Гаснеща жарава

16

Минава прекалено много време. Взирам се нагоре, в короните на дърветата, надзъртам между клоните и поглъщам жадно слънчевите лъчи, процеждащи се в пролуките между разклоненията. Слабата светлина стига до човешката ми кожа, където остава без цвят. Много по-различно е, когато я улавя драконовата ми кожа и тя заблестява като пламък.

Птиците чуруликат, надвикват се една друга. Ниският вятър преминава с леко свистене през извисяващите се дървета.

Уил, къде си?

Обгръщам раменете си с ръце, разтривам ги. Минал е вече почти час, а аз още чакам със свито сърце, постепенно ме обзема униние. Няма да дойде.

Скоро ще забележат липсата ми. Ако той не дойде… ако не замина, то тогава не мога да остана още много дълго тук. Освен ако не искам да бъда заловена.

И все пак отлагам тръгването си, като ту сядам, ту ставам, ту бродя из мъгливата поляна, където го видях за последно. Където се прегръщахме и си нашепвахме обещания и мечти. Невъзможни мечти, но аз още храня надежда.

Оглеждам се наоколо, взирам се в гъстата гора сякаш той ще изскочи от сенките всеки момент.

Пълна тишина. Неестествена.

Не съм сама. Кожата ми настръхва, когато осъзнавам този факт. Има още някой. Вълнението бълбука в гърдите ми. Чувствам се така сякаш съм изпила наведнъж до дъно портокалова сода от онези, които татко ми купуваше при пътуванията ни до града.

Уил. Погледът ми обхожда заобикалящите ме дървета и храсти, жадува да го зърне. И все пак нещо ме спира да изрека името му. Да го извикам.

Надвисналата тишина се материализира в това свръхестествено същество, което диша заплашително навсякъде около мен.

И тогава осъзнавам: който и да е това, не е Уил. Ако беше той, досега щеше да се разкрие. Нямаше да ми причинява това.

Изведнъж тишината е нарушена от шум, неприсъщ за мястото. Нито е зов на птица, нито шумолене на листа, предизвикано от полъха на вятъра през сгушените в мъгла дървета.

Изхрущява клонче. Само веднъж. Като че ли нечие тяло се помръдва, изпитва тежестта си и спира. Фокусирам поглед върху мястото, откъдето е долетял шумът, втренчвам се в гъстия листак.

— Кой е там? — питам най-сетне.

Нищо.

Безброй възможности се прескачат в ума ми. Да не би някой да ме е последвал? Корбин? Патрулът? Или пък ловец? Някой от семейството на Уил?

Хрумва ми, че не е добра идея да изчакам, за да разбера. Хуквам през гората, отмятайки клоните с ръце, отдалечавам се и от поляната, и от селището. За всеки случай, ако е ловец… Не мога да ги заведа там.

И — ето пак. Стъпки зад гърба ми, поддържащи постоянна скорост. Доволна от факта, че все пак не съм параноичка, насочвам мислите си към това да се измъкна от преследвача си. Определено не е приятел. Ако беше, щеше да се разкрие.

Кожата ми е пламнала. Вървя енергично, навлизайки навътре в гората. Сърцето ми блъска в гърдите в ритъм с всяка измината крачка.

Газя през високата трева, чудейки се как един толкова многообещаващ ден може да се изроди в нещо толкова ужасно. Сега би трябвало да съм в обятията на Уил, а вместо това играя на котка и мишка с някого. Снежните шапки на планините надзъртат през дантелата на клоните.

Уморена от усещането, че съм нечия плячка, рязко се обръщам назад.

— Покажи се! Зная, че си тук!

Мълчание.

Взирам се изпитателно в дърветата.

И после я виждам — фигурата й се показва иззад едно дърво.

— Мирам — възкликвам аз. Сигурно трябва да се радвам, че ми се е показала. Не е длъжна.

— Чудех се кога ли най-после ще се спреш. Какво правиш чак тук? — пита тя с властнически тон, подпира юмрук на хълбока и се оглежда очаквателно. — Среща ли имаш?

— Не — бързам да отвърна.

— Защо тогава се промъкваш…

— Просто исках да прекарам известно време сама — измервам я с поглед от горе до долу. — Явно няма да имам тази възможност.

Тя килва глава настрани и ми казва със спокоен, невъзмутим тон:

— Не ти вярвам.

Опитвам се да си придам невинен вид. Дано да успявам.

— Защо?

На лицето й грейва широка усмивка и тя изважда нещо от джоба си. Отнема ми само миг да разбера какво държи. Хартия. Две прегънати листчета.

— Писмата ми — промълвявам, вцепенена. — Влизала си у дома? В моята стая?

Тя размахва писмата във въздуха.

— Много пъти. Невероятно е какви неща научавам, които остават тайна за другите. Нещата, които хората оставят след себе си. За какво ти е да си огнедишащ, когато можеш да си невидим?

Изведнъж ме осенява.

— Следила си ме!

Шумовете… Усещането, че някой ме наблюдава постоянно. Не е било плод на въображението ми. Била е тя.

Мирам кима радостно, без капчица свян.

— Защо? — клатя глава. — Защо ме мразиш толкова?

Лицето й се изопва.

— От години гледам как прайдът едва ли не ти се кланя. Дори собственото ми семейство се отнасяше към теб като към някоя велика спасителка… Пренебрегваха ме сякаш съм по-незначителна, по-маловажна. При това има само петима… — тя разперва пръсти във въздуха. — Петима визиокриптери в прайда. Ние също сме специални.

Въздишам.

— Сериозно? Заради това ли се държиш така гадно с мен? Не ти обръщат достатъчно внимание?

— О, я млъквай, Ясинда! Не зная защо си толкова самодоволна. Ти си предателка. Никога повече няма да ти повярват. Защо, според теб, баща ми ме помоли да те държа под око?

— Северин ли те накара?

Кима утвърдително.

— И аз се съгласих веднага.

Поемам въздух и се заставям да не мисля за горчилката, която ми причиняват думите й. Единственото, върху което мога да се концентрирам, е ниското бръмчене, разнасящо се във въздуха. Далечно, но болезнено познато.

Моментът ми напомня на нещо, случило се не чак толкова отдавна… макар да ми се струва, че е минала цяла вечност оттогава. Цяла вечност, откакто една стрела прониза крилото ми. Откакто бях плячка, преследвана в същата тази планина. Цяла вечност, откакто за пръв път зърнах Уил. Откакто той ме пощади, спаси ме и завинаги стана част от сърцето ми.

Само че този път ловците са прекалено близо… прекалено близо до прайда. Селището със сигурност е разбрало и вече е вдигната тревога.

Мирам извръща глава.

— Какво е…

— Ш-ш-т — махвам с ръка рязко и напрягам слух. Мъглата се увеличава, разстила се на гъсти ленти около краката ми — Нидия.

Прайдът сигурно е затворен зад стените, напълно обвит, покрит с вцепеняващата ума мъгла на Нидия. Тамра вероятно също й помага.

Разкъсва ме безпокойство. Хеликоптерите не могат да видят нищо от позицията си във въздуха. Което значи, че може да изпратят наземните групи да проучат района по-обстойно.

Бръмченето се усилва, приближава ни.

Очите на Мирам се опулват.

— Това хеликоптери ли са?

Кимвам утвърдително.

— Да, хайде. Да тръгваме — хващам ръката й и я повличам след мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от селището — задъхано отвръщам аз, докато тичам и я дърпам след себе си.

— Те не могат да ни видят през дърветата и мъглата — хленчи тя. — Скрити сме от тях.

Продължавам да тичам и да я карам да бърза, без да си давам труда да й обяснявам, че щом има хеликоптери, не след дълго ще се появят и наземни части. Зная го от първа ръка.

— Ясинда, кажи нещо! — в гласа й се усеща паника.

Нужно ми е да е спокойна. Отпусната и спокойна, готова да прави това, което й кажа.

— Няма нищо, Мирам — успокоявам я. — Само не спирай да се движиш.

— Никога не съм била толкова далеч от селището… Не трябва ли да вървим към вкъщи? А не в обратната посока?

— И да отведем ловците право в прайда? — поклащам глава. — Не.

Това е всичко, което мога да обясня, защото тъкмо тогава чувам друг шум. Форсирането на двигатели. Далечният рев долита до нас. Гърдите ми горят, пламъци облизват трахеята ми.

— Ясинда! — името ми излиза като експлозия от устата й. Тя извива ръка и се отскубва от хватката ми. Спира, поглежда ме гневно и потърква китката си. — Какво става?!

Вдига твърде много шум. Хващам я за ръцете и леко я разтърсвам в опит да я накарам да ме разбере правилно.

— Виж, това не е случаен хеликоптер — правя пауза, за да си поема дъх. — Това са ловци. В планината са и ни търсят.

Очите й се разширяват, изглеждат огромни на дребното й лице. И тогава осъзнавам колко е малка. Изглежда много по-малка от мен, макар да ни дели само една година. Чувствам се по-зряла от нея.

Докато се вглеждам в сестрата на Касиан, в ума ми нахлува друга мъчителна мисъл. Не мога да допусна да й се случи нещо. Трябва да я защитя. Не се задълбочавам в причините. Просто трябва да го направя. Трябва да я спася, въпреки че е голяма досадница. Трябва да я върна невредима. Заради него.

— Чуй ме сега — заповядвам й.

И тя ме слуша. Колкото и невъзможно да ми се струва, очите й стават още по-големи и по-изразителни от всякога. Но, за съжаление, изразяват ужас.

Затова не се учудвам на това, което следва. Зениците й се превръщат във вертикални цепки, треперещи от страх.

— Мирам, спри! — просъсквам аз и я разтърсвам. — Не сега!

— Не мога — процежда тя с вече изкривен глас, който бързо се променя в гърлото й.

Очите й на драки гледат напосоки, изпълнени с уплаха. Шарят наоколо, къде ли не, но не се спират върху мен. Кожата й проблясва в трепкащ неутрален цвят, като кафе, смесено с много мляко. Не е много различен от цвета на човешката й кожа, като изключим преливащите нюанси. И зная, че вече е твърде късно. Оставила се е на инстинктите си.

— Добре тогава — тросвам се, заравяйки пръсти в раменете й.

Разтърсвам я енергично в опит да уловя погледа й.

— Погледни ме, Мирам. Можеш ли да станеш невидима?

Вместо да ми отговори, тя изпуска пронизителен стон.

— Тихо! — в мен се надига чувство на безсилие, нещо в мен кипи с мрачна и опасна сила. Отвътре започва да ме обгаря познатата топлина.

— Не се справям добре под натиск — хленчи тя.

В един кратък миг ми идва да я ударя.

Оглеждам се, за да преценя, да чуя, да отчета на какво разстояние са ловците. Бръмченето на работещите двигатели се чува по-близо. Отмествам очи към дърветата и мрачно й нареждам:

— Събличай се.

— К-какво? — пита тя с глас, който се губи в гърления тътен на драконовската й реч.

— Събличай се. Ще се скрием в дърветата — обяснявам. И моята човешка реч звучи все по-неясно, преминава в дебел, изкривен звук с промяната в гласните ми струни.

Освобождавам я от хватката си и разкъсвам дрехите й. Сърцето ми тежи като олово в гърдите. Тежест, от която боли. Ето ме. Отново. Крия се от ловците.

След миг вцепенение Мирам се съблича непохватно. Крилата й, чисти като стъкло, с решетка от връзки с цвета на слонова кост, изскачат освободени. Страхът й не я пуска и тя се преобразява, без да иска, без да го е планирала. Лицето й се променя, чертите се изострят, удължават.

Повдигам брадичка и поемам дълбоко въздух, вкарвам го в сгърчените си бели дробове. Кожата ми постепенно изчезва, отстъпвайки място на пламтящата плът на драки, която бърза да се появи.

Смачквам моите дрехи и тези на Мирам и ги натъпквам заедно с раницата дълбоко в една хралупа, след което хвърлям набързо листа и пръст върху тях с треперещи ръце. В устата си усещам отровния вкус на страха. Вече няма смисъл да му се противопоставям.

Отмятайки глава назад, изпускам лек стон. Крилата ми си пробиват път между лопатките като две ефирни пластини, пляскащи във въздуха. Пръстите на краката ми се отделят от земята.

Как се случи всичко това? А трябваше да се видя с Уил и сега да съм в прегръдките му. Как всичко се обърка толкова ужасно? Къде е той? Знае ли изобщо какво се случва? Как е допуснал семейството му да се качи на планината днес? Точно днес?

Сграбчвам ръката на Мирам и излитам, яхвайки вятъра и въздуха. Дългата ми грива се вее над раменете ми в огнена вихрушка.

Мирам не се съпротивлява. Тя вече се е преобразила и действа според инстинктите си, които й налагат да отлети, да избяга. Спирам я, дръпвам я силно за ръката, за да не се издигне над върхарите на дърветата и да попадне в зрителния обсег на хеликоптерите.

Крилата ни плющят във въздуха и раздвижват листата, вдигайки повече шум, отколкото ми се ще. Набутвам я в короната на едно дърво и се вмъквам след нея, провирайки се между клоните, които ме дерат.

Погледите ни се срещат през мрежата от борови клонки. Тя се взира в мен без обичайната за нея враждебност. Очите й са подивели от страх, сребристите й зеници треперят от ужас. Сигурно и моите очи изглеждат по този начин.

Свита високо в дървото, накланям глава и наострям уши. За да съм в състояние да разбера дали са ни локализирали още преди да направят пробив между дърветата. Зная, че трябва да съм възможно най-тиха и неподвижна, ако не искам да ни обкръжат от всички страни.