Еманципирана магия

Той се казваше Амшат Б’хал Зун. Живееше на сала с трите си жени и с трите си деца. Беше Лъжец.

Това, което винаги дразнеше враговете на Зунското племе, беше не просто тяхната честност, която беше вбесяващо абсолютна, а съвършено директния им подход. Зуните никога не бяха чували за евфемизми, а даже и да знаеха някой, щяха да се чудят какво да го правят, освен че сигурно щяха да го нарекат „хубав начин да се каже нещо гадно“.

Безкомпромисната им привързаност към истината очевидно не им беше наложена от някой бог, както обикновено става, а явно имаше генетична основа. Обикновеният Зун можеше да излъже точно толкова, колкото можеше да диша под водата и, всъщност, самата идея за това беше достатъчна, за да го разстрои значително; да се изрече Лъжа беше равносилно на това вселената да бъде променена тотално.

Това представляваше солидна пречка за племе, занимаващо се с търговия и затова, с течение на хилядолетията, старейшините на Зуните изучиха странната сила, която всички останали притежаваха в такива огромни количества, и решиха, че и те трябва да я притежават.

Младите мъже, които проявяваха и най-слаби признаци, че притежават този талант, бяха окуражавани на специални церемонии да продължават да пречупват Истината на конкурентни начала. Първата записана Зунска протолъжа беше: „Всъщност дядо ми е доста висок“, но в крайна сметка те му хванаха цаката и учредиха длъжността „племенен Лъжец“.

Трябва да се разбере, че макар и повечето от Зуните да не могат да лъжат, те хранят огромен респект към всеки Зун, който може да каже, че светът е по-различен, отколкото е в действителност, а Лъжецът се ползва със значителен авторитет. Той представлява племето си във всичките му вземания-давания с външния свят, когото обикновеният Зун още много отдавна се бе отказал да се опитва да разбере. Племената на Зуните се гордеят много със своите Лъжци.

Другите народи много се дразнят от всичко това. Те мислят, че Зуните би трябвало да приемат по-подходящо наименование, като, например, „дипломат“ или „завеждащ обществените взаимоотношения“. Струва им се, че Зуните се подиграват с цялата работа.

— Всичкото това вярно ли е? — подозрително попита Еск, докато оглеждаше препълнената каюта на баржата.

— Не — сериозно отвърна Амшат. Най-младата му жена, която готвеше каша върху миниатюрна, отрупана печка, се изкикоти. Трите му деца гледаха тържествено Еск иззад ръба на масата.

— Никога ли не казваш истината?

— А ти? — Амшат се ухили със златната си усмивка, но очите му не се смееха. — Защо те намирам във вълната си? Амшат не отвлича деца. Вкъщи ще има някой, който ще се безпокои, не е ли тъй?

— Предполагам, че Баба ще тръгне да ме търси — каза Еск, — но не мисля, че ще се безпокои много. Струва ми се, че само ще се ядоса. Все едно, аз отивам в Анкх-Морпорк. Можете да ме свалите от кораба…

— … лодката…

— … както искаш. Нямам нищо против щуките.

— Не мога да го направя — рече Амшат.

— Това лъжа ли беше?

— Не! Но наоколо е дива природа, има крадци и… разни неща.

Еск кимна лъчезарно.

— Решено тогава — каза тя. — Нямам нищо против да спя във вълната. Мога да си плащам за пътя. Мога да правя… — Поколеба се; недовършеното й изречение увисна като малко клъбце кристал във въздуха, докато предпазливостта направи успешен опит да овладее езика й. — … полезни неща — завърши неубедително.

Тя усещаше, че Амшат гледа леко настрани към първата си жена, която шиеше до печката. Съгласно Зунските традиции носеше само черно. Баба би го одобрила напълно.

— Какви полезни неща? — попита той. — Пране, чистене, така ли?

— Ако кажете — отвърна Еск, — мога да правя и това, или дедестилация с помощта на двойния или тройния аламбик, или да правя лакове, глазури, кремове, мазила и специални пари, да помагам в топенето на восък, в производството на свещи, в правилния подбор на семена, корени и калеми, да приготвям повечето продукти от Осемдесетте Великолепни Билки; мога да преда, разчепквам, да кисна, да тепам, да тъка на ръка, гергеф, арфа и на Благородните станове, мога и да плета, ако някой ми захване преждата, мога да чета по почвата и скалите, да правя дограма до тройната сглобка и жабката, мога да предсказвам времето по следи от животни и по небето, мога да увелича роенето на пчелите, да варя пет вида медовина, да правя бои, фиксатори и пигменти, включително и трайно синьо, мога да се справя с повечето видове тенекеджийство, да поправям обувки, да обработвам и фасонирам почти всички кожи и, ако имате кози, мога да се грижа за тях. Обичам кози.

Амшат я гледаше замислено. Тя усещаше, че очакват да продължи.

— Баба не обича да гледа хора, които се мотаят, без да вършат нищо — каза тя. — Тя винаги казва, че момиче със сръчни ръце никога няма да остане без работа — добави Еск, като да обясни по-добре.

— Или съпруг, предполагам — кимна едва-едва Амшат.

— Всъщност, Баба много може да каже по този въпрос…

— Сигурен съм, че е така — рече Амшат. Погледна към първата си жена, която кимна едва забележимо.

— Много добре — каза той. — Ако можеш да помагаш с нещо, можеш да останеш. А можеш ли да свириш на някакъв инструмент?

Еск отвърна на втренчения му поглед, без да й мигне окото, и каза:

— Сигурно.

И така, с минимум трудности и със съвсем малко съжаление, Еск напусна Планините Рамтоп и техния климат, и се присъедини към Зуните в дългото им търговско пътуване по Анкх.

Имаше поне трийсет баржи с поне по едно голямо Зунско семейство на всяка, и изглежда нито един съд не превозваше товар, еднакъв с някой от другите; повечето от баржите бяха завързани една за друга и ако им се приискаше малко социализиране, Зуните просто се притегляха по въжето и стъпваха на съседната палуба.

Еск се установи да живее в руната вълна. Там беше топло, миришеше малко като Бабината къща и, далеч по-важното, означаваше, че никой няма да я безпокои.

Започваше малко да се безпокои за магията.

Тя определено се изплъзваше от контрола й. Еск не правеше магии, те просто се случваха около нея. А тя си даваше сметка, че вероятно хората няма да са много щастливи, ако узнаеха това.

Това означаваше, че ако миеше, трябваше доста усърдно и дълго да тропа и да плиска вода, за да прикрие факта, че чиниите се миеха сами. Ако трябваше да закърпи нещо, правеше го на някое уединено местенце на палубата, за да скрие и факта, че краищата на дупката се съшиваха като че ли… като че ли по магия. Друго, на втория ден от пътуването си тя се събуди и установи, че през нощта няколко от руната, близо до мястото, където беше скрила жезъла, са се сресали, разчепкали и изпрели в безупречни чилета.

Тя изхвърли всички мисли за палене на огньове вън от главата си.

Но пътуването си имаше и своите добри страни. Всяка бавна извивка на голямата, кафява река носеше нови гледки. Имаше тъмни отсечки, оградени от гъсти гори, през които баржите се движеха точно по средата на реката, мъжете се въоръжаваха, а жените стояха долу — с изключение на Еск, която седеше и слушаше с интерес пръхтенето и кихането, които ги следваха из гъсталаците по брега. Следваха отсечки обработваема земя. Минаха и няколко града, много по-големи от Охулан. Минаха даже и някакви планини, макар че те бяха стари и еднообразни, а не млади и интересни, като нейните. Не че й беше мъчно за дома, не може да се каже точно това, но понякога самата тя се чувстваше като лодка, която се носи в края на безкрайно, но неизменно вързано за котвата въже.

Баржите спираха в някои от градовете. По традиция само мъжете слизаха на брега и само Амшат, който носеше церемониалната си шапка на Лъжец, говореше с не-Зуните. Обикновено Еск отиваше с него. Той се опитваше да й намекне, че тя би трябвало да се подчини на неписаните житейски правила на Зуните и да стои на борда, но намекът за Еск беше това, което е ухапването на комар за носорога, тъй като тя вече се учеше, че ако не спазваш правилата, хората почти винаги тихичко ще ги пренапишат, така че те да не се отнасят за теб.

Така или иначе, но винаги когато Еск беше с него, на Амшат му се струваше, че получава много добра цена. Имаше нещо в това малко дете, целенасочено присвило очи срещу тях иззад краката му, което караше даже и най-закоравелите в бизнеса търговци да приключват бързо-бързо сделките.

Всъщност, това започваше да го тревожи. Когато веднъж един посредник в оградения със стени град Земфис му предложи торба ултрамарин срещу сто руна вълна, някакъв глас на височината на джобовете му каза:

— Това не е ултрамарин.

— Послушай детето! — ухилено рече търговецът.

Амшат тържествено вдигна един от камъните пред очите си.

— Слушам го — каза той, — но те наистина приличат на ултрамарин. Бляскави са и трептят.

Еск поклати глава.

— Това са само мъниста — настоя тя. Каза го без да мисли и съжали веднага, тъй като двамата мъже се обърнаха и я зяпнаха.

Амшат прехвърли камъка в дланта си. Да се сложат фалшивите камъни в кутията с няколко истински скъпоценни камъка, така че видимо да променят оттенъка си беше традиционен номер, но тези притежаваха истинския син вътрешен огън. Той погледна строго към търговеца. Амшат беше обучен прекрасно в изкуството на Лъжата. И сега, като се замисли, различи едва забележимите признаци.

— Изглежда има съмнение — каза той, — но то лесно може да се разсее, трябва само да ги занесем при пробирера на Борова Улица, защото, всички знаят, този вид камъни се разтварят в хипактинов разтвор, нали така?

Търговецът се поколеба. Амшат леко бе променил стойката си, а видът на мускулите му ясно говореше, че само едно по-рязко движение от страна на търговеца и ще го просне в праха. А това проклето дете продължаваше да присвива очи срещу него, като че ли четеше вдън мозъка му. Нервите му не издържаха.

— Съжалявам за този неприятен спор — каза той. — Приех камъните за ултрамарин на вяра, но, за да не предизвикваме разногласия между нас, бих ви помолил да ги приемете като… като подарък, а за вълната, бих ли могъл да ви предложа този първокачествен розит?

Той извади малък червен камък от миниатюрна кадифена кесия. Амшат почти не го погледна, а без да откъсва поглед от мъжа, го подаде на Еск. Тя кимна.

Щом търговецът побърза да се отдалечи, Амшат хвана Еск за ръката и почти я замъкна до дюкянчето на пробирера, което беше съвсем малко по-голямо от ниша в стената. Старецът взе най-малкия от сините камъни, изслуша припрените обяснения на Зуна, напълни една чинийка с хипактинов разтвор и пусна камъка в него. Той се стопи в небитието.

— Много интересно — каза той. Взе още един камък с пинцети и го погледна през лупа.

— Това наистина са мъниста, но като такива са изключително добри екземпляри — заключи той. — Те в никакъв случай не са без стойност и аз, например, съм готов да ви предложа… има ли му нещо на очите на момиченцето?

Амшат сбута Еск и тя престана да изпробва нов Поглед.

— … бих ви предложил, да речем, два зата сребро?

— Нека бъдат пет? — учтиво предложи Амшат.

— И аз бих искала да задържа един от камъните — обади се Еск.

Старецът вдигна ръце.

— Но те са само антикварна рядкост! — възкликна той. — От стойност само за колекционери!

— Да, но колекционерът би могъл да ги продаде на нищо неподозиращия купувач за съвършен розит или ултрамарин — отвърна Амшат, — особено, ако той е единственият експерт в града.

Пробирерът помърмори малко срещу това, но в крайна сметка се споразумяха за три зата и един от камъните, окачен на тънка сребърна верижка, за Еск.

Когато вече не можеха да бъдат чути, Амшат й подаде малките сребърни монети и каза:

— Твои са. Спечели си ги. Но… — той се наведе, така че погледът му се изравни с нейния, — трябва да ми кажеш как разбра, че камъните са фалшиви.

Той изглеждаше разтревожен, но Еск усети, че истината няма много да му хареса. Магията караше хората да се чувстват неудобно. Нямаше да му хареса, ако просто му кажеше: фалшивите камъни са си фалшиви камъни, а ултрамарина си е ултрамарин, и макар че на теб ти се струва, че изглеждат еднакви, това е само защото повечето хора не използват очите си така, както трябва. Нищо не може напълно да прикрие истинската си същност.

Вместо това тя каза:

— Джуджетата копаят такива камъни близо до селото, в което съм родена, и човек бързо научава как странно пречупват светлината.

Амшат известно време я гледа в очите. После сви рамене.

— Добре — каза той. — Чудесно. Е, аз имам още малко работа тук. Защо не идеш да си купиш малко нови дрехи или нещо друго? Бих те предупредил срещу безскрупулни търговци, но, някакси, не знам, струва ми се, че няма да имаш никакви проблеми.

Еск кимна. Амшат се отдалечи през пазара. На първия ъгъл той се обърна, погледна я замислено, а след това изчезна в тълпата.

Е, това е краят на плаването, каза си Еск. Той не е съвсем сигурен, но сега ще продължи да ме наблюдава и преди да разбера какво става, ще ми отнемат жезъла и ще последват цял куп неприятности. Защо всички така се разстройват от магията?

Тя въздъхна философски и се зае да изследва възможностите на града.

Но оставаше проблемът с жезъла. Беше го заровила дълбоко в руната вълна, които засега още нямаше да бъдат разтоварвани. Ако се върнеше за него, хората щяха да почнат да задават въпроси, а тя не знаеше отговорите.

Откри една удобна уличка и пое по нея, докато дълбок вход не й предложи спокойствието, от което се нуждаеше.

Щом връщането беше немислимо, тогава оставаше само една възможност. Тя протегна ръка и затвори очи.

Знаеше точно какво иска — беше пред очите й. Жезълът не трябва да прелети през въздуха, като разруши баржата и привлече вниманието върху себе си. Единственото, което искаше, мислеше си тя, беше да настъпи едва забележима промяна в начина, по който е организиран светът. Това не трябваше да е свят, в който жезълът беше във вълната, а свят, в който той беше в ръката й. Една нищожна промяна, безкрайно малко изменение в Подредбата На Нещата.

Ако Еск беше получила необходимата магьосническа подготовка, щеше да знае, че това е невъзможно. Всички магьосници знаеха как да местят неща насам-натам, като се почне от протоните и се стигне по-нататък, но най-важното нещо, което трябва да се знае за преместването на едно нещо от А до Я, съгласно основните физически закони, е, че по пътя си то трябва да премине и през всички останали букви от азбуката. Единственият начин човек да накара нещо да изчезне от А и да се появи на Я би бил да усуче цялата Реалност на една страна. Проблемите, които това щеше да предизвика, изключваха възможността даже да се помисли за него.

Еск, естествено, не беше получила такава подготовка, а, добре известно е, че жизненонеобходима съставка на успеха е да не знаеш, че това, което се опитваш да направиш, не може да бъде направено. Човек, който даже не подозира за възможността за неуспех, може да се окаже градивният камък по пътя на колелото на историята.

И когато Еск се опита да измисли как да си върне жезъла, в магическия ефир се разпростряха вълните, които промениха Свят Диск по хиляди малки начини. Повечето останаха абсолютно незабелязани. Може би няколко песъчинки останаха да лежат на своя бряг в малко по-различно положение, или пък някое и друго листо увисна на дървото си по съвсем различен начин. Но след това челната вълна на вероятностите се удари в ръба на Реалността и се отдръпна като калта край езерото, която срещайки тежките вълни от отсрещната страна, поражда малки, но важни водовъртежи в самата материя на съществуването. Нищо не ви пречи да получите водовъртежи в материята на съществуването, защото тя е много странна материя.

Еск, разбира се, нищо не подозираше за всичко това, но беше много доволна, когато жезълът падна от разредения въздух в ръката й.

Беше топъл.

Погледа го известно време. Чувстваше, че трябва да направи нещо с него — той беше твърде голям, твърде забележим, твърде неудобен. Привличаше внимание.

— Ако ще те водя с мен в Анкх-Морпорк — замислено каза тя, — трябва да те преобразя.

Няколко последни искри магия се завъртяха около него, после изгаснаха.

В крайна сметка Еск разреши неотложния проблем като откри едно дюкянче на централния пазар на Земфис, в което се продаваха метли, купи най-голямата от тях, отнесе я до входа, където се беше приютила, махна дръжката й и напъха жезъла дълбоко в брезовите клончета. Стори й се, че не е много добре да се отнася по този начин с такъв благороден предмет и мълчаливо му се извини.

Както и да е, това промени нещата. Никой не се обръщаше след някакво си малко момиченце с метла.

Тя си купи да хапне малко ароматно печено месо, докато разглеждаше (продавачът по невнимание й върна по-малко ресто и едва по-късно осъзна, че необяснимо защо й е дал два сребърника; освен това, през нощта в дюкяна му загадъчно влязоха плъхове и изядоха всичката му стока, а баба му я удари гръм).

Градът беше по-малък от Охулан и много по-различен, защото лежеше на пресечката на три търговски пътя, без да се брои самата река. Беше построен около един огромен площад, който представляваше нещо средно между постоянно екзотично улично задръстване и палатков лагер. Камили ритаха мулета, мулетата ритаха коне, конете ритаха камилите, а всичките заедно ритаха хората; изобилстваха всякакви цветове, дрънчаха всякакви шумове, носеше се цяла гама миризми и здравият, неудържим звук от стотици хора, които правеха пари.

Една от причините за оживлението беше, че на голяма част от континента други хора предпочитаха да печелят пари, без изобщо да работят, и тъй като на Диска все още му предстоеше да развие музикална звукозаписна индустрия, те бяха принудени да прибегнат към по-стари, по-традиционни форми на бандитизъм.

Много странно, но те често изискваха значителни усилия. Да се избутат тежките камъни до върха на канарата за една прилична засада, да се отсекат дървета, за да бъде препречен пътят и да се изкопае яма и да се застеле с шипове, като в същото време се грижиш камата ти да е винаги добре наточена, май изискваше далеч повече напрягане на ума и мускулите от повечето добре приети от обществото професии, но, въпреки това, все още се намираха хора, достатъчно заблудени, че да се подложат на всичко това, плюс дългите нощи в неудобна обстановка, само и само за да пипнат в ръцете си абсолютно обикновени големи кутии със скъпоценности.

И така, един такъв град като Земфис беше мястото, където кервани се разделяха, смесваха се и се събираха отново, а десетки търговци и пътници се съюзяваха за защита срещу отритнатите от обществото, които ги причакваха по пътищата напред. Еск, която бродеше незабелязвана от никого сред блъсканицата, научи всичко това по най-простия начин — като намери един човек, който изглеждаше важен и го дръпна за крайчеца на дрехата.

Точно този човек броеше бали тютюн и сигурно щеше да успее да ги преброи, ако тя не го беше прекъснала.

— Какво?

— Попитах какво става тук?

Мъжът имаше намерение да каже: — Я се разкарай и занимавай някого другиго. Искаше да я перне леко по главата. Така че, той се удиви от самия себе си, когато откри, че се навежда и говори сериозно с едно малко, омърляно дете, с голяма метла в ръката (която, пък, както му се стори по-късно, по някакъв неописуем начин го гледаше внимателно).

Той обясни за керваните. Детето кимаше.

— Хората се събират заедно, за да пътуват?

— Точно така.

— Докъде?

— До разни места. Сто Лат, Псевдополис… Анкх-Морпорк, разбира се…

— Но и реката ходи там — каза Еск, разсъдливо. — Баржите, Зуните.

— А, да, — отвърна търговецът, — но те взимат високи такси, а и не могат да превозят всичко, пък и никой не им вярва особено.

— Но те са много честни!

— Уф, да — рече той. — Но нали знаеш какво казват: никога не вярвай на честен човек. — И се усмихна хитро.

— Кой казва това?

— Те. Ами, хората. Нали знаеш — каза той, а в гласа му се прокрадна неловкост.

— О-о! — отвърна Еск. Помисли върху това. — Трябва да са много глупави — следвайки логиката, каза тя. — Все едно, благодаря ви.

Той я изпрати с поглед и се върна към броенето си. Миг по-късно усети повторно дръпване на палтото.

— Петдесетиседем-петдесетиседем-петдесетиседем-какво? — попита той, като се опитваше да не си изгуби бройката.

— Извинете за безпокойството пак — каза Еск, — но тези бали…

— Какво те, петдесетиседем-петдесетиседем-петдесетиседем?

— Ами, предполага ли се в тях да има малки бели червейчета?

— Петдесетисед… какво? — Търговецът свали плочката, на която пишеше, и се опули срещу Еск. — Какви червейчета?

— Такива, дето се гърчат. Белички — услужливо допълни Еск. — Дето са се заровили в средата на балите.

— Искаш да кажеш тютюневи червеи? — Той погледна побеснял към купчината бали, които бяха разтоварени от — като се замисли сега — един продавач с нервното изражение на среднощен дух, който бърза да изчезне преди да си открил в какво се е превърнало вълшебното злато на сутринта. — Но той ми каза, че са били съхранявани добре и… ти откъде знаеш, обаче?

Детето беше изчезнало в тълпата. Търговецът погледна сурово към мястото, където беше стояло то. Погледна сурово към продавача, който се хилеше нервно. Погледна сурово към небето. После извади от джоба си ножа, взря се в него за един миг, изглежда стигна до някакво решение и се втурна към най-близката бала.

Междувременно Еск случайно беше подслушала и открила кервана, който се стягаше за Анкх-Морпорк. Водачът седеше на маса, направена от талпа, върху два варела.

Беше зает.

Говореше с един магьосник.

Опитните пътници знаят, че всяка компания, която се кани да пресече вероятно опасна територия, е желателно да включва солиден брой саби в себе си, но абсолютно задължително трябва да има и магьосник, в случай че възникне необходимост от магьоснически дела, а даже и те да не потрябват — да пали огъня. Магьосник от трети ранг и нагоре не плаща за привилегията, която оказва, да се присъедини към компанията. По-скоро, той очаква да му платят. Точно в този момент привършваха деликатни преговори.

— Чудесно, Мастро Триатъл, но какво ще правим с младежа? — каза водачът на кервана, някой си Адаб Джендър, солидна фигура в палто от тролска кожа, с небрежно килната шапка и с кожена фустанела. — Ясно виждам, че не е магьосник.

— Сега се учи — отвърна Триатъл, — висок, кльощав магьосник, чиито одежди красноречиво говореха, че е маг от Древните и Верни Истински Братя на Сребърната Звезда, един от осемте магьоснически ордена.

— Значи магьосник не е — каза Джендър. — Знам правилата, и ако нямаш жезъл, значи не си магьосник. А той няма.

— Точно сега той отива в Невидимия Университет за тази малка подробност — високомерно отвърна Триатъл. Магьосниците се разделяха с парите си малко по-трудно отколкото тигрите със зъбите си.

Джендър погледна към въпросния момък. През живота си беше срещал доста магьосници и се считаше за добър познавач, така че, трябваше да признае, че това момче изглеждаше отличен „материал“ за магьосник. С други думи, беше слаб, висок като върлина, блед от четене на разстройващи съзнанието книги в нездравословни стаи, а очите му бяха воднисти като две недопържени яйца на очи. На Джендър му мина през ума, че за да акумулира, човек трябва да спекулира.

Единственото, което му липсва, за да се изкачи право на върха, помисли си той, са малко спънки. Магьосниците страдат от болести като астма и са „дюстабанлии“ — тези неща изглежда, някакси, като че ли им дават сила.

— Как се казваш, момче? — попита той, колкото можеше по-мило.

— Ссссссссссссссс — каза момчето. Адамовата му ябълка изскочи като вързан балон. Той се обърна към спътника си, изпълнен с няма молба.

— Саймън — каза Триатъл.

— … аймън — съгласи се Саймън с благодарност.

— Можеш ли да правиш кълбовидни мълнии или вихрови магии, така че да могат да се хвърлят срещу врага.

Саймън погледна настрани към Триатъл.

— Нннннннннн — опита се да каже той.

— Моят млад приятел следва по-висше магьосничество от елементарното мятане на магии — каза магьосникът.

— … е — довърши Саймън.

Джендър кимна.

— Добре — каза той, — може би ти наистина ще станеш магьосник, момче. Може би, когато си получиш великолепния жезъл, ще благоволиш да пътуваш с мен някой път, а? Ще инвестирам в теб, става ли?

— Д…

— Само кимни — каза Джендър, който по природа не беше жесток човек.

Саймън кимна благодарно. Триатъл и Джендър си кимнаха един на друг, след което магьосникът се отдалечи, последван от чирака си, който се влачеше под тежестта на багажа.

Джендър погледна в списъка пред себе си и внимателно зачеркна „магьосник“.

Малка сянка падна върху листа. Той вдигна поглед и неволно трепна.

— Е? — студено попита той.

— Искам да ида в Анкх-Морпорк — каза Еск, — моля ви. Имам малко пари.

— Върви си вкъщи при мама, детенце.

— Ама, наистина. Аз искам да си търся късмета.

Джендър въздъхна.

— Защо носиш тази метла? — попита той.

Еск я погледна, като че ли я виждаше за първи път.

— Всяко нещо все трябва да е някъде — отвърна тя.

— Я си ходи вкъщи, момичето ми — рече Джендър. — Не вземам бегълци за Анкх-Морпорк. На малките момиченца могат да им се случат странни неща в големите градове.

Еск се оживи.

— Какви странни неща?

— Виж какво, казах ти да си ходиш вкъщи, нали? Веднага!

Той си взе тебешира и продължи да отмята разни неща по плочката си, като се опитваше да не обръща внимание на твърдия поглед, който сякаш пронизваше горната част на главата му.

— Мога да бъда полезна — тихо каза Еск.

Джендър захвърли тебешира и раздразнено се почеса по брадата.

— На колко си години? — попита той.

— Девет.

— Е, деветгодишна госпожице, аз имам двеста животни и сто човека, които искат да идат в Анкх, като половината от тях мрази другата половина, освен това нямам достатъчно хора, които могат да се бият, а казват, че пътищата са доста опасни и че разбойниците ставали наистина дръзки горе в Хълмовете, и троловете искат по-висока мостова такса тази година, в зърното ми има гъгрици и продължава ужасно да ме боли глава, и откъде-накъде, във всичко това, ми трябваш пък и ти?

— О — каза Еск. Огледа претъпкания площад. — Кой от тези пътища води към Анкх, тогава?

— Ей оня там, с портата.

— Благодаря ви — сериозно каза тя. — Сбогом. Надявам се, че няма да имате повече проблеми и че главата ще ви премине.

— Така — несигурно отвърна Джендър. Той забарабани с пръсти по върха на масата, докато гледаше как Еск се отдалечава по посока на пътя за Анкх. Дълъг, криволичещ път. Път, по който върлуваха крадци и гноли. Път, който пъплеше през високи планински проходи и се влачеше задъхано над пустини.

— Уф, по дяволите! — каза той под носа си. — Ей, ти!

Баба Уедъруекс имаше проблеми.

Първо на първо, реши тя, въобще не трябваше да се оставя Хилта да я придума да заеме метлата й. Тя беше стара, нестабилна, можеше да лети само нощем и дори и тогава успяваше да развие скорост, не по-висока от бърз ход.

Заклинанията й за издигане толкова се бяха износили, че въобще отказваха да се задействат, докато тя не беше вече в движение. Всъщност, това беше единствената метла, която някога би могла да се нуждае от начален тласък.

Та точно когато Баба Уедъруекс, потна и проклинаща, за десети път тичаше по една горска пътека, вдигнала проклетото нещо на височината на раменете си, тя откри трапа за мечки.

Вторият проблем беше, че някаква мечка го беше открила преди нея. Всъщност, това не се оказа кой знае какъв проблем, тъй като Баба, вече достатъчно ядосана, я цапардоса точно между очите с метлата и сега мечката седеше толкова надалеч от нея, колкото това е възможно в яма, и се опитваше да си мисли за весели неща.

Нощта не беше много удобна, а сутринта не се оказа по-добра и за групата ловци, които, към изгрев-слънце, надникнаха през крайчеца на ямата.

— Крайно време беше — каза Баба. — Извадете ме.

Изненаданите глави се отдръпнаха и до ушите й достигна припрян шепот. Бяха видели шапката и метлата.

Най-после една брадата глава се показа повторно, доста неохотно, като че ли някой буташе напред тялото, към което беше прикачена.

— Хм — започна тя, — виж, майко…

— Не съм никаква майка — сряза го Баба. — Съвсем определено не съм вашата майка, ако въобще сте имали такава, в което много се съмнявам. Ако аз ви бях майка, щях да избягам преди да се родите.

— Това е само фигуративен израз — с укор каза главата.

— Това е проклета обида, ето какво е!

Последва още един разговор, проведен шепнешком.

— Ако не изляза оттук — гръмогласно каза Баба, — ще си имате Неприятности. Виждате ли шапката ми, а? Виждате ли я?

Главата пак се показа.

— В това е целият проблем, разбираш ли? — каза тя. — Искам да кажа, какво ще стане, ако те извадим? Май изглежда по-безопасно за всички, ако просто запълним ямата. Нищо лично, нали разбираш.

Баба осъзна какво беше това, което не й даваше мира около тази глава.

— Ти коленичил ли си? — с обвинителен глас попита тя. — Не си, нали! Вие сте джуджета!

Шепот, шепот.

— Е, и какво от това? — предизвикателно попита главата. — В това няма нищо лошо, нали? Имаш ли нещо против джуджетата?

— Можете ли да поправяте метли?

— Вълшебни метли ли?

— Да!

Шепот, шепот.

— И какво, ако можем?

— Е, бихме могли да се споразумеем…

Залите на джуджетата кънтяха от звъна на чуковете, макар че това беше само за ефект. На джуджетата им беше трудно да мислят без дрънченето на чуковете, което им действаше успокояващо, и затова по-заможните джуджета на чиновническа служба плащаха на нарочни зли духове да удрят малки, церемониални наковални, само и само да поддържат установения им имидж на джуджета.

Метлата лежеше между две дървени магарета. Баба Уедъруекс седеше на една гола скала, докато някакво джудже наполовина на нейния ръст, в престилка, цялата с джобове, се въртеше около метлата и от време на време я ръчкаше.

Най-накрая то ритна игличките й и пое дълбоко дъх, нещо като изсвирване навътре, което е тайният знак на всички занаятчии по света и означава, че се кани да се случи нещо много важно.

— Таакаааа — каза то. — Би трябвало да повикам чираците си да погледнат това, да, би могло. Това, само по себе си, е обучение. Та казваш, че наистина е успяла да полети?

— Летеше като птица — отвърна Баба.

Джуджето запали лула.

— Много бих искал да видя тази птица — замислено каза то. — Предполагам, че има какво да се види, такава птица.

— Да, но можете ли да я ремонтирате? — попита Баба. — Бързам.

Джуджето седна, бавно и преднамерено.

— Колкото до ремонта — каза то, — за ремонта не знам. Да я направим отново — може би. Разбира се, в наши дни е трудно да се намерят игличките, даже и да успеем да намерим хора, които да ги свържат заедно както трябва, а магиите се нуждаят от…

— Не искам да я правите отново, искам просто да работи добре — каза Баба.

— Това е ранен модел, разбираш ли — продължаваше да упорства джуджето. — Много са трудни, тези ранни модели. Не можеш да намериш дървото…

Буквално го вдигнаха от земята, докато очите му не се изравниха с Бабините. Джуджетата, както е известно, самите те са вълшебни създания и удържат доста на магията, но изражението на вещицата беше такова, като че ли искаше да залепи очите му за темето.

— Само я поправете — изсъска тя. — Моля?

— Какво, да свърша неизпипана работа? — попита джуджето, а лулата му издрънча на пода.

— Да.

— Искаш да кажеш да я позакърпя? Да изневеря на занаята си и да свърша работата наполовина?

— Да — отвърна Баба. Зениците й представляваха две малки черни дупки.

— Ох! — рече джуджето. — Добре, тогава.