Игуаната

Когато Ниня Кармен се пробуди в ранния следобед, откри, че са я сложили да легне на груб нар, гола и вързана с дълга верига към желязна кука, забита в средата на огромна пещера, с високи стени и дрезгава светлина.

Измина доста време, докато се върне към действителността, а в паметта й изплуваха ужасни сцени, за които имаше усещането, че ги е изживяла предишната нощ. Бе нещо като безумен хаос от образи, с които се смесваха тъжният израз и пепелявото лице на Диего Охеда в момента, когато падаше пронизан от мачетето, с животинското, нечовешкото и сатанинското изражение на едно странно същество, на нещо като дяволско изчадие, родено в непрогледна тъма.

Нищо от това не изглеждаше логично и тя зачака, с отворени очи, вперила поглед в тавана, сякаш вярваше, че нелепият кошмар ще се разсее и тя пак ще се озове в койката си на кораба или в къщата си в Кито.

Но не стана така.

Грапавият и почернял таван си стоеше над главата срещу лицето й, а предметите й се струваха все по-ясни на меката светлина, която проникваше през малките дупки в стените. Кресливото грачене на стотици чайки и фрегати се долавяше отчетливо отвън. Беше будна. Жива и будна, а случилото се не бе плод на сънища или болно въображение, а тревожна действителност.

Онова отвратително създание бе от плът и кръв и то бе убило зверски мъжа, готвещ се да се превърне в неин любовник, и я бе обладало неведнъж и дваж в дългата неописуема нощ.

А сега я държеше тук, окована, вързана за стълба като голо куче, поробена „тя“, която най-много от всичко в света обичаше свободата.

Помъчи да се изправи и вик на болка се изтръгна от устата й. Чувстваше, че вътрешностите й горят и свеждайки поглед, разбра, че още кърви, сякаш изнасилването бе станало с остър предмет. Краката отказваха да я държат и тя проумя, че освен това е била содомирана и кърви откъм ануса.

Прехапа устни, за да не извика пак или да избухне в неудържим плач, защото бе плакала достатъчно през живота си заради собствените си грешки и не искаше да го прави сега, когато се смяташе невинна за новото си нещастие.

Позачисти се, доколкото можа, спря кръвоизлива с парче от чаршафа, изцапано със засъхнала кръв и потърси вода, за да се измие.

Веригата, хваната за крака й със скоба, която се затягаше с винт, й позволяваше да се движи спокойно в пещерата, но не и до най-далечната й точка, където забеляза три големи сандъка и грубо скован нар.

От тавана капеше кристално чиста вода и се събираше в остроумно направен съд от големите, свързани една с друга черупки от водни костенурки, откъдето тя засити жаждата си, опитвайки се да заглуши болката. После пак седна на крайчеца на леглото и размишлявайки, разглеждаше всичко около себе си.

Не можеше да си представи кое беше онова нещо и откъде беше дошло, но от спомените й за него ставаше ясно, че наподобява на звяр или дявол отколкото на човешко същество, въпреки че държането му, ако се съдеше по предметите в пещерата, бе несъмнено на човек.

В единия край на грубата маса имаше натрупани книги, а на средата й отворен, се намираше нещо като дневник. Взе го. Две трети от него изглеждаха написани на френски език, от който едва разбираше някоя дума и затова, с големи усилия установи, че се касае за описание на пътуванията и преживяванията на някакъв моряк. По-нататък, почти към края, дребният и красив почерк отстъпваше място на големи и неравни букви, които рязко контрастираха с предните.

Първото испанско изречение, но написано с отвратителен правопис и почти нечетливо, все пак означаваше нещо:

Той умря и историята му свърши дотук. Умря, защото се сблъска с мен, Оберлус, крал на Худ и водите му, известен преди това като Игуаната…

Извика в съзнанието си образа от кошмарите и се убеди, че нейният изнасилвач всъщност прилича повече на игуана, отколкото на истинско човешко същество. Следователно той трябваше да бъде Оберлус, крал на Худ, а от това, което знаеше за архипелага, Худ беше най-южният от островите, едно толкова нищожно и отдалечено островче, че дори не влизаше в експлоатационните планове на Диего Охеда.

Затвори очи от болезнения спомен за него и я връхлетя съвсем ясно изразът му на изненада и агония, когато започна да се накланя с тяло, разпорено от край до край. Още веднъж съдбата я караше да навлича нещастия на хората, които обичаше и никога нямаше да успее да се отърве от това проклятие, защото то беше в самата нея и в собствената й воля, и не зависеше от външни фактори.

През петте месеца в Кито, седмицата в Гуаякил и десетината дни плаване сред спокойните води на Тихия океан, тя бе отстоявала на идеята да се отдаде на Охеда, макар и да го желаеше, да й се искаше, и дори да се нуждаеше от това. Би могла по същия начин да изчака още една нощ до пристигането на някой от големите острови, където мислеха да се установят завинаги, но без да знае по каква странна причина, дрезгавият и властен глас й нареди, щом съзряха спокойния плаж, че точно там и никъде другаде трябваше да се любят за пръв път с Охеда.

Там, на мястото, където я е очаквал и звярът.

Не си беше дала сметка дотогава, че същия глас й бе заповядал да тръгне на пътешествие с граф Риосеко, а още по-рано, да стане любовница на братовчед си Роберто.

Но сега, самичка в пещерата, тя позна тембъра на гласа, който не я тласкаше към свободата, както винаги се бе убеждавала, а я беше довел до провала й окована по този начин в самото сърце на най-пустия от островите и във властта на най-отвратителната твар, съществувала някога.

Или ставаше въпрос за наказание?

Може би небето не се задоволяваше с наказанието, което самата тя си беше наложила, отхвърляйки дадените възможности да бъде щастлива, и бе решило да я осъди на истинско робство, доста различно естествено от всичко, което глупавото й въображение си бе представяло до момента.

Но каква вина имаше Охеда? Защо трябваше да заплати с живота си подобно на Родриго или Херман де Ариага?

Четири Смъртни случаи, тъй като включваше и възрастният си баща, бяха прекалено много, за да тежат на съвеста й заради простичкото престъпление да откаже да принадлежи изцяло на един мъж.

Още от самото пробуждане на разума и Ниня Кармен бе свикнала да се бунтува срещу овчедушието, с което останалите жени, включително майка й и сестра й, се съгласяваха да се превърнат в лична собственст на съпрузите си, покорни и примирени с ролята си, която се свеждаше почти до състоянието да бъдат обикновени робини на господарите си, твърде често тирани, безмилостни, алкохолици и грубияни.

Майка й, деликатна и умна андалуска, трябваше да понася безропотно високомерието и деспотизма на дон Алваро, непреклонен като съпруг, но който се огъна през „безчестието“ на дъщерята и се превърна в това, което си беше в действителност: една недодялана статуетка от пясък и глина.

Преди да се омъжи, с изненада установи, че приятелките й трепереха понякога, щом се заговореше за съпрузите им, а смешният годеник на нейна братовчедка, сестра на Роберто, я бе смъмрил в брачната нощ, защото забелязъл, че е започнала да се възбужда.

— Как се осмеляваш? — й бе извикал той. — Нима това е присъщо за добродетелна жена от благороден испански род? Приличаш на индианка!

— Тогава престани да се движиш… — го бе помолила жаловито тя. — Не съм в състояние да се въздържам, ако се движиш по този начин, нагоре-надолу.

— Моли се… — бе отговорът на екстременския благородник. — Моли се, което е твое задължение, докато аз се „движа“ с цел да създам син и да изпълня дълга си.

Онзи развратник, за когото искаше да се продъни в ада и който бе ударен от гръм в степите на Каямбе, използваше братовчедка й, както би използвал коня, ботушите или каната си, с която пиеше, и освен това си позволяваше да я прави смешна пред хората, той, който в действителност бе истински мухльо и бърборко и разваляше всички събирания.

Може би тези несправедливости я бяха засегнали и попречили да се отдаде открито и напълно на Родриго де Сан Антонио, на Херман де Ариага и дори на Диего Охеда, макар да ги обичаше.

А сега се намираше тук, подчинена накрая на един-единствен мъж (дали това изчадие бе наистина такъв?), окована, поругана, насилена и унижена, както никога не са били братовчедка й, майка й или коя да у друга жена в света.

Оберлус, крал на Худ!

Чу някакъв шум навън и забеляза прегърбена и деформирана сянка, очертала се на пода край входа и трябваше да стисне зъби, за да не извика от ужас, щом силуетът му зае дупката на вратата.

Той остана малко на входа, несъмнено за да привикнат очите му — единственото хубаво нещо, с което Господ бе надарил това отвратително лице, — а след това пристъпи леко понакуцвайки и спря пред нея, като я наблюдаваше с пронизващ поглед, сякаш за да я хипнотизира.

— Как се казваш? — запита властно той.

— Кармен… Кармен де Ибара.

— Кармен де Ибара… — повтори той. — Добре… Отсега нататък няма да имаш име. Ти си единствената жена на острова и следователно то не ти е нужно… И чуй ме, защото казвам нещата само веднъж… — предупреди я той. — Тук заповядвам аз и който се подчинява, живее, а който не, умира, тъй като смъртта не е най-лошото наказание, което мога да приложа… Всякога, щом направиш нещо, за да ме ядосаш, ще получаваш двадесет удара с камшик, а ако обидата е тежка, ще ти отрежа пръст или ръка — усмихна се и гримасата на устата му, с прогнили зъби, я изплаши още повече, ако това беше възможно, от неописуемата му грозота. — Мога да бъда много жесток, когато си го поставя за цел… — продължи той. — Така че внимавай, ограничи се да поддържаш къщата чиста и си разтваряй краката, щом ти наредя, и ти гарантирам, че ще живееш спокойно, докато се уморя от теб… Разбра ли?

Тя се съгласи мълчаливо, убедена, че той говори съвсем сериозно, а Игуаната Оберлус започна да сваля панталона си, докато заповядваше:

— В такъв случай легни на леглото и си разтвори краката!

Унизена, неспособна да отрони и една дума, онемяла от ужас, безпомощна и стъписана като птица пред погледа на анаконда, Кармен де Ибара се отпусна на леглото, затвори очи, разтвори крака и простена, когато проникнаха в нея, разкъсвайки и раздирайки я до болка.

После отново загуби съзнание, като почувства върху тялото си лепкавия и отблъскващ допир до безформеното същество, което освен това силно желаеше да я целуне по устата.

Вече бе истински крал, господар на остров, на една жена и петима мъже, две оръдия, съкровище и недостъпен дворец.

Вече бе истински крал, след малко повече от година или може би две, когато реши да се опълчи срещу света и този свят бе започнал да му изплаща щедро и без възражения данъка, който той искаше като компенсация за предишните си страдания.

Дузина човешки живота, три кораба, девет или десет роби, от които му бяха останали половината, една красива жена, книги, оръжия, пари и стоки… Всичко това му се даваше сега със същата лекота, с която по-рано му се отказваше дори правото да се счита за човек, и той се проклинаше заради глупостта си, че не бе поискал по-рано онова, което смяташе, че му принадлежи.

Години наред преживяваше самотата и мъката си на носа на кораба, изложен на вълните, дъжда, вятъра и безмилостното слънце, вечно в очакване на приятелски глас, на любезен жест или в дебнене на справедливост от страна на онези, които отказваха да приемат, че няма вина, че се е родил гърбав. И години в споделяне на самотата с дивите зверове от скалистия остров.

А сега изведнъж откриваше, че всичко е твърде просто и бе достатъчно да се разменят ролите на жертвата и палача.

На жестокостта трябваше да се отговаря със садизъм, на несправедливостта — с деспотизъм, а на ударите — с убийство. Резултатът беше налице: бе престанал да бъде Игуаната Оберлус, чудовищният харпунджия, син на Аверно, и се бе превърнал в Оберлус, крал на Худ, а вероятно някой ден и в крал на Галапаговите острови.

Вече не бе нужно да се извинява за външността и присъствието си, нито да прекарва буден нощите и да принася жертви на Елегба, за да измени чертите на лицето му. Черната богиня-курва можеше да изгние във вонящите си дахомейски блата, защото Оберлус вече никога нямаше да поиска нещо от когото и да било. Нито дори от боговете.

Каквото пожелаеше, си го вземаше насила, а който му се противопоставяше, биваше убит.

Така хората разбираха света.

Проснал се върху скалата, той разглеждаше острова с далекогледа, наблюдаваше поданиците си, превили гръб, усърдно трудещи се по дванадесет часа на ден, без да произнесат дума или да се оплачат. Дисциплинирани и покорни, те дори не се осмеляваха да вдигнат лице към мястото, където той се намираше, от страх да не попаднат в полезрението му. Даже и за физиологически нужди трябваше да бързат и да стоят на открито, тъй като знаеха, че скрият ли се, техният „крал“ бе способен да слезе от трона си и да ги бичува.

На всеки три дни той преглеждаше внимателно веригите им, предупреждавайки ги, че ако някой се опита да се освободи от тях, ще бъде осъден на мъчения, започващи от загубата на крак и стигащи до незабавна екзекуция.

И знаеха, че ще го направи.

Жестокостта и безразличието му пред чуждата болка бяха достигнали до най-високата точка на нечовешкото и можеше да се твърди, че без да се наслаждава на това, не изпитваше и минимални симптоми на състрадание, когато прилагаше или нареждаше да се приложат изтънчените наказания, до които често прибягваше, за да поддържа дисциплината.

Изглежда, дисциплината бе единственото, което го интересуваше, и той действаше като военна машина, мачкаща всичко по пътя си към целта.

Онези мъже, онези зверове или онези неща — разликата за него бе незначителна — му „принадлежаха“ и имаха право на това само ако бяха нужни.

По същия начин жената, която държеше затворена в пещерата, беше за него предмет за лично удоволствие — като „Дон Кихот“ или „Одисеята“ — и както никому не бе хрумнало да се ядосва прекомерно, защото са му откъснали страница от книгата, и той не би се ядосал, ако решеше да изтръгне някой пръст на пленницата си.

Харесваше му да я хапе и да бие навсякъде освен по лицето и доволен наблюдаваше следите от зъбите или ръцете си, не от садизъм, а заради факта, че белезите по тялото й потвърждаваха безспорната му власт над нея.

От своя страна Кармен де Ибара понасяше стоически наказанията, непрестанните насилия и дори содомията, сякаш с това изплащаше дълъг списък от висящи сметки.

Често губеше съзнание от болка или от отвращението, което изпитваше, въпреки че всъщност прекарваше по-голямата част от времето като сомнамбул, вън от действителността или още по-точно, смесвайки действителността с фантазията.

Но един ден, след като изтече третата седмица от пленничеството й, тя изненада себе си и своя мъчител с продължителен и отчаян вопъл, но не от болка или погнуса, а невъздържан вик, който придружаваше най-силния, най-цялостния, най-смущаващия оргазъм, който бе изпитала през целия си живот.

Като че ли някакъв лъч бе проникнал ненадейно в основата на черепа й, за да се спусне пламтящ, като разтопено олово, по дължината на гръбначния й стълб, да изпепели бъбреците й, да се взриви във влагалището и да изчезне през огромния пенис, който проникваше в нея непрекъснато й неуморимо; пенис, изглеждащ й повече като голямо зачервено желязо, отколкото част от плътта на живо същество.

Гамбоа, Жуао Батиста де Гамбоа и Коста, бивш първи помощник-капитан на кораба „Рио Бланко“, реши, че е настъпил моментът да се размърда.

Без явно основание и за пръв път от деня, в който се озова, вързан и със запушена уста на дъното на пещерата, той се разтревожи от продължителния тътен на оръдията, а неговият похитител Игуаната Оберлус сякаш бе отслабил значително желязната си бдителност.

Сега той прекарваше много по-малко време на върха на скалата, на стръмния морски бряг и на два пъти закъсня с ритуала по проверката на веригите, извършван на всеки три дни.

Дори метисът Мендоса, изглежда, си даваше сметка за промяната в поведението на господаря и въпреки че продължаваше да не му се доверява, спазвайки винаги регламентираното разстояние и стараейки се да не разменя с него повече от точно необходимите думи, забеляза, че имаше „нещо“ необяснимо в поведението му и в атмосферата на острова въобще, което насърчаваше Гамбоа.

Чилиецът мразеше Оберлус и желаеше също толкова, а може би и повече от Гамбоа, да го види мъртъв, но последният не се решаваше да му се довери, нито дори да сподели с него намеренията си.

В действителност той не искаше неговата помощ, а му стигаше само в решителния момент да стои безучастно настрана от борбата.

Изчака така още една седмица; увери се, че Игуаната продължава да прекарва повече от времето в скривалището си, а не на скалата и един следобед, когато черни облаци заприиждаха от Запад и предвещаваха бурна гръмотевична нощ, той реши да действа.

Мъглата обгърна острова половин час преди да се мръкне и още с първите сенки над него се спусна водна завеса, придружена от светкавици и екот на гръмотевици.

Мракът го изненада на скалата, която бе избрал, за да чука върху нея с големи камъни, подбирани и струпвани търпеливо ден след ден, дебелата верига, свързваща краката му.

Поройният дъжд с гръмотевици го обливаше, смесваше се с потта, стичаща се на струи по гърба му и въпреки че от време на време спираше, за да се ослуша, бе почти напълно сигурен, че в такова дяволско време и синът на демона не би се решил да напусне топлото си убежище.

Но след четири часа борба, удар след удар, трошейки веригата, го обзе отчаяние. Вече беше надробил шест камъка и изранените му ръце кървяха, а брънката, която си беше избрал, дебела колкото пръст на ръката, само леко се бе посмачкала.

Желязото се бе понагорещило, но въпреки това нищо не предвещаваше, металът най-сетне да отстъпи пред упорството и усилията му.

Реши да си почине малко и едва тогава усети, че трепери от студ, а водата се бе просмукала чак до костите му. Плъзна се, докато седна на мократа земя, с гръб, опрян на скалата, облегна на нея глава и за няколко мига очите му се наляха със сълзи на самосъжаление.

Бе нарушил закона. Бе посегнал на целостта на веригата, опитвайки се да я прекъсне, и му беше ясно, че наказанието ще бъде жестоко. Палачът му отдавна го дебнеше как ще направи погрешна стъпка, за да стовари върху главата му „справедливостта си“ с цялата й суровост.

След нанасянето на първия удар не съществуваше никаква възможност за връщане назад, а правото му на избор се ограничаваше в ликвидиране на звяра или да се остави да бъде унищожен от него. И така даде си половин час почивка, след което поднови работата, въпреки че ръцете го боляха ужасно и най-простото движение — да вдигне камъка, не по-тежък от два килограма — му струваше свръхчовешки усилия.

Преобърна се няколко пъти с огромна упоритост, почти като автомат, хапейки устни, за да потисне желанието да изкрещи от болка, защото ръцете му, ожулени, превърнали се в истински кървящи язви, отказваха да продължат и се подчиняваха повече на отеклите вдървени пръсти, неспособни да задържат нещо здраво.

Час след час, удар след удар, докато заспа под дъжда, а после отново се събуди, стреснат от една гръмотевица или от собствения си ужас. Огледа се в очакване да види своя смразяващ и омразен похитител.

А когато на разсъмване оставаха не повече от три часа, нощта утихна и той, изплашен, си даде сметка, че ударите кънтяха оглушително сред тишината на острова, чиито скали сякаш усилваха стотици пъти ехтенето им.

Но брънката изглеждаше вече ужасно смачкана и той знаеше, че не може да спре. Разкъса панталона, уви ръцете си с парчета плат и макар всяка от тях да тежеше като олово, поднови усилията си.

И строши веригите.

Не вярваше, че е успял и продължаваше да удря, по инерция, докато изведнъж забеляза, че беше отстъпил назад, увери се, смаян, че звеното от веригата се бе разделило на две и че той можеше да ходи без подскоци или без страх, че ще падне по очи, ако се опита да направи по-голяма крачка.

Даде си кратка почивка, за да се наслади на този първи от дълго време успех, а после бавно се отправи към скривалището си, където бе скътал част от полагащата му се храна и една примитивна брадва, направена от дръжката на стара кирка, дебели ивици кожа от игуана и един широк и тежък камък, търпеливо изострян през часовете, откраднати от съня.

Той използва излишните ленти от кожа и привърза остатъците от веригите към глезените си, за да не дрънчат и да не му пречат, като върви, и най-накрая се плъзна предпазливо към западния бряг — най-дивия на острова.

Пи вода, докато утоли жаждата си от някаква локва, напълни догоре една кратунка, единствения предмет, който Оберлус му бе оставил, нагази в морето и до гърди във водата, като се препъваше и падаше, но без да изпусне нито за миг брадвата и кратунката, бавно се придвижи на северозапад към подножието на стръмния бряг.

Скоро щеше да съмне.

Час по-късно Игуаната Оберлус отвори очи, стана от сламеника в дъното на пещерата на по-малко от два метра от крайната точка, до която стигаше веригата на Ниня Кармен, и й се полюбува за кратко, както беше гола, с разтворени крака и още спяща, точно в същата поза, в която я бе оставил през нощта, след като престана да я люби.

Без да й позволи дори да отвори очи, я облада отново; тя изпита оргазъм и продължи да лежи съвсем спокойна, докато Оберлус се намъкна в някакви червени твърде широки панталони, затъкна в колана си два големи тежки пистолета и излезе с далекогледа и мачетето.

Покатери се на върха, настани се в своята наблюдателница и огледа морето, уверявайки се, че на хоризонта няма и следа от кораб.

Вече не очакваше жадно появата на платна в далечината. Сега имаше всичко необходимо и не би желал друг кораб да навлиза във „водите му“. Петима подчинени и една жена, изобилие от храна, барут, ром и книги — ето от какво се нуждаеше, за да бъде щастлив и удовлетворен. И той ненавиждаше мисълта, че може да му се наложи пак да събира робите си, да им запушва устите, да ги крие и да прекарва дълги часове в тревога, да не би натрапниците да открият обработената земя, овощните дървета, кладенците и следи, че този самотен наглед остров е населен от живи същества.

След като се убеди, че хоризонтът е чист, Оберлус насочи вниманието си към своите пленници, задължени да работят още от ранни зори и веднага забеляза изчезването на португалеца помощник-капитан.

Потърси ги с далекогледа надлъж и нашир в района, който му бе определил, и бързо разбра, че онова, което винаги бе подозирал, се бе случило.

Той не се изненада, а почти се зарадва, че най-после Гамбоа се бе решил ла направи стъпката, защото по-скоро би се разтревожил, ако грешеше в преценката си за него и за начина му на мислене и на действие в бъдеще.

Увери се, че останалите пленници са по местата си спокойни и все още неосведомени за изчезването на другаря им; провери дали пистолетите му са заредени, грабна решително острото мачете и заслиза надолу по хълма, плашейки по пътя си гигантските албатроси.

Предпазлив, нащрек за клопки и засади, той огледа много внимателно мястото, откъдето бе избягъл Гамбоа и откри скалата, използвана от него за наковалня, натрошените камъни и счупената брънка от веригата.

Бързо разбра как се бе случило всичко. Сега врагът му се радваше на известна свобода на движение и вероятно се бе снабдил с оръжие и се крие някъде из острова, готов да се нахвърли върху него всеки момент.

А може би португалецът имаше намерение да се крие до пристигането на някой кораб и едва тогава да се покаже, за да се присъедини към екипажа и да участва в издирването и в унищожаването на скривалището му.

Единственият изход за Оберлус бе да го търси навсякъде, където можеше да се спотайва, и да го ликвидира.

Най-напред той скри останалите пленници, като им върза ръцете и макар че не им запуши устите, ги предупреди изрично:

— Няма да съм далече. И ако ви чуя, ще дойда и ще отрежа на всекиго по два пръста, без да се съобразявам с крясъците ви…

Както винаги Оберлус замаскира грижливо входа на пещерата и започна търпеливо и методично да търси португалеца.