиво и любезно да пита. — На петстотин мили оттук — довърши Хилта.

— Ох! — възкликна Баба.

Тя се изправи и изтупа въображаема прашинка от дрехата си.

— По-добре да тръгваме тогава — добави.

Хилта се засмя. На Еск й хареса звука. Баба никога не се смееше, тя само повдигаше ъгълчетата на устните си, а Хилта се смееше като някой, който е помислил сериозно върху Живота и е схванал шегата.

— Все едно, тръгнете утре — предложи тя. — У дома има място, можете да преспите при мен, пък и утре ще е светло.

— Не бихме искали да злоупотребяваме — каза Баба.

— Глупости. Защо не поразгледате наоколо, докато си прибера сергията?