Граф или бръснар

Пета глава

Мама Прайс се промъкна плашливо в стаята. В ръката й се гушеше наполовина пълна чаша с порто и явно на липсващата половина трябваше да се отдаде без никакво колебание заслугата за поразителната промяна в настроението й. Но дали за добро или за лошо, по това човек трудно би могъл да изрази категорично мнение. От дълбините на самосъжалението тази жена с един скок се бе пренесла сред висините на необуздано веселие.

— Мога ли да вляза? Вий сте тук, милорд — цъкна тя с език одобрително. — А сега, скъпи — продължи мамчето, цялата в усмивки и лъскави погледи, — можем най-сетне да си проведем нашия малък разговор.

Тони отстъпи крачка назад. Походката на мамчето беше колеблива, но беше повече от ясно, че маневрите й имат за цел любяща целувка.

— Моля те, мамче — умолително изблея лордът, — не сега. Аз съм сгоден.

Мамчето Прайс отново цъкна с език.

— Знам, скъпи. Всички само за туй говорят. И се надявам да сте много щастливи. Три пъти наздраве, наздраве, наздраве… хлъц! — Тя замълча и погледна укорително сър Хърбърт. — О, сър Хърбър! Учудена съм.

— Какво, по дяволите, съм направил? — поиска да узнае обиденият пер.

— Защо вие… хлъц! Ето туй сте направили.

— По-добре елате и легнете тук, госпожо Прайс — каза сър Хърбърт.

Думите му по някаква неизвестна причина изглежда засегнаха женската й гордост. Тя изправи гръб високомерно, а жизнерадостното й настроение претърпя временен срив.

— Нямам такова намерение. Много съм си добре даже — отсече тя с достойнство. — Махайте се. Аз отдавна съм вън от лапите ви, сър Хърбър Басинджър.

— Виж какво, Прайс, нямам намерение да ти търпя глупостите — изви глас сър Хърбърт и се отправи към вратата, която в този момент се отвори, пропускайки забързаната лейди Лидия. — Защо, по дяволите, си я пуснала, Лидия?

— Така и не успях да я хвана — обясни тя. — Когато отидох в кухнята, тя вече беше изчезнала. Изглежда броди из къщата целия следобед.

На прага се появи и Поли Браун.

— О, вие сте я намерили? — възкликна тя.

Тони се огледа около себе си изумен.

— Да не би да играем на криеница? — поиска да узнае той.

Жизнерадостното настроение на мама Прайс, помрачено от последната й среща със сър Хърбърт, бе изцяло възстановено. Тя довърши чашата си с порто и дари цялата компания с най-слънчевата от всички слънчеви усмивки.

— Дами и господа — обяви тя тържествено, търсейки с ръка здравата опора на близката маса, — искам да ви кажа няколко думи. Тъй както сме се събрали сега, нека да пием за здравето на това скъпо момче и на неговата бъдеща невеста. И да им пожелаем лек и безгрижен семеен живот! Хлъц! — Тя замълча, отправяйки укорителен поглед към лейди Лидия — О, лейди Лид’я, и вий сте тук!

Коментарът на лейди Лидия бе кратък.

— Ама че неприятна жена!

Сърдечността още един път напусна без предупреждение гърдите на госпожа Прайс и бе заместена от сълзливо самосъжаление.

— Неприятна, тъй значи? — Тя насочи треперещ пръст към Тони. — Сигур и него ще накарате да говори по тоз начин за мене. До гуша ми дойде, правичката ви казвам. Мисля да зема да си кажа сичко както си е и да си очистя съвестта.

Сър Хърбърт хвърли агонизиращ поглед към лейди Лидия.

— Прайс, послушай ме — каза той строго. Мълчаливото насърчение на жена му беше укрепило и удвоило силите му. — Ще престанеш с тези твои глупости и ще отидеш в библиотеката, за да си легнеш.

Госпожа Прайс се дръпна като опарена от оскърбителната му хватка.

— Не смей да ме пипаш с тез ръце! — викна тя пискливо. — Точно ти си човекът, дето ме кара година след година да задушавам гласа на съвестта си с някакви си пари. Махай се от мене!

Поли се приближи.

— Аз ще я отведа — каза тя кротко. — Хайде, госпожо Прайс. В библиотеката има много удобен диван. Там ще ви оправя и косата, за да изглеждате добре за вечеря.

— Ти си свясно момиче, Поли — промърмори мамчето след неуспеха на своята атака и позволи на момичето да я отведе. — Ти си американката, дето никога не е гръмвала човек в живота си, тъй рекох на Сид. — Споменаването на името обаче върна част от позабравения за момент плам и тя се обърна към сър Хърбърт. — Бедният Сид! Кат’ си помисля какво сторих на нещастното момче, а той е толкоз мил с мене… Да, сър Хърбър Басинджър, ако не бяхте вий… хлъц!

— Това е всичко, Прайс.

— Всичко значи! — госпожа Прайс го погледна колебливо. — Хлъц! Ама вий сте в грешка, тъй да знаете. Туй хълцане сигур от вас съм го прихванала.

След тази последна стрела, отправена към лагера на врага, мамчето се оттегли, като на вратата се сблъска с Фреди. Фреди, който беше тръгнал към дневната с ясната мисъл, че времето за коктейли наближава и те сигурно скоро ще се появят, за да изпълнят своята благородна умиротворителна мисия, се загледа намръщено след нея.

— Освен ако набитото ми око не ме лъже — отбеляза Фреди, — бих определил тази жена като доста накисната.

— Разбира се, че е накисната — отвърна с раздразнение сър Хърбърт.

— Защо не я върнете на досадния й син и не му поръчате да си я отведе?

Лейди Лидия нададе остър вик.

— Тя изобщо не трябва да се доближава до сина си!

— Я, това пък защо! — попита Фреди объркан.

Тони също имаше какво да каже. Лицето му бе мрачно.

— И аз искам да узная защо. Останах с убеждението, че нещо се крие от нас?

— Не, не, не — изтрака сър Хърбърт.

— Има. Да не мислиш, че съм глупак? Защо тогава тя говореше за съвест, чийто глас бил задушаван с пари?

— Хърбърт! — лейди Лидия се свлече върху един стол. Имаше вид на жена, отказала се от битка. — Хърбърт, той трябва да научи.

— Лидия!

— Да, трябва, Фреди също. Не издържам повече.

— Така е. Няма да е лошо да получим все пак някоя и друга обяснителна бележка — одобри Фреди. — Започвам да се чувствам като герой на Едгар Уолъс и се чудя кой е Удушвачът и кой Зеленоокият отмъстител.

— Старата глупачка е безопасна, когато е трезва — каза сър Хърбърт, — но в това състояние започвам да се страхувам от нея.

— Защо човек трябва да се страхува от бавачката си, когато отдавна е пораснал. Ето това не ми е ясно — прекъсна го Фреди.

— Кажи им, Хърбърт — изшептя лейди Лидия.

— Да — обади се Тони, — аз чакам, чичо Хърбърт.

— Е, добре — отстъпи сър Хърбърт Басинджър.