Граф или бръснар

Единадесета глава

Две седмици след сензационните събития, описани току-що, дружката на Фреди Чок-Маршъл Тъби Бриджнорт реши, че е време избуялата растителност върху старата му куфилница да бъде поокастрена и пооформена. Затова след като взе шапката и бастунчето си в указаната последователност, той пое към „Хигиенен моден салон на Прайс“. Часът наближаваше един, а денят бе събота.

Хигиенният моден салон на Прайс, както вече бе споменато в тази хроника, се намираше на един хвърлей разстояние от Хайд парк и красеше онази малка глуха пресечка на Бромптън роуд, позната на обществеността под името Мот стрийт. Точно тук поколения Прайс бяха водили своята никога несекваща война с постоянно растящите коси на лондончани. Точно тук пра-прадядо Прайс неднъж бе порязал една пъпчица върху бузата не на някой друг, а на самия августейши дук на Уелингтън и бе солидно наруган заради немърливостта си от този така прям според аналите човек. Голяма част от аристокрацията и по-заможните господа, обитаващи кварталите южно от парка, посещаваха Прайс за своята редовна двумесечна подстрижка. Лорд Бриджнорт, чието семейство живееше на Кадогат скуеър, следваше същата традиция.

Заемащ почетното положение на редовен клиент, той остана неприятно изненадан, че в този прекрасен следобед не е посрещнат, както обикновено се случваше, лично от собственика на салона. Всъщност от Сид нямаше и следа. Единственият служител на бръснарофризьорското поприще бе дребен възрастен индивид с очила и клюмнали мустаци, чието име, макар Тъби да не знаеше, а и да не го беше грижа, бе Джордж Кристофър Мийч.

Мийч загърна Тъби в широка наметка и грижливо се захвана да моделира главата му. След време процесът напредна толкова, че стигна до онзи момент, когато човекът зад ножиците постави огледало зад тила на своя клиент и мълчаливо го подкани да изрази мнение за творението му.

Тъби проучи в детайли вида си, но не откри каквито и да било неприятни изненади. Суров критик, той не намери материал за възражения и придиряне.

— Изглежда добре — каза той.

С доволно изражение на лицето Джордж Кристофър Мийч прибра огледалото.

— Връхчетата, сър?

— Не, благодаря.

— Шампоан, сър?

— Не, благодаря.

— Лосион, сър?

— Не, благодаря.

— Много добре, сър.

С досполепно примирение Мийч отстрани наметката, Тъби се измъкна от стола като някаква красива пеперуда от родния си пашкул и се вгледа по-отблизо в своето румено отражение.

— Да — потвърди той, — не е лошо.

— Благодаря, сър.

— Все пак вие нямате онзи артистичен замах, който притежава младият Прайс.

Мийч вдигна високомерно глава, обиден от безвкусната според него забележка. До преди две седмици той работеше при прочутия маестро Трюфо, чийто салон напусна по причина на едно, както предпазливо предпочиташе да го нарича, недоразумение. Според неговото лично мнение преместването му по на запад, чак на Бромтън роуд, макар и в такъв уважаван салон с традиции и история, какъв бе този на Прайс, беше крачка надолу в кариерата му. Затова той категорично отхвърли предположението, че уменията му могат да бъдат поставяни по-долу от тези на някой, въртящ ножицата в район като този.

— Нямал съм привилегията да бъда очевидец на работата на господин Прайс — отбеляза Мийч сухо.

— Винаги той подстригва косата ми — обясни Тъби. — И на шефа също — когато имаше такава. Какво имате предвид като казвате, че не сте го виждали да работи?

— Господин Прайс не е идвал в салона от две седмици, сър. Не съм го виждал от деня, в който ме нае на работа.

— О, вие сте нов тук?

— Да, сър. Работех в салона на Трюфо — обясни Мийч с тона на човек, който слага нахален събеседник на мястото му.

— И Прайс не идвал тук от две седмици?

— Да, сър.

— Какво е станало с него?

— В провинцията е, сър, така разбрах.

— Взел си е отпуск?

В гласа на Мийч зазвучаха тайнствени нотки. Обидата бе преминала и той посрещна като добре дошла възможността да обсъди с някого темата, която занимаваше мислите му от известно време.

— Ако ме питате, сър, аз мисля, че господин Прайс се е оттеглил.

— Какво!

— Да, сър. Смятам, че тази фирма има нов собственик.

Тъби нададе едно стреснато „Мили боже!“. Остана поразен. За него Прайс винаги бе нещо стабилно и непоклатимо. Като Британския музей например. Винаги бе съществувал, искаше да каже той, откакто човек се помнеше, поне откакто самият Тъби се помнеше. Паметта му пазеше спомени от най-ранно детство, когато бавачката му го водеше при бащата на сегашния собственик, за да му подрязва къдрите. Струваше му се немислимо управляващата династия да сдаде властта ей така.

— Да не искаш да кажеш, че Прайс е продал салона?

— Дали продажбата в действителност се е състояла — отвърна с достойнство Мийч, — не бих могъл да ви кажа. Но фактът е факт. Господин Прайс не е стъпвал тук цели две седмици, а в салона непрекъснато се навърта нов човек. Навярно проучва условията с оглед покупка.

— Какъв е този новият, за кого говориш?

— Много приятен, добре възпитан млад човек, сър. Джентълмен. Казва се Антъни.

— О? — възкликна Тъби.

Беше разтърсен. Душата на Тъби бе с доста консервативна закваска и той скърбеше за всяка лондонска забележителност, която Времето коварно поглъщаше. Натъжаваше го фактът, че един салон, предаван от баща на син от толкова много години, ще попадне в ръцете на чужд човек, пък бил той и приятен, и добре възпитан.

Но такава е мрачната реалност в наши дни, мислеше печално Тъби. Всички стари местенца, които си мислел за вечни, изчезват в момента, в който отместиш поглед от тях. Той нямаше да се изненада, ако някой му кажеше, че са спрели да произвеждат чешърско сирене (вид сирене, подобно на чедър, бел. пр.) или пък са затворили Симпсън. Може би следващата стъпка ще бъде да затворят Итън и Хароу.

— Е, надявам се, че този тип ще се справи — каза Тъби, — защото много хора са свикнали да идват тук.

И щеше да продължи със споделянето на размислите си относно модерното време и навиците, ако в този миг външната врата не се отвори и пред погледа му не изникна безукорната фигура на неговия авер Фреди Чок-Маршъл.

Тъби остана изненадан. Смяташе, че точно този представител на славното му обкръжение в момента се подвизава в Лангли Енд.

— Здрасти, Фреди! — извика Тъби.

— Здрасти, Тъби.

Лорд Бриджнорт изглежда още не можеше да се отърси от опасението, че въпросната фигура би могла да бъде мираж или плод на собственото му въображение.

— В Лондон ли си? — поиска да узнае той, за да установи твърдо кое е фикция и кое — реалност.

Фреди го увери, че е в метрополията.

— Тони също ли е в Лондон?

— Ъ… да — отвърна Фреди колебливо. — Да, Тони е в Лондон.

— Цялото щастливо семейство е в Лондон, така ли?

— Да. Пристигнахме от Лангли Енд вчера.

Фреди говореше като човек, който си мери думите. В погледа, с който проучваше своя стар училищен другар, се бе промъкнала подозрителност. Последното нещо, което Фреди искаше, бе напористият дописник на клюкар-ските колонки да се мотае в опасната зона, докато семейните им дела се намират в сегашното твърде деликатно положение. До този момент нито един слух за случилото се през онзи фатален летен ден не бе прескочил границите на семейното владение, но човек никога не знае кога нещо може да се изниже от храсталака. Затова, забравяйки за факта, че салонът на Прайс е любимата семейна бръснарница на фамилия Бриджнорт от години, той заподозря съмнителни мотиви в присъствието на иначе любимия му другар от детските дни.

Тъби, размишляваше Фреди, винаги е имал мозък, способен да се побере в една чаена лъжичка и за да дойде тук, някой трябва да му е подшушнал нещичко.

— Какво правиш тук? — попита го Фреди строго.

— Ами дойдох да се подстрижа. Ти за нещо друго ли идваш?

— Бръснене, сър? — поиска да узнае целта на посещението и Мийч.

— Исках да разменя две думи с човека, който държи салона — обясни Фреди.

Мийч можеше да му помогне.

— Господин Алтъни ще бъде тук след малко, сър, така каза на госпожица Браун, нашата маникюристка, преди да излезе.

— Дали ще се забави?

— Не мисля, сър. Чух нещо от рода, че ще се върне с някакъв обяд и двамата ще се хранят тук заедно.

След като даде исканата от младия джентълмен информация, Мийч леко изпухтя. В салона на Трюфо подобни пикник-обеди на работното място бяха непознато явление. Ако господин Трюфо искаше да се нахрани, той отиваше някъде навън, за да го направи.

Тъби беше заинтригуван.

— Познаваш ли този Антъни?

— Да — отвърна Фреди, — познавам го.

— Как го срещна?

— О, както се срещат хората обикновено.

— Къде?

— Какво значение има къде?

— И защо искаш да видиш този Антъни?

— По работа, драги, по работа. А ти какво си ме заразпитвал така — сопна се Фреди.

— Просто питам.

— Защо?

— Интересно ми е що за човек е.

— Защо?

— Ами, по дяволите — повиши тон Тъби, — идвам тук да стрижа къдриците си от най-невръстни детски дни и ето днес влизам си аз най-безгрижно тук, като мисля, че всичко си е по старому и изведнъж този приятел…

— Името ми е Мийч, сър — услужливо подсказа Джордж Кристофър.

— И господин Мийч ми казва, че мястото е продадено на някакъв мистериозен тип на име Антъни. Затова искам да знам кой е той и всичко за него, и дали човек може да му довери грижата за старата четина, така както безрезервно я бях поверил на Прайс.

Подозренията на Фреди обаче не бяха приспани от тази искрена изповед.

— Сигурен ли си, че това е истинската причина?

— Какво имаш предвид?

— Че не си дошъл в качеството си журналистическа хрътка, за да душиш наоколо и да събираш материал за клюкарската си колонка?

Изумлението на Тъби видимо порасна. Имаше чувството, че верният му приятел, с когото е търкал училищната скамейка, му говори с гатанки.

— Изобщо не мога да разбера за какво ми говориш. Какви ги плещиш, Фреди?

— Е, щом не си дошъл тук по този повод, няма значение. Мислех, че душиш наоколо за клюки.

— Аз вече не събирам клюки. Оттеглих се.

— Уволниха ли те? — възкликна Фреди, направил най-естественото заключение. Той често се питаше колко ли дълго отговорен вестник с определени задължения към своите читатели ще търпи безсмислиците, с които Тъби го снабдяваше. — Кога?

Младият Тъби отхвърли възмутено злостната забележка.

— Не са ме уволнили. Те всъщност бяха много доволни от живите и интелигентни материали, които пишех за тях.

— Тогава защо напусна?

— Не си ли чул?

— Да чуя какво?

Лорд Бриджнорт сграбчи ревера на съвършено ушитото сако на своя приятел и се приготви да изстреля голямата новина.

— Аз съм сгоден.

— Сгоден?

— Абсолютно. За Луела, единствената дъщеря на Дж. Грогмортън Биймиш от Ню Йорк сити.

Фреди напълно задоволи очакванията на Тъби по отношение на реакцията.

— Не думай! — изхълца той.

— Думам и още как.

Фреди запали цигара, пафна с удоволствие и попита:

— Момичето сляпо ли е?

— Какво искаш да кажеш с това „сляпо ли е“?

— Ами според мен би трябвало да е сляпа. Но както и да е. Щом нещата стоят така, сърдечни поздравления. Кога направи решителната крачка към пропастта?

— Преди няколко дни. Вчера беше публикувано в „Моурнинг поуст“.

— Никога не чета „Моурнинг поуст“. Има разни неща…

Почитаемият Фреди Чок-Маршъл спря насред изречението. Внезапна мисъл бе изместила всички останали. Очите му заблестяха с онзи ярък светлик, който може да се забележи само в очите на гениален предприемач.

— Този Биймиш — започна той — богат ли е?

— Плува в мангизи.

— А плешив ли е! — зададе Фреди втория по важност за делото въпрос.

— Разбира се, че е плешив. Всички американци са плешиви.

— В такъв случай този тип се нуждае от забележителния елексир на Прайс „Дерма виталис“. Чудодейна течност! Нали ти дадох преди време една бутилка от нея.

— Така ли? О, да. Сега се сетих. Счупих я.

— Ама че си тъпоумен червей и непохватен рогльо с две леви ръце — възмути се Фреди. — От това зависи твоето здраве и щастие, драги.

Фреди се обърна към Мийч.

— Изпрати половин дузина шишета от онзи лосион за коса на Прайс на лорд Бриджнорт, Клуба на търтеите на Доувър стрийт.

Мийч беше приятно впечатлен. Ето това се казва едър бизнес.

— Много добре, милорд.

— Можеш да ги подариш всички на стареца, Тъби.

Но лорд Бриджнорт не прие предложението със същото въодушевление.

— Стоп, стоп! Чуй ме — извиси глас той. — Не мога да снабдявам току-така с лосиони за коса Биймиш. Не го познавам много добре.

— Как така, старче? Та нали сега ми снесе, че ще се жениш за дъщеря му?

— Едва ли ще успея да го направя, ако му тръсна като подарък разни шишета с лосиони. Стигнах до заключението, че по въпроса за плешивината тези типове с калайдисани темета са доста докачливи. Виж какво стана с шефа.

— Няма значение, че…

— По същия въпрос — продължи лорд Бриджнорт — виж какво е станало и с Елиша.

— Елиша чий?

— Просто Елиша (израелтянски пророк и чудотворец, живял около 800–850 г. пр.Хр., бел. пр.). Това е един приятел от Стария завет. Нямал нито косъм върху кратуната и когато група деца му напомнили този факт, какво се случило? Бинго! Били изядени от мечки!

Докато траеше историческата справка, Фреди неспокойно тъпчеше от един крак, обут в елегантна обувка, на другия, също така шикозен. Той оценяваше силата на аргументите, причина за отказа на Тъби за съдействие, но търговският дух в гърдите не му позволяваше отстъпление. Почитаемият Чок-Маршъл енергично размишляваше.

— Слушай какво — каза най-накрая Фреди. — Кога ще се виждаш отново с Биймиш?

— Ще обядваме заедно в „Риц“, а след това ще ходим до Гауър.

— Тогава ме вземи със себе си и ме остави да проведа своя бизнес разговор.

След кратък размисъл новата идея се хареса на лорд Бриджнорт.

— Това е добре, но само ако му я шитнеш като твое хрумване… Искам да кажа, ако искаш да поемеш този риск да бъдеш разкъсан на парчета от мечки… добре тогава.

Фреди си погледна часовника.

— Ще успея да изгълтам един бърз обяд. После ще яздя с един приятел в Роу в два и половина.

— Какъв приятел?

— Просто приятел.

— Бас държа, че е момиче.

— Де да беше — изстена Фреди. — Когато господин Антъни се върне — обърна се той към Мийч, — кажи му, че господин Чок-Маршъл го е търсил и че ще мине отново следобед.

— Много добре, сър.

Тъби се върна обратно на старата тема.

— Колко добре познаваш този тип Антъни?

— Бегло — каза Фреди. — Много бегло.

— Кой е той?

— Просто тип — отвърна Фреди. — Името му е Антъни. Хайде.

И Фреди изведе приятеля си на Мот стрийт, където двамата взеха такси и се отправиха към „Риц“. По пътя Фреди се поздрави за добрата сутрешна работа. Макар и разтърсен до основи от последните семейни събития, Фреди Чок-Маршъл никога не си позволяваше да забрави, че е човек с мисия.