Граф или бръснар

Двадесет и четвърта глава

Когато в дневна с внушителни размери семейният адвокат повтаря на висок глас „Абсурд! Абсурд!“, един баронет крещи „Проклета жена!“, неговата съпруга е зациклила на „Безумие!“, вдовицата на бръснар от Найтсбридж се провиква в убедително кресчендо: „Казвам ви, че видях знак! Знак видях!“, то децибелите в тази стая надскачат всички препоръчителни норми и могат да подействат стресиращо на всеки, който в този момент реши да навести помещението.

Поне на Сид глъчката му подейства по този начин. Той влезе в момента, в който данданията достигна своя пик, и се почувства така, все едно е на бурна среща на фулъмското дискусионно общество, когато страстите се нажежаваха и половин дузина почетни членове се опитваха да изложат по едно и също време своето социално недоволство. Кандидат-графът се огледа раздразнено. Беше постъпил съвсем благородно, позволявайки на тези заговорници да заговорничат в собствената му къща, и най-малкото, което можеха да направят в знак на признателност, беше да заговорничат по-тихо.

— Ей! — ревна той с глас като йерихонска тръба.

Гюрюлтията изведнъж стихна. Сид огледа събранието с поглед като нажежен ръжен.

— Да му се не види! И казвате на това събрание? Прилича повече на папагалска клетка в зоологическата градина.

Нахлуването на този нежелан елемент и злонамерените му забележки разтърсиха из основи сър Хърбърт Басинджър.

— Махай се оттук! — избумтя той.

— Иска ти се, кобро, иска ти се, ама няма — сряза го Сид.

И тогава той забеляза мамчето Прайс. Смаян от присъствието й сред вражеския лагер, Сид застина.

— Мамо! Ти тук?

Емоционалният градус на мамчето Прайс удари тавана.

— О, Сид — извика тя, — видях го тъкмо навреме!

— Какво видя навреме?

— Знакът, скъпи. Беше изпратен. Още една секунда и щях да подпиша документа.

— Документ? — Изведнъж в главата на Сид проблесна светлината на прозрението. — Майко мила! — възкликна той невярващо. — Машинациите продължават!

След което се обърна към сър Хърбърт, преливащ от справедливо възмущение.

— От всички лигави и слузести човешки червеи — викна той с изтънял глас — ти печелиш бисквитката! Само за секунда да отделя очи от теб и започваш отново своите стари игрички. Гнусните ти номера могат да подлудят човека. — Сид се обърна и насочи обвинителен показалец към семейния защитник. — Ей, вие с лицето. Наричате себе си адвокат, а вземате участие в този долен заговор! Ще докладвам за вас на Министъра на правосъдието или на който там трябва, та да ви задраска от списъка на адвокатите.

Лейди Лидия не дочака да я наругаят и призова своите мъжки съюзници — разрешаването на ситуацията й изглеждаше извън възможностите на крехка жена като нея.

— Няма ли някакъв начин да отстраним този ужасен млад човек? — изстена тя.

— Не, няма — отвърна й Сид. — Не и докато не свърша онова, за което съм дошъл.

И той се обърна към вратата, както Уелингтън може би се е обърнал към своите войски при Ватерло, когато е давал заповед на цялата предна линия да започне настъплението.

— Внеси стълбата! — заповяда той.

И Чарлс, прислужникът, влезе, носейки с известно затруднение къса стълба, която сър Хърбърт загледа в пълно недоумение.

— Какво, по дяволите, те е прихванало? — поиска да узнае той.

Сид посочи към портрета на Дългия меч над камината.

— Призовавам Негова светлост — каза Сид. — Този портрет не е на сигурно място тук — Сигурен съм, че първото нещо, което ще направите, ако не отнеса веднага портрета, е да му нарисувате ново лице.

Сид огледа компанията, хвана свободния край на стълбата и тръгна решително към камината. Прислужникът Чарлс, който при запитване веднага щеше да признае, че изобщо си няма идея какво става, но затова пък се забавляваше страхотно, тръгна заедно с него като покорен съюзник. Чарлс беше на възраст, в която чуждите семейни кавги се приемат като чисто развлечение. А точно тази даваше всички признаци, че ще прерасне в тупаник, и ако търкалът наистина се състоеше, Чарлс щеше да се почувства на седмото небе.

За Слингсби, от друга страна обаче, като лоялен служител, цялата история от самото начало бе чудовищна и скандална. През всичките единадесет години на своето икономстване никой никога не бе носил стълби в дневната. Кръвта му кипна и само респектът му към семейството го удържаше от активна намеса в сцената. Обикновено той не говореше, ако не беше запитан, но във времена като тези всички общопризнати правила не действаха.

— По ваше желание ли, сър Хърбърт — попита той, задъхвайки се леко от врящите емоции, — ще бъде свален този портрет?

— Разбира се, че не! — викна лейди Лидия.

— Естествено, че не — прогърмя и сър Хърбърт. — Махни проклетата стълба оттук!

Господин Уетърби не проговори, но гледаше Сид по заплашителен, правен начин, сякаш искаше да го информира, че случаят на Рекс срещу Уинтерботъм, Гуч, Симс и Мериуедър покрива напълно настоящата ситуация и най-добре е Сид да внимава.

Сид обаче не можеше да бъде възпрян нито с дума, нито с поглед. Той си знаеше правата и смяташе да се придържа стриктно към тях.

— Имам намерение да покажа този портрет в съда. Той ще ми бъде от полза при моята защита и смятам да го взема.

Мамчето Прайс не беше съвсем в час относно крайната цел на ставащото в момента, но реши, че една успокоителна дума няма да навреди.

— О, Сид — каза тя, — не бъди такъв сприхав.

Сид отхвърли намесата й с нетърпелив финт с китката.

— Не се бъркай, мамче. Ей, дай ми я — викна той с неочакван гняв, защото Слингсби, който бе преодолял колебанията си и бе преминал към активни действия, го избута настрана и го принуди да сдаде позицията си в предния край на стълбата. Сид се спусна обратно, за да си я възвърне, но Слингсби и Чарлс, последният преливащ от удоволствие, я вдигнаха над главата му.

Сид нададе ужасен кряк.

— Накарахте ме да мина под стълбата! Тъкмо когато започва гледането на моя случай!

Този последен удар изглежда бе унищожил в него и последните му остатъци от самоконтрол — никой не би могъл да прекара живота си с мамчето Прайс без да развие суеверен поглед върху нещата от живота, затова злощастният инцидент го беше засегнал дълбоко. У него се създаде впечатление, че не само видимият, но и невидимият свят е против него. Обезумял, Сид се вкопчи диво в пешовете на икономското сако и този жест даде официалното начало на Битката за стълбата.

Тъй като това беше сцена с преобладаващи екшън-елементи, в която би било неразумно да се очаква нещо от рода на блестящ и остроумен диалог от участниците в нея, господин Уетърби цъкна с език и заяви, че всичко това е много необичайно. Мамчето Прайс възкликна:

— Сид, скъпи!

Слингсби кресна:

— Махни си мръсните ръце от мен, вагабонтин такъв!

Но като изключим тези спорадични реплики, бойните действия се водеха в мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на воюващите и виковете на ранените.

Сякаш с одобрение, Дългият меч мълчаливо надничаше от мястото си, разкриващо му прекрасна видимост към бойното поле. Безчет бяха случаите, когато и той бе вземал дейно участие в подобни маризи всеки срещу всеки. Ако трябваше обаче да предложи някакъв критичен коментар, то това би било съжалението, че участниците не разполагат с необходимите за целта брадвички. Като изключим това, други забележки той нямаше.

Битката стана още по-вълнуваща, когато и сър Хърбърт Басинджър бе въвлечен във вихъра на боя.

В началото на сражението сър Хърбърт стоеше настрана, свеждайки участието си само до думи и жестове. Но въртележката от трима и стълба неочаквано се понесе към мястото, което заемаше. Сид беше преместил захвата си от икономската дреха към самата стълба, цялата композиция залитна към баронета и за да не пострада, той бе принуден да отблъсне стълбата. В този момент Слингсби и Чарлс бързо вдигнаха спорната стълба и после я смъкнаха надолу. Това неочаквано движение изложи на сериозен риск физическата цялост на сър Хърбърт. За да предотврати болезнен удар в пищяла си, той подскочи като младо агънце и приземявайки се, се намери с крака между стъпалата на стълбата. Тази крайно неудобна позиция го принуди да подскача енергично насам-натам в зависимост от хаотичното движение на цялостната композиция.

— Престанете! — ревна сър Хърбърт. — Не виждате ли, че ще ме разчекнете след малко? Престанете!

Икономът чу гласа на началството и не остана глух към неговите искания. С херкулесовско усилие той натисна стълбата към пода. Тя се люшна рязко настрана и Сид, оказвайки се на пътя й, политна към земята като житен клас под сърпа на жътваря.

Стълбата изтропа на пода. Сър Хърбърт, освободен от подвижния капан, се хвърли в креслото, стискайки крака си.

— Триста дяволи проклети! — викна той, гърчейки се. — Пръста ми! Ох, ох, пръста ми! — той погледна към Сид. — Всичко е заради тебе, противен хулиган такъв.

В този момент нито една обида или словесна провокация не би могла да направи впечатление на Сид. Той беше прескочил тази фаза и сега се държеше за корема и се въртеше в бърз ритъм около оста си.

— Ако сте разместили някои от вътрешностите ми — изрече на пресекулки той, — ще натикам много от вас в панделата!

Треперещ от гняв, сър Хърбърт се обърна към Слингсби. Имаше вид на ангела на отмъщението от Страшния съд.

— Слингсби, би ли отпратил този млад човек от имението колкото е възможно по-скоро.

Блажена усмивка се разля по измъченото лице на иконома.

— Моля за извинение, сър Хърбърт, мога ли да чуя още веднъж вашето нареждане?

— Погрижи се — потвърди лейди Лидия — този млад човек да си опакова багажа и да бъде изпратен заедно с него до външната порта.

— Да, милейди. Благодаря, милейди.

Облизвайки устни, икономът впери за момент поглед в дясната си обувка, а после, като свиваше и разтваряше юмруци, тръгна към Сид.

Сид заотстъпва към прозореца.

— Спри! Спри веднага! — настоя той. — Без насилие!

Мамчето Прайс се хвърли на пътя на Мъстта.

— Теодор! Да не си посмял да го пипнеш!

— Махни се от пътя ми, Бела.

— Предупреден си — каза Сид нервно, без да прекъсва своето отстъпление, но след като постъпателното движение на иконома стана твърде заплашително, за да бъде игнорирано, той неочаквано се стрелна към прозореца. Тази маневра го сблъска с Тони, който следван от Фреди и Поли в този момент влизаше в стаята.

Тони хвана здраво Сид и го върна обратно в дневната.

— Футболният сезон тази година май е започнал по-рано? — бе неговият озадачен коментар, като местеше поглед от Слингсби, който дишаше така шумно, че човек получаваше усещането, че всеки миг от устата му ще лумне огън, към Сид, заел безопасна позиция зад дивана с голяма ваза в ръка.

— Какво става тук?

Сър Хърбърт отговори на запитването.

— Лорд Дройтуич доказва своето благородно потекло като се бие с иконома.

— Добре де, може и да съм попрекалил — отвърна Сид дрезгаво и с извинителна нотка в гласа, — ама кръвта ми се качи в главата.

— Тази твоя кръв като че ли и досега е там — отбеляза Фреди.

— Едва ли съм първият Дройтуич, който допуска грешка.

— Не си — съгласи се сър Хърбърт. — Ако ти наистина си Дройтуич, баща ти е направил огромен гаф.

Сид се засегна и се обърна към мамчето Прайс.

— Чу ли това? — После отново погледна сър Хърбърт. — Въпреки вашето провокаторско поведение — каза той с достойнство, — аз направих всичко възможно да запазя приятелските си отношения с теб и леля Лидия, но изглежда от това няма никаква полза.

— Но какъв е проблемът? — попита Тони.

Сър Хърбърт изсумтя. Скорошното му преживяване с проклетата стълба беше разцентровало системите му. Вярно, болката в пръста беше започнала да затихва, но нервите му все още бяха като пренатегнати струни на китара.

— Опита се да свали Поурбус — изрече през стиснати устни той.

— Не е вярно — разгорещено отрече Сид. — Исках само онази картина ей там.

— Името на художника, нарисувал портрета на Дългия меч — каза лейди Лидия назидателно, — е Поурбус.

— О? — Сид трудно преглътна недоразумението. — Наричайте си го както си искате.

Тони вдигна вежди в почуда.

— За какво ти е притрябвал пък дъртия Дълъг меч?

— За да не вземат да се изкушават с него. Никак не ми се иска да му пренарисуват лицето преди да съм го занесъл в съда. Мамче — махна Сид подканващо с ръка на единствения си съюзник, — я хвърли един поглед към тоя стар разбойник и ми кажи на кого ти напомня?

— Ами…

— Прилича ли на мен или не? — нетърпеливо я прекъсна Сид.

Мамчето Прайс зяпна към портрета.

— Той много прилича на теб, скъпи.

— Липсва му само моето изражение. Имам предвид решителността. Може би си е имал човека, но онзи художник Порпос не е могъл да я предаде както трябва. Все пак моите адвокати смятат, че тази стара кримка много ще ми помогне и аз нямам намерение да го оставя на разни змии да го обикалят.

Тони се разсмя.

— Това ли е всичко, което ти тежи на сърцето? Няма нужда да се притесняваш. Лично аз ще се погрижа Дългия меч да свидетелства в съда със същото лице, каквото си е изтеглил от торбата с късметите.

— Брей! — възкликна Сид впечатлен. — Ти може да си син на бръснар, но трябва да ти се признае, че се бориш като джентълмен. Предполагам знаеш, че тази картина ще те довърши окончателно? Ако мамчето се придържа към своята история, както има намерение да го направи…

— Много вероятно.

Сид изглеждаше леко озадачен.

— Не искаш ли да спечелиш делото? — попита той.

— Виж, честно да ти кажа — отвърна Тони, — след като чух новините на Фреди, признавам, че започвам да се колебая. Ако спечеля, ще съм лорд Дройтуич…

— Ти няма да спечелиш.

— Ако пък загубя — ще се запознаете с Прайс, бъдещия милионер.

— Какви ги говориш, по дяволите — поиска да разбере сър Хърбърт.

— Кажи им, Фреди.

Почитаемият Фреди пристъпи напред с обичайната си грация.