Граф или бръснар

Двадесет и първа глава

Слънчевата светлина, лееща се през френските прозорци, трептеше с безброй весели пламъчета из дневната на Лангли Енд — танцуваше сред кристала и среброто, искреше по старите полирани столове и обливаше портрета на Дългия меч със златни струи. Но до последния от неговите потомци тя така и не можеше да достигне, защото Сид, който не беше голям почитател на светлината, се бе настанил в дълбоко кресло в сенчестата част от стаята и бе зает с проучване на прогнозите за конните надбягвания в сутрешния вестник.

Но ако слънчевата светлина нямаше достъп до външната му обвивка, то тя в значително количество изпълваше душата му. Две седмици бяха изминали от драматичните събития на Мот стрийт, Найтсбридж и през нито един от тези дни той не бе пропуснал да се поздрави за неочаквания завършек на последната семейна сбирка. Пътят към графската титлата изглеждаше гладък като яйчена черупка и докато четеше, Сид доволно си тананикаше.

Звук на стъпки прекъсна гореизложените приятни мисли и като свали вестника, който препятстваше пряката му видимост, Сид съзря Тони. Появата му го изненада, защото смяташе, че местонахождението на бъдещия бивш граф Дройтуич е на около седемдесет мили оттук. Но изненадата не беше неприятна. Сид нямаше нищо против Тони. Да, Сид бе наругал здраво сър Хърбърт и лейди Лидия, казвайки им точно какво мисли за тях, не спести откровенията си и към Почитаемия Фреди Чок-Маршъл в една емоционална сцена, но към Тони Сид не таеше враждебност. Напротив, харесваше го и признаваше, че бе постъпил честно спрямо него. Затова когато заговори, в тона му нямаше онова раздразнение на домакин, който вижда как през личния му френски прозорец прекрачва неканен натрапник.

— О, това си ти, млади Прайс? — възкликна Сид.

Тони докосна чело почтително.

— Добрутро, милорд.

— Какво те води насам?

— Сър Хърбърт ме призова на конференция — обясни Тони. — Пристигнах заедно с Поли в двуместния звяр.

— Поли добре ли е?

— Толкова добре, колкото може да бъде всяко момиче, което ще се сродява с мен след седмица или две.

Сид свали вестника.

— Вие двамата ще се жените?

— Ще се женим.

— Е, положението можеше и да е по-лошо.

[???] йчена черуп-ителният писък, на [???] Но пък не може да е по-върховно.

— Тя е чудесно момиче… Поли — продължи Сид замислено. — Много я бива с маникюра. Ще ти е от голяма полза в салона.

— Ти очерта мила картинка на живота на един женен бръснар — каза Тони. — Докато преданият помощник разкрасява крайниците на клиента, другият му кълца къдриците. Харесва ми. Романтично е. За съжаление аз едва ли ще мога да го изпробвам. Веднага след церемонията изчезваме да трупаме богатство. Кения е мястото, на което сме се спрели. Ще отглеждаме кафе.

Сид се размърда нервно.

— Ъ? Ами салонът?

— Продавам го.

— Какво! — гласът на Сид издаваше неописуем ужас. Очевидно духът му бе здраво раздрусан от новината. — Не го мислиш сериозно, нали?

— Напротив. Вече имам предложение от човек на име Пъпин.

— О, небеса! — ексбръснарската душа на Сид се загърчи в агония. — Ти не можеш да продадеш салона на някакъв си жабар.

— Пъпин е швейцарец.

Бледото до този момент лице на Сид бързо смени окраската си с наситено доматено. Очите му горяха гневно.

— Не ми дреме, дори да е патагонец — викна той възмутено. — Самата идея да продаваш салона на чужденец или изобщо на който и да е е безумна. Къде е твоята семейна гордост? Салонът на Прайс съществува от шест поколения. — Погледът, с който прониза Тони, наподобяваше този на висш жрец, застанал пред отрепка, обвинена, че се е изплюла в храма. Гласът на Сид изтъня в истеричен крясък. — Ти знаеш ли, че Текери все още ни дължи два пенса за оформяне на мустаци. А веднъж бръснахме самия доктор Крипин!

Тони вдигна рамене.

— Времето е меркантилно и аз имам нужда от тези пари.

Сид, който бе скочил на крака, отново се отпусна в креслото.

— Всъщност — каза той мрачно, — това си е твоя работа, не моя.

— Точно така. А сега ме извини. Трябва да отида да намеря Поли — може да е нападната от някоя катеричка в парка. На останалите им кажи, че съм пристигнал. Ще ме намерят навън, когато им потрябвам.

— На кого да кажа?

— На сър Хърбърт и компания.

— О, ще имате сбирка? — изсмя се Сид. — И каква ще ти е ползата от нея?

— Едва ли ще има такава.

— Мисля, че си напълно прав.

— Между другото — не вини сър Хърбърт, че е толкова упорит.

— Не ми споменавай това влечуго — размаха ръце Сид, — дето се опита да ми счупи врата с това яздене!

— Той се забавляваше — оправда го Тони. — Ще се видим скоро, не се съмнявам.

И пое към слънчевата шир на парка, а Сид се върна към своето четиво.

Но прогнозите за надбягванията бяха загубили своята притегателна сила и той захвърли вестника. Облегна се назад в креслото и затвори очи. Лицето му бе смръщено като на човек, сдъвкал развалена стрида. Колкото и да се опитваше да вразуми себе си, колкото и да се убеждаваше, че случващото се в салона на Прайс няма нищо общо с един граф Дройтуич, той не можеше да се отърси от чувството на мрачно отчаяние при мисълта, че любимият му салон ще попадне в чужди ръце. Най-ранните му спомени бяха свързани със салона на Прайс. За него мястото беше нещо като храм. Можеше да си припомни как си играеше на пода — едва ли е бил на повече от три… И какъв грандиозен скандал му беше вдигнат, когато на шест години счупи бутилка „Дерма виталис“…

Първото му бръснене!… Какъв празник бе това…

А сега някакъв си проклет швейцарец ще властва там, където династията Прайс бе диктувала правилата десетилетия наред.

„Хигиенният моден салон на Прайс“!… Добре, ясно е, че нищо не означава за него. И все пак…

От гърдите му се откъсна тежка въздишка, той отвори очи и с досада откри, че хоризонтът е зает от масивните форми на Слингсби. А когато срещна бухалския му поглед, Сид се изправи ядосан. Не беше чул влизането на иконома и освен това като всеки нормален човек мразеше да бъде зяпан без негово знание.

— Е — извиси глас Сид, — какво искаш от мен, Тиха стъпко?

По строгото лице на иконома не трепна нито мускулче.

— Дойдох да видя дали тази стая е заета — осведоми го той.

— О? — Сид заби поглед във вестника. Само това беше начинът, по който можеше да се справи с мерзавеца — равнодушие и аристократично пренебрежение. Преди да заговори отново, той плъзна поглед по страницата, но се сети за нещо, на което непременно искаше да получи отговор.

— Кой — попита Сид — е онзи дъртак с рибешко лице, който се дотътри току-що?

Очите на Слингсби добиха още по-леден израз, доколкото това бе възможно, разбира се, и още повече се оцъклиха — досущ като на жаба с високо кръвно налягане.

— Не мога да разпозная човека по вашето описание — каза той с мразовит тон, — но господин Уетърби, нашият семеен адвокат, пристигна неотдавна.

— За сбирката, нали? Предполагам, че сега е в библиотеката и смуче от моето шери — Сид се изсмя с неприятен стържещ смях, след което смени темата с демонстративно спокойствие. — Направи ли нещо на Али Пали днес следобед?

В интерес на истината Слингсби бе прекарал повече от час след закуска в размисли относно относителните шансове на различните коне, бягащи днес на Александра Палис, и ако събеседникът му бе някой друг, щеше горещо да приветства възможността да сподели своите заключения. Но в дружеска беседа със Сид на тема конни надбягвания той решително отказваше да вземе участие. Затова запази ледено мълчание.

Сид вдигна вестника и го заразглежда.

— Добре е да заложиш малко на Швейцарско сирене в три и половина — посъветва го той. — Трепач е той.

Икономът се наду.

— Не желая никакви съвети от вас.

— Да не би да си отказал хазарта? — попита с насмешка Сид. — Браво, браво на теб. Съгласи се, че човек в моето положение не би искал да има иконом, пристрастен към хазарта — започва да се тревожи за лъжиците.

Слингсби с мъка потисна порива си. Точно както животът на давещ се човек минава като на лента през главата му, така и през икономската глава се извърволиха всички онези случаи в отминалите дни, когато е могъл здраво да шамароса този младеж пред себе си, а не го е направил. Сега вече беше твърде късно и пред горчивината на пропуснатите златни шансове, той само премигна тъжно.

— Това не ви засяга — беше всичко, което можа да отвърне икономът.

Сид го погледна строго.

— Я не ми отговаряй! И ме наричай „милорд“. Трябва да си поговорим за това с теб.

— Ще ви нарека „милорд“, когато съдът реши — и нито минута по-рано.

Сид цъкна с език.

— Няма да се наложи да чакаш дълго… със свидетелските показания на мамчето и този портрет тук… А когато съдът ме обяви за граф Дройтуич, знаеш ли кое ще е първото нещо, което ще направя?

— Да — избухна ядосаният иконом. — Ще чуеш как ти връчвам оставката си, млади Сид.

— Аха! — бе отговорът на Сид. И напълно забравил за своята синя кръв, той се изплези.

Слингсби, който не му отстъпваше по решителност, също се изплези. На тази доста екзотична гледка се натъкна сър Басинджър, когато забързано влезе в дневната.

— Мили боже! — викна сър Хърбърт, шокиран от видяното.

Двата езика веднага се върнаха по местата си. Слингсби с видимо усилие успя да възстанови професионалната си осанка.

— Моля за извинение, сър Хърбърт — каза той.

Сър Хърбърт прие извинението с махване на ръка.

— Не се притеснявай! — каза той. — Не се съмнявам, че провокацията е била непосилна. Често ми се е искало и аз да направя същото.

Той се обърна към Сид и каза със заповеднически глас:

— Хайде, млади човече.

Сид го погледна с омраза. От всички обитатели на Лангли Енд, без да се изключва дори Слингсби, той ненавиждаше най-много сър Хърбърт Басинджър.

— Какво си намислила, пепелянко?

Навярно от съображения за сигурност сър Хърбърт реши да не обръща внимание на последната дума.

— Трябва ми тази стая. Пристигна господин Уетърби, моят адвокат.

— Ще си шушукате значи?

— Разбира се, ако настояваш да останеш тук, ние ще трябва да използваме библиотеката.

Сид стана.

— О, не се притеснявай. Ние от рода Дройтуич можем да бъдем цивилизовани. Аз ще изляза. Но вие само си губите времето и парите. Какво може да ви помогне един адвокат, когато комисията види мен и него заедно? — Сид проточи пръст към портрета на Дългия меч. — Виж тая картина — разтърси той протегнатия си показалец, — а после погледни и тук. — Той потупа гърдите си. — Като се замисля сега, май ще е по-добре да прибера на сигурно място портрета, за да съм сигурен, че ще бъде в наличност за заседанието. А сега, бай-бай!

И той прекрачи през френския прозорец. Слингсби остана да гледа след него наежен.

— Да ви призная, сър Хърбърт — каза той съкрушено, — понякога ми се иска да спечели делото, за да не се налага да го смятам за свой племенник.

Сър Хърбърт не потупа по гърба своя верен служител само защото не беше редно да се правят подобни неща, но го дари с дружелюбен и окуражителен поглед.

— Всичко е наред, Слингсби. Той няма да спечели делото — не и ако изиграем картите си правилно. Госпожа Прайс пристигна ли?

— Да, сър Хърбърт. Робъртс я доведе преди половин час с ролс-ройса. Тя е при мен в килера.

— Този младеж не знае, че тя е тук, нали?

— Не, сър Хърбърт.

— И не трябва — отсече кратко баронетът. — Дори не трябва да заподозре, че е някъде близо до имението. Лорд Дройтуич пристигна ли?

— Да, сър Хърбърт. Видях Негова светлост да се разхожда из парка с госпожица Браун.

— С госпожица Браун — сър Хърбърт изви вежди. — Маникюристката?

— Да, сър Хърбърт.

— За какво ли пък я води?

— Не бих могъл да кажа, сър Хърбърт.

На сър Хърбърт му хрумна възможно обяснение.

— Тя беше първата, която чу историята на старицата. Може би нейните показания… добре де, както и да е. Иди и го доведи. А когато позвъня, доведи и госпожа Прайс.

— Много добре, сър Хърбърт.

Икономът се оттегли. Сър Хърбърт, останал сам, се приближи бавно до камината, погледна портрета на Дългия меч и замислено потърка брадичка. Част от въодушевлението му го напусна. Имаше прилика, дяволите да го вземат!

Гласовете отвън го предупредиха за приближаването на жена му и адвоката.