Гаснеща жарава

19

Уил ме повлича през паркинга. Усещането е странно. Да тичам посред бял ден напълно преобразена като драки в света на хората. Нещо толкова неестествено, забранено. Всеки може да ме види.

Не че имам избор.

Или трябва да остана във вана като затворник, очакващ екзекуцията си, или да рискувам да ме видят за петнайсет секунди, докато притичам до близката горичка. За мен изборът е очевиден. Защо и Мирам не го разбира?

Уил и аз се вмъкваме в гъсталака, обграждащ паркинга. В един миг стъпалата ми горят върху напукания асфалт, а в следващия стъпвам по меката, шепнеща горска пръст.

Изведнъж ме обзема почти задушаващо чувство на безутешно отчаяние. Поглеждам през рамо сякаш мога да видя вана през гъстата шума.

Изоставих Мирам. Предадох я. Предадох доверието на Касиан.

Очите ми започват да парят и аз примигвам — казвам си, че е от внезапно облялата ме слънчева светлина. От опустошителната, невъобразима болка, която мъчи тялото ми. А не от завладялата ме тъга по момичето, което оставих зад гърба си, и от мисълта какво ще стане с нея.

Ленд роувърът на Уил не е далеч. С негова помощ влизам вътре. Тръсвам се на седалката до шофьора, като си припомням да се наведа напред. Няма да е възможно да се облегна назад със здраво пристегнатите ми крила.

В ръката на Уил проблясва нещо и разбирам, че държи нож. Със силен замах прерязва ремъците около китките ми и аз въздъхвам с облекчение. Само че то продължава твърде кратко. Помрачено е от нова вълна на пареща агония, когато ръцете ми възвръщат усещанията си. Простенвам. Килвам глава настрана.

Уил ми подава шише вода и се пресяга да огледа гърба ми. Пръстите му нежно докосват голите ми рамене. Пия шумно, на големи глътки, водата се стича по брадичката и гърлото ми.

Докато поглъщам жадно течността, той прерязва ремъците на гърба ми, поемайки рязко въздух.

— Ранена си.

Сетне изругава тихо с едва сдържан гняв, какъвто не съм забелязвала у него. И още нещо. Съжаление? Вина?

— Уцелиха ме в крилото — думите ми излизат като гъргорене от гърлото ми. При този звук се сещам, че той не ме разбира.

За миг запазва мълчание и после додава бързо сякаш изведнъж си е спомнил за дебнещата ни опасност:

— Не изглежда толкова зле.

Гласът му е нисък, дрезгав. Личи си, че ме лъже. Изглежда много зле.

С едно последно рязко движение на ръцете му крилата ми се освобождават. И отново — болка. Огненочервена. Идва заедно с кръвта, която се втурва в кръвоносните ми съдове. От това усещане периферното ми зрение започва да вижда всичко в сиво, главата ми се върти. Отварям широко уста в безмълвен писък.

Тази болка е по-непоносима от болката след първото ми раняване по време на хайката на ловците. И тогава беше силна, но се излекувах. Мама обработи раната… Мама. Дали е излязла от стаята си? Дали изобщо е забелязала, че ме няма? Очевидно бележките ми няма да я чакат.

Тревожният поглед на Уил прехвръква към мен, после към заобикалящата ни гъста гора.

— Трябва да тръгваме. Ясинда, можеш ли да се промениш?

Пита дали мога да се преобразя в човек.

Кимвам. Страхът си е отишъл и вече не ме принуждава да оставам в облика на драки. В момента изпитвам единствено болка… и тя се усилва, когато крилата ми се прибират вътре в мен. Особено нараненото. Но нямам избор. Не може да изкара колата оттук и аз да седя до него в истинския си вид.

Поемам дълбоко дъх и се вкопчвам в ръба на седалката с окървавените си пръсти, за да скрия моето драки, да го скътам, да го потуля.

Чертите ми се отпускат, костите се освобождават от напрежението. Крилата ми треперят, тресат се от изтезанието, на което са били подложени. Едното се прибира между лопатките с лекота. Другото сякаш има собствен живот, вибрира, съпротивлява се на преобразяването… на болката. Сълзи текат по страните ми в парещи струйки. Извивам врат, надмогвам надигащия се в гърлото ми вик.

Когато най-сетне дракито потъва в мен, отново поемам въздух, отхлабвам хватката, с която, без да се усетя, съм се вкопчила в таблото, и се отпускам на облегалката.

Уил ме намята с одеяло. Въпреки че съм прекарала цял ден затворена в горещ, задушен ван, се сгушвам в боцкащата тъкан, която ми действа успокоително.

— Ясинда, добре ли си?

Опитвам се да успокоя остатъчните конвулсии, но колкото повече се съпротивлявам, толкова по-ожесточено ме разтърсват те.

— Само ме отведи оттук — думите ми звучат хрипливо, неестествено.

С кимване на глава той заобикаля колата и моментално скача на шофьорското място. Малко след това вече изкарва джипа от гората, минавайки сред израслите дървета, докато не излиза на малък селски път, който води нанякъде. Неизвестно къде. Далеч. Нищо друго няма значение.

Немощно се помръдвам напред, пресягам се и забърсвам с ръка запотеното от слънцето стъкло. Възглавничките на пръстите ми скърцат, плъзгайки се по гладката повърхност. Мирам.

— Къде беше? — успявам да промълвя с пресипнал глас.

— Не можах да дойда. Внезапно на баща ми му хрумна да събере ловната дружина. Откакто те видяхме, се е вманиачил да ловува в този район. Зачисли ме към група, която изпрати оттатък планината. Надявах се, ако не се появя, просто да се върнеш вкъщи. Не мислех, че толкова много ще се приближат до прайда. Боже, Ясинда, толкова съжалявам.

Кимам сковано.

— Не си знаел.

Той издиша дълбоко въздух — зная, че думите ми не успяват да облекчат чувството му за вина. Де да мога да кажа нещо повече, за да го накарам да се почувства по-добре. Но прекалено много ме боли.

Вдигам краката си на седалката и обхващам колене, мислейки за момичето, което изоставих. За изражението на Касиан, щом научи.

— Нямаше как да й помогнеш — казва Уил, който сякаш чете мислите ми. — Тя не искаше да тръгне.

— Трябваше да я накарам насила.

— И да вдигнеш шум? Та ти самата едва се държеше на крака. Трябваше да те нося.

Това не ме утешава. Вдигам глава и подлагам лицето си под приятната хладна струя на климатика.

— Сега си почивай, Ясинда. В безопасност си.

В безопасност. Известно време думите му се носят в съзнанието ми, докато накрая се чувствам толкова замаяна, че затварям очи. Натежалите ми клепачи ги захлупват. През тях проникват цветни петна и изпъстрят черния фон, но все пак е по-добре, отколкото да отворя очи и отново да се изправя срещу света.

Някъде измежду мислите за Мирам, безопасността и болката, измъчваща тялото ми, ме оборва сънят.

Събуждам се в затъмнена стая. Приглушена оранжева светлина облива една от стените. Надигам се и сядам в леглото, трепвайки при опъна в гърба ми. С болката се връща и реалността.

— Уил?

— Тук съм.

Следвам звука на безплътния му глас и установявам откъде идва. Тъмните му очертания се отделят от един стол в ъгъла.

— Къде сме?

— В мотел. В безопасност сме.

Внимателно се намествам в седнало положение, хапейки устни от болката, пронизваща наранения ми гръб. И все пак това е нищо в сравнение с усещането отпреди. Поне мога да се движа, без да изпитвам отчаяна нужда да крещя.

— Как стигнахме тук?

— Беше изтощена. Трябваше да си починеш. На истинско легло. Храна, вода…

При споменаването на храна стомахът ми изръмжава, бунтувайки се.

— Хапна малко, преди да заспиш — додава той. — Помниш ли? Изяде едно бурито и гаврътна една сода за по-малко от минута, преди да се строполиш върху леглото. Спа неподвижно през цялото време. Дори когато почиствах и превързвах гърба ти. Толкова се разтревожих…

Поклащам глава отрицателно.

— Нищо не помня.

— Доста преживя.

Кимвам. Сънят явно е бил начинът тялото ми да се излекува.

— Откога спя?

— От осем… десет часа.

Цялото ми тяло се стяга.

— Десет часа! Колко е часът?

— Към един през нощта.

Дебела буца засяда в гърлото ми. Мирам сигурно вече е много далеч. И не е имала лукса да се радва на подслон и храна. Провесвам крака отстрани на леглото. Главата ми гъмжи от мисли как да стигна до нея. Как да я спася. Как можах да я изоставя?

— Я чакай малко! — Уил сяда до мен на леглото и слага топлата си ръка на рамото ми. Докосване, което събужда спомени. Докосване, на което искам да се предам, в което да потъна и да забравя за всичко останало. — Къде отиваш?

— При Мирам.

Че къде другаде? По голите ми крака полазва лек хлад, когато отмятам чаршафа настрана. Поглеждам надолу и виждам, че съм само по тениска, която сигурно е на Уил.

— Помогнах ти да я облечеш — обяснява той, леко поруменял.

— Благодаря — промърморвам и се сещам, че нямах кой знае какво на гърба си, когато заспивах на предната седалка в колата. Само онова боцкащо одеяло. Свивам пръсти около подгъва на тениската и изведнъж ми става неловко. Ето ме тук. Сама в мотелска стая с Уил. И въпреки това не мога да се насладя на това уединение. Не и след всичко, което се случи.

— Мирам приятелка ли ти е? — пита ме тихо, търпеливо.

Потръпвам.

— Горе-долу.

Впил е очи в мен. Мълчанието между нас се проточва.

— Съжалявам, Ясинда, нея вече я няма. Няма как да й се помогне.

— Не! — яростно клатя глава, при което кичур коса попада в устата ми. Отмятам го. — Аз съм виновна, че тя беше с мен…

— Каква е вината ти, след като тя самата не искаше да дойде с нас? Нямаше какво да се направи.

Пренебрегвам логиката му. Мисля само как ще реагира Касиан, щом научи, че сестра му е изчезнала.

— Ти можеш да направиш нещо! Ти си един от тях…

Той се сепва, но мен не ме е грижа. За пръв път тази мисъл не кара стомаха ми да се свива на възел. Вече не изпитвам разкъсваща вина заради това, че съм влюбена в едно от чудовищата, които ме преследват, мятат в багажника на ван и връзват ръцете и крилата ми, за да ме продадат на части. В тази ситуация фактът, че е един от тях, би трябвало да помогне.

— Не, Ясинда. Свършено е. Вече е доставена…

Доставена. Сякаш е някаква стока, неодушевен предмет. Пакет. Нещо в мен угасва, кара ме да се отдръпна от него.

— Значи, няма да ми помогнеш — констатирам язвително.

Климатикът, монтиран край широкия, покрит със завеси прозорец, се включва и в миниатюрната стая се разнася шумно бучене. Лъхва ме струя хладен въздух, но и тя не успява да облекчи пламналата ми кожа, нито да успокои нервите ми.

В мрака чертите му изглеждат изопнати, напрегнати. Издават огорчение от това, че той не може… няма как да ми отвърне с думите, които отчаяно искам да чуя.

— Не мога — повтаря той. — Тя вече е в крепостта. Никой не може да избяга оттам.

Никой не може да избяга оттам. Тоест, там държат пленените дракита? Като затворници? И не ги убиват веднага?

Изведнъж пред мен изниква образът на баща ми. Вмъква се в обремененото ми съзнание. Засмените му очи, хубавото лице, чиито черти вече не мога да си припомням така ясно, грейват в ума ми. Понякога, когато лежа в леглото късно вечер, включвам лампата и се пресягам към една негова снимка — нещо истинско, което мога да държа в ръцете си. Доказателство за това, че е съществувал, че го помня и още го виждам, че никога няма да забравя всички онези чудесни неща, на които ме научи. Че няма да забравя самия него. И неговата обич.

Споменът за него вече не ми причинява такава болка, но аз го отхвърлям настрана. Не смея да се надявам на нещо толкова невероятно — че баща ми може да е жив след всички тези години.

— Но Мирам е жива, така ли? Не са я убили — това ли ми казваш?

Впервам поглед в очите му, чийто цвят не се вижда в затъмнената стая.

Той потреперва сякаш съжалява, че е намекнал за това.

— Да — признава с тежка въздишка. — Тя ще остане жива. Ако изобщо може да се нарече живот. Надали са виждали много дракита, които са способни да стават невидими. Сигурно само няколко. Ще й направят изследвания… ще вземат проби. Тя ще остане жива. Поне за известно време.

В стомаха ми се надига чувство на гадене, но едновременно с него изпитвам и облекчение. Нарочно се въздържам да мисля какво щяха да причинят на мен. Уил ми беше споменал, че не вярвали в съществуването на огнедишащи дракита. Сега обаче знаят, че съществуваме. Че аз съществувам.

Онова, което той ми разказва за енкросите, е повече, отколкото някога съм знаела, и това ми дава надежди за Мирам.

— Значи, има шанс… — Уил понечва да отрече, но аз го срязвам. — Има шанс.

Гледам го съсредоточено.

— С твоя помощ има шанс.

Ръката ми се пресяга и улавя неговата.

— Няма. Няма никакъв шанс — гласът му е дълбок. Онзи кадифен тембър от сънищата ми ме умолява да се примиря, да забравя за Мирам.

Не мога. Пред очите ми се изреждат лицата на Касиан, на майка ми, на сестра ми… и тримата се чудят какво ли ни се е случило. Болката, стегнала сърцето ми, омаловажава всичко преживяно от мен. Мирам я няма. Заради мен. Не мога просто да избягам с Уил и да се преструвам, че не се е случило.

Нещо в мен умира, разнищва се като край на протрито въже, което не може да държи повече. Отпускам ръката му, пръстите ми се изплъзват. Отдръпвам се.

Той улавя ръката ми на свой ред, преплитайки силните си пръсти с моите, притискайки двете ни длани в целувка.

— Ясинда — прошепва той.

Взирам се в очите му, чета в тях неизказана нужда, безмълвен въпрос. Зная, че иска да се увери, че още следваме нашия план.

Част от мен копнее да му даде чаканото от него уверение. Би било толкова лесно. Сега сме тук. Заедно. Вече съм свободна от прайда. Свободна…

Но дали е така?

Дълбоко в себе си зная отговора, дори той да е различен от онова, което иска сърцето ми. Само че начинът, по който ме гледа точно сега… Не мога да изрека думите.

— Аз… ще взема един душ — казвам набързо. — И после ще си легна пак. Много съм уморена.

Не е лъжа. Бих могла да спя още десетина часа.

За миг имам чувството, че той ще ми окаже натиск, ще настоява да говорим веднага. А аз не съм в състояние. Не и сега. Не мога да му кажа, че няма как да избягам с него.

Как мога да бъда с него? Как мога да се чувствам свободна, ако мама и Тамра са подложени на терзания? Точно както когато изчезна татко. Да се питаш, да не знаеш със сигурност, да чакаш, търпеливо да понасяш отминаващите дни, докато най-накрая не признаеш, че го няма и никога повече няма да се върне. Не мога да им го причиня отново. А и Мирам. Отговорна съм пред семейството й.

След кратък миг той казва:

— Имам дрехи, които можеш да облечеш. Още една риза. И ватирани блузи.

Кимвам, облекчена, че ще отложим разговора. Засега.

Той се изправя. Гледам го как рови в сака си и ми подава дрехите. Поемам купчината, изпитвайки смесено чувство на благодарност и съжаление, когато този път ръцете ни не се докосват.

Отделяйки се от сянката му, пристъпвам в осветената баня и затварям вратата след себе си с меко щракване.