Хроники на звеното

Първа глава - Варела и пеперудите

(Действието се развива малко след превземането на Квартала от Плъха.)

Варела седеше на паянтов стол в тясната кухня на апартаментчето, вперил сивите си очи в хлипащата жена, и периодично отхапваше от парчето наденица, което държеше. Докато дъвчеше, мляскаше. Дясната му кубинка, много обичаше да ходи с кубинки, ритмично потропваше върху гърба на проснатия на пода мъж. Варела го беше препарирал, когато мъжът бе пробвал да го напсува. Точно стигна до „Ш’ти еба пичк...“, и падна, защото тупаникът на самбиста напомняше на Майк-Тайсъновия, поради което така и не се разбра кого от роднините му мъжът щеше да адресира - леля му или майка му Бааам! - и под масата.

Причината да се озове в това апартаментче, което се намираше в сив и безличен осеметажен блок зад реката, близо до оркската махала - само едни влакови релси деляха Квартала от гетото, - бяха тефтерите на Плъха, които след неколкодневно безрезултатно мъчене Пешо не беше успял да разчете. Та в онзи ден, точно когато ги беше захвърлил отворени на масата в Офиса, се появи от подземното си царство Минчо Химика, който, минавайки покрай масата на път за ресторанта, където възнамеряваше да си хапне поредната порция дроб сърма - любимото му ядене, толкова я обичаше, че можеше да я яде непрекъснато, - се загледа в единия отворен бележник и след продължително взиране възкликна учудено:

- Еййй, от години не съм го виждал този тъп шифър. Направо го бях забравил.

Пешо, който жадно пиеше вода, след като беше набил серия гяку цукита¹ на закачената на ² шведската стена макивара , се обърна и попита:

¹ Удар от карате шотокан. - Б. а.

² Японски тренировъчен уред за усъвършенстване на удара. - Б. а.

- Какво каза току-що, Минчо, копеле?

- Казвам, че тук пише нещо, с код е написано... - измънка смутено Минчо.

- Какво е написано бе, пич, ти разчиташ ли го това? Защото аз нищо не вденах, а не е да не се пробвах...

- Ами то е лесно, с ключ се разчита, помня го, щото един наш даскал по математика ни го беше показвал в кръжока, доста е популярно, ама трябва да знаеш ключа де, иначе е сложно...

- Ааа, с ключ значи, евала, щото като грешен дявол сто часа се мъчих и нищо не можах да измисля - ухили се Пешо. - Ами я тогава хвани ги тези тефтери и ми преведи на български каквото можеш, ако обичаш.

- Ама... бях тръгнал да хапна нещо, че после имам да приготвям едни хапчета... - плахо се опита да възрази Минчо.

- Хапни, хапни, а после вземаш тефтерчетата и превеждаш, хапчетата ще почакат. Ако някой ти дава зор, кажи, че аз съм ти дал по-приоритетна задача - с разбиране към ситуацията се отзова Петър, щастлив, че си имат истински, придворен, техен си жив гений в подземието.

И така Минчо разкодира каквото можа от тефтерите на Плъха; там имаше много имена, много цифри, на последната страница - и адрес, а адресът беше този, на който в момента Варела похапваше наденица, стъпил върху припадналия отворко.

- Престани да цивриш, патко, наду ми главата! - Варела спря да дъвче и запали цигара. Огледа се за пепелник, не намери и придърпа една мърлява чинийка, за да си тръска в нея - оказа се, че освен мърлява чинийката беше и лепкава. Избърса се гнусливо в покривката. - Престани да ревеш бе, жена, спокойно, ей сега ще се оправи твоят човек, леко го праснах, той си е виновен, виж как грозно псуваше... Я ми налей една чаша вода, налей си и на теб и я изпий, за да се успокоиш...

Жената продължи да реве и Варела рязко й кресна:

- Ставай и давай вода, паткоооооооооо...

Ревлата се сепна, стана и отиде до мивката, където доста неуспешно, с треперещи ръце, започна да налива водата. Подаде първата чаша на Варела, но той я спря с жест и й заповяда:

- Пий първо ти, две чаши изпий дори! На екс ги изпий! Да се кротнеш и да спреш да ревеш, защото започваш да ме нервираш, а т’ва не е хубаво, честно ти казвам.

Мацката изпи една чаша и боязливо подаде другата на Варела. Ревът й беше преминал във фаза затихващо плачене с елементи на подсмърчане. Той взе мърлявата чаша, остави я на масата до чинийката пепелник, усмихна се на мацката, пробвайки да изглежда искрен, и издиша струя дим към полуотворения прозорец.

- Виждаш ли колко си по-хубава, като не ревеш. - Лъжеше я, пачата изглеждаше трагично с този разтекъл се грим.

Тя опита да се усмихне, но не докара усмивката особено сполучливо. По-скоро се озъби, но поне спря да реве. Варела сметна, че гледката на кривата й ограда е по-приемлива от звуците, които издаваше досега, и й се озъби обратно на свой ред.

- Я да направиш по едно кафе, на гости съм дошъл все пак...

Вече почти спряла да подсмърча, тя плахо попита:

- Може ли една цигара?

Варела й подаде кутията и после кавалерски й запали. С димящата цигара в уста тя започна да бърка из шкафовете и скоро сложи върху котлона най-голямата и най-мръсна кафеварка, която той някога бе виждал. И наистина беше голяма. Направо гигантска. Той запали цигара и за себе си, дръпна крака си от гърба на „спящия“ елемент, взе чашата с вода и я изля върху главата му. Това подейства безотказно, защото типчето се събуди и опита да мърда, но Варела пак го натисна с кубинката си, този път обаче стъпвайки на тила му

- Пич, трай малко и не шавай. Имаш две опции в момента... Не мърдай, казах!

Лежащият пак пробва да се надигне, но изяде силен шут в тила с петата на кубинката. Изпъшка и отново се смръзна.

- Не мърдай, май нещо не си държиш на главата, трай сега долу Та както ти казвах, имаш две опции. Едната е да те джустирам пак и да те взема на разходка до мазето в Щаба, а това няма да ти хареса въобще, можеш да си сигурен. Другата опция ти е аз, ти и твоята бамбина... Как се казваш ти бе, хубавице неземна?

- Наталия, Наталия се казвам... - озъби се с кривите си зъби пак „хубавицата“.

„К’ви ли свирки прави тоя вампир“, мина през главата на Варела, но той бързо прогони тази ужасяваща мисъл и продължи:

- Та ние тримата заедно да пийнем сега кротко по едно кафенце, виж, то е почти готово май, и да си поговорим с тебе едно такова хубаво за едни бележници на нашия приятел Плъха и защо на теб ти пише адресът в единия от тях на последната страница, а? - Тези думи бяха придружени от още един шут в тила.

- Кафе, кафе, кафе ще пием, брато, стига ме рита - изпъшка човекът на земята.

- Добреее, пич, доообре, така те искам. Хубаво е, че си разбран и разумен. Айде ставай, сядай и започвай да пееш! Ето, кафето е готово. Сипвай, Наталийке, на мен с една идея мляко, без захар... Хайде ставай, пич, и гледай да не се объркаш нещо и да ми налетиш, щото жална ти майка...

Пичът се надигна с пъшкане и седна на един грозен стол. Гледаше лошо, но личеше, че не смее повече да се прави на мъж. Усещаха се тези неща. Наталия разля кафетата в три различни чаши със съмнителна чистота, доля малко мляко в едната и я подаде на Варела. Той й кимна да я остави на масата. Тя сложи четири лъжички захар в другата чаша, поразбърка я и я подаде на приятеля си. После се облегна на пералнята „Перла 05“ - уред класика за Квартала, а бе класика и за цялата държава, - пресегна се, отвори едно чекмедже и измъкна омачкан пакет цигари. Запали една и отпи от кафето си. Беше спряла да плаче и като изключим размазания грим и зачервените й очи, почти приличаше на нормална, леко позахабена домакиня - млада, но небрежно употребявана. С малко по-големи зъби. Като на Бисер Киров. Варела също запали цигара, присви очи към пребития пич и му каза:

- Искам сега, без много-много да те подканям, да започнеш да пееш кое, какво, кой и колко. Ама наистина ти препоръчвам да не ме караш да ти задавам много въпроси, защото ще се

нервирам и ще ти направя дамаджаната мека. Ясен ли съм?

- А бе ти си ясен - изсумтя глупакът, - ама Плъха, като разбере, че съм му изпял далаверите, ще ми се стъжни...

- Забрави за Плъха, калитко, няма вече Плъх... Има ни нас, има ме мен... Започвай да пееш... Как ти викат първо ми кажи.

- Рачо се казвам, от Симитли съм.

Варела се разсмя и започна да припява:

- Ааа яяяяж ми, яяяяж ми кура, Сииимитли, ааа яяяяж ми кура, яяяяж ми кура, Симитлии...Чувал ли си я тая хубава песен?

На Рачо не му пролича, че се е засегнал, явно беше свикнал да му пеят този шедьовър на запалянковското творчество. Сръбна си от кафето и измънка:

- Ама ти сигурен ли си, че Плъха е аут, брато... Щото, ако не си... - Не можа да продължи, защото Варела светкавично се протегна и му счупи носа с ляв прав.

Рачо изстена и се хвана за лицето, между пръстите му рукна кръв, която започна да капе на едри капки по масата и на мръсния под.

- Патко, донеси някаква кърпа на твоя глупак, да не цапа пода с кръв. - Пресегна се и плесна леко Рачо по главата, разрошвайки мазната му коса. - Калитко, когато говоря, не приказвам, ясно ли ти е? Щом казвам, че оня харпун е аут, това значи, че е аут. И сега искам да ми кажеш много бързо какви са тези имена и тези цифри в тефтерите на Плъхоподобния? Съветвам те да започнеш да ми разказваш през следващите десет секунди, защото после този пешкир, който Наталийка ти подава, няма да те оправи, копеле тъпо...

Рачо се поизбърса от кръвта, която не спираше да тече, и започна да говори, явно се беше усетил иначе какво би му се случило:

- Баце, аз съм касиер на Плъха, ние сме братчеди, има ми доверие, рода сме, па и на мен ми се отдават сметките още от даскало, аз събирам парата от курвите, машинките и заемите... Те т’ва в тефтера са имената с цифрите. Малко шифър вкарах... - Изплю кръв на пода.

- Какви курви, какви машини бе, пич? - сепна се Варела.

- Ми дай тефтера и ше ти обясна сичко, то е лесно. Само не ме трепай повече.

Варела му махна да млъкне, бръкна в джоба си и набра Иво, който му се падаше пряк началник в йерархията на „Звеното“. Иво отговори почти веднага:

- Казвай, Варел. К’во става? Върви ли там?

- Ами, Иво, върви, ама май се оказва по-дебела работата, отколкото я мислехме, защо не вземеш някой от братята и самите тефтери и не дойдете насам, май ще се наложи да пообикаляме.

- Колко по-дебела е работата, Варел?

Ами май много.

Иво не отговори веднага, явно мислеше:

- Идваме след малко, в кой блок беше точно?

Варела видя през прозореца как сивата астра спря пред блока и се ухили, когато чу цветистите псувни на Силвестър, който се опитваше да се измъкне от колата, но човекът, който я бе проектирал, определено не беше помислил, че в творението му един ден ще се возят такива мутанти. Леко нахилен, Иво търпеливо изчака Силвестър да приключи с гимнастиката и после двамата заедно влязоха във входа. Варела кимна на Наталия:

- Отиди да отвориш на момчетата, патко. Бързо, бързо...

Зъблата се изстреля в коридора, за да отвори, а Варела вкара един профилактичен задвратник на Рачо, чийто нос тъкмо бе поспрял да кърви.

- Ей сега, пич, ще ги хванеш тези тефтерчета и ще ни ги разчетеш целите, че нещо не можем да вденем - какво, защо, колко и кога...

Рачо, притиснал окървавения пешкир към лицето си, само изсумтя, но това не спря Варела да му забие още един зад врата. В този момент влезе Иво, следван от Силвестър, който небрежно държеше Наталия за косата с едната ръка и я побутваше пред себе си с другата. Жената беше пребледняла и очите й се въртяха в паника. Гигантът, сякаш усетил, че тя всеки момент ще припадне, прошепна в ухото й:

- Успокой се, моме, ние не апем. Я изприпкай до тоз голем хладилник и дай нещо да сгъна, че ми е пристъргало... - и уж леко я ускори в посока хладилника.

Наталия обаче за малко да се размаже във вратата, но в последния момент успя да запази равновесие. Братокът както винаги не си знаеше силата.

Иво седна на масата до Рачо и погледна въпросително Варела. През изминалите дни след постановката с Плъха и завземането на територията му пичовете от „Звеното“ се сработваха все повече и повече като добре смазан механизъм и започваха да се разбират само с погледи. Схемата на Петър работеше безупречно, а екшънът само ускоряваше процесите по спойката на колектива. Както се пее в една песен, „Истинският мъж във война се ражда“. Иво и другите капитани спазваха демократичния принцип на Петър да не се афишират като шефчета, а да наблягат на ефективността и затова Варела директно подкара по същество:

- Оказа се, че Рачо е нещо като касиер на организацията на Плъхчо. Той води сметките, той пише в тези тефтери. Само че досега не беше разбрал, че вече има ново ръководство...

Рачо се опита да каже нещо, но пак си спечели един сериозен задвратник, който почти заби главата му в масата.

Варела продължи:

- Та пичът каза, че всичко му е ясно, цялата схема демек, и спомена за курви, машинки, някакви заеми, някакви лихви...

Иво погледна въпросително Варела право в очите, пресегна се и запали цигара. Погледът му беше достатъчно красноречив: „Тоя Плъх не се ли занимаваше само с дрога?“ Варела се ухили и вдигна рамене.

- Айде Рачо, започвай сега от първа страница на тефтер едно да ни обясняваш какво става. Ето, Наталия ще вземе лист и химикалка и ще запише твоите пояснения към тефтера - кой, кое, какво и къде, красиво и четливо. Нали можеш да пишеш четливо, Наталийо? По-добре да можеш...

Наталия закима разбиращо, бръкна в едно чекмедже, извади молив и тетрадка и уплашено заобикаляйки Силвестър, който, без да им обръща внимание, съсредоточено набиваше с лъжица някаква манджа от тенджерка (храната беше неговата църква), седна на масата до Иво и се приготви да пише.

Варела гръмна още един задвратник на Рачо и му каза почти нежно:

- Започвай да пееш, Симитли.

И Симитли започна да пее:

- Ами, начи, тук на първите страници са имената на свободнобръмчащите курви в Квартала и в околността, те ни цакат седмично. Чакай да си зема моя бележник, там пише и адресите...

Рачо говори някъде близо час, а Наталия записваше. Оказа се, че Плъха грам не беше толкова смотан, колкото изглеждаше, а Иво и Варела се сдобиха с имената, адресите и цифрите на всички негови „бизнес партньори“...

Иво стана и кимна на Варела да отидат в другата стая, която представляваше класическата за маломерните панелки кръстоска между всекидневна и спалня. Беше мърляво и запуснато, смърдеше неприятно на фасове, пот и развалена храна. Иво седна на продънен диван с цвят на бебешко повърнато и запали цигара.

- Ясене, това се оказа по-дебело, отколкото го мислехме. Ебаси Плъха, ебаси скритата лимонка...

Варела, когото рядко някой наричаше Ясен, също запали цигара и седна на прашния ръб на библиотеката, на чиито рафтове вместо книги бяха наредени буркани с туршия и кисело зеле.

- Ами, Ивак, няма лошо, мисля. Трябва да питаме Петър какво ще каже и да действаме.

- Няма какво да питаме Петър, ясно е какво ще каже. Нали го знаеш какъв е - щом е казал да се оправяме, значи да се оправяме сами. Сами. Като мислене и организация. Много ясно, ако стане напечено някъде и на някой му трябва помощ, той пръв ще дотича, знаеш го. - Огледа се за пепелник, не намери такъв и тръсна в оставената на пода до леглото стъклена чаша, която, ако се съдеше по миризмата, май беше пълна с ракия. - Аз ще ти кажа как ще действаме. Сега ти хващаш Слай, след малко ще ти пратя и другите двама братя с Митака да ти помагат; та ти вземаш този елемент Рачо и започвате да обикаляте всички обекти и хора от списъка един по един, а тоя миндил да ти сдава цялата тяхна врътка. Схемата да е такава: информиране-респектиране-превземане и по-натам - инспектиране. Чаткаш ли?

Варела мрачно кимна.

- Сийк енд дистрой малко и после пренасочваме кинтите трайно към нас. Правилно съм те разбрал, нали?

- Абсолютно, това е идеята - ухили се Иво на сполучливата металистка метафора.

- Ами ясно ми е всичко. То е рано още, може и да успеем с днешния екшън, ако започнем веднага. Тая овца какво ще я правим, жената на мистър Симитли?

- Вземам я с мен, за да се досдуха нейният смотаняк. Ще я хвана да изчисти Офиса, да излиже кухнята в кръчмата, а след някой и друг ден ще я пуснем. Ти през това време вече ще си превзел всички обекти и субекти... Направо ставам и тръгвам, вие изчакайте тук нашите изроди, те ще свирнат отдолу и започвате обиколката. После ще дойдеш да се отчетеш на мен и на Петър и да ни разкажеш какъв е филмът с подробности.

- Ясно - каза Ясен, по-често наричан Варела.

Иво отиде в кухнята и сочейки към Наталия, се обърна към Рачо:

- Тя идва с мен. Ако слушкаш, ще ти я върнем същата, ако не слушкаш, и ти, и тя ще берете ядове. Големи.

Мистър Симитли се опита да протестира и пробва да стане, но последвалият лек шамар на Силвестър го вкара пак в несвяст под масата. Наталия, вече съвсем изпаднала в шок, треперейки, излезе с Иво. Варела отвори хладилника, извади една бира и без да затвори вратата, погледна към гиганта, който се чешеше зад ухото и нещо блееше.

- Силвестъре, ти искаш ли бира, тук има доста?

- Аааа, едеално, дай една, Варелче, дай, че беше възсолена тая манджичка. Йекстра ше ми дойде една биричка, да ти кажа.

Двамата седнаха, чукнаха се и мълчаливо зачакаха останалите момчета от бригадата, за да се захванат заедно със задаващата се покрай разшифрованите тефтери веселба из Квартала и околностите му. Варела пак стъпи за по-удобно върху Рачо, който май вече свикваше с това да е в безсъзнание на пода на собствената си кухня.

Точно попривършваха с бирите, когато отдолу се чуха басовете на усилена на зуко уредба, която дънеше „Рън Ди Ем Си“. Митака им беше заклет фен. Останалата част от кавалерията съобразно естеството и мащаба на акцията логично се състоеше от Арнолд и Долф. Докато гледаше как срещу него като че изпаднал в транс Силвестър нагъва огромни парчета от баницата, Варела си мислеше, че с тези трима мутанти не територията на някакъв средностатистически мутрафон, а цялата държава биха могли да превземат. А после и съседните.

Отдолу музиката понамаля и се чу остро изсвирване, последвано от несравнимия боботещ глас на Арнолд:

- Аре, додохме, излазайте, че работа ни чека!

Силвестър донатъпка парче баница в устата си и стана. Наведе се, сграбчи Рачо за колана на дънките и без никакво усилие го вдигна във въздуха. Рачо се събуди, стресна се от факта, че се намира на метър и нещо от пода, и заразмахва паникьосано ръце. Долф извъртя китката си, постави жертвата си в позиция да стъпи на краката си и й перна един шамар. Рачо за малко пак да припадне, коленете му омекнаха, олюля се, но гигантът не беше отпуснал захвата си и не му позволи отново да се свлече.

- Ама ти си много кекав бре, маймуно. Гледай, Варел, гледай, пернах го лекинко само и пак се гътна, ше го еба у мидузата...

- Медуза се казва, ме-ду-за - поправи го Варела и изля остатъка от бирата в устата си.

Той се приближи до хладилника и извади останалите бири, после бръкна в един шкаф и взе две бутилки. Едната беше черно „Джони Уокър“ - „Джони Мавро“, както му викаха южните съседи, а другата беше бутилка текила „Хосе Куерво“ - от жълтата. Варела изсумтя доволно, огледа се, видя една голяма пазарска плетена торба, от екологичните, не от найлонките, сложи внимателно в нея бутилките и я връчи на започващия да се окопитва Рачо, който инстинктивно я сграбчи.

- Симитли, имам две задачи за теб. Задача номер едно е да носиш тази торба, шерп ще си, отговорник по пиячката. А задача номер две е сега с теб да обиколим всичките ви „пациенти“ и да им кажеш, че аз съм новият касиер, а ти заминаваш в чужбина, сдаваш поста и така нататък...

- Ама аз не замин... - не можа да продължи Рачо, защото Силвестър го стисна за гърлото и след секунди очите на касиера се изцъклиха и лицето му започна да почервенява. Варела кимна на Слай да отпусне хватката.

- Сигурен ли си, че не заминаваш?

- Заминавам, заминавам, заминавам - закашля се Рачо, мъчейки се да вдиша, - заминавам където кажеш, ще правя каквото кажеш, бате, само не ме мъчете повече...

- Така те искам, Симитли, знаех си аз, че си разбрано момче. - Варела се пресегна към торбата, взе текилата, разви капачката и удари една глътка. После подаде шишето на Слай, който отпи наведнъж сигурно към двеста грама. - Та кажи ми, Симитли, откъде ще започнем, искам днес да пробваме да обиколим всички...

- Чакай да си взема тетрадката с графика за таксите, там всичко е ясно. - Рачо бръкна в един шкаф и извади обикновена ученическа тетрадка, която отвори на първата страница. - Така съм я написал, че да става бързо събирането на „таксите“, „такси“ им викаме ние с Плъха. Кат’ тръгна оттук, да е най-удобно събирането. Ето виж - показа с пръст на Варела, - първо отиваме да посетим един наш голем играч, който все взема борчове, щото много се е зарибил да играе на „меджиците³ - и има да цака лихви, после неколко самостоятелни труженички, които живеят близо, и после отиваме в казиното. Те така...

³ Вид покеравтомат от 90-те. - Б. а.

Варела взе текилата от Слай, фрасна една яка глътка, после я прибра в торбата, извади две бири, подаде едната на Силвестър, другата отвори за себе си и махна на Рачо:

- Ами да тръгваме, Симитли, да тръгваме тогава...

И тръгнаха.

Когато комарджията отвори вратата на дома си, замига учудено при вида на трите горили, които правеха тесния коридор да изглежда направо миниатюрен. Макар и да не бяха толкова внушителни, с подчертаното си излъчване на градски хищници те изглеждаха направо страшни. Ефектът се подсилваше и от Рачо Симитлийски, чийто нос вече приличаше на средноголяма камба, от онези червените за туршия, а в погледа му се четеше противоречива смес от страх, отчаяние и щипка безразличие, вероятно като постефект от „леките“ шамарчета на Силвестър. Варела хвана касиера на Плъха за ухото и го избута пред себе си.

- Кажи на човека за какво сме дошли. Не го оставяй да се чуди, не е възпитано така, Симитли.

Рачо се окопити сравнително бързо и пелтечейки, започна:

- Здрасти, Юри, здрасстиии. Идвам за парата, за лихвата, ама няма да ми я давашш н-н-н-на мен, а на н-н-н-н-н... - тук малко заби и Варела усука неособено нежно ухото му, което неслучайно беше пропуснал да пусне; Рачо се фокусира и довърши, вече без да заеква: - ...на него, на него даваш вече всичко...

Юри, облечен в къс халат със странен цвят и от неопределена материя, се облегна на касата на вратата и каза, опитвайки се да звучи небрежно:

- А бе Рачко, аз тъкмо щях да ти звънкам да ти кажа, че не е удобно днес да идваш, не ми стана една врътка и утре ще занеса кеша директно в казиното. Няма про...

Не можа да довърши, защото тук се включи Митака, който с едно мощно мае гери⁴ го изстреля навътре в тъмния коридор на апартамента. Комарджията почти се претърколи през глава, но устремът му бе спрян от едно грозно шкафче за обувки. Варела отпи от бирата си и драматично въздъхна. Каратистът влезе в апартамента и се засили да ритне още веднъж гърчещия се от болка на земята длъжник, но Варела го задържа с едната ръка, като с другата балансираше, опитвайки се да не разлее бирата си.

⁴ Прав ритник от карате. - Б. а.

- Кротни малко, Мите, не сме дошли да го трошим, а да се запознаем с човека. Клиент ни е вече един вид. - Тръгна към кухнята и без да се обръща назад, продължи: - Братоци, хванете нашия нов клиент и затворете вратата, няма нужда да плашим комшиите. Вкарайте този елемент в кухнята. - Хвана Рачо и го избута пред себе си. - Ще започнем с лесен въпрос. Юри, имаш ли бар някъде тука в тая хубава къща?

Юри, който полу ходеше, полу се носеше, сграбчен в лапите на Долф и Слай, измънка нещо.

- Не те разбрах, Юрка. Я пробвай пак, по-ясно този път.

- Имам, имам бар... В хола е...

- А бирички имаш ли?

- Не пия бира...

- Аааа, не пиеш бира значи, ами тогава няма какво да правим в кухнята, дай да ходим към хола да си говорим там тогава.

Арнолд тръгна да казва нещо, но Варела го спря:

- Знам, Арни, ама ако ядете във всяка къща, няма да свършим работа до другата седмица... Аре да действаме сега, после аз ще почерпя в нашия ресторант.

Арнолд избоботи нещо сърдито, но цялата компания се насочи към неголемия хол, който беше добре обзаведен, семпло, малко по-шарено за вкуса на Варела, но мебелите не бяха лоши. Само розовото и оранжевото идваха малко в повече.

- Пичове, сложете Юри да поседне на това канапе с нежен цвят и нека Рачо сега ни запознае със случая на човека. Започвай да пееш, Симитли...

Рачо започна бързо да говори, гласът му звучеше малко смешно и гъгнещо, но кой може да говори нормално със счупен нос?

- Ааами Юри има няколко магазина в центъра, продава някакви парцалки и май добре му върви всичко. Те, гейовете, са си мафия и се подкрепят...

На Варела му стана смешно, като видя как очите на братята се разшириха от ужас и те леко започнаха да отстъпват от длъжника. Сигурно това беше първият хомосексуалист, когото виждаха на живо. Все едно не обикновен педал, а тигър се беше озовал в стаята. Долф дори щеше да се пребие, защото, отстъпвайки, се спъна в една табуретка и едва се удържа.

- Няма значение какъв е и с кого се ебе, номерът е каква ни е играта. Аре казвай, че нямаме време, Рачо...

Митака се изкашля, в знак че желае да каже нещо:

- Сори, колега, че те прекъсвам, само да питам и аз нещо...

Варела му кимна.

- Къде е тоя бар, че имам да ви догонвам, я кажи къде е барът бе, пеперудке!

Юри посочи един шкаф до големия телевизор. Митака го отвори и защото си падаше водкаджия, извади бутилка „Финландия“. Прасна един солиден гълток направо от шишето, а после шумно издиша. Подаде бутилката на Варела, който я взе и отпи.

- Аре, Рачо...

- Ами както бях започнал да казвам, на Юри му върви в бизнеса, обаче е крастав към комара. Играе при нас всяка вечер някъде две години вече, по едно време ни беше одрал яко, връзваше му, беше излязъл напред, ама последните месеци потъна и сега ни виси към шеесе хиляди марки.

Силвестър възмутено изсвири, с толкова пари селото им можеше да живее цяла година.

Шибани гражданчета!

- И каква е играта? - попита Варела, като същевременно подаде бутилката на Митака.

- Играта е, че Юри ни киха всека седмица една бала пари, да си покрива лихвата, и ние не го мъчим. Главницата си остава, ама Плъха каза да не го натискаме да му земаме магазините, щото не сме били педали и не се знаело на нас дали щяло да ни връзва като на него...

- И к’во се оказва сега? - Варела седна до Юри, който изгледаше, че аха ще припадне. - Тоя пич преди малко ти каза, че нямал пари, а? Чак утре щял да има. Така ли е, Юрка?

Юри понечи да отговари, но Варела го плесна зад врата.

- Недей да отговаряш толкова бързо, замисли се внимателно дали искаш точно нас да ни лъжеш... Ако искаш, ще те оставим да си поговориш насаме с колегата - посочи Митака, който беше намерил отнякъде кола, с която доливаше водката си, - пък ние ще минем утре, както каза...

Длъжникът пребледня още повече, започна да заеква нещо, а Варела го прегърна през рамо и вече с по-мек тон му каза:

- По-спокойно, пич, кажи по-спокойно каквото имаш да ни казваш, ние не сме зверове някакви. - Митака се изсмя. - Нормални бизнесмени сме...

- Трябва да стана. - Гласът на Юри трепереше. - Ще ви дам пари, ще ви дам, само се махайте оттук... - Явно като бонус към сексуалността си беше получил и женска интуиция, което в случая му бе много полезно.

Юри стана, отиде до малката библиотека в ъгъла на хола, бръкна в една розова ваза, зад която бяха наредени „Тропика на Козирога“ и „Сексус“ на Милър, и извади дебела пачка банкноти.

- Ето ви ги всичките, повече са дори, осемдесет хиляди марки, вземете ги и ме оставете на мира, моля ви, мноооого ви моля... - и се разрева.

Варела взе пачката и седна до Митака.

- Мите, аре да ми налееш едно питие като твоето, докато преброя кинтите...

- Нямаш проблем, колега.

Митака стана и наля водка в красива кристална чаша, която извади от секцията, доля я с кола и я сложи до Варела, който съсредоточено броеше...

Арни се изкашля.

- Варел, ние не ти требваме тука май, к’во ше каеш да одим да видим к’во има за йедене тоя манаф и после да бегаме да пазим колата, а?

Варела спря да брои за момент, погледна към братята и се ухили, защото на тях категорично им личеше, че не искат да са в едно помещение с Юри, дори в една сграда.

- Бегайте, пичове. Вземете и Рачо, не ми трябва тук вече...

Братоците буквално изнесоха Рачо и след секунди се чу как псуват от кухнята как можело да има хладилник, в който няма мръвка, а само нек’ви утепани марули, к’ъв човек е тоя, кажи ми к’ъв човек е...

Скоро Варела преброи пачката и кимна.

- Ами, Юрка, екстра, чисти сме с теб. Приятен ден ти желая... - Допи водката, изправи се и излезе от стаята.

Димитър не стана веднага и с някакво извратено любопитство продължи да наблюдава плачещия, скрил очи с дланите си вече бивш длъжник. След като изпи водката, остави внимателно чашата на малката мраморна масичка и също излезе, затваряйки тихо вратата на апартамента. Варела му се беше издървил в коридора на влизане, ама си беше прав, така че нямаше сега да го прави на въпрос. Харесваше му работата, още повече му харесваха парите, които падаха, а и усещаше, че играта тепърва предстои, така че трябваше плътно да се държи за тази бригада. Имаше усет към кинтите, а тоя Петър грам не бе тъпо копеле. Пък и си беше верен лафът, че който се качи пръв във влака, пръв може да си намери хубава маса във вагон-ресторанта. Така че смяташе да се прави на луд, докато не се появи възможност да се налапа, а преди това щеше да се прави на добро момче като момчетата от „Звеното“, които наистина май бяха шлякани добряци, всичките, направо да ги нацелува човек. Мускетарчета...

Пичовете чакаха до колата. Варела си отвори нова бира, запали цигара и бутна Рачо.

- Сега накъде сме, Симитли, аре да цепим, че няма време...

- Ами сега няколко момичета трябва да обиколим, те са на абонамент - по петстотин марки на седмица цакат и ние ги оставяме да бръмчат. След това трябва да минем през казиното, клуба и после да повисим в заложната къща...

Труженичките на любовта на свободна практика в Квартала се оказаха не няколко, а повече от десет, но бригадата мина и събра кеша почти безпроблемно. Единственото забавяне дойде, когато една не им отвори, при положение че в деня за кинти нямаха право да излизат, преди да е минал Рачо да събере „таксата“, та се наложи Долф леко да понатисне вратата. Вътре завариха момичето, което приличаше на таласъм, да духа на червендалест дебелак. Гледката на триото от Холивуд и все по-зле изглеждащата камба на Рачо светкавично охладиха страстите и момичето плати, без повече да се помайва.

Казиното беше наблизо до блока, от който излязоха, затова решиха да оставят колите там и да отидат пеша. Варела и Митака вървяха зад братята, които водеха препъващия се Рачо. Двамата още пиеха бири, които подло бяха започнали да се стоплят.

- Гледай, копеле, събрахме няколко хиляди марки ей така - разсъждаваше на глас Митака. -Лесни пари от ебане, баси сладкия бизнес...

- Така е, Митак, откъде да знаем, че толкова им се шибало на хората в Квартала.

Стигнаха пред казиното, всъщност беше малко прекалено да му се казва казино, при положение че беше просто преустроен мебелен магазин, от онези, от които по времето на соца имаше във всеки квартал, - пълни с грозни и еднакви мебели, които хората слагаха в грозните си и еднакви панелни кутийки, докато живееха грозния си и еднакъв, посредствено сив живот. В „казиното“ имаше двайсетина машинки - главно „меджици“, „американци“, „плодчета“, но имаше и няколко по-нови слота - „едноръки бандити“, както ги наричаха. Въпреки ранния следобед помещението беше почти пълно, далечният край на игралната зала не се виждаше от цигарения дим, а различните звуци, издавани от машинките, можеха да побъркат несвикнал човек. Бригадата седна на две маси в близост до нещо, което бегло наподобяваше бар. Почти веднага до тях се доближи сервитьорка с подчертано курвенско изражение, която динамично дъвчеше дъвка. Варела си помисли, че трябва да е развила доста силна челюст от това жвакане. Комбинацията от блуза в електриковозелен цвят, леопардова минипола, черен клин и тигрови обувки с висок ток изглеждаше потресаващо. Старо модно правило е, че тигровото лошо се съчетава с леопардовото.

- Рачко, слънце, ударил си се нещо май? - каза без капчица съчувствие сервитьорката; жвакането на дъвката не й пречеше да говори. - Да викна ли Пламен и к’во ще пият едрите ти приятелчета?

- Кажи на Пламен да идва бързо, че...

Варела го прекъсна:

- Не се обяснявай, харпун. Ти, красавице неземна, ни донеси студени бири и някакви ядки, някакъв чипс, а бе нещо за мезене.

Сервитьорката видимо имаше добре работеща женска интуиция (като на Юри), защото веднага изхвърча към бара, усетила, че това не са обикновени клиенти, които минават само да пийнат по бира.

След минута от вътрешността на залата, явно там беше офисът, се появи Пламен. Беше пъпчив, с къса и остра коса и с неприятно излъчване, което донякъде се смекчаваше от факта, че носеше очила с диоптър. На врата му висеше дебел златен ланец - символ на успеха, така характерен за „бизнесмените“ в началните години на прехода. Пламен придърпа един стол и седна до мистър Симитли, без да обърне внимание на другите от компанията. Чак когато забеляза подутия му нос, зацепи, че става нещо нередно, и заоглежда момчетата от „Звеното“ като лалугер.

Сервитьорката донесе бирите на два курса, остави няколко чинии с чипс и фъстъци на масата и бързо се измете.

- Рачо, баце, к’во става бе?

Варела, Митака и холивудското трио се чукнаха с бирите, но никой не обели и дума. Долф придърпа едната чиния с фъстъци и я изсипа цялата в устата си. С надутите бузи заприлича на хамстер.

Мълчанието на Рачо се проточи повече от минута и Варела го прикани:

- Аре, Симитли, светни младежа за промените, не го оставяй така да се чуди. - Протегна се и взе бутилката бира, която беше пред Рачо. - На теб няма да ти трябва, да не ти стане лошо нещо...

Рачо започна, отново заеквайки:

- Пацо, братле, на тея пичове вече ще се отчиташ...

- Защото... - допълни го Митака.

- ...защото заминавам - довърши Камбата.

- Ама к’во става, баце, къде заминаваш?

На Пламен още не му личеше, че е загрял сериозността на положението, защото се опитваше да докара небрежноарогантен тон. Това ненужно привлече вниманието на Арнолд, който внимателно премести тежестта си върху пластмасовия стол (беше счупил много такива и знаеше, че не са пригодени за хора над сто и двайсет кила) и леко се приведе към управителя на „казиното“.

- Ами не знам... - смънка Рачо, но един задвратник от Варела го отрезви.

- Аре давай по същество бе, смотаняк...

- А бе Пацо, не играем вече ние, тези пичове са хората...

- Ама как... Това си е мое казино, аз с вас работя, не ги знам тези пичове. - Думите му преминаха в гърголене, защото Арнолд се пресегна светкавично, сграбчи го за ланеца, придърпа го и го свали на земята пред себе си.

От вътрешността на залата изскочи мускулесто момче, облечено с анцуг и изрязан потник, чиято цел беше да подчертае изпъкналите му бицепси. Устремът му бе спрян от Силвестър, който застана на пътя му, подпря го леко с рамо, от което действие Потника падна по гъз. Силвестър клекна до него и съвсем приятелски го посъветва:

- Я по-добре не стаай, че ти стане тежко. Седи си долу по-добре.

Потника учудващо прояви бърз ум и остана на земята.

- Какъв се бараш ти тука? - продължи приятелски Слай.

- Аз съм, аз съм охрана - със странен фалцет изхриптя културягата; анаболите не прощават на никого.

- Ммммм, охрана. Мнооо интересно, браво. Ма кажи к’во храниш - прасета ли храниш, кокошки ли храниш, крави ли храниш?

- Охрана съм тука, в казиното, гледам да не стават проблеми...

Силвестър не обърна внимание на обяснението му и продължи:

- Щото ша искам мене да ме храниш, че от тея фъстъци ми се образуват газове. Оди да ми донесеш нещо с месо, ама и за братоците... Аре бегай!

На Потника му пролича, че за момент е в дилема дали да започне да се съпротивлява, или да се подчини, но за негово щастие бързо разреши този конфликт в себе си и избягвайки очите на надвесилия се над него мутант, се изнесе към близкия магазин.

Варела и Митака се разсмяха, но продължиха да пият бирите си, без нищо да казват.

Силвестър се върна на масата и седна до брат си, в чиито крака Пламен се гърчеше, опитвайки се да си поеме въздух. Арнолд го издърпа нагоре към себе си и краката на казинаря забарабаниха по пода, явно усуканият ланец съвсем блокираше достъпа на кислород и кръв до мозъка му и пичът искрено си агонизираше.

- Пич, нема да се обесняваш повече на моите хора, ш’те заеба. А т’ва злато само те души, глеам, земам го за мен, на теб не ти требе повече... - Арнолд откачи ловко ланеца и остави Пламен да се свлече отново в краката му. После го бутна с крак пред Варела. - Подишай сега една минутка да се опраиш, маймунек, и после слушай к’во ше ти командва моят човек.

След малко пичът задиша по-нормално. Варела допи бирата си и директно вкара глътка от следващата. Много обичаше да порка бири, правеше по двайсет на ден, а сутрин си избиваше махмурлука с трениране. Дори смяташе, че главоболието го прави по-нахъсан и по-съсредоточен.

- Ела, седни сега спокойно до мен. Няма какво да те души вече, колегата те спаси - и посочи Арнолд, който тъкмо си закачаше огромния ланец, изглеждащ на него със съвсем нормален размер.

Пламен се изправи с известно затруднение и се строполи на стола до Варела, който с подобаваща сериозност продължи:

- Ние поемаме, няма да ни противоречиш, защото ще те разкатаем. Казвай сега, Рачо, колко пари има да ни дава този младеж.

- Еми той е съдружник с Шефа, делят пеесе на пеесе... Средно по десет-петнайсет хиляди марки цака на седмица. Тука яко се чука, има игра, а и броячите на машинките се нулират сека сутрин, процентът им е на под четирийсет.

- К’во значи т’ва, бе?

- Значи, че ако й сипеш сто марки, машината ше ти върне по-малко от четирийсет... Във Вегас процентът е над деветдесет и осем-деветдесет и девет, т’ва да сравниш ти го казвам.... А и като се нулират сека сутрин броячите, печалбата става почти гарантирана. Пускаме некой фъндък, некой джакпот за зарибявка де, печелят хората, погледни, че е пълно, ама като цяло лапаме главно ние...

- Ба маамааа му - изкоментира Митака, като замислено се вторачи в машинките, - а аз се чудех к’во значела поговорката „Телевизор пара не дава“.

Варела се засмя.

- Ей сега ще разбереш всичко. Оставаш тук да си поговорите с Пламен, той скоро май ще е в състояние да говори. Арнолд ще ти прави компания. Само да приберем парата, и тръгваме, тук нещата поемаш ти, хвани го тоя да ти обясни всичко, постой неколко дена и после ще измислим дали да слагаме наш човек, или ще остане тоя дебил. Аре, Пацо, бегай към офиса и донеси балата... Батко ти Арнолд ще те наглежда да не ти хрумне некоя тъпотия случайно...

Пламен закима енергично, държейки се за врата, който започваше да посинява там, където веригата се бе впила в кожата му, стана и придружен от Арнолд, отиде до офиса, откъдето след малко се върна с дебел плик пари. Варела го взе и без да брои, каза:

- Ама що носиш само половината? Ние не сме ти станали съдружници още. Това после ще го видим дали и как ще стане. Я марш да донесеш и другата част от печалбата! Веднага, да не ти върнем ланеца...

Пламен почти изтърча обратно към офиса.

- Митак, хвани тук системата, явно е голям бизнес. Ти по ги чаткаш сметките, по ще се оправиш...

- Немай грижи, Яска, то ми стана интересно дори, ебаси далаверата... Сега ше му фанем сички спатии на тоя пъпчивец...

В този момент се появи и Потника, който мъкнеше две големи торби, в които, виждаше се, имаше хляб, салам, кашкавал, кренвирши.

Силвестър буквално грейна.

- Брао, брао, охраната! - Ръчна брат си с лакът. - Глей к’во добро момче се оказа тоя младеж.

Долф изсумтя одобрително. Звукът прозвуча малко като издаден от хипопотам. Хипопотам, който шиба.

Пламен се появи с още една пачка, която Варела, отново без да брои, взе и сложи в страничния джоб на камуфлажните си бермуди. Ако продължаваха така, скоро щеше да му трябва раница или чанта.

- Аре да ставаме, Митак, ти и Арни оставате да видите как работи този квартален Лас Вегас, а ние отиваме да довършим задачките по тефтера.

Долф и Слай оставиха едната торба с храна на батко си, който влезе навътре с Митко и с пребледнелия вече бивш собственик на игрална зала.

Когато бригадата се скри от очите му, Потника се облегна на вратата и облекчено въздъхна. После се усети и явно решил да не си играе повече със съдбата, рязко запали джапанките и напусна обекта, на който се водеше охрана. Жвакащата сервитьорка с безразличие проследи как той се отдалечава.

Схемата била добре разработена - без да притежават съответното разрешение за извършване на банкова дейност, лихварите предоставяли заеми на жителите на Мордор. Разбира се, това ставало срещу лихва, неколкократно надвишаваща тази на банките.

„Клиентите “ основно били безработни и социално слаби граждани или такива, нуждаещи се от финансиране за пътуване зад граница. При просрочване на вноските по кредитите длъжниците били подлагани на изнудване и заплахи.

Проверява се съпричастността на групата към няколко случая на побои, палежи, унищожаване и повреждане на имущество.

В-к „Мордорско утро “

- Забравихме да си вземем бирите - тъжно отбеляза Долф с пълна с хляб и кренвирши уста.

- Майната му, ще си вземем нови по път - успокои го Варела, сядайки на волана.

Силвестър и Рачо се качиха в другата кола. Решиха първо да минат през заложната къща, а после да отидат в „клуба“ - така Рачо явно наричаше бардака на Плъха.

Оказа се, че заложната къща се намира в центъра на Квартала. Беше добре известна на Варела, само не знаеше, че е на Плъха. Доста касетофончета, ланчета и други подобни неща беше развързвал тук, докато се чудеше как да свързва двата края и как да направи някоя кокошкарска простотия. Кокошкарска, кокошкарска, ама трябва да се яде. Не е лесно да израснеш в семейство на алкохолици, на които не им пука за теб, и вместо да получаваш подаръци, обикновено по празниците просто да ядеш повече бой, отколкото в делниците. От тринайсетгодишен се оправяше сам на улицата и осъзна, че само спортът го беше спасил от истинското пропадане, доста примери за което виждаше около себе си и сред себеподобните си в Квартала. Дисциплината и волята, които даваше спортът, не му позволяваха да отпусне съвсем края. Имаше една кутия за обувки, пълна с медали, ама медали не могат да се ядат, затова понякога се налагаше да напука каската на някое гъзе и да му вземе кеша или да отвори някоя кола и да й думне касетофона. Никога обаче не се възприемаше като престъпник, възприемаше се по-скоро като оцеляващ. Като създание от улицата нямаше особен морал, но имаше силно чувство за справедливост. Тази комбинация понякога го правеше опасен и доста хора се бояха от него, защото изблиците му на гняв бяха пословични. Изблиците му на справедливост - не толкова.

Варела подкара колата и хвърли касетката на „Рън Ди Ем Си“ в жабката. Пусна „Мейдън“ Точно започна „The Trooper“, когато пристигнаха пред заложната къща. Изчака Силвестър да паркира зад него, тогава в Квартала още се паркираше лесно, не бяха настъпили времената, в които селяните си купуваха трошки от автоморгите в Италия и Германия дори за кучето и за котката, ей така, да си имат и да дозадръстят Мордор, който през тези години се превърна в най-голямото село в България. Важно е да се отбележи, че „селянин“ не е географско понятие, а състояние на духа. Може и в центъра на Мордор да си роден, и пак да си китен простак.

Силвестър излезе от астрата по-лесно този път. Рачо послушно застана до колата в очакване на инструкции, държейки торбата с пиенето. Варела се сети, че в нея има бутилка уиски, приближи се до Рачо, извади я и удари голяма глътка. После седна на една пейка с олющена зелена боя в градинката до заложната къща. Само една дъска беше откъртена и дори можеше удобно да се седи, което не беше типично. Запали поредния фас. Яко пафкаше, ама изплюваше фасовете сутрин на тренировките.

Долф седна до него, а Силвестър - на пейката срещу неговата. Рачо, който все повече заприличваше на зомби с камба, не посмя да седне, стоеше си прав в очакване Варела да му проговори. Самбистът го изгледа от долу нагоре леко примижал, защото слънцето му блестеше право в очите.

- Казвай сега тука каква е играта, тясно е вътре, после ще ги викнем и тях...

Рачо беше разбрал, че не е на далавера, ако се подмотва, и започна да обяснява бързо, като се опитваше да не пелтечи както в началото.

Оказа се, че заложната къща беше центърът на лихварската дейност, с която Плъха беше заробил половината Квартал. За да не се разкарва Рачо, хората идваха тук и отчитаха дължимото си на персонала, който съответно после си се отчиташе на мистър Симитли.

- И колко души ви висят?

- Ами поне неколкостотин души са, не съм ги броил точно, то се мени бройката през цялото време. Вътре в техния тефтер ги пишат, аз само го проверявам веднъж седмично...

- На каква лихва давате заеми?

- Ами на десет-петнайсет процента, както дойде.

Варела възмутено изсвири.

- Баси, десет-петнайсет процента на месец не е ли малко много бе, Симитли?

- Не е на месец, на седмица е толкова лихвата...

Самбистът примигна учудено. После отмести погледа си от касиера и се загледа в хората, които вървяха по близкия тротоар. Една петдесет-шестдесетгодишна жена мина покрай тях, кимна на Рачо и се запъти към заложната къща.

- Ето такива лелки са ни половината. Кат’ им свърши заплатата, а не е дошъл още авансът, идва, зема четирийсет-петдесет лева, пък после ни връща седемдесет-осемдесет. Ама нали трябва да си нахрани децата...

- Ясно, млъквай, разбрах какво правите, шибани кръвопийци и лешояди сте вие...

Рачо тръгна да казва нещо, но се усети и си затвори устата, преди да е издал звук. Това определено го спаси, защото гневът в очите на Варела не предвещаваше нищо добро.

Варела запали цигара от фаса, който държеше, и вдиша дълбоко дима. После отпи от хубавото уиски. Не обичаше червеното джони, ама това ставаше. Отне му почти цяла цигара време, за да се успокои. После бавно заговори:

- Гледай сега, педал. Отиваш вътре с братята и вземаш тефтера. После казваш на персонала, че тази заложна къща вече е наша. Долфи, прасни им по един шамар на калитковците вътре за профилактика, да знаят, че сме сериозни, и да те запомнят. После ти, Рачо, ми носиш техния тефтер. Ще го дадем на Петър да го разгледа със счетоводителя и двамата да преценят как да се действа. След това отиваме до тоя „клуб“, за да видим за какво иде реч, и смятам, че сме приключили с обиколката, а?

- Еми т’ва е, да. Юри Педала, сега нямаме друг такъв пациент, на няколко месеца изскача такъв, курвите, „казиното“, заложната и „клубът“. Наркотиците е отделно. Ще правим нов клуб сега, персоналът е вече в мазето, чака, ама досега търсихме хубаво помещение - хем да ни е в района, хем да не се конкурира с играта тука...

- Марш за тефтера, боклук, не мога повече да те гледам...

Братята едва догониха Рачо, толкова бързо се ускори към вратата на заложната къща. След по-малко от три минути излязоха. На вратовете и на двамата братя вече имаше по дебел златен ланец. Влизаха в образ, а и нямаше да изостават от батко си все пак. Рачо боязливо подаде тефтера на Варела, усещаше, че самбистът може във всеки момент да го разфасова. Качиха се в колите и бързо потеглиха към „клуба“, който беше наблизо. Всъщност в Квартала всичко се намираше наблизо с кола.

Петър и другите мускетари бързо решиха лихварския казус с помощта на Игнатов, който прекара няколко дни в заложната къща и систематизира цялата информация. За комарджиите, връткаджиите и разните подобни индивиди ситуацията не се промени въобще, но на всички обикновени хора лихвите и заемите бяха опростени, като им бе обяснено, че това се случва благодарение на „Звеното“. Ставаше дума за всякакви хора от Квартала. Двеста петдесет и четирима души по-точно.

Полицията издирва 385 жени на възраст между 14 и 35 години, за които се предполага, че са били отвлечени и принудени насила да проституират някъде в България или в Европа. По неофициални данни обаче българките, проституиращи в чужбина, са над 30 000.

Момичетата се набират по разнообразни начини. Обикновено това става чрез обяви във вестници, които предлагат работа в чужбина, брак с чужденец, или чрез провеждане на конкурси за фотомодели с гарантирани договори в чужбина.

Една голяма част от подлъгваните са подмамени с обещание за осигурена работа в хотелиерския и ресторантския бизнес като камериерки и сервитьорки...

От доклад на фондация „СтопХюманТрафик“

Спряха пред „клуба“, който се помещаваше в масивна постройка на края на Квартала. Варела се сети, че това беше читалище някога, преди да се развихрят промените. Като малък, преди родителите му да се пропият и да влезе в Спортното, беше ходил да свири тук на пиано. Подсмихна се леко при този спомен от едни времена и за едни неща, които му изглеждаха, сякаш са се случили преди стотици години и на друг човек. Слабото момченце Ясенчо, за което казваха, че има невероятен талант за деветгодишно дете, и на което предсказваха светло бъдеще в музиката, отдавна бе мъртво, а на негово място се беше появил Варела - свиреп квартален хищник със склонност към садизъм и с неконтролируеми изблици на агресия. Това май беше поредната проява на чувството за хумор, с която Вселената показваше колко я боли фара за обитателите й.

Варела, който не беше пускал бутилката „Джони“, загаси двигателя, излезе от колата и махна на Рачо да се приближи.

- Колко души, колко мацки, колко пари? Говори, парцал...

- Има трима наши вътре - двама охрана и един нещо като управител. То им личи кой какъв е, единият е по-голям от твоите горили...

- К’во каза? - погледна го строго Долф.

- Нищо, нищо - усети се мистър Симитли, но вече беше късно, защото поредният шамар го свали на земята. Този път не изпадна в безсъзнание, което си беше истинско постижение.

Варела стъпи върху гърдите му и изръмжа:

- Продължавай да говориш!

- Има десетина момичета - бръмчалки са. Те са си наши, добре работят, дресирани са вече, от бая време са тук. Закачени са на хероин повечето и са послушни, а тия, дето не слушат, Шопара ги оправя...

- К’во е Шопара бе, харпун?

- Охраната е, той е приятел на Плъха от казармата. Тогава бил сто и двайсет кила, сега е сто и седемдесет. Много яде. Тука седи най-много, ама като има екшън, го вика, викаше - поправи се Рачо - Плъха да помага...

Долф и Силвестър се спогледаха и се ухилиха.

- Май че ядем свинско с теб, барато, така ми се струва.

Варела им махна да мълчат.

- Има ли още, бе, не ме карай повече да те питам!

Рачо изквича, защото самбистът премести кубинката си върху слънчевия му сплит и усили натиска.

- Нали ти казах, бате, има в мазето още петнайсетина - май са толкова, може и да бъркам с една-две, ама са толкова некъде новите пички. Те са пресни, сега са гепени от провинцията и ги дресираме в мазата. Още се опъват некои, ама после бързо окапват.

- А бе ти за к’во говориш, бе? К’во дресиране?

- Бате, сега са дръпнати пичетата и още не слушат. След неколко седмици ще ги пуснем да жужат, малко да се позакачат на кафевото, да им направим малко снимки още как ги шиба Шопара, малко още бой да изядат и ще омекнат. Сега ако ги пуснем да бръмчат, може да отхапе некоя на некой клиент кура, на мен на една предишна партида за малко да ми се случи... - Рачо дори се засмя, сякаш беше казал нещо изключитено смешно, но смехът му рязко спря, когато върхът на кубинката на Варела се вряза в слепоочието му и го нокаутира.

- Долф, вкарай тоя боклук в багажника и като свършим тука, искам да се затвори в някоя стая в подземието. От най-далечните. Ще го подържим с неговата пача няколко седмици, може да е пропуснал да ни каже още нещо. Виж как изпусна да ни съобщи, че отвличат момичета и ги продават после, тези мърши... - И Варела ритна за последно касиера на Плъха.

Долф хвана с една ръка мистър Симитли, отвори багажника и го метна вътре като торба с боклук. Тресна капака и погледна очаквателно Варела.

- Кажи к’во ще правим, Варелче? Мноо искам да го видим тоя Шопар.

- Ей сега ще ти кажа какво правим, батенце. - Варела остави бутилката уиски на покрива на колата и се разтегна, както правеше преди спаринг. - Влизаме вътре, убиваме мъжете от бой и се разбираме с момичетата, ей т’ва правиме...

Долф кимна одобрително, Силвестър вдигна палец, облегна се на колата и взе бутилката уиски.

- Я дай да фрасна и аз едно от това, чуждоземското, за отскок. - Отпи една глътка и отвратен, сбърчи нос. - Брат ми, требе да си носим ракия следващия път, предлагам, тея помии не стаат.

Варела се ухили. Колкото повече опознаваше братоците, толкова повече му допадаха. Най-много харесваше факта, че в тях нямаше капчица фалш. Бяха истински през цялото време и не се правеха. Бяха си просто те самите. Тук и сега.

- Аре да влизаме и ще се оправим в движение. Гледайте да не опухате някой пациент, то е рано, ама не се знае...

Влязоха в тесен и тъмен коридор, в чийто край имаше врата, изпод която се процеждаше светлина. Варела я отвори и се озова в помещение, смърдящо на мухъл. Някога тук свиреше на пианото. Сега се чуваше гадно турско маане. Махна на братята да го изчакат в коридора. Зад бюро до вратата седеше дребно и невзрачно типче, което отегчено четеше вестник. Когато видя Варела, веднага започна да рецитира. Звучеше като робот от стара руска фантастика.

- Здрасти, пич. Чисти са момичетата, хубави, трийсет марки свирката, петдесет марки половин час ебане, осемдесет марки цял, а за триста си я вземаш у вас. Ей ги е каките, харесай си, парата - при мен.

Варела кимна, после хвана масивния телефон с шайба, който седеше на бюрото пред типчето, и мощно го заби централно в лицето му. Пръсна кръв, рецепционистът се свлече назад по стола. Вестникът беше ,Чук-чук“. Какъв тъпанар трябва да си, за да разглеждаш порновестник в публичен дом, си помисли Варела, но мисълта му беше прекъсната от едър младеж, който налетя, крещейки:

- Шопааааар, шопаааааар, нападнаха ни...

Успя само два пъти да каже „шопар“, защото Варела го засрещна и му направи такова раменно премятане, че направо го размаза в пода. Пичът си остана там сякаш забит в земята.

Няколко от момичетата, които седяха на дивана в дъното на помещението, се разреваха.

От горния етаж се чу мощен бас:

- К’во си се разбучал, майка му д’еба?

После на стълбите се появи и самият Шопар, който определено заслужаваше името си. Беше висок над два метра, а фактът, че беше само по боксерки, усилваше естетическия ефект с няколко степени. Пичът беше огромен и наистина приличаше на шопар. Тлъстините му преливаха отвсякъде, а черната четина, която покриваше тялото му, обясняваше напълно прякора му. Дебелакът бавно заслиза по стълбите, като не спираше да гледа гадно към Варела. Едри капки пот капеха от него по изтритите стъпала.

- Ей сега ще ти счупя врата, момченце. Келеш, к’во се правиш, к’во идваш тука да правиш циркове? Ни знаеш с кого, ни знаеш какво, тъпанар. Дори се чуда дали да не ти пръсна и на теб трътката както на оная малка мърла горе преди малко.

Застана по средата на помещението и присви очи към самбиста. Явно беше късоглед. Варела наклони глава, чудеше се дали може да се справи с това огромно туловище. Не му се отдаде възможност да провери обаче, защото една огромна лапа го отмести встрани.

- Варел, остави ни малко и нас да си поиграем, батко - включи се Долф и заедно със Силвестър налетя на Шопара.

Дебелакът имаше време само да премига учудено, преди да бъде буквално премазан. Един тупаник на Долф го хвърли встрани, където се надена на левачката на Слай, която го подхвърли обратно, където вече се вряза с чело в парния чук на замахналия отново Долф. Това беше и финалът на битката. Шопара изгрухтя, подбели очи, падна на колене, после - по лице, като при падането си разби носа.

Силвестър изсумтя презрително и се изхрачи върху припадналия дебелак.

- Свинче си, не шопар.

Варела се беше почувствал, все едно е гледал „Джурасик парк“ от първия ред в кино „Сердика“. Баси машините! Личеше им, че са свикнали да се бият заедно и в синхрон. Запали цигара и седна на един стол срещу момичетата, които гледаха пребледнели, без да издават звук.

- Дами, добър вечер. Ще карам направо. Ние сме новите собственици на територията на Плъха. С нас идват и нови правила. Всяка от вас, която иска да си тръгне, е свободна да си върви веднага. При нас няма да се работи насила. Която иска да остане и да бачка, е повече от добре дошла. Уверявам ви, че с нас ситуацията ще е сто процента по-добра, отколкото с Плъха.

Първоначално повечето момичета не реагираха. После една стана и плахо се приближи до Варела:

- Благодаря. Живи да сте с твоите приятели. - Стисна го за рамото. - Почти година не съм излизала от тая сграда. Счупиха ме от ебане, а дойдох в града да ставам сервитьорка уж. Ужас беше, а най-гадното беше тая свиня. - Засили се и изрита Шопара с острата си червена обувка в ребрата, по-скоро в планината сланина, която покриваше мястото, където трябаше да се намират ребрата му. - Отидете в мазето, там е страшно, докараха ги новите момичета преди няколко дни и почти не са им давали да ядат и да пият вода. И нас така ни мъчиха първите седмици, да сме омекнели, така викаха тези боклуци. - Пак се засили, изрита свинята на земята и без да поглежда назад, излезе от стаята...

Варела я догони навън и й даде няколко банкноти.

- Вземи, вземи, да имаш, за да се прибереш...

Момичето плахо му се усмихна, доближи се до него и го целуна по бузата. После, отдалечавайки се по малката квартална уличка, сякаш се стопи в мрака.

След около десет минути повече от половината мацки бяха събрали малкото вещи, които имаха, и си тръгваха. На всяка Варела даде малко пари. Някои му благодариха, други - не.

Останалите момичета не бяха мръднали от дивана и го гледаха въпросително. Варела седна на стола, запали цигара и им каза:

- Мацки, оставям ви да се оправяте тази вечер сами. Утре-другиден ще изпратим човек да въведе ред и ще видим кой, какво и колко. Почивайте сега, работете, ако искате. Искам само да ми кажете къде държат тези нещастници парите и ключа за мазето.

Мацките му казаха всичко. Той прибра парите в последния си свободен джоб, оказа се, че няма да му трябва чанта или раница в крайна сметка. През това време Долф и Слай бяха вързали здраво Шопара, другата охрана и „управителя“ и ги бяха затворили със запушени усти в един килер, за да се свестяват на спокойствие.

Варела отиде в малкия вътрешен двор, който се намираше зад бившето читалище. Там беше вратата към мазето, където бяха новите „попълнения“. Варела я отключи и се провикна в тъмното мазе:

- Момичета, излизайте, свободни сте.

После се дръпна няколко крачки назад и запали цигара. Първоначално никой не се появи, но след около минута едно момиче плахо се показа и се огледа. Беше облечено с красива лятна рокля на цветя и едвам стоеше на краката си. Последва я красива орка в червен анцуг. Светлината на външната лампа падаше точно отгоре на излизащите момичета, като ги заслепяваше. След орката се показа красиво русо момиче с шарена тениска и къса пола, след това излязоха още няколко девойки. Застанали така под светлината на лампата, на Варела за момент му заприличаха на пеперуди, които кръжат около пламъка на свещ. Повечето плачеха и не знаеха къде се намират. „Това е обяснимо, при положение че последните дни са били изнасилвани, дрогирани, бити, оставяни без вода и храна“, помисли си Варела.

Едно от момичетата се поокопити и го попита:

- Наистина ли може да си тръгваме, господине?

Варела й се усмихна и кимна.

- Свободни сте. Ще ви дам пари да се приберете по домовете си.

Момичетата явно не можеха да повярват, но когато той извади една пачка марки и започна да им дава банкнотите, се поуспокоиха и една по една изчезнаха през малката врата, която водеше извън двора и далеч от това място.

Варела се върна в сградата и се обърна към братоците:

- Пичове, аз приключвам за днес. - Заизважда пачките от джобовете си и ги сложи на една маса. - Сега ще звънна на Иво да му кажа как е минал денят, но искам вие да закарате парите, колите и Рачо в Щаба. Вържете онези боклуци по-яко, да не могат да мръднат, а после се върнете с камиона за тях и ги заключете в подземието. С кола онази свиня няма да можете да я закарате май.

- Аааа, ше го нагодим, Варелче, нема нужда да арчим тунджа за тоя миндил. Ше го нагодим дебелака, да не одим на два курса.

- Окей, пичове. Става. Добра работа днес, браво!

Варела се ръкува с двамата мутанти, излезе навън и тръгна пеша. Искаше да говори с Иво и да изпие няколко бири по път. Наблизо имаше денонощен магазин, той си взе пет студени бири и вече зареден, набра Иво. Той се оказа заедно с Пешо и директно предаде телефона на шефа на „Звеното“.

Без да го прекъсва, Пешо изслуша Варела и му отговори с явно доволство:

- Евала, Яска! Перфектен си! Идеално си се справил с всичко, браво на целия екип. Аз щях да постъпя по същия начин. Утре, като станеш, ела в Офиса и ще измислим нещата. Браво още веднъж, т’ва ни е идеята.

Варела затвори телефона и го пусна в джоба си. Новата му квартира беше на пет минути пеша, но той искаше да си изпие бирите на чист въздух. Седна на една пейка в малкия парк, който се намираше до реката, която пресичаше част от Квартала. Запали цигара и се облегна назад, загледан в звездите. Отвори втората бира и жадно отпи. Смачка кутийката на първата и я запрати към близкото кошче. Не уцели почти с метър, но както е казал народът, „На който му върви в самбото, не му върви в баскетбола“.

Варела стана и отиде да пусне кутийката, където бе мястото й. От съседната пейка се чу хлипане, не беше забелязал, че там има човек, защото един поизбуял храст тип квартална полуроза скриваше видимостта. Надникна и видя момичето с роклята на цветя, което беше излязло първо от мазето. Беше толкова дребничко, че приличаше на дете. Свило се беше на края на пейката и тихо плачеше. Варела не искаше да го стресне и се прокашля. Момичето се сепна и го погледна през падналите върху лицето му коси, явно го позна, защото се отпусна. Ясен се чудеше какво да му каже и известно време само се гледаха.

- Ъъъ, искаш ли да изпиеш една бира с мен и да ми кажеш защо ревеш в този парк, вместо вече да си на половината път до гарата в някое такси?

Момичето стана и отмести косата от лицето си. Въпреки затвореното му и подуто от удар око си личеше, че е ужасно красиво. В погледа му нямаше и капчица страх, дори сякаш беше ядосано, че някой е чул как плаче.

- Ами май, като се замисля, няма къде да се прибера. И да, искам да изпия една бира.

След няколко часа Мира - така се казваше мацката, се прибра заедно с Ясен в неговата нова квартира, няколко дни по-късно, когато раните й позаздравяха, вече бяха любовници, а няколко месеца след това Мира стана основен помощник на Варела, на когото Иво делегира контрола върху цялата мрежа от пеперуди, който „Звеното“ спечели след победата над Акулата, Касапина и Ромео, но това вече е друга история...

Интерлюдия / В главата на Петър

С ръка на сърцето си признавам, че не очаквах да правим толкова кинти. Направо съм в шок. От друга страна, като се замисля, то все някъде трябваше да има пари в тази държава. Иначе тези мерцедеси по улицата няма как да ги обясни човек. Криза, криза, никой няма пари и фиууу -покрай теб минават по пет мерджана на минута. Явно някой някъде прави кеш, и то немалко.

Доста мисля по тази тема, защото не исках да тръгвам по този път и имах съвсем други планове. Някъде само преди година все още напълно вярвах, че докато уча, нещата ще се оправят, като се дипломирам, ще започна някакво истинско бачкане за истински пари, с всичките му екстри там - кариера, бъдеще. После жена, деца, а бе идилия. Ама кур идилия, кур бъдеще. Поне се усетих навреме, щото като се огледам около мен, и виждам тълпи от хора, които не са се усетили. Или не искат да се усетят по-скоро, не може да са толкова прости, статистически е невъзможно. Може би са пробвали, мечтали са и те и после валякът е минал през тях и са пуснали автопилота и вече гледат много-много да не се замислят. Защото, като се замислиш, става страшно, тогава виждаш истината. А шибаната истина е, че сме фундаментално преебани. Направо отвсякъде. Това само прилича на държава, има всички признаци на държава, ама всъщност не е. И ако искаш да успееш, и под „успееш “ нямам предвид да станеш някакъв милионер с яхти, имам предвид да можеш да живееш спокойно, да си храниш семейството, да си плащаш сметките, някоя почивчица, някое театърче, такива работи, нямаш никакви шансове. Никакви. И това е, защото всичко е изгнило, всичко става по другия начин, по оня гнусния, мутренския. И тук не само за мутрите говоря, те са ясни, говоря за всичко и навсякъде. Нямаш никакъв шанс да успееш. Това е.

Е затова сега аз и побратимите ми сме в този филм. Не че е лошо, забавно е дори. Онзи ден си говорихме с Иво и ми стана малко тъжно какво каза той. Копелето ми каза: „Ами, брат, явно, за да успеем, трябваше да се откажем от мечтите си. “ Шибано ми стана. Шибано, защото беше прав. Щото сега сме големи гангстери, ама сме до уши в лайната и след последните екшъни вече няма как да излезем от играта. Само един избор има пред нас и той е да продължаваме да гребем по лайняната река, пък да видим докъде ще стигнем. Сега нещата изглеждат спокойни, но това няма как да продължи, уверен съм. Решил съм ей сега, след морето, да започнем да се готвим за следващата веселба. Такава ми е природата, не вярвам в глухата защита или чакането, вярвам, че най-добрата защита е нападението. За това обаче ще мисля след няколко дни, а сега Карадере ни чака. Мишката остава тук да пази фронта. Той е железен, ще се справи, а и като го познавам какво инициативно копеленце е, малко се плаша какво може да сътвори.