Еманципирана магия

Това наистина беше много кратко пътуване, но пък такова, което Баба знаеше, че ще запомни завинаги, общо взето около три часа сутринта, след обилно хапване. Тя щеше да запомни цветовете на дъгата, които бръмчаха в шеметния въздух, ужасното тежко чувство, усещането, че нещо много голямо и тежко седи върху вселената.

Щеше да запомни смеха на Еск. Щеше да запомни и, въпреки най-яростните си усилия, начина, по който земята се забърза под тях, и цели планински вериги прелитаха край тях с гадно свистене.

Но най-вече щеше да запомни догонването на нощта.

Тя се появи отпред, една парцалива линия тъмнина, която бягаше пред безпощадното утро. Баба зяпна ужасена и омагьосана, докато линията се превърна първо в петно, после в цапаница, и най-после в цял континент от чернота, който се втурна срещу тях.

За един миг те се задържаха на гребена на зората, която избухна в мълчалива гръмотевица над земята. Нито един сърфист не е яздил някога такава вълна, но метлата преодоля водовъртежа от светлина и се стрелна плавно през нея в студа отвъд.

Едва тогава Баба издиша.

Мракът отне част от ужаса на полета. Това означаваше също така, че ако Еск изгубеше интерес, метлата би трябвало да полети, управлявана от собствената си поостаряла магия.

— … — каза Баба и прочисти пресъхналото си гърло за повторен опит. — Еск?

— Смешно е, нали? Чудя се как го правя?

— Да, смешно е — немощно отвърна Баба. — Но може ли аз да управлявам метлата, а? Не искам да преминем отвъд Ръба. Моля те?

— Вярно ли е, че около ръба на света има огромен водопад, и че можеш да погледнеш надолу и да видиш звездите? — попита Еск.

— Да. А сега можем ли да позабавим малко скоростта?

— Бих искала да го видя.

— Не! Искам да кажа, не, не сега.

Метлата намали. Мехурчето-дъга около нея изчезна с ясно пукване. Без сътресение, даже без трепване, Баба отново се оказа, че лети с прилична скорост.

Тя си беше създала солидна репутация с това, че винаги знаеше отговора на всичко. Да я накараш да си признае, че не знае нещо, било то и пред самата себе си, беше удивително постижение. Но червеят на любопитството гризеше ябълката на съзнанието й.

— Как го направи? — най-сетне попита тя.

Иззад гърба й дойде замислено мълчание. После Еск каза:

— Не знам. То просто ми трябваше, и се появи в главата ми. Също когато си спомняш нещо, което си забравил.

— Да, но как?

— Аз… не знам. Просто си представих какви искам да бъдат нещата и, и аз, като че ли, ами… влязох в тази представа.

Баба се загледа в нощта. Тя никога не беше чувала за такава магия, но й се стори адски мощна и вероятно смъртоносна. Влязла в представата! Разбира се, всички магии променяха света по някакъв начин, магьосниците си мислеха, че тя няма друго приложение — те не си падаха по идеята да оставят света такъв, какъвто е, и да променят хората — но това звучеше по-буквално. Трябваше да се обмисли. На земята.

За пръв път в живота си Баба се замисли дали пък нямаше нещо важно във всичките тези книги, които хората толкова ценяха тези дни, макар че тя беше настроена против книгите, изхождайки от строги, морални съображения, тъй като беше чувала, че много от тях са написани от умрели хора и следователно, логично беше, че да ги четеш ще е точно толкова лошо, колкото и да се занимаваш с некромантия4. Едно от многобройните неща в безкрайно разнообразната вселена, по които Баба не си падаше, беше да си говориш с умрелите, които, както е добре известно, и без това си имат достатъчно собствени грижи.

Но не колкото нейните, имаше основание да мисли тя. Погледна замислено надолу към тъмната земя и се зачуди неопределено защо звездите бяха под нея.

В продължение на един миг, от който се стегна сърцето й, тя се зачуди дали наистина не са прелетели през ръба, но след това си даде сметка, че хилядите малки точици под нея бяха твърде жълти и трепкаха. Пък и, освен това, някой да е чувал за звезди, подредени в такъв строен ред?

— Много е хубаво — каза Еск. — Това град ли е?

Баба неспокойно се вгледа в земята. Ако беше град, то той беше много голям. Но сега, като поразмисли, той определено миришеше на много хора.

Въздухът наоколо вонеше на тамян, зърно, подправки и бира, но главно на оня вид миризма, която е причинена от високи корнизи с преливници, от хиляди хора и от безотговорен подход към канализацията.

Тя отърси мислите си от всичко това. Денят здраво ги следваше по петите. Потърси с поглед такова място, където светлините бяха мътни и на по-голямо разстояние една от друга, което, разсъди тя, означаваше, че кварталът е беден, а бедните хора нямат нищо против вещиците; и леко насочи надолу дръжката на метлата.

Успя да стигне на около пет стъпки от земята, преди да се съмне за втори път.

Портите наистина бяха големи и черни и изглеждаха така, сякаш са направени от солидна тъмнина.

Баба и Еск стояха сред тълпата, която гъмжеше на площада пред Университета и гледаха към тях. Най-сетне Еск каза:

— Не разбирам как хората влизат вътре.

— Магия, предполагам — раздразнително отговори Баба. — Това е то — магьосници. Всеки друг би си купил чукче за вратата.

Тя размаха метлата по посока на високите врати.

— Не бих се учудила, ако е необходимо да кажеш някоя дума — фокус-бокус, за да влезеш — добави тя.

Вече от три дни бяха в Анкх-Морпорк, и, за нейна изненада, на Баба започваше да й харесва. Бяха си намерили жилище в Сенките — един стар район от града, чиито обитатели бяха главно по нощните доби и никога не се питаха един друг за работата си, защото от много любопитство котката не само щеше да си иде, но и щеше да се озове в реката с камък на врата. Квартирата им беше на последния етаж, до добре охраняваното жилище на някакъв достопочтен търговец на крадени вещи, защото, както Баба беше чувала: добра ограда — добри съседи.

Сенките, накратко, представляваше обител на дискредитирани богове и незаконни крадци, на дами на нощта и търговци на екзотични стоки, на алхимици по нагласа и странстващи артисти; накъсо, цялата грес в колелото на цивилизацията.

При все това, въпреки факта, че тези хора ценят деликатната магия, там се чувстваше осезаем недостиг на вещици. За няколко часа вестта за бабиното пристигане се разнесе из квартала и цял поток от хора запълзя, запромъква се или закуцука към вратата й, дирейки церове, заклинания и информация за бъдещето си, както и многобройните лични и специализирани услуги, които вещиците по традиция осигуряват за всички онези, чийто живот е леко заоблачен или пък е натежал от буреносни облаци.

Отначало това я подразни, после я притесни, а след това я поласка; клиентите й имаха пари, което беше полезно, но, освен това, те плащаха и с уважение, а това вече беше валута, по-твърда и от камък.

Накратко, Баба даже размишляваше върху възможността да наеме малко по-голямо жилище, с градинка, и да изпрати за козите си. Миризмата може би щеше да е малък проблем, но щеше да се наложи козите просто да се примирят с нея.

Те бяха посетили вече забележителностите на Анкх-Морпорк, претъпканите му докове, многобройните му мостове, пазарите и укрепленията му, улиците, по които бяха наредени единствено и само храмове. Баба беше преброила храмовете със замислено изражение в очите; боговете винаги изискваха поклонниците им да действат различно от истинската си нагласа и човешкото „шкарто“, което се пораждаше от това, създаваше много работа на вещиците.

Ужасите на цивилизацията засега не бяха успели да се материализират, макар че един джебчия се беше опитал да офейка с ръчната чанта на Баба. За удивление на минувачите вещицата го повика да се върне, и той се върна, като се бореше с краката си, които напълно отказваха да му се подчинят. Никой не видя точно какво стана с очите й, когато тя се взря в лицето му, нито пък чу думите, които прошепна в наведеното му ухо, но той й върна всичките пари плюс много други, принадлежащи на други хора, и преди да го пусне да си върви, той й обеща да се обръсне, да влезе в правия път и до края на дните си да бъде добър човек. До падането на нощта описанието на Баба беше разпространено из всички щабквартири на Гилдиите на Крадците, Джебчиите, Крадците с Взлом и Обединените Търговци5, с най-строги инструкции тя да бъде отбягвана на всяка цена. Крадците, които в по-голямата си част самите те са хора на нощта, познават бедата, когато тя ги зяпне в очите.

Освен това Баба беше написала още две писма до Университета. Не беше получила никакъв отговор.

— Най ми харесваше гората — каза Еск.

— Н’ам — отвърна Баба. — Това е горе-долу като в гората, наистина. Все едно, хората определено ценят вещиците тук.

— Много са дружелюбни — съгласи се Еск. — Нали знаеш къщата, надолу по улицата, където живее онази, дебелата жена с многото млади жени, дето ти каза, че са й роднини?

— Госпожа Пам — предпазливо отговори Баба. — Много почтена жена.

— Хората им ходят на гости през цялата нощ. Аз гледах. Изненадана съм, че въобще успяват да поспят.

— Хм! — каза Баба.

— Трябва да е истинско мъчение за бедната жена с всичките тези дъщери, които трябва да храни. Мисля, че хората биха могли да се съобразяват малко повече.

— Е, чак пък — започна Баба, — не съм сигурна, че…

Спаси я пристигането пред портите на Университета на голяма, ярко боядисана каруца. Каруцарят й дръпна поводите на вола на няколко стъпки от Баба и каза:

— Извинете ме, добра ми жено, но бихте ли била така любезна да се поместите, моля?

Баба се отмести настрани, оскърбена от тази проява на крайна учтивост и най-вече разстроена от това, че някой я е помислил за нечия добра жена. А каруцарят видя Еск.

Беше Триатъл. Той се ухили като разтревожена змия.

— Виж ти. Това е младата госпожица, която мисли, че жените трябва да са магьосници, не е ли така?

— Да — отвърна Еск, без да обърне внимание на острото сритване в кокалчетата от страна на Баба.

— Колко интересно. Дошла си да се присъединиш към нас, така ли?

— Да — отговори Еск, и тъй като нещо в поведението на Триатъл го изискваше, добави: — господине. Само че не можем да влезем вътре.

— Не можете? — попита Триатъл, а след това погледът му се плъзна към Баба. — О, да, разбира се. Това трябва да е твоята леля?

— Баба. Само че не точно моята Баба, а нещо като баба на всички.

Баба кимна сковано.

— Е, не можем да оставим това така — каза Триатъл с глас, сладък като пудинг от сливи. — Честна дума, не. Да оставим нашата първа дама-магьосник да стои на прага? Това ще бъде позор. Мога ли да ви придружа?

Баба сграбчи Еск здраво за рамото.

— Ако ти е все едно… — започна тя. Но Еск се извъртя от ръката й и се затича към каруцата.

— Наистина ли можете да ме вкарате вътре? — попита тя с блеснал поглед.

— Разбира се. Сигурен съм, че деканите на Ордените ще бъдат безкрайно поласкани да се срещнат с теб. Изключително учудени и удивени — каза той и леко се засмя.

— Ескарина Смит… — започна Баба, а след това млъкна. Погледна към Триатъл.

— Не знам какво си намислил, господин Магьоснико, но не ми харесва — каза тя. — Еск, знаеш къде живеем. Ако трябва, бъди глупачка, но поне бъди своя собствена глупачка.

Тя се обърна на пети и се отдалечи през площада.

— Каква забележителна жена — каза Триатъл неопределено. — Виждам, че още си носиш метлата. Великолепно.

Той пусна за момент поводите и направи сложен знак с двете си ръце във въздуха.

Големите порти се отвориха назад и откриха широк двор, обграден отвсякъде от морави. Зад тях се намираше огромна, изградена без всякакъв ред постройка, или постройки: трудно беше да се каже, защото не личеше толкова да е била проектирана, колкото, като че ли много подпори, арки, кули, мостове, кубета, куполи и т.н. се бяха скупчили едни в други, за да се стоплят.

— Това ли е? — попита Еск. — Изглежда ми някакси… размекнат.

— Да, това е — отвърна Триатъл. — Алма Матер, пищни доспехи, орел кръжи и т.н. Разбира се, отвътре е много по-голям, като айсберг или поне на мен така са ми го обяснили, никога не съм виждал нещата. Невидимия Университет, само че, естествено, голяма част от него не се вижда. Би ли минала отзад да извикаш Саймън, а?

Еск отметна тежките завеси и надникна към задната част на каруцата. Саймън лежеше върху купчина черги и четеше една много дебела книга, като си водеше бележки на парченца хартия.

Той вдигна поглед и й се усмихна притеснено.

— Ти ли си? — попита той.

— Да — убедено отвърна Еск.

— А ние си помислихме, че си ни оставила. Всеки си мислеше, че ти пътуваш с някой друг и после, когато сссспряхме…

— Един вид настигнах ви. Струва ми се, че господин Триатъл иска да дойдеш и да видиш Университета.

— Тук ли сме вече? — попита той и я погледна странно: — Ти си тук?

— Да.

— Как?

— Господин Триатъл ме покани да вляза, каза, че всички щели да се удивят като ме видят. — В дълбините на погледа й проблесна съмнение. — Прав ли е бил?

Саймън погледна надолу към книгата си, после обърса сълзящите си очи с червена кърпичка.

— Той си има своите м-малки фантазии — измърмори той, — но иначе не е лош човек.

Озадачена, Еск погледна към пожълтелите страници, разтворени пред момчето. Те бяха пълни със сложни червени и черни символи, които по някакъв необясним начин бяха мощни и неприятни като тиктакащ пакет, но които, въпреки това, привличаха погледа по същия начин, както прави това наистина тежка злополука. Човек чувстваше, че би искал да узнае предназначението им, като едновременно с това подозираше, че ако го разбере, наистина би предпочел да не го е правил.

Саймън видя изражението й и побърза да затвори книгата.

— Само малко магия — смотолеви той. — Нещо, върху което ррр…

— … работя… — автоматично каза Еск.

— Благодаря ти, да.

— Трябва да е доста интересно, това, да четеш книги — каза Еск.

— Горе-долу. Еск, ти можеш ли да четеш?

Учудването в гласа му я засегна.

— Предполагам — предизвикателно отвърна тя. — Никога не съм се опитвала.

Еск не би могла да знае какво е това „съществително събирателно“, даже ако то й беше извадило очите, но знаеше, че съществува стадо кози и група вещици. Тя не знаеше на какво се казва „много магьосници“. Магьоснически орден? Съзаклятие? Кръг?

Каквото и да беше, то изпълваше Университета. Магьосници бродеха из дворовете и сядаха по пейките под дърветата. Млади магьосници побягваха по пътеките, щом чуеха звънците, свили многобройните си книги под мишница, или пък — ако бяха от по-горните класове — книгите им пърхаха из въздуха след тях. Въздухът беше наситен с мазното усещане за магия и имаше вкус на калай.

Еск вървеше между Триатъл и Саймън и поглъщаше всичко. Не беше просто присъствието на магията във въздуха, а това, че тя беше опитомена и работеше — като воденичен улей. Беше сила, но „впрегната“.

Саймън беше развълнуван не по-малко от нея, но му личеше само по това, че очите му сълзяха повече и заекването му се увеличаваше. Той непрекъснато спираше, за да й посочва разните колежи и изследователски сгради.

Една от тях беше доста ниска и мрачна, с високи, тесни прозорци.

— Т-това е б-б-библиотеката — каза Саймън, а гласът му преливаше от удивление и респект. — М-м-мога ли да х-хвърля един поглед?

— За това ще имаш много време по-късно — отвърна Триатъл. Саймън проследи сградата с изпълнен с копнеж поглед.

— Всички к-книги по м-магия, които някога са били написани — прошепна той.

— Защо прозорците са с решетки? — попита Еск.

Саймън преглътна.

— Ами, з-защото к-книгите по м-магия не са като другите к-книги, те водят…

— Достатъчно — сряза го Триатъл. Той погледна към Еск като че ли я виждаше за първи път, и се намръщи.

— Ти защо си тук?

— Вие ме поканихте да вляза — каза Еск.

— Аз ли? А, да. Разбира се. Извинявай, разсеян съм. Младата дама, която иска да стане магьосник. Да видим тогава, а?

Той ги поведе нагоре по едно широко стълбище към внушителна двойка врати. Или поне, бяха проектирани да са внушителни. Архитектът си беше послужил обилно с тежки ключалки, усукани панти, месингови декоративни гвоздеи и сложно издяланата арка, за да даде съвършено ясно да се разбере на който и да беше човекът, който влизаше, че той въобще няма никакво значение.

Бил е магьосник. Беше забравил чукчето за вратата.

Триатъл похлопа с жезъла си по вратата. Тя се поколеба един миг, а след това бавно дръпна резето си и се отвори.

Залата беше пълна с магьосници и момчета. И родители на момчетата.

Има два начина да влезеш в Университета (всъщност, те са три, но до този момент магьосниците още не го бяха разбрали).

Първият е да постигнеш някакво велико творение на магията, като например, възстановяването на някоя древна и могъща останка, или изобретяването на съвършено нова магия, но в тези дни това рядко се правеше. В миналото е имало велики магьосници, способни да създадат изцяло нови магии от хаотичната сурова магия на света, магьосници, от които, така да се каже, водеха началото си всички чудеса на магьосниците, но тези времена бяха отминали — нямаше повече чародеи.

Така че, по-типичният метод беше да те спонсорира някой по-стар и уважаван магьосник, след подобаващ период чиракуване.

Надпреварата беше ожесточена за всяко Университетско място и за честта и привилегиите, които би донесла „Невидимата“ степен. Много от момчетата, които кръжаха из залата и пускаха дребни магии едно срещу друго, щяха да отпаднат и щяха да бъдат принудени да прекарат живота си като нисши магьосници, прости технолози по магия с предизвикателни бради и кожени кръпки по лактите, които се събираха на малки, завистливи групички по празненствата.

Не бяха за тях лелеяната островърха шапка с избрани астрологически символи, нито пък внушителните роби и жезълът на властта. Но поне можеха да гледат отвисоко на заклинателите, които обикновено бяха весели и дебели, и имаха навика да изяждат края на думите, да пият бира и да ходят с тъжни, слаби жени в отрупани с пайети трика, както и да вбесяват магьосниците, като не си даваха сметка за това колко са жалки и продължаваха да им разправят вицове. Най-ниско от всички — като не броим вещиците, разбира се, — бяха томатургистите, които никога не бяха ходили на училище. Такъв ставаше само, за да измие някой аламбик. Много магии изискваха неща като отливка от тяло, умряло от смачкване, или пък сперма от жив тигър, или корените на растение, което надаваше свръхзвуков писък, когато го изскубваха. Кого изпращаха да ги вземе? Точно така.

Често срещана грешка е по-нисшите магьоснически рангове да се отнасят към градинските магьосници. Всъщност, градинското магьосничество е много почтена и специализирана форма на магия, която привлича мълчаливи, замислени мъже с друидни убеждения и склонност към всевъзможно подрязване на дърветата. Ако поканите градински магьосник на партито си, той ще прекара половината вечер като говори на някоя саксия. А другата половина — ще слуша саксията.

Еск забеляза, че в залата има и известен брой жени, тъй като даже и младите магьосници имат майки и сестри. Цели семейства бяха пристигнали, за да кажат сбогом на синовете избраници. Това беше съпроводено от значително количество издухвания на носове, бърсане на сълзи и дрънчене на монети, когато горди бащи тикваха малко джоб-пара в ръцете на отрочетата си.

Изключително висши магьосници сновяха напред-назад из тълпата, разговаряха с магьосниците-спонсори и препитваха бъдещите студенти.

Няколко от тях си пробиха път през блъсканицата, за да се срещнат с Триатъл, движейки се като украсени със злато галеони с издути платна. Те му се поклониха сериозно и погледнаха с одобрение към Саймън.

— Това е младият Саймън, нали? — попита най-дебелият от тях и засия срещу момчето. — Слушали сме големи неща за теб, млади момко. Ъ? Какво?

— Саймън, поклони се на Главния Ректор Катенгъл, Върховен Маг на Магьосниците на Сребърната Звезда — каза Триатъл. Саймън се поклони неспокойно.

Катенгъл го погледна доброжелателно.

— Чували сме големи неща за теб, момчето ми, — каза той. — Всичкият този планински въздух трябва да помага много на мозъка, а?

Той се засмя. Магьосниците около него се засмяха. Триатъл се засмя. Което се стори доста смешно на Еск, тъй като не ставаше нищо кой знае колко забавно.

— Ннннне знам, госсссс…

— От това, което чуваме, това трябва да е единственото нещо, което не знаеш, момко! — каза Катенгъл, а бузите му се раздрусаха. Последва нова, внимателно премерена вълна смях.

Катенгъл потупа Саймън по рамото.

— Това е момчето за стипендията — каза той. — Възхитителни резултати, никога не съм виждал по-добри. И при това самоук. Удивително, нали? Не е ли така, Триатъл?

— Превъзходно, господин Ректоре.

Катенгъл огледа наблюдаващите магьосници.

— Може би ще ни покажеш малко — каза той. — Малка демонстрация, може би?

Саймън го погледна с животински ужас.

— В-всъщност аз не с-съм м-много д-д-д…

— Така, така — заговори Катенгъл с нещо, което той сигурно наистина си мислеше, че е окуражаващ глас. — Не се страхувай. Спокойно. Когато си готов.

Саймън облиза пресъхналите си устни и погледна към Триатъл с няма молба в очите.

— Хм — каза той, — в-вие имм к-к-к-к… — Спря и преглътна с мъка. — С-с-с-с…

Очите му се изцъклиха. Сълзите потекоха от очите му, а раменете му се свиваха конвулсивно.

Триатъл го потупа окуражително по гърба.

— Сенна хрема — обясни той. — Изглежда не може да се излекува. Опитахме всичко.

Саймън преглътна и кимна. Той направи знак на Триатъл с дългите си бели ръце да се отдалечи и затвори очи.

Няколко секунди нищо не се случи. Той стоеше, устните му се движеха беззвучно, а след това от него се разнесе тишина като светлина от свещ. Трепети безшумност се разляха през тълпата в залата и удариха стените с цялата сила на въздушна целувка, след което се свиха назад на вълни. Хората гледаха как другарите им мърдат безмълвно устни и после сами почервеняваха от усилието, когато собственият им смях прозвучаваше не по-силен от писъка на комар.

Миниатюрни прашинки светлина оживяха в миг около главата му. Те се завъртяха и затанцуваха в сложен триизмерен танц, а след това се оформиха във фигура.

Всъщност, на Еск й се стори, че тя през цялото време е била там и е чакала очите й да я видят, по същия начин, по който абсолютно безобидният облак може внезапно да се превърне, без да се е променил по никакъв начин, в кит, кораб или някакво лице.

Фигурата около главата на Саймън беше светът.

Това беше съвсем ясно, макар че искренето и стремителното движение на малките светлинки замъгляваха някои от подробностите. Но ето, виждаше се Великата А’Туин — небесната костенурка, с четирите Слона на гърба й, а върху тях — и самият Диск. Виждаше се и блясъкът на огромния водопад около ръба на света, и там някъде, в самия му център — миниатюрна висока скаличка, която беше огромната планина Кори Селести, където живееха боговете.

Образът се увеличи и се съсредоточи върху Кръглото Море, после и върху самия Анкх, а малките светлинки изтичаха от Саймън и изчезваха на няколко стъпки от главата му. Сега те показваха града откъм въздуха и се втурнаха към наблюдателите. Ето го и самият Университет, който ставаше все по-голям. Ето я Голямата Зала…

… ето ги и хората, които наблюдаваха безмълвни и със зинали уста, и самият Саймън, очертан от песъчинки сребърна светлина. Както и един миниатюрен блестящ образ във въздуха до него, и този образ съдържаше друг, и още един, и още един…

Появи се усещането, че някой е изтърсил вселената отвътре навън във всичките й измерения едновременно. Беше подуто, набъбнало усещане. Звучеше така, сякаш целият свят беше казал: „Аааам“.

Стените избледняха. Подът също. Портретите на отдавнашни велики магьосници, целите усукани, с бради и леко запечени физиономии, изчезнаха. Плочките под краката им, много хубав черно-бял десен, се изпариха, за да бъдат заменени от ситен пясък, сив като лунната светлина и студен като лед. Над главите им заблестяха странни и неочаквани звезди; на хоризонта се появиха ниски хълмове, рушени не от вятъра или от дъжда в това лишено от климат място, а от меката шкурка на самото Време.

Явно никой друг не беше забелязал. Никой друг, всъщност, не изглеждаше жив. Еск беше заобиколена от хора, мълчаливи и неподвижни като статуи.

При това не бяха сами. Имаше и други… Неща… зад тях, и непрекъснато се появяваха все нови и нови. Те нямаха форма, или по-скоро, сякаш избираха формата си както им дойде от множество същества; оставяха впечатлението, че са чували за ръце, крака, челюсти, нокти и органи, но в действителност не знаят как да ги свържат един с друг. Или пък не ги интересуваше. Или пък бяха толкова гладни, че не си бяха направили труда да го разберат.

Вдигаха шум като рояк мухи.

Това бяха създанията от сънищата й, дошли да се нахранят с магия. Тя знаеше, че сега те не се интересуват от нея, освен в качеството й на добавка за след вечеря. Цялото им внимание беше насочено към Саймън, който въобще не подозираше за съществуването им.

Еск го ритна силно в глезена.

Ледената пустиня изчезна. Реалният свят се втурна назад. Саймън отвори очи, усмихна се слабо и леко припадна назад в ръцете на Еск.

Откъм магьосниците се разнесе шум, а няколко от тях започнаха да ръкопляскат. Никой изглежда не беше забелязал нищо странно, с изключение на сребърните светлини.

Катенгъл се съвзе и вдигна ръка да усмири тълпата.

— Много… удивително — каза той на Триатъл. — И казваш, че го е направил съвсем сам?

— Точно така, ваше височество.

— И никой не му е помагал?

— Нямаше кой да му помага — отвърна Триатъл. — Той просто скиташе от село на село и правеше малки магии. Но само ако хората му плащаха с книги или хартия.

Катенгъл кимна.

— Това не беше илюзия — каза той, — и въпреки това, той не използва ръцете си. Какво си говореше? Знаеш ли?

— Той казва, че са само някакви думи, които помагат на мозъка му да работи както трябва — каза Триатъл и сви рамене. — Не мога да разбера и половината от това, което казва, това е самата истина. Казва, че му се налага да измисля думи, защото за нещата, които прави, нямало такива.

Катенгъл погледна встрани към събратята си магьосници. Те кимнаха.

— За нас ще бъде чест да го приемем в Университета — каза той. — Може би ще му го кажеш, когато се събуди.

Той усети, че някой го дърпа за наметалото и погледна надолу.

— Извинете — каза Еск.

— Здравей, млада госпожице — каза Катенгъл със захаросан глас. — Дошла си да видиш постъпването на брат ти в Университета ли?

— Той не ми е брат — отвърна Еск. Имаше случаи, когато светът й се беше струвал претъпкан с братя, но това не беше един от тях.

— Ти важен ли си? — попита тя.

Катенгъл погледна към колегите си, после засия. Сред магьосниците имаше разни моди, като навсякъде другаде; понякога магьосниците ставаха мършави и изпити и си говореха с животни (животните не ги слушаха, но в случая важна е мисълта), докато друг път си падаха по мрака и сатурновия знак и ходеха с малки черни, вирнати брадички. Сега Вървеше модата на „Избран Пръв Между Равните“. Катенгъл преглътна скромно.

— Доста — каза той. — Човек прави каквото може в служба на събратята си. Да, доста важен, бих казал.

— Аз искам да стана магьосник — каза Еск.

По-нисшите магьосници зад Катенгъл я зяпнаха като че ли беше някакъв нов, интересен вид буболечка. Катенгъл почервеня, а очите му се изцъклиха. Погледна надолу към Еск и сякаш затаи дъх. После започна да се смее. Смехът му започна някъде долу, в обилните райони на стомаха му и си проправи път нагоре, като отекваше от ребро на ребро и причиняваше дребни маготресения по гърдите му, докато не избухна в серия от сподавени пръхтения. Беше очарователна гледка, този смях. Той имаше своя собствена индивидуалност.

Но той замря, щом зърна погледа на Еск. Ако неговият смях представляваше вариететен клоун, то решителното присвиване на очите на Еск беше кофа с вар, летяща по бърза траектория.

— Магьосник? — попита той. — Ти искаш да станеш магьосник?

— Да — отговори Еск, като бутна замаяния Саймън в неуверените ръце на Триатъл. — Аз съм осмият син на осми син. Искам да кажа дъщеря.

Магьосниците наоколо се гледаха един друг и си шушукаха. Еск се опита да не им обръща внимание.

— Какво каза тя?

— Сериозно ли говори?

— Винаги съм смятал, че децата на тази възраст са толкова очарователни, а ти?

— Ти си осмият син на осма дъщеря? — попита Катенгъл. — Наистина ли?

— Обратното, ама не съвсем — предизвикателно отвърна Еск.

Катенгъл избърса очите си с кърпичка.

— Това е удивително — рече той. — Струва ми се, че никога по-рано не съм чувал нещо подобно. А?

Той огледа увеличаващата се публика. Хората най-отзад не виждаха Еск и протягаха вратове, за да проверят дали не става някоя интересна магия. Катенгъл не знаеше какво да прави.

— Така, значи — каза той. — Ти искаш да станеш магьосник?

— Непрекъснато го повтарям на всички, но изглежда никой не слуша — отговори Еск.

— На колко си години, момиченце?

— Почти на девет.

— И искаш да станеш магьосник, когато пораснеш?

— Искам да стана магьосник сега — твърдо отговори Еск. — Точно това е мястото, нали?

Катенгъл погледна Триатъл и му смигна.

— Видях ви — каза Еск.

— Не мисля, че някога по-рано е имало жена-магьосник — каза Катенгъл. — По-скоро бих казал, че сигурно това ще е срещу академичната традиция. Не е ли по-добре да станеш вещица? Доколкото знам, това е прекрасна кариера за момичета.

Някакъв нисш магьосник зад него започна да се смее. Еск го изгледа.

— Да си вещица е много добре — съгласи се тя. — Но мисля, че на магьосниците им е по-весело. Вие какво мислите?

— Мисля, че ти си изключително малко момиче — отвърна Катенгъл.

— Какво значи това?

— Значи, че си единствена — каза Триатъл.

— Точно така — каза Еск, — и продължавам да искам да стана магьосник.

Думите изневериха на Катенгъл.

— Е, не можеш — рече той. — Ама че идея!

Той се разрасна до пълната си ширина и се обърна. Нещо го дръпна за наметалото.

— Защо не? — попита глас.

Той се обърна.

— Защото — бавно и преднамерено започна той, — защото… цялата идея е абсолютно смехотворна, ето защо. А и напълно противоречи на академичната традиция!

— Но аз мога да правя магьосническа магия! — каза Еск, а в гласа й се прокрадна едва забележимо потрепване.

Катенгъл се наведе, докато лицето му не се изравни с нейното.

— Не, не можеш — изсъска той. — Защото ти не си магьосник. Жените не са магьосници, ясен ли съм?

— Гледай! — каза Еск.

Тя протегна дясната си ръка с разперени пръсти и се вгледа по продължение на нея, докато не съзря статуята на Малих Мъдрия — основателя на Университета. Инстинктивно, магьосниците между нея и статуята се измъкнаха настрани, а след това се почувстваха доста глупаво.

— Наистина го мисля — каза тя.

— Върви си, момиченце — каза Катенгъл.

— Добре — отвърна Еск. Тя присви силно очи срещу статуята и се съсредоточи…