14

Обръщам се и впервам поглед в сестра ми. Лицето й е залято от руменина, бузите са обагрени от яркочервен цвят, който сякаш осквернява алабастровата й кожа. Кожата ми изстива, после отново се сгорещява.

— Тамра — произнасям името й едва чуто, като мъчителен стон, заседнал в гърлото. Бледите й, заскрежени очи прескачат между мен и Касиан.

— Е, какво? — дръзко пита тя. Гласът й е суров, жесток, толкова контрастиращ с външността й, разтреперана и крехка, още по-неземно бледа от обичайното. — Какво е? Какво толкова специално има у нея?

Задава този въпрос, втренчила поглед в Касиан.

— Кажи ми!

— Нищо — понечвам да отвърна. — Нищо, Там…

Тя замахва към мен.

— Говоря с Касиан, Ясинда! — вниманието й отново се насочва към него. — Наистина искам да знам. Дори лицата ни са еднакви! — изсумтява. — Е, почти.

Отмята назад един от сребристите си кичури.

— При това сега не само съм истинско драки, но и притежавам талант, който съперничи на нейния. Така че, какво толкова специално има у нея?

Бледият й поглед проблясва от силната емоция, вперен изпитателно в него, отчаяно търсещ отговор на този въпрос.

Касиан дълго не казва нищо. Аз страдам безмълвно. Очаквам да каже, че у мен няма нищо специално, че се връща при мен по силата на някакъв навик.

Тамра бавно поклаща глава.

— Просто ми кажи.

Изрича следващия си въпрос със слаб шепот, при който сърцето ми се свива от болка.

— Защо не избра мен?

Касиан най-сетне отговаря с тих, изтерзан глас:

— Не зная. Помъчих се… откакто се върнахме тук, се опитвах много пъти… Но ти просто не си тя.

Ще ми се думите му да не ме трогваха по този начин. За миг позволявам на топлината да обгърне сърцето ми. Оставям се да вярвам, че съм специална за него. Че съм много повече от огнедишащата, която той е научен да предпочита.

Тамра изглежда така сякаш е понесла удар. Румени петна изпъстрят бледата извивка на шията й.

— Така ли? Колко жалко, че тя не изпитва същото към теб. Ти никога няма да си нейният избраник, нали знаеш. Не си за нея. Помисли върху това. Когато тя е с теб, ще й е мъчно за него.

И изчезва. Като дим през вратата.

Още известно време се взирам в мястото, където стоеше допреди малко.

— Защо го направи?

— Имаш предвид, защо й казах истината ли?

— Истината? Мислех, че вие двамата…

— Не — простичко и без заобикалки отвръща той, поклащайки тъмната си глава. — Опитах… но не мога.

Затварям очи, изпитвайки неимоверно страдание. Сетне ги отварям и го поглеждам.

— Тя е права. Винаги ще виждам Уил.

— Не — отхвърля той думите ми отново с вбесяваща убеденост. — Той беше твоето бягство. Когато спреш да бягаш, ще видиш, че ти и аз си принадлежим. Може и да съм се съмнявал преди, но когато ме целуна на кулата…

— Онова — прекъсвам го рязко — беше грешка. Сериозен пропуск в преценката ми.

— А може Уил да е грешката.

При тези думи отстъпвам назад.

— Да приемем, че можеш да получиш твоя безценен Уил. Да се откажеш от прайда, семейството, живота си, за да бъдеш с него. Не мислиш ли, че някой ден ще се събудиш и ще го видиш в истинската му светлина — един ловец с кръв по ръцете му? Ловец с открадната кръв, която тече във вените му?

Клатя глава.

— Не! Не желая да те слушам…

— Защото е вярно. Мислиш си, че ще можеш да живееш с това? Когато фантазията се изчерпи, когато първоначалната тръпка от това, че си с него, избледнее… ще си спомниш защо той е бил неподходящ за теб.

— Не зная защо изобщо обсъждаме това. Никога повече няма да го видя — изричам лъжата с треперещ глас.

Взрял се е в мен така напрегнато, че се боя да не е разбрал за моята измама.

— Просто не искам между нас да има повече недоразумения — отвръща твърдо той.

— Аз идеално разбирам ситуацията. Между мен и теб няма да се получи — посягам към вратата. — По-добре иди при Тамра. Тя е разстроена.

— И аз съжалявам за това — поема той дъх, при което широките му гърди се повдигат. — Но не съжалявам за нас.

— Няма никакво нас — просъсквам аз, стискайки ръце в юмруци.

Тръгва към вратата с лека и непринудена походка.

— Мога да бъда търпелив. Имаме време.

После изчезва, а вратата остава да зее отворена след него.

Времето е последното нещо, с което разполагам тук. Скоро ще се срещна с Уил. И ще заживея с него. Взимам това решение с ослепителна яснота. Всяко едно съмнение, което съм имала, вече е история.



След смяната ми на следващия ден поемам към къщата на Лаз, намираща се в противоположния край на селището. Трябва да я видя. Трябва да поправя нещата между нас, преди да си тръгна. Поне доколкото мога.

Тя отваря вратата. Гледа ме известно време с повдигната вежда, преди да ми даде знак да вляза с елегантен жест на ръката.

Докато безшумно изкачва стълбите към стаята си, дългата й, прошарена със сини кичури коса пада по гърба й като струи на поточе. Майка й, която ме забелязва на излизане от кухнята, ме задържа за малко.

— Ясинда! — възкликва Соба и ме притегля в прегръдките си.

Не отговарям на прегръдката й веднага — твърде изненадана съм. Бях забравила колко е приятно някой друг от членовете на прайда да ме посреща така топло.

— Време беше да дойдеш. Помня, когато идваше тук буквално през вечер.

И аз си спомням онези дни. След първото ми преобразяване и неуспеха на Тамра с Лазур станахме още по-близки. Бяхме неразделни.

— Мамо — провиква се Лаз отгоре.

— О, няма да те задържам — казва майка й, потупвайки ме нежно по рамото. — Хайде, качвай се.

Стаята на Лаз не се е променила, откакто идвах тук за последно: цялата в ярко розово и синьо, навсякъде постери с изображения на океана. Приближавам се до снимка на плажа Кармел. Като момичета обсъждахме как ще отидем да поживеем там. Тогава, когато мислех, че прайдът ще ми позволи да странствам. Сега осъзнавам, че вероятността е била много малка. Твърде много ме ценяха, за да рискуват да ме изгубят. Не беше тайна, че дракитата понякога не се връщат от странстванията си.

И все пак ние си мечтаехме, убедени, че навършим ли осемнайсет, ще настъпи нашето време. Нашият ред. Като толкова много дракита преди нас щяхме да предприемем пътуване навън и да живеем цяла година сред хората. Да научим за начина на живот във външния свят, преди да се завърнем в прайда.

С усмивка прокарвам длан по лъскавата, хладна хартия на постера. Плажът, заснет на фона на злачни хълмове, изглежда като нещо извадено от италианска ваканционна брошура. Може би Лаз все още може да поплува под онези лазурносини води, напълно преобразена. Само че без мен.

Сядам на леглото й и издърпвам мека сърцевидна възглавничка от купчината, натрупана в горната му част. Притискам я до гърдите си.

— Колко ми липсваше тази стая!

Тя стои до прозореца, заела непоклатима поза, скръстила слабите си ръце пред гърдите.

— Така ли? — озъбва ми се. — Не си личи особено.

— Мъчно ми е за теб! — додавам, решена да говоря направо. Нямам време за заобикалки.

— Показваш го по странен начин. Отпраши и…

— Не съм искала да си тръгвам — опитвам се да обясня, но тя не ми обръща внимание и продължава да говори.

— И се влюби в някакъв човек. Преобразила си се пред очите му — възмущава се тя и притиска сърцето си с ръка. — Не мога да повярвам, че си ни поставила в такава опасност. Ясинда, която познавам, никога не би…

— Ясинда, която познаваш, не би могла да стои настрана и да го гледа как умира — така съм вкопчила пръсти във възглавницата, че чак ме заболяват. — Не и когато имам възможност да направя нещо. Той падна от скала, Лаз. Нямаше време да мисля. Просто действах.

Взирам се в нея с умолителен поглед, искам да ме разбере.

Известно време тя ме гледа изпитателно, преди да попита:

— Щеше ли да останеш там, ако Касиан не беше дошъл да те отведе?

Гласът й вече не звучи сърдито, в него се долавя само болка и ми се приисква да излъжа. Ще ми се да й спестя терзанията, но вече лъгах достатъчно.

— Да, мисля, че щях.

Тя дълго не отвръща нищо. После поклаща глава, с шумна въздишка се пльосва до мен и ме сръчква игриво.

— Дано поне е бил секси.

На устните ми се появява усмивка. Това е забавната, чудата Лаз, която обичам и помня. Усмивката слиза от лицето ми и се вглеждам напрегнато в нея, за да запомни завинаги този момент и думите ми:

— Той е наистина специален, Лаз. Онзи ден, в който с теб се измъкнахме тайно оттук и ловците ни подгониха, той ме видя. И ме пусна. Той е причината да избягам от хайката. Държи на мен заради самата мен. А не заради това, което представлявам — засмивам се пресипнало. — Никога не съм могла да кажа такова нещо за някой друг.

Въпреки че напоследък начинът, по който Касиан ме гледа… Не! Отхвърлям тази мисъл. Ще живея с Уил.

Тя се е втренчила в ръцете си и кима бавно.

— Май мога да разбера това.

— Трябва да ме разбереш — шепна разпалено. — Наистина имам нужда.

Вдига поглед към мен и чета безмълвния въпрос в очите й. Въпрос, на който няма да отговоря. Когато дойдат при нея, искам да може да ги погледне в лицето и да им каже искрено, че не е знаела нищо за плановете ми.

— Разбирам те — най-сетне отронва тя.

И тогава не мога да се сдържа. Притеглям я в прегръдките си и я притискам.

— Благодаря.

Гласът ми секва и тя ме погалва по косата.

— Няма нищо. Вече не съм ти сърдита. Кога съм можела да ти се сърдя дълго? Това сега беше истински рекорд.

Засмивам се. Звукът от смеха ми наподобява хълцане.

— Спомни си това, когато те вбеся следващия път.

— Вече планираш следващ път? — заяжда се тя.

Гърдите ми се свиват.

— Казвам го за всеки случай — презастраховам се аз.

— О, Ясинда — поклаща тя глава. — Каква мрачна фаталистка си. Не бери грижа за нещо, което още не се е случило. Живей за момента.

— Такава съм си — изсумтявам.

Погледът ми се плъзва по стаята и тежкото чувство в гърдите ми отслабва, щом мярвам онова, което търся, на бюрото й.

— А сега какво ще кажеш да поиграем на карти?



Оставам у Лаз, докато не идва майка й, за да ме предупреди, че до вечерния час са останали не повече от двайсет минути. Сбогуваме се набързо и си обещаваме да се видим на следващия ден. Тръгвам си с леко сърце след одобряването с нея. Дано си спомни за тази вечер и ме разбере, когато научи, че съм заминала.

Пристигам у дома и изминавам коридора, нетърпелива да си взема душ. Последното, което очаквам, е да се сблъскам със сестра ми, която излиза от стаята си.

— Тамра, не знаех, че ще идваш.

Лицето й не издава нищо. Напомня ми за детските ни години, когато си придаваше строг и неумолим вид, щом я ядосам. Едва сдържам усмивката си.

— Това все още е моят дом, Ясинда. Тук израснах.

Между нас настъпва неловко мълчание, докато стоим в тесния коридор. Тя най-сетне нарушава мълчанието, като посочва вратата зад себе си.

— Трябваше да си взема някои неща.

Кимвам, понеже нямам какво да кажа… Всъщност имам, и то много. Но думите ми се изплъзват.

Тя понечва да мине покрай мен и аз я гледам със свито сърце, сещайки се за ужасната сцена с Касиан. И все пак, това само потвърждава, че е най-добре да напусна, за да може Тамра да получи това, от което има нужда. Живот, в който ще свети със собствена светлина. Без да я споделя с мен.

Тя се извръща сякаш осенена от някаква мисъл.

— Отидох да видя мама. Какво става? Не изглежда добре.

— Така е — отвръщам без заобикалки, преди да успея да помисля как да украся истината. Тамра трябва да знае какво се случва. Мама ще има нужда от нея. И двете ще се нуждаят една от друга.

— Карат я да работи до късно. Явно така я наказват.

Тамра промълвява едва чуто:

— Не знаех.

— Ти може би вече имаш някакво влияние. Можеш да ги убедиш да не я товарят толкова.

Тя кимва.

— Ще се опитам.

— Пие прекалено много, краде вино верда от клиниката.

— Това не й е присъщо.

Не ми харесва упрека, който долавям в тона й — сякаш или я лъжа, или аз съм причината майка ни да търси утеха в бутилката.

— Мъча се да я накарам поне да се храни. Но през последните седмици й е доста тежко. Потисната е.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питала.

Тя примигва. Зная, че съм я жегнала. Може би несправедливо. В края на краищата това, което й се случи, не беше по нейно желание. Не е искала да се премести при Нидия и да остави мама. Просто се опитва да се справи.

— Виж — казвам й. — Просто не забравяй да я наглеждаш. Тя има нужда от теб.

Защото аз няма да съм тук.

Тамра ме поглежда с любопитство, преди да кимне бавно с глава. После тръгва към вратата. Ръката й е на облата дръжка, когато се чувам как изтърсвам:

— Съжалявам, Тамра.

Тя извръща глава през рамо. Разбира ме с един поглед за какво говоря. За онова, което е застанало между нас. Касиан.

— За какво? Че желае теб?

— Не е вярно — настоявам. — Просто той не го знае.

— И никога няма да разбере.

В думите й не долавям гняв. Само умора, примирение. В този момент ми напомня малко за мама или поне за онова, в което се е превърнала напоследък. И отново се питам дали моето заминаване няма да е най-доброто за тях. Присъствието ми тук никак не прави живота им лесен.

— Лека нощ, Там — изпращам я, но всъщност й казвам сбогом. Скоро няма да ме има.

— Лека, Ясинда — кимва сестра ми и излиза от къщата.

Загрузка...