Граф или бръснар

Трета глава

Тони се сепна и се опита да откъсне мислите си от току-що прекъснатия разговор и да превключи към новата ситуация. Като добра душа, какъвто си беше по природа, направи всичко по силите си да паркира в някоя по-странична гънка на мозъка си всички тревожни мисли с главен обект „Вайолет“ и да се заеме със задачата да накара натрапника да се чувства като у дома си.

— О, Сид — възкликна той, — в първия момент не можах да те позная. Влизай, Фреди, ти познаваш Сид Прайс.

— Здравейте, господин Фредерик.

— Привет — поздрави го Фреди максимално пестеливо.

— Видяхме ви през прозореца — каза Тони. — Как е майка ти?

— Не много добре, милорд. По пътя насам получи един от онези нейни пристъпи. Сърцето й не е съвсем читаво.

— Лошо. Взема ли нещо за него?

— Да, милорд. По бутилка на ден.

Тони се обърна към Фреди, чието изражение говореше твърде разбираемо за нежеланието му да има нещо общо с тази позорна сцена.

— Мамчето Прайс има слабо сърце, Фреди.

— Наистина ли? — каза хладно брат му.

— Винаги е имала, нали? — обърна се Тони към Сид с настойчивост, изискваща отговор.

— Да, милорд. Спомням си, че когато татко ни водеше на почивка… в Маргейт или някъде другаде, никога не рискуваше да купи на мама билет за връщане. Много разумен мъж беше баща ми.

И Сид избухна в искрен смях. Но когато улови погледа на Фреди, смехът му веднага секна.

— Трябва да й кажа добре дошла в старата бърлога — намеси се Тони. — В килера на Слингсби ли е?

— Да, милорд. Може да ви се види малко замаяна.

Фреди премигна — имаше вида на човек изпълнен със жал към себе си заради несправедливите изпитания, на които е подложен.

— Колко жалко — каза Тони. — Предполагам обаче, че тя все пак ще иска да ме види.

— Надявам се, че няма да й се видите двама.

— Господи! Толкова ли е зле?

— Малко е понаквасена, не искам да ви заблуждавам. Когато мама получи пристъп, човек трябва добре да я напълни с бренди — той погледна втренчено Тони. — Ще извините ли забележката ми, милорд?

— Давай смело, Сид.

— Отнася се за косата ви, милорд. Не ми харесва видът й, милорд. Сигурно сте я подстригвали при някой от местните бръснари. Няма никаква форма. Тия селски момчета са истински варвари.

— Сид е предубеден, Фреди. Тези лондончани!

— Р-р — изръмжа доволно Сид. — Правилно казахте „лондончани“, милорд. Аз наследих салона от баща си. — Нотка на доволство се прокрадна отчетливо в гласа му. — А той пък го е наследил от неговия баща. А дядо ми пък от своя баща. Имам комплект бръсначи от пра-прадядо ми. Невероятни са! Остриетата им са големи колкото ножове за хляб.

Този исторически преглед бе адресиран изцяло към Фреди, когото Сид бе приковал с немигащ поглед.

— Сериозно? — почувства се длъжен да се включи в разговора Фреди.

— О, абсолютно. Мога да ви ги покажа.

— Нямам търпение да ги видя — изрече с хладен тон Фреди. После стана и се отправи към вратата.

— Тръгваш ли, Фреди? — попита го Тони.

— Да — отвърна брат му с решителен тон. — Вие ми се свят. По една или друга причина и аз взех, че получих пристъп.

Сид Прайс мрачно гледаше вратата, която Фреди затвори зад себе си. С жест на огорчение той отбеляза:

— Типове като него ускоряват Социалната революция.

Тони, добросърдечен както винаги, се опита да излекува раната.

— О, не трябва да се сърдиш на Фреди. Той винаги се държи по този начин.

— Тоя начин — каза Сид заплашително — съвсем скоро ще докара арестантски коли по Пикадили и реки от кръв по Парк лейн.

Тони потръпна.

— Каква противна идея! — възкликна той. — Звучи ми много хлъзгаво. Не съдиш ли твърде сурово Фреди, Сид. Той може да е възпитаник на Итън и Оксфорд, но работи твърде усърдно в твоя полза. Помниш ли онзи лосион за коса, с който ме обзаведе миналия път, когато бях в салона ти? Онзи, дето го бил забъркал дядо ти. Е, „този Фреди“ се опитва да завърти търговия с него. Твърди, че си го бива.

— Разбира се, че го бива.

— Така че всеки момент можеш да направиш големия удар. Спомни си това в полза на Фреди, когато се захванеш да помагаш при кълцането на главите на аристокрацията. Между другото, кога очакваш да започне тази социална революция?

Сид се усмихна зловещо.

— Може да започне и утре!

— Аха! — каза Тони. — Значи имам време да отскоча до селото и да си взема акумулатора. Нали не възразяваш да те оставя за малко?

— Вървете, милорд. Нещо против да се помотая наоколо, докато ви няма?

— Разбира се, че нямам. Харесваш ли картини?

— Тая си я бива — каза Сид, който явно бе решил веднага да приведе в действие намерението си и бе поел на обиколка из стаята. Горната реплика бе предназначена за портрет, окачен в далечния край на помещението. Картината представляваше мъж с доста войнствен вид, облечен в доспехи. Брадичката на субекта сочеше предизвикателно към някакъв невидим враг, а дясната му ръка стискаше здраво дръжката на доста дълъг и по всяка вероятност доста остър меч. Сид го зяпаше с неволен респект.

— Кой е този? — попита той.

— Това един от моите предци — обясни Тони. — Наричали са го Ричард Дългия меч. Нахвърлил се на краля на Шотландия, защото последния имал смелостта да го нарекъл лъжец. Бил осъден на удавяне и разчленяване.

— Леле! И разфасовали ли са го?

— Дъщеря му успяла да вкара в килията му меч — същия този меч, който държи на картината. Така той успял да се освободи и да избяга.

— Весело са си живеели в ония дни.

— Гледай ти! — възкликна Тони.

— Да, милорд?

Тони се беше втренчил в своя гост. Сид се размърда неспокойно. Той беше чувствителен към външността си и започна да се чуди дали няма някоя сажда на носа си.

— Ама че интересна работа — обади се отново Тони. — Знаеш ли, че вие двамата си приличате.

— Аз и той ли?

— И приликата е доста очевидна.

Сид се изкиска закачливо.

— Нямам вина, милорд. Нито един от моите роднини не е познавал някой от вашите с изключение на мама, но аз мога да се закълна, че тя винаги си е знаела мястото.

Тони се засмя.

— О, изобщо не искам да я клеветя, Сид. Е, добре, оставям те. Ако искаш да запалиш цигара, ще намериш ей там.

— Благодаря, милорд.

Тони излезе от стаята през френския прозорец, но Сид, макар и решен да се възползва от поканата, не бързаше да отиде до масата, където стоеше кутията с цигарите. Той остана пред портрета, като продължаваше да се взира в него. Сид зае позата, в която бе застанал Ричард Дългия меч, вирна брадичка, а с дясната си ръка стисна дръжката на невидим меч.

— Странно! — измърмори той.

В този миг вратата се отвори. Беше Слингсби. Импозантното лице на иконома придоби разтревожено изражение.

— Ей, ти! — каза строго той.

Сид излезе от своя унес.

— Здрасти, чичо Тед.

— Къде е майка ти? — попита икономът.

— Откъде да знам. Не е ли свряна при теб в килера?

— Не е. Тази жена се шляе из къщата, а изобщо няма работа там.

— Тя няма да направи нищо лошо. Просто обича да поразгледа старата бърлога. Нали е живяла тук две години, когато Негова светлост е бил бебе.

— Това няма значение. Нейното място е в помещенията на прислугата. Мястото й не е в къщата, както и твоето не е в тази стая.

Сид Прайс никак не харесваше чичо си и му се стори, че е дошло времето да го постави на мястото му.

— Така ли мислиш? — сопна му се той. — Нека обаче ти съобщя, че имам изричното разрешение на Негова светлост да стоя в тази стая. Дори нещо повече, не само, че ще стоя тук, но и ще си запаля цигара.

— Само да си посмял!

— Имам специална покана от Негова светлост — каза Сид триумфиращо. — Набий си го добре в главата.

Икономът загуби за миг дар слово от възмущение, но скоро се окопити.

— Безсрамен млад проклетник! — изсъска той.

Сид протегна ръка, стискаща дръжката на невидимия меч.

— Замълчи, пажо, или ще те съсека през средата с моя верен меч!

— Да не си полудял?

— Само малка безобидна шегичка, чичо Тед. Негова светлост ми каза, че много приличам на този образ там горе.

— О, така ли ти каза?

— Да, така ми каза. Ама и аз го забелязах. Приликата наистина е впечатляваща.

Той погледна към портрета със съжаление.

— Дявол да го вземе! Искаше ми се да имам за прародител войн като този. Сигурен съм, че от мен щеше да излезе много по-свестен граф от доста от истинските перове.

— Какви ги приказваш, младежо? — скастри го строго Слингсби. За мъж с неговото телосложение бе изключено да подскочи от изненада, но силна вълна от смайване разтърси солидната икономска конструкция. — Не смей да оскверняваш моята къща със социалистическите си дивотии!

— Твоята къща? — изкикоти се Сид. — Шапки долу пред Негова светлост лорд Тед от Слингсби. Запознайте се с благородния дук!

Икономът гледаше племенника си с нескрито възмущение. За стотен път съжаляваше, че не се е заел лично с възпитанието му. Безобразното поведение на съвременното младо поколение често смущаваше Слингсби, а в проклетия му племенник изглежда се бяха вселили всички калпави качества на днешните младежи. Той шумно издиша през нос.

— Страшно ми се иска те просна на коляно и да те напляскам.

Но Сид не напразно бе член на Фулъмското дискусионно общество.

— Ето в това ти е проблемът — изстреля той мигновено. — Само ти се иска.

В последвалата болезнена семейна кавга, икономът даде всичко от себе си. Но опонентът му бе умел диалектик и след поредния словесен удар, нанесен му от Синди Ланселот Прайс, от пълен разгром го спаси единствено новопоявилият се посетител.

Това беше жена на средна възраст с доста раздърпан вид. Госпожа Прайс беше облякла най-хубавата си черна сатенена рокля и беше изсипала върху косата си някакво съмнително мазило, взето от салона на Сид, но въпреки това цялостният й изглед не бе особено впечатляващ. Лицето й беше червено, а странният блясък в очите й подсказваше трудности във фокусирането на обектите, изникващи пред тях.

Въпреки това, обаче, след като премигна два-три пъти за проясняване на погледа, тя изглежда разпозна присъстващите, тъй като се обърна към тях с подобаваща строгост.

— Ей, ей, ей! — изграчи дрезгаво мамчето Прайс. — За какво се дърлите тъй?

Слингсби се обърна без да съжалява, че е пристигнал нов противник. Един иконом, който уважава себе си, никак не обича да бъде надприказван от някакъв си младок, а шансовете му да срази с думи сукалчето Сид, даде си сметка той тъжно, не бяха особено добри. Младият Сид намираше начин да парира всяка една от забележките му. Нещо повече — успяваше така да преиначи думите му, че те се връщаха при него като бумеранг. Това беше в резултат, сигурен беше икономът, на факта, че младежът прекарва половината си свободно време в разправии със своите болшевишки приятели. Вбесен от своята немощ, той отправи към сестра си обвинителен поглед.

— Аха! — изрече икономът. — Ето те и теб, противна стара жено!

Мамчето Прайс се подпря на стола за опора и се хвърли в свадата с готовността на воин-ветеран.

— Ти на кой викаш противна и стара, а!

— Здрасти, мамо! — обади се Сид. — Май още си замаяна?

Госпожа Прайс свали малко градуса.

— Няма таквоз нещо — изправи тя глава с достойнство. — Ако съм си сръбнала глътка или две, аз виновна ли съм? Човек трябва да ме съжалява, а не да ме съди — с това мое сърце.

— Сърцето ти си е съвсем на мястото.

— Знам, ама от време на време кат земе да подскача, ми причернява пред очите. А вий двамата що съ джафкате?

— На чичо Тед не му хареса, дето казах, че от мен може да излезе много свестен граф.

— Той пък какво знае!

— Освен това не искам да стои в тая стая — допълни Слингсби по-дружелюбно.

Мамчето Прайс се опули насреща му.

— Може би Сид има повече права да стои в тая стая отколкото много други хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение — мрачно отвърна мамчето Прайс. — Аз си знам какво.

— И аз знам, затова ти нямаш работа тук. Кръгом и обратно в килера.

Мамчето Прайс пусна здравата опора на стола с намерението да махне надменно с ръка. Но тъй като това щеше да доведе до катастрофални последици, тя побърза да възвърне първоначалното си положение и се постара да внуши надменното махване с ръка чрез тона на гласа си.

— Я не говори с мене тъй отвисоко, Теодор Слингсби — каза тя, — щото няма да търпя да ми се надуваш. Ако искам да кажа туй-онуй… ъ-ъ, аз мога да кажа туй-онуй.

— Казвай каквото си искаш, но в моя килер. Тая стая да не ти е чакалнята на гарата.

Сид показваше всички признаци на ентусиазиран зрител, осигурил си място на първия ред за битката на века.

— Давай, мамче! — окуражи той своята родителка. — Ти си наред. Кажи нещо за лицето му.

Но настроението на мамчето Прайс претърпя неочаквана промяна. По лицето й започнаха да се търкалят едри сълзи.

— Няма да се унижавам. Никой не ме обича. Ей туй къса сърцето ми.

— Не го вземай толкова навътре, мамо.

— Собственият ми брат ме обижда. А собственият ми син не иска дори да ме погледне.

— Изобщо не те изпускам от очи, мамче. А освен това няма да ти искам дори пени назаем. Какво искаш повече?

— О, боже! О, боже! О, боже!

— Стига, мамо.

Слингсби светна от възможността да отбележи точка в своя полза.

— Ти си виновен — обърна се строго той към своя племенник, — че тя е в такова състояние.

— Трябваше да й дам нещо. Нали получи един от своите пристъпи.

— Какво ще си помисли Негова светлост, ако я види в това състояние.

Думите изглежда задвижиха някаква пружинка в ума на мамчето Прайс.

— Искам да изпия глътка порто за здравето на Негова светлост.

— Ти ще пиеш чай — отсече икономът. — И ще го пиеш в моя килер, ти, заблудена стара нещастнице. Хайде, тръгвайте и двамата.

— Къде е Поли? — попита с треперлив гласец мамчето Прайс.

— Отиде в парка да гледа зайците — осведоми я Сид. — Никога не била виждала зайци в живота си. Ще е тук за чая. Това е нещо като вроден инстинкт.

— Тя е чудесно момиче, тая Поли. Вярно, американка е — каза мама Прайс като човек, който не се страхува да гледа както светлата, така и тъмната страна на нещата, — ама никога не съм я виждала да стреля и да убива както правят през цялото време повечето американци. Тя е най-тихото, мило и любезно момиче, дето някога съм срещала и не е гръмнала нито един човек досега, доколкото ми е известно.

— Не мога да откъсна мама от тия филми — обясни Сид. — Тя си мисли, че всички в Америка са чикагски горили.

— Вадят пистолети от джобовете си и пушкат по хората — каза госпожа Прайс кисело. — Не мога вече да ги издържам и ако бях някой големец, щях да ги забраня със закон. Ама слуша ли ме някой? Поли обаче изобщо не е такава, нищо, че е американка. Тихо, мило и любезно момиче, а и много я бива с косата и маникюра. Не можеш да направиш нищо по-умно от това да се ожениш за Поли, Сид. Ще ти бъде добра съпруга. Никакви глупости. И никой не е гръмнала.

— Не съм мъж за женене, мамо — смъмри я Сид. — Много съм зает със салона. Нямам време за момичета. Моята ножица е моето момиче.

— Сичко, дето го искам — изхлипа мама Прайс, променяйки темата, — е само ей толкоз любов.

— И аз също. И препечена филийка с масло. Хайде, мамо. Ще се почувстваш друг човек след чаша чай.

— Къде е Негова светлост? Искам да го притисна до сърцето си.

— Ще го притиснеш по-късно — каза Слингсби нетърпеливо. — Хайде! Съмнявам се, че на света има по-досадни и изнервящи човека роднини от моите…

Вратата се затвори. В дневната се възцари мир и спокойствие.