Гаснеща жарава

23

Нощта е тиха, при все че съм заобиколена от всички страни. Мъглата изглежда по-тъмна, по-сивкава от обичайния си тебеширенобял цвят и се чудя дали това няма нещо общо с настроението на Тамра.

Водят ме към летателното поле. Докато се придвижваме към центъра му, избуяли треви леко ме бръскат по краката. Планините ни обграждат като безмълвни свидетели — нащърбени грамади, чиито очертания се открояват на фона на небето.

Облечена с разкошно кехлибареножълто наметало, се чувствам като пословичното агне, което водят на заколение. Когато пристигаме на мястото, където поколения дракита са преминавали през церемонията на обвързването, съзирам очертания с титан кръг върху земята. Забелязва се отдалеч. Сапфирите, които го обрамчват, хвърлят красиви хипнотични сини отблясъци в нощта. Титановият кръг може да бъде обграден единствено от сапфири — едни от най-твърдите камъни на земята. Кръгът символизира нерушимия съюз между две дракита.

Извръщам поглед от мястото, въпреки че ме насочват към него. Оставят ме точно до ръба. Касиан вече чака от другата страна на пръстена, облечен в блестящо черно наметало. За момент се вглеждам в лицето му. И двамата сме напълно преобразени в дракита.

Прайдът се е смълчал в очакване.

Не се оглеждам. Не търся с очи Тамра, но зная, че и тя присъства. Наблюдава с всички останали подготовката на церемонията по обвързването ми с Касиан. Усещам погледа й върху себе си.

Нечии ръце смъкват наметалата ни и ни поднасят обредния бокал, от който сме длъжни да отпием.

Устните ми се допират до ръба на чашата, от която са отпивали поколения дракита като символ на спояването на връзката. Като моите родители. Премигвам с парещи очи. По-трудно е, отколкото си го представях — да извърша този ритуал и после да повярвам, че той не означава нищо.

Това не е истинско обвързване. Не влизам в този договор доброволно, така че не се брои.

И изведнъж се сещам за думите на майка ми. Нещо се случва, нещо се променя, когато се обвързваш в онзи кръг, Ясинда.

Дали е била права? Дали това ще промени нещата? В ума ми се появява образът на Уил. Не мога да допусна тази церемония да ми отнеме дори частица от него и да я замени с Касиан. Не мога. И няма да го допусна.

Прокарвам език по устните си, за да попия останалото по тях вино, и наблюдавам как Касиан отпива от украсения с камъни бокал. Устните му се докосват до същия ръб, от който пих аз.

Северин започва речта си, но аз умишлено не се вслушвам в думите и гласа му. Неведнъж съм наблюдавала церемонии по обвързването. Зная какво ще каже. Не желая да чувам как изрича думите.

И тогава донасят фамилното ни сандъче с камъните.

Опитвам се да потисна внезапно появилата се в гърлото ми буца и се вторачвам в сандъчето, сещайки се за кехлибара, който вече не е вътре. Продадохме го, докато живеехме в Чапарал. Изведнъж ме завладява собственическо чувство, когато ръката на един от старейшините се заравя вътре и бърка в съдържанието на кутията. Няма право. Обикновено го прави някой от родителите на бъдещата двойка, но в този случай аз нямам такъв.

Следват камъните на Касиан. Баща му заравя ръка в семейния им сандък.

Камъните от двете кутии се вадят по едно и също време. Зървам красивата черна перла от сандъка на Касиан. С идеална форма на кълбо тя изпълва дланта на баща му. От моето наследство изваждат кехлибар. Помня съвсем ясно всеки камък и зная, че това е последният останал кехлибар. Зная защо са избрали точно този. Това е камъкът, който най-добре отговаря на същността ми.

Кехлибарът и перлата се вдигат високо във въздуха, на показ пред прайда. По един камък от всеки семеен сандък. Основата на общото ни наследство. На нашето собствено семейство.

Буцата в гърлото ми се раздува, независимо колко силно се опитвам да я преглътна.

Обединени, двата камъка хвърлят различна светлина, излъчват съвсем различна енергия. Чувам тяхната едва доловима песен и виждам как ги слагат в нова кутия. Черна, лакирана, с огненочервени извивки, гравирани по капака й. Нашият сандък. Мой и на Касиан. Чудя се колко ли отдавна е бил изработен в очакване на този ден.

И идва моментът на издигането. Последният ни полет като независими индивиди.

С очи, вперени в другия, се откъсваме от земята и политаме. Не обръщам внимание на нараненото си крило и се извисявам все по-нагоре.

С лице, обърнато към хладния, влажен вятър, отново се отдавам на блаженството на полета в небето, въпреки самата мен. Въпреки че не желая да се радвам на нищо, свързано с този момент. Летенето винаги е било моята страст. Не мога да устоя на сладостното усещане… не и след като бях на косъм да го изгубя.

Крилата ми се размахват, пляскат във въздуха, издигат ме все по-високо. Сякаш се откъсвам от всичко, напрягам сили да се отдалеча колкото може повече от прайда. Притварям очи, вкусвам брулещия лицето ми вятър.

За момент през ума ми преминава мисълта да продължа нагоре, докато не се стопя, не изчезна в небето. И никога повече да не се спусна. Не и на територията на прайда.

Сетне виждам Касиан, чието тяло се издига през мъглата и облаците заедно с моето. Огромните му крила хвърлят отблясъци. Цветът им е по-тъмен от нощта. Мощни платна от оникс с морави отсенки.

Погледът му се задържа върху мен, докато и двамата се издигаме в спирала. И тогава осъзнавам нещо. Той чете мислите ми. Наясно е с всичко, но лицето му не го издава.

И тогава разбирам. Чувствам го дълбоко в гърдите си, където властват огън и жар.

Той би ме пуснал. Да изчезна в нощта, да се гмурна във всепроникващата мъгла и облаците.

Изборът е в мои ръце.

И си представям точно това. Представям си как се спуска долу при прайда, без мен. Изправя се срещу всички, засрамен и изоставен. Естествено, те ще ме търсят. Вероятно няма да стигна много далеч. Всъщност нямам голям шанс.

Изведнъж той спира. Започва да се рее.

Следвам примера му, задържайки се във въздуха.

Заставам срещу него. Разделят ни сантиметри. Нощните облаци се носят под краката и над главите ни. Студени струи пара танцуват около двама ни като охладен пушек.

От време на време успявам да мярна лицето му през пролуките между облаците. Обсидиановите му очи искрят като жарава.

— Няма да е истинско — провиквам се към него.

Гласът ми е пометен от вятъра и не съм сигурна дали ме е чул, докато не ми отвръща:

— Ще е достатъчно истинско.

Достатъчно истинско? За него? Това ли ми казва? Нима смята, че едно обвързване, в което само единият е напълно отдаден, ще бъде удовлетворяващо? И за двамата? Или пък разчита, че между нас ще се зароди връзка, която ще ни държи заедно?

Днес изгубих толкова много. Уил. Мама. Свеждам поглед надолу. Тамра чака далече там долу. И тя е предадена от прайда точно толкова, колкото и аз.

Отново вдигам очи към Касиан. Няма да е истинско. Това няма да е истинско.

Понасям се към него. Това е единственият отговор, от който се нуждае.

Засега трябва да правя това, което изисква моментът.

Очите му добиват меко изражение, когато се прегръщаме — правим онова, което всички дракита са правили през изминалите хилядолетия. Ръцете му ме докосват нежно. Едната му длан почива на гърба ми, между крилата, а другата — на хълбока ми. При това погледът му е все така напрегнат, пронизващ сякаш се старае да запомни всеки детайл от лицето ми, всяка подробност от този миг.

Затварям очи, мъчейки се да забравя. Посвещавам мисълта си на Уил. И на това как ще го видя отново.

Тялото на Касиан е като скала до моето. Разбира се, отгледали са го като воин. Твърд и непреклонен. Чувствам се защитена в обятията му, не съм уплашена нито от властта, нито от силата му.

Долепени един до друг, започваме спускането. Стомахът ми се преобръща, отива в петите. Всичко се случва като насън, като в онзи кошмар. Падам, без да мога да се издигна. Да се спася.

Падам и отникъде не идва помощ.

Отлетяхме двама, приземяваме се слети в едно. Актът на обвързване. Това очакват от нас. Всичко се свежда до това.

Винаги съм считала ритуала по обвързване за романтичен, за нещо специално, което бих споделила с някого някой ден. Но дори и навремето той се мержелееше някъде в необозримото бъдеще. Далечна перспектива. А сега е истински. Случва ми се в същия този момент.

Докато падаме право надолу, ръцете на Касиан ме държат здраво. Вятърът реве покрай нас, когато се завъртаме в шеметен кръг, носейки се към земята. Косата ми се разстила нагоре, над скалпа ми. Дори кичурите на Касиан са открили лицето му и плющят като тъмни ленти над главата му.

Взираме се един в друг, с почти прилепени носове, воят на вятъра оглушава ушите ни като префучаващ товарен влак, а ние се въртим в спирала към очакващия ни долу прайд.

Не само той ме прегръща. Аз съм се вкопчила здраво в него. Краката ни се усукват и преплитат.

В този миг сякаш сме залепени един за друг… сякаш летим към смъртта си. И точно това е смисълът. Този акт символизира смъртта на нашата независимост и началото на нашето обединяване в едно цяло.

Не дишам. Не мога, дори да исках. Летим с невъобразима скорост. Въздухът се движи толкова бързо край нас, че не мога да го поема със свитите си дробове.

Изведнъж облаците се разреждат. Мъглата и изпаренията отслабват. Сантиметри, преди да се разбием в твърдата повърхност на земята, разперваме крила, изпъваме се и кацаме меко във вътрешността на кръга от сапфири.

Заедно. Прегърнати. Като обвързани дракита.

Не забелязвам сестра ми никъде по време на последвалото пиршество. Постоянно съм заобиколена от тълпа, за мен се вдигат наздравици, поднасят ми храна, обсипват ме с благопожелания.

Сякаш не бях коленичила на ешафода преди часове с резачи зад гърба ми. Сега съм се доказала. Обвързването с Касиан убеждава моя прайд — най-сетне — че съм една от тях. Дори все още да не ми вярват напълно, имат доверие в процеса на обвързване… и в Касиан.

По време на празненството търся Тамра, но от нея няма и следа.

Имам нужда да я видя. Да се уверя, че е добре. Че не ми се сърди. Усещам лицето си изопнато, очите ме болят.

— Ела — тихо казва Касиан, ставайки от дългата трапеза, край която сме седнали. Едрата му ръка обгръща моята. Усещам загрубялата му от работа длан. — Късно е.

Напускаме заедно пиршеството, изпращат ни със закачливи протести. Преди това забелязвам Северин, който пие и се усмихва. Явно е забравил за дъщеря си. Погледът му среща моя и той вдига чаша в безмълвен тост, доволен, че вече съм част от семейството му, най-после под негов контрол.

Смята, че е победил. Че аз съм победена.

— Тръгвате ли вече? — изпречва ни се Корбин на пътя.

— Ясинда е уморена. Имаше тежък ден — отвръща Касиан с непроницаем глас.

Корбин гледа предизвикателно братовчед си, цепките на зениците му вибрират.

— Сигурен съм, че гориш от нетърпение да я завиеш.

Дъхът ми излиза със съсък. Схващам намека и ме обзема тревога. С Касиан вече сме обвързани.

— Мери си приказките! — предупреждава Касиан с плътен глас. Ръката му леко стисва моята. Усещам гнева му с пълна сила, надвиснал като тежък черен облак. Нещо повече от гняв. Собственическо чувство, нужда.

Потрепервам от връхлитащите ме усещания и издърпвам ръката си от неговата. Отчаяно искам да прекратя допира, да направя каквото и да е, само и само да отслабя връзката помежду ни. Значи това било? За това е говорила мама — за такава връзка? Дали ще останем завинаги нещо като емоционални барометри един за друг. Направо страхотно.

Корбин пуска широка усмивка и отстъпва настрана.

— Разбира се.

След като улавя отново ръката ми, Касиан отминава братовчед си с твърда стъпка, водейки ме със себе си.

Следвам го, вцепенена. Дано успея да не го допускам в душата си и едновременно е това да не издавам себе си. Краката ми се движат машинално. Едва когато стъпваме на верандата ми, осъзнавам къде сме.

— Това е моята къща — отбелязвам.

— Баща ми каза, че ще живеем тук.

Премигвам с безразличие и се оглеждам наоколо. Тук ли ще живея с Касиан? В дома, в който съм израснала?

И най-сетне схващам идеята. Тук вече не живее никой. Татко отдавна го няма. Тамра се е настанила у Нидия. Северин се погрижи да изпъди мама. Тук съм само аз. Вече обвързана с партньор.

Взирам се във входната врата сякаш ми е непозната. И сигурно е така. Къщата вече не ми принадлежи. Тя е на Касиан. И косвено — на Северин.

Един непознат нов свят ме очаква от другата страна на вратата. Бъдеще с Касиан.

Стомахът ми се бунтува, в него кипи киселина. Не. Това не е моето бъдеще. Не желая то да ми бъде натрапено. Моето бъдеще си е мое. Също и изборът ми. А той включва Уил. Сега съм сигурна в това повече от всякога.

Тръсвам глава. Как можах да му кажа, че не сме един за друг? Уил е моят избраник. Единственият. Без значение какъв е той, каква съм аз…

Ще намеря начин да бъда отново с него.

Касиан отваря вратата и влизаме в къщата заедно.