Гаснеща жарава

4

Не сме оставали насаме, откакто напуснахме Чапарал. По време на пътуването насам, докато и четиримата бяхме в капана на тясното пространство в колата, почти не си говорехме. Спирахме само да налеем бензин, да отидем до тоалетната и да си купим храна. Но сега сме само двамата.

Взирам се в него, ужасена от обвиненията, с които съм сигурна, че се кани да ме залее. По очевидни причини — че се разкрих пред най-големите ни врагове. Че се влюбих в един от тях. И още по-лошо — че продължавах да обичам Уил, след като видях кръвта му. Как да обясня на Касиан, че Уил не е лош човек? Че е просто жертва на произхода си? Че насила са му прелели кръв, когато е бил болен. Но имаше ли смисъл да обяснявам каквото и да било? Повече никога нямаше да го видя.

В тишината дочувам приглушените гласове на родителите ни. Разговорът им е разгорещен.

— Какво каза на баща си? — Ставам от леглото, защото изведнъж си давам сметка къде се намирам. Че той е съвсем близо, надвесен заплашително над мен. Той не помръдва и се налага да го побутна, за да стигна до отрупания с възглавници фотьойл до прозореца.

— Имаш предвид дали му казах, че си се разкрила пред човешки същества? — Погледът му ме пронизва. — Пред ловци?

Опитвам се да се държа. От неговите уста звучи дори още по-ужасно. Иска ми се да мога да го отрека.

— Да. — Сядам на креслото до прозореца и се опитвам да се държа спокойно, необезпокоена от това напомняне и от всичко останало. Особено от него. Макар да стои в стаята ми и да се взира в мен настойчиво и пронизително, от което дробовете ми блокират.

— Каза ли на баща си?

Че направих това, което може да ни съсипе всички. Не само нашия прайд, но и целия ни вид?

Погледът му се плъзва изпитателно по мен и не пропуска нищо. Нито чорлавата ми коса, спускаща се по раменете. Нито босите стъпала, под сгънатите ми крака. Ако им е казал какво се случи, ако им е разказал всичко, как така няма да ме накажат? Дори част от мен вярва, че го заслужавам. Предадох своите хора.

Не че бих променила нещо, дори и да мога. В това поне съм сигурна. Странно прозрение. Чувството ми за вина не предизвиква у мен съжаление за стореното. По-силна от всяка вина е болката от загубата на Уил, която пронизва сърцето ми. Не мога да си представя дори колко силна би била тя, ако не бях го спасила. Ако той бе загинал там, в пустинята.

Касиан най-накрая ми отговаря.

— Не можех да го скрия от тях, Ясинда. Не и това. То засяга всички ни.

Потъвам още по-дълбоко във възглавниците. Изпитвам някакво разочарование от него. Не знам защо. Прайдът е изцяло с Касиан. Въпреки това Тамра изтри спомените на ловците. Те няма да ни помнят. Не можеше ли да го запази в тайна? Толкова ли лошо щеше да постъпи, ако го бе направил?

Тъгата ме залива, преминава през мен като ледена вода. Почти повярвах, че ме харесва, че ще ме защити. Точно както обеща. Вместо това той ме хвърли на вълците.

— Трябваше да им съобщя, че си се разкрила пред ловците, но не им казах всичко. Не им казах за него.

Взирам се хладно в лицето му. Очаквам да каже името, което не може да се насили да произнесе.

— Имаш предвид Уил?

По лицето му преминава сянка. За секунда зениците му се свиват до точици. След това кимва и се успокоява. Отново става същият стоик, какъвто винаги е бил.

— Да, не им казах за кръвта.

Думите му ме карат да изпитам безсилен срам. Кръвта на Уил, която е същата на цвят като моята. Кимвам.

— Щяха да го издирят, ако знаеха. Длъжница съм ти за това.

— Ти не си влюбена в него — казва той внезапно и така настойчиво, че потрепервам. — Дори не го познаваш. Той не те познава. Не и като мен. — Гърдите му се повдигат и спускат, диша тежко.

Не казвам нищо в настъпилото неловко мълчание. Около нас се стеле напрежение, гъсто като мъглата на Нидия, която стига до прозореца ми. Забивам поглед надолу към ръцете си и забелязвам, че неусетно ноктите ми са оставили отпечатъци в дланите.

Той въздъхва тежко.

— Погледни ме, Ясинда. Кажи нещо.

Насилвам се да вдигна очи пак към него. Да не би да очаква да се съглася, че не съм влюбена в Уил? Твърдо съм решена да не обсъждам чувствата си към Уил.

— Тамра изтри спомените им. Защо изобщо ти трябваше да им казваш каквото и да било? Гледат ме все едно съм престъпница. — Махвам с ръка. — На практика съм под домашен арест! Никога няма да ми простят.

— Трябваше да им кажа. Ами ако някой от тези ловци си спомни? Ами ако забравата им не продължи достатъчно дълго? Ами ако сестра ти не е успяла да изтрие добре спомените им?

Кимвам и движението ми се струва болезнено, почти колкото топката в гърдите ми.

— Разбирам. Няма нищо.

— Очевидно има нещо. Разстроена си.

Притискам ръка към гърдите си.

— А ти нямаше ли да си, Касиан? До края на живота си ще бъда третирана като предателка.

Той бавно клати глава и мускулите над стиснатите му челюсти потрепват.

— Ще забравят и ще простят. Всичко с времето си.

— Няма как да знаеш.

Казва, че ще положи всички усилия, за да съм в безопасност, но дори и аз знам, че не държи изцяло контрола тук.

— Фактът, че Тамра е тук, че е шейдър, много ги успокои. Доволни са, че и двете се върнахте.

Дори след като им е казал какво съм направила? Поглеждам го със съмнение, страх ме е да сваля гарда.

— Значи не съм загазила?

— Не съм казал това. — Лицето му малко поомеква, когато го казва. На устата му се появява сянка от усмивка. — Но ти наистина се разкри пред човешко същество, Ясинда. И пред семейството му от ловци.

И за това трябва да си платя. Кимвам в знак, че приемам.

— Имаш много да изкупваш — добавя той. Отново стана напълно сериозен.

— А ако не успея? — Не съм сигурна, че имам още сили да се доказвам пред някого. Точно в момента мисълта, че никога повече няма да видя Уил, ме разкъсва и ме кара да се чувствам наранена и изтощена. Макар част от мен да изпитва облекчение, че се върнах в прайда, не съм в най-добрата си форма, за да се смиря.

— Тогава ще ти бъде трудно. По-трудно, отколкото би трябвало. А майка ти… — Думите му заглъхват, но заплахата увисва във въздуха.

Присвивам очи, кожата ми се изопва и изтръпва.

— Какво за майка ми?

Той хвърля поглед през рамо сякаш може да я види, където и да е в къщата.

— Никой не я обича. Обвиняват я, че ви е взела с Тамра и е избягала с вас. Говори се, че може да я прогонят…

Поемам рязко дъх.

— Не е честно. Аз бях тази, която…

— Тя ви отвлече. Не сте тръгнали сами. Стига, Ясинда. Щеше ли всичко това да се случи, ако майка ти не ви беше замъкнала в пустинята?

Преглъщам с мъка и поглеждам през прозореца. Измъчвам се, че не мога да споря с него по този въпрос. Че разбирам логиката му, колкото и жестока да е тя.

— Никой човек не може да живее сам. Помисли върху това. Действията на един засягат всички около него.

Май по това се различавам от останалите. Ето защо точно аз съм застрашила всички останали.

Поставям пръсти пред устатата си и заговарям през тях.

— Не ти ли писва от това? Не ти ли се иска да имаш това, което ти самият искаш? Не мислиш ли, че заслужаваш да го имаш поне за малко? Защо трябва да поставяш прайда над всичко? Над нечий живот? Никога ли не стигаш граница, която не можеш да преминеш? Можеш да обясниш жертвата на един, но на двама, на трима? Кога казваш „стига“? — Поклащам глава.

Касиан се взира в мен.

— Така сме устроени. Така сме оцелели толкова дълго. Фактът, че дори поставяш това под съмнение, когато никой друг не го прави… — Той килва глава на една страна. — Но може би точно това те прави толкова специална. Затова изобщо съм тук и говоря с теб. Затова толкова ме е грижа.

Преглъщам през стегнатото си гърло и улавям втренчения му поглед.

— Значи ти… — търся точната дума, която няма да накара лицето ми непоносимо да пламне, и накрая я намирам — … ме харесваш, защото съм от тези, които поставят другите в опасност?

Онази рядка усмивка отново заиграва по устните му.

— Не си скучна, това е сигурно.

— Касиан.

Нервите ми се изопват, когато самият Северин влиза в стаята и застава до Касиан. Двамата… в моята стая. Не съм си го и представяла. Касиан е едно, но Северин — съвсем друго.

Мама стои зад Северин с бунтовно изражение. Каквото и да са обсъждали, тя не го бе приела добре.

— Приключихме тук, Касиан.

Погледът на Северин се спира върху ми. Всичко вътре в мен се свива, но не позволявам да ми проличи. Налагам си да не извръщам очи от неговите и се преструвам, че не ме кара да се чувствам слаба и разтреперана, че не заслужавам наказанието му.

Северин махва на Касиан и сочи вратата.

— Изчакай ме отвън.

Касиан ме гледа продължително, преди да излезе. Мама влиза още по-навътре в стаята. Тънките й ръце са скръстени на гърдите. Отслабнала е. Чудя се как съм пропуснала да го забележа. Преди винаги е била закръглена.

Северин й хвърля хладен поглед.

— Искам да поговоря с Ясинда.

— Тогава ще трябва да го направиш пред мен.

Северин вдига горната си устна над снежнобелите си зъби.

— Вече се доказа като майка със съмнителни родителски качества, Зара. Няма нужда сега да се преструваш, че ти пука за дъщеря ти.

На лицето на мама за миг се изписва шок, но тя успява да се овладее. Само че страните й остават бледи и на техния фон очите й изглеждат още по-големи, тъмни и блестящи.

Откакто убиха татко, Тамра и аз сме всичко, което има. Всяко нейно решение е за наше добро… или поне тя така си мисли. Може и да е допускала грешки, но никога не съм се съмнявала в обичта й към мен.

Гневът ми бързо избива на повърхността.

— Не говори така на майка ми — предупреждавам го аз.

Северин се обръща пак към мен и ме гледа отвисоко, сякаш съм мръсотия, полепнала по обувката му.

— Внимавай, Ясинда. Прегрешенията ти са опростени. За това можеш да благодариш на Касиан. Аз предпочитах да бъдеш наказана… — Поглежда към майка ми. — А ти прогонена.

— Нямам нужда от твоето снизхождение — тросвам му се аз, вече нямам никакво търпение за Северин.

— Ясинда — казва мама тихо и студените й пръсти сграбчват ръката ми.

Чертите на Северин се изопват.

— Чуй ме добре. Играеш си с огъня, Ясинда. Очаквам от теб безупречно поведение оттук нататък… — Млъква, за да подчертае скритата заплаха. Направо го чувам как казва: „Иначе ще ти подрежем крилцата“. Не искам да ми личи, че това ме засяга, че заплахата му работи, че ме изпълва с ужас, от който кожата ми се изопва, проправя си път през плътта ми като огнена змия, която се опитва да се освободи.

— Тя няма да създава неприятности — казва мама с глас, какъвто никога не бях чувала да излиза от нея. Звучи като бита.

Устните на Северин се извиват в самодоволна усмивка.

— Може би този път ще се справиш по-добре и ще я държиш по-изкъсо. — Кимва отривисто и излиза. Стъпките му отекват из цялата къща, която сякаш вече не е наша. Не и щом Северин може да се разхожда из нея, да раздава заповеди и заплахи сякаш има право на това. За първи път се питам — напоследък ли прайдът се е превърнал в това, или винаги е било така?