Гаснеща жарава

9

След три дни дъждът най-сетне спира. Сама съм на предната веранда, когато вдигам поглед от обяда си, за да видя внезапната смърт на сивия, ромолящ воал. Почти веднага се спуска мъглата на Нидия, като жив организъм, пулсиращ, дишащ. Тя бързо се разстила над селището. Чадърът, който използвах на връщане от училище, се катурва настрани от неочаквания лек ветрец.

Току-що се връщам от час по лавиращи маневри и летателните схеми танцуват в ума ми като съзвездия, докато похапвам резен хляб с плодове верда. Скоро трябва да се връщам за следобедния час, но засега се наслаждавам на тишината. Свалям обувките си с крак и оставям мъглата да се плъзне по босите ми крака.

Мама е на работа. Продължават да я държат до късно вечер и да й дават двойни смени. Умишлено, разбира се. Напоследък толкова рядко я виждам. Тамра, която живее у Нидия, я вижда още по-рядко. Така са решили, че трябва да бъде.

Без трополенето на дъждовните капки внезапно настъпилата тишина изглежда зловеща, сякаш светът около мен е затаил дъх. Оставям чинията настрана и издърпвам завивката от облегалката на пейката. Сгушвам се в мекото одеяло; сухата жега на Чапарал вече е далечен спомен.

Обгърната в мъгла, фигурата на Корбин излиза от къщата на отсрещната страна на улицата. Погледът ми се задържа на синята превръзка на мишницата му и стомахът ми се присвива.

Очите му ме намират незабавно. Махва ми, прекосява улицата с бавна стъпка и стига до долното стъпало на верандата ми. Вдига присвита ръка, сякаш за да улови шепа въздух, и се усмихва.

— Явно довечера ще летим.

Насилвам се да се усмихна. Той ми е съсед. Няма къде да се дене. Нито пък аз. Колкото и отблъскващ да го намирам, трябва да го търпя.

— Да. Дъждът най-сетне спря.

— Ще дойдеш ли с нас?

Кимвам. Обещах да ида… и искам. Имам нужда да полетя отново. Особено със сестра ми, с която никога не съм мислела, че ще имам такъв шанс. Най-после ще си споделим небето.

— Да.

— Добре — кимва той на свой ред. Моравочерни кичури прошарват иначе светлата му коса. — Хубаво е, че ще дойдеш.

Не мога да подмина тази забележка просто така.

— Не идвам заради теб.

Устните му потръпват.

— Но все пак ще дойдеш.

Сетне извръща поглед към улицата и се зазяпва за кратко, сякаш забелязал как нещо се приближава към нас през хладните изпарения.

— Видях сестра ти тази сутрин.

Изражението ми не издава нищо, независимо че постепенно ставам предпазлива. Той вече е изразил гласно намеренията си. Иска едната от нас… решен е да има едната от нас.

— Тя, Касиан и още няколко души отиваха към овощните градини. Изглеждаше… щастлива.

— Тя е щастлива — потвърждавам.

И защо да не е? Има това, което винаги е желала. Приятелство, да бъде приета от своя вид… Касиан. Освен ако аз не оплескам нещата и не й навредя. Отвратителното чувство на вина, което ме тормози през последните три дни, откакто се целувах с Касиан, се превръща в поредното угризение на съвестта.

— Ще намина, щом ми свърши смяната и можем да идем заедно на летателното поле.

Настръхвам от яд. Ето това е Корбин, когото помня. Наглото момче, което никога не пита и просто взима каквото пожелае.

— Вече имам планове да се срещна с Тамра.

Той подвива уста.

— Не можеш вечно да се криеш зад сестра си.

Обръща се и поема по пътя.

— Ще се видим довечера — извиква през рамо.

Фигурата му се отдалечава в трептящата мъгла и се чудя какво да направя, за да го накарам да забрави за мен.

— Избягваш ме.

Поглеждам нагоре, докато слизам по стълбите на училището. Касиан се отделя от една колона и закрачва редом с мен. Прав е, разбира се. Избягвам го. Но не си го признавам. Вместо това отвръщам:

— Валеше непрекъснато.

— Обичам дъжда — подхвърля той с плътен глас и зная, че си мисли за целувката ни в дъжда. Спомен, от който безуспешно се опитвам да се отърва.

Плъзвам поглед към него, задържам го върху гладката му, приятно падаща коса. Дишането ми се забързва. Притискайки учебника до гърдите си, ускорявам крачка.

Касиан не изостава.

— Защо ме избягваш?

— Не те избягвам — излъгвам. — Просто не съм се старала с всички сили да те търся. Да не си очаквал да…

След онази целувка… Лицето ми пламва заради чувството на вина. Стрелвам го с очи.

— Не си ли малко старичък да се навърташ край училището? Нали завърши миналата година?

— Как иначе да те срещна?

— Ами, не зная. Може би у дома?

Или пък не му се ще Тамра да чуе, че той ме посещава вкъщи? Да ни видят двамата заедно, просто така… разхождащи се из града — не е кой знае какво. Може да го отдадат на случайно съвпадение. Ако е така, той в крайна сметка не е съвсем безразличен към Тамра. Свъсвам леко вежди, чудейки се защо тази мисъл не ме изпълва с очакваното облекчение. Та нали точно това исках? Чувствата им да са взаимни. Отново забързвам крачка.

— Трябва да поговорим — улавя ме над лакътя, с което ме кара да се обърна към него.

— За какво, Касиан?

— Онзи ден…

Паника стисва гърлото ми.

— Беше грешка — довършвам изречението, решена да го накарам и той да мисли така.

През лицето му преминава сянка. Емоция, която никога не съм виждала у него. Като се замисля, той рядко издава някакви чувства — и точка. Няма какво да добавя.

— Касиан! Изчакай ме!

И двамата се обръщаме. Мирам бърза да ни настигне.

Промърморвам нещо не особено любезно. Другите може и да омекват към мен, но не и Мирам. Тя продължава да ме гледа накриво, сякаш съм й сторила нещо.

Тръгвам да си вървя, но Касиан още държи ръката ми. Извръщам очи към пръстите му, после към лицето му.

— Тя не повика мен. Направи ми услуга и ме пусни.

Касиан се намръщва и тъмните му очи ме пронизват.

— Не сме приключили — изръмжава той.

— Напротив — тръсвам глава и се изпълвам с хладна решимост. — Приключихме.

Отскубвайки ръката си, продължавам по пътя си, преди Мирам да ни е настигнала.

Събираме се на летателното поле в отдалечената северна част на селището. Близо трийсетина от нас са тук, облечени в обичайните роби — дрехи, лесни за сваляне и за намятане.

Високи борове обрамчват полето. Планините се извисяват над тях с назъбените си била, които са в няколко нюанса по-тъмни от нощта.

Дори Северни се присъединява към нас, въпреки че не е облечен подходящо. Явно тази вечер е дошъл само да ни хвърли едно око, без той самият да лети. Забелязва ме и в изражението на лицето му успявам да зърна искрица одобрение. Макар че не искам това да ми влияе, усещам някаква лекота в гърдите си. В края на краищата вече съм взела решение. Да оставя всичко зад гърба си. Да се откажа от егоистичните си желания, които само вредят на останалите. Да продължа живота си тук и да забравя чувствата си към едно момче, с което не ми е писано да бъда.

Това означава да се разбирам с всички. Дори със Северин.

С папка в ръце нашият инструктор по летене ни оглежда и преброява.

Традиционно ни се зачислява партньор за полета. Някой, от когото не се отделяме през цялото време. Веднага пристъпвам към Тамра, изявявайки по този начин желанието си. Тази вечер ще летим заедно.

Мярвам Лаз и нещо пробожда сърцето ми, когато виждам, че е в двойка с Мирам. Очите й се вперват в мен. За миг си помислям, че ще дойде насам, но после извръща поглед.

— Ще дойде — казва Тамра. — Просто я е страх.

— Страх? От какво?

— Че те е изгубила.

— Та нали тя ме избягва!

— Да, защото така успява да се овладее. Не може да контролира нито теб, нито онова, което се случи. Да нямаш контрол върху случващото се в живота ти… си е доста плашещо.

Поклащам глава с усмивка.

— Кога стана толкова мъдра?

Тя ми намигва.

— Не ми е приятно да ти го съобщя, но винаги съм била по-умната близначка.

Изсумтявам и леко я тупвам по рамото, но в мен се разлива топлина. Все още имам Тамра. Може би повече от всякога. Възможно е да се сближим както навремето, когато бяхме малки момичета, преди аз да се преобразя за пръв път. Отново имаме общи интереси. Застанала до Тамра, се сещам за татко. Колко ли щеше да е щастлив, ако ни беше видял сега тук.

Емоциите се надигат в мен и аз извръщам глава. И тогава виждам Касиан. Устните ми пламват при спомена.

Наблюдава ме с напрегнатия си тъмен, наситено виолетов поглед. Отново ме напада чувство на вина. Ето ме тук, застанала до сестра ми, радваща се на възобновената близост помежду ни, докато тайната на целувката ми с Касиан се носи из въздуха, неизречена.

— Хей, ето го Касиан — възкликва Тамра и му махва радостно.

Когато той се насочва към нас, Корбин го настига и започва да крачи редом с него. Доближавайки ни, двамата братовчеди си разменят погледи. Не са дружелюбни, но пък те никога не са се престрували, че се харесват. Корбин изобщо не крие факта, че иска да е следващият алфа-водач на прайда, че счита себе си за по-добър кандидат. В това отношение ми напомня на Зандър, братовчеда на Уил.

— Значи, ще летите и двете — усмихва се Касиан. Личи си, че разбира колко специален, значим е този миг за Тамра и мен.

Връщам поздрава с тих глас, като че това ще ме направи по-малко забележима… ще заличи спомена от целувката.

— Мислех, че никога няма да спре да вали — обажда се Корбин, потривайки ръце в очакване на полета. — Имам нужда да се пусна по вятъра.

Тамра кимва с глава като развълнувано дете.

— И аз също — казва тя, сякаш го е правила години наред. Сподавям усмивката си.

— Имаш ли вече партньор, Касиан? — пита Корбин.

Касиан се поколебава, преди да отвърне.

— Не.

— Супер. Тогава сме заедно.

Сключвам вежди и се опитвам да се сетя кога тези двамата са си партнирали за последно при групов полет. Та те постоянно се състезават един с друг…

Не размишлявам твърде дълго, защото инструкторът ни свиква в центъра на сумрачното поле. По края на пистата са поставени светлини, за да можем да кацаме или да играем нощен еърбол. Не че е необходимо. Повечето от нас имат отлично нощно зрение. Стрелвам Тамра е поглед. Повечето от нас. Това все още е ново за нея.

Оставаме с партньорите си. Когато дадат сигнал, ще съблечем робите, ще се преобразим и ще излетим по двойки. Тамра и аз чакаме реда си след Касиан и Корбин, но аз дори не ги поглеждам.

Рамо до рамо със сестра ми, попивам важността на този момент. Първият ни полет заедно. Татко винаги е очаквал това. Беше много разстроен, когато се оказа, че двете няма да споделим тази радост.

Навремето той ни разказваше истории за летенето, а ние го слушахме прехласнати в леглата си. Мама се усмихваше търпеливо. Тя така и не проумя любовта му към небето и вятъра. Колкото и да я обичаше, татко искаше да бъдем като него. Поне по отношение на страстта му към летенето. И тази нощ щяхме да бъдем като него.

Преди да захвърлим робите си, ръката на Тамра се пресяга и стисва моята. Изглежда толкова щастлива, умиротворена — изпълва ме съзнанието, че постъпвам правилно. Трябва да бъда тук, с прайда — където ми е мястото. В този миг вярвам, че всичко ще бъде наред.

Заедно с одеждите оставяме и човешкия си облик.

В гърдите ми започва да напира познатият опън, при което човешката ми външност постепенно се размива и изчезва, заместена от по-плътната ми драконова кожа.

Обръщам лице към нощното небе, бузите ми се втвърдяват, костите ми се разтягат и изострят. Дишането ми се променя, става по-дълбоко. Междувременно носът ми се видоизменя, набраздява, хрущялът пращи. Крайниците ми се разхлабват, удължават. Разпъването на костите ми е приятно, сякаш се протягам хубаво след многочасово пътуване с кола.

Крилата ми изскачат на мястото на плешките и аз изпускам въздишка, наслаждавайки се на освобождаването им. Те се разгъват с шепот, докато не стават малко по-дълги от гърба ми. Раздвижвам ги, давам на твърдите пластини огнено злато да изпробват въздуха.

Далече горе, в небето забелязвам облаците, които се носят като дим в тъмната нощ. Горя от желание да премина през тях, да усетя парата им. Поглеждам надолу към тялото си — кожата ми сияе като светлина в кехлибар. Отмествам очи към сестра ми и дъхът ми спира при вида й. Колко е красива със сребристобялата си кожа, преливаща в цветовете на дъгата — луната на моето слънце.

— Готова ли си? — питам я на тътнещия драконовски език — единствения, който владея, когато съм напълно преобразена, поради промените, настъпващи в гласните ми струни. И Тамра за пръв път ми отговаря на древния език на дедите ни, истинските дракони.

Очите й — уголемени ириси и тъмни вертикални зеници — се вперват в мен.

— Да — избоботва тя и осъзнавам, че е жадувала за това цял живот.

Тя плавно се издига от земята. Аз се оттласквам с възглавничките на стъпалата си и политам във влажния въздух, пускайки я напред. Така мога да я наблюдавам с благоговение — сребристоперлената й драконовска кожа, ефирните, искрящи като лед крила.

Сияе като бяла звезда на фона на тъмната нощ. Внезапно се обръща към мен и извиква:

— Хайде, мислех, че си бърза. Покажи ми!

Усмихвам се широко и я настигам със стремителен пирует, брулена от вятъра. Сякаш не съм го правила от векове. Макар че слънцето не милва кожата ми, усещането от полета е невероятно.

Тамра се издига предпазливо, все още неуверена в собствените си способности. Не се доверява на въздушните течения, профучаващи край нас. Изоставаме от другите.

Останалите ни подминават бързо, виковете им се губят в ревящия вятър, докато телата им преливат в най-различни цветове: лазурносиньото с розови оттенъци на Лаз, проблясващия бронз на земно драки… Мярвам Мирам с безличната й окраска. Ониксите са най-трудни за забелязване, тъй като преливащият им в морави нюанси черен цвят се слива с нощта. Това е още една причина, в исторически план, те да са най-добрите ни бойци. Могат да се появят навсякъде, без някой да ги очаква.

Забавям полета си и разпознавам Корбин и Касиан, летящи с невероятна скорост. Вятърът свисти пронизително покрай тях, докато те се надпреварват със зигзагообразни движения да стигнат някакъв никому неизвестен финал. Ту се завъртат, ту се устремяват рамо до рамо, на косъм да се сблъскат. Поклащам глава. Същите глупави момчета, фукащи се пред прайда… или в този случай пред Тамра. Или пред теб, прошепва един глас в ума ми, но аз бързо го пропъждам с гневен замах.

Тамра отново се провиква:

— Ясинда, хайде!

Изтеглям назад лопатки и се втурвам напред. Сетне намалявам скоростта, когато чувам как сестра ми неистово пляска с крила, опитвайки се да ме настигне.

Носим се в небето рамо до рамо. Това ми стига, мисля си. Не съм си и мечтала за такова щастие. Не ни интересува, че всички ни задминават. Смеем се и правим пируети на вятъра, порим изпълнената с пари нощ, играем си с въздуха като деца, изследващи водата в плувен басейн.

Детска радост, каквато не сме имали. Никога досега.