Игуаната

Библията изобщо не възбуди любопитството му. Започна да я чете, седнал както винаги на високата скала. Там той се мъчеше насила да се заинтересува, понеже отдавна знаеше значението на тази книга за повечето от човешките същества и най-вече онези, които рискуваха ежедневно живота си в морето. Но скоро я изостави, разбрал, че вероятно няма да намери сред многобройните й герои нито един, който да му прилича.

Това беше книга, която говореше твърде много за Бога, онзи Бог, пред който се прекланяха другите и от когото се беше отказал. Затова предпочиташе да си представи ясно как е изграден светът, от който познаваше само някои пристанища, брегове и необятността на океаните му.

Ето защо се съсредоточи в двата географски тома, в „лоциите“, голямата история, разказваща за минали времена, за които не бе подозирал, че някога са съществували, и в едно ботаническо съчинение, от което напразно се опитваше да получи по-задълбочени знания за флората на острова.

Вечер, самичък в необятната, призрачно осветена с маслени лампи от костенурка, пещера, той прекарваше часове в мъчителното и монотонно сричане като първолак, който спира от време на време, за да обмисли наученото. След това се връща търпеливо назад, като се опитва да схване точното значение на написаното, или си правеше бележки на ум, за да поиска подходящо обяснение на следващия ден.

Сега и Мендоса, често бе бомбардиран с въпроси относно испанските думи, които Оберлус не разбираше, но подчертаваше твърде внимателно. Евентуалният зрител би изтръпнал от ужас, ако съзре силуета на това прегърбено недъгаво същество, танцуващо под игривите пламъци върху високата каменна стена на пещерата, покрита със сталактити. Игуаната бе свел глава над книгата и шепнеше непрекъснато неясни, подобни на вълшебни заклинания думи. А навън бяха прохладните екваториални нощи; небето бе осеяно със звезди и изглеждаха съвсем близки в сравнение с всичко друго.

И пак навън трима изплашени мъже, в чиито зеници бе жив споменът за разбиващата се в скалите глава или за все още живите, гледащи умолително и осъзнаващи страха си и факта, че са неспособни да се разбунтуват срещу този, който така несправедливо ги беше поробил, очи: един все по-неясен и тайнствен изрод, който сякаш се изгубваше по цели дни, сякаш напускаше острова заедно с големите албатроси, за да се появи внезапно — от нищото.

Норвежецът Кнут, глупав и прекалено суеверен, като че ли вярваше, че Оберлус е наистина получовек, полудявол, нереално същество, надарено с вълшебна власт, способни да се изпарява пред очите му, или да се появява в най-неподходящия момент. Затова живееше в непрестанна тревога, с изострен слух и с очи, почти изхвръкнали от орбитите си, в постоянно ослушване за страшното присъствие, готов да хукне, щом забие омразната камбана. Той най-често получаваше обещаните удари с камшик за закъсненията си поради мудност и тромавост.

Той се подчиняваше и на метиса, който започваше да се проявява като хитър и коварен интригант, търсещ денонощно начин, за да се измъкне от това проклето място или да свърши с тиранина, подлагайки го на дълги мъчения — но страхът го вцепеняваше, когато се намираше в присъствието на Оберлус, изпразваше мозъка му и го караше моментално да забравя скроените планове.

Третият пленник, французинът Доменик Ласа, даваше признаци, че е изгубил контрол над себе си поради екзекуцията на Жорж, а можеше да се предположи, че се чувства виновен за смъртта на приятеля си. Сякаш самият факт, че го бяха изправили пред дилемата да убие или да умре, бе стоварил върху плещите му цялата отговорност за отвратителното престъпление.

— Един съдия — му беше казал Оберлус, — а ти проявяваш интерес към съдиите, няма да се поколебае да те обеси незабавно, защото го уби, когато той стоеше с гръб и бе невъоръжен. Трима са свидетелите.

— Ти ме принуди…

— Не е истина… — опроверга го твърдо Игуаната. — Аз се ограничих да ти покажа, че ако не го убиеш, той би могъл да те убие. И ти го извърши… Може би си действал в самозащита или пък избърза: може би той нямаше да направи нищо.

— Но един от двамата трябваше да умре, преди да се свечери. Въпросът беше той или аз. Уверен бях, че не би се поколебал да ни убиеш.

— Това е само предположение… — бе казал Оберлус, запазвайки вечното си спокойствие. — Най-вероятно щях да се огранича да кажа на Мендоса или норвежеца, че ако искат да запазят живота си, един от четиримата трябва да умре, преди да се стъмни… И те сигурно щяха да изберат… Можеше да ви убият, а можеше и да не го направят. Така че нямаш право да ме обвиняваш в престъпление, което сам извърши доброволно, основавайки се само на предположения… — смехът му беше язвителен. — Не вярвам някой съдия да ме осъди за това, макар че не съм като теб и слабо ме засяга мнението на съдиите. Аз сам съм си съдия — заключи той. — И никоя друга присъда не тежи повече от моята.

В този разговор Доминик Ласа осъзна до каква степен е побъркан техният тъмничар и колко се наслаждава на властта, която упражняваше върху жертвите си. Явно изпитваше болезнено удоволствие чрез господството си над тях — господство както физическо, така и психическо.

Разумът му бе прекалено объркан и често се обвиняваше, че е избързал да вземе решение да убие стария си другар по нещастие, подтикван несъмнено от обхваналата го паника.

Жорж бе действал храбро, като се опълчи срещу чудовището и рискува живота си, за да ги освободи, а той, неговият приятел, бе отговорил на този смел жест, като му отсече главата. Естествената реакция би била да сграбчи предложеното му оръжие и да се нахвърли върху чудовището, без да му даде време да се защити.

Имаше само два пистолета, а бяха четирима. Дори и оковани, в случай че го нападнеха едновременно, щяха да успеят да го съборят и екзекутират веднъж завинаги — даже и с цената на гибелта на половината от тях. Но ужасът, който изпитваха в присъствието на това дяволско изчадие, бе толкова голям, че само от погледа му мускулите им се размекваха, а крайниците им не реагираха на заповедите на мозъка.

Доминик Ласа, обиколил всички океани, издържал на най-яростните бури и понесъл стоически дни и седмици на безветрие в откритото море; оня, който бе преживял две войни и дузина кръчмарски свади, се чувстваше изплашен и беззащитен като дете през нощта. Той разбираше, че онзи човек — онзи звяр — го превъзхожда във всичко и си играе с него като котка с мишка.

Но какво можеше да направи срещу мъжа, на когото беше показал първите букви преди два месеца, а сега той вече беше прочел повече книги и от него.

Маслените лампи затрептяха под ненадейния пристъп на кашлица, сянката затанцува по грапавите стени на голямата пещера, а след малко самите стени затрепераха, заскърцаха, заплашвайки да се разпукат на хиляди парчета или да се срутят изведнъж. От вътрешността на ада се долавяше глухо бучене, което се изкачваше като виещо от болка чудовище, за да търси нощен въздух.

Игуаната Оберлус изпусна на пода книгата, която четеше, вкопчи се със сила в грубото кресло и се бори безстрашно, за да запази равновесие. Но накрая бе съборен и разлюлян от невидима гигантска ръка, която сякаш се забавляваше жестоко да го подхвърля от единия до другия край на обширното помещение.

После настъпи спокойствие: спокойствие, в което Земята като че ли беше ненормално устойчива, а с този покой дойдоха тишината и моментната неподвижност, в която живите същества дори не се осмеляваха да дишат.

По-късно лекият шум се засилваше непрекъснато и отново стените на пещерата щяха да се съборят, неколцина сталактити се откъснаха с трясък, маслото от лампите се разля по пода, а пламъкът на една от тях обхвана алчно дюшека на капитана на „Мадлен“.

Оберлус направи опит да избяга от пламъците към изхода, но беше все едно да се мъчиш да вървиш по гребена на вълните и колчем опитваше да се изправи, се сгромолясваше, макар че търсеше опора в столове и маси, които се обръщаха с трясък.

Вторият трус му се стори още по-продължителен и целият остров се разклати като огромен желатинов пудинг. Тежки камъни се откъсваха от тавана и заплашваха да го смачкат при шумното си падане.

Но при новото затишие Оберлус достигна до външния корниз, вдиша жадно свежия нощен въздух и се спря на самия край на пропастта. Там забеляза, че откъсналите се отгоре камъни се втурваха към морето като смъртоносен дъжд, който щеше да го настигне и събори, ако се опита да се изкачи.

Изчака страхливо, като се питаше какво би станало, ако скалният бряг се затресе, ако се изкатери до върха. Той инстинктивно се върна назад в логичното си желание да търси закрила в пещерата, но димът и огънят я превръщаха в необитаем ад. Изкашля се почти задушен и забеляза, че очите му парят и му пречат да гледа. Тогава отново напусна дупката, като остана прав, нерешителен и объркан край малкия външен парапет.

Пак потърси свежия въздух и погледа надолу. Морето се беше оттеглило в подножието на скалния бряг, оставайки открита червена пропаст. По-скоро ужасен усети, отколкото видя, че там в далечината, се образува огромна вълна, която напредваше смъртоносна и няма към острова. Гигантски пенлив гребен я украсяваше като горд шлем. Той леко се чупеше и събираше енергия — ясна, титанична и опостушителна фурия, способна да заличи от лицето на земята малкото скалисто островче.

Разбра, че има точно толкова време, колкото да стигне върха й и да се помъчи да се спаси навътре в сушата. Оберлус се закатери отчаяно, забравил за падащите камъни, вкопчвайки се в издатините на скалите, пукнатините и корените, сякаш пръстите му се бяха превърнали на куки. От време на време извръщаше глава, за да се увери, че на странната червена светлина на нощта голямата вълна расте, ли расте, докато накрая заприлича на планина от вода и пяна.

И гуаната достигна върха, когато ужасяващата тишина се бе вече превърнала в тътен — по-оглушителен дори и от онзи, който идваше от самия център на земята. Той хукна надолу по склона; препъваше се, скачаше и падаше, за да се скрие накрая в един дълбок дол, секунди преди целият океан да връхлети върху брега, издигайки към небето водна стена, висока повече от двеста метра.

Стовари се тази вода върху острова, като повлече и събори стотици птици, литнали във въздуха, изплашени от неочакваните земни трусове. Тя смаза с тежестта си милиони яйца и хиляди пиленца в гнездата им.

Пораженията от земетресението в морето бяха страшни. И когато водата се оттегли, Оберлус се изправи бавно, за да установи, невярващ, ужасяващия размер на опустошенията и да разбере, че до тази нощ островчетно не е било пусто и безлюдно.

Червеникаво, нереално, далечно и непознато сияние осветяваше всичко и то идваше от страховития пожар, който, изглежда, обхващаше хоризонта на северозапад, а от утробата му излизаха алчни огнени езици и нажежени въглени, които сякаш искаха да опърлят и самите звезди.

Земята потрепера още веднъж под краката му и той разбра, след като чу далечен трясък, сякаш хиляди военни кораби бяха изпразнили всичките си оръдия изведнъж, че един от многобройните вулкани на архипелага е изригнал.

Именно в тази нощ си помисли, че са дошли да го посетят всичките му роднини от пъкъла, тъй като огън и вода, лава и море, светлина и сенки се съревноваваха във времето, за да придадат още по-голяма грандиозност на спектакъла, а нови вълни се разбиваха непрестанно в скалистия бряг, в болната земя, изтърпяла силен пристъп на епилепсия.

Глухото и далечно ръмжене на вулкана се наслагваше върху грохота на морето и отчаяните грачения на морските птици, докато игуаните бягаха без посока, а морските лъвове се търсеха по плажа и дузина гиганстки костенурки, изненадани в движение от първия трус, ритаха с крака, осъдени да умрат, след месеци на жестока и бавна агония.

После той съзря очерталия се на фона на далечния пожар силует на норвежеца, който се движеше на четири крака, заплиташе веригите си в храсти и скали и се скри в гъсталака, разбрал внезапно, че е невъоръжен и че тази нощ е благоприятна, за да се разбунтуват робите му.

Оберлус се скри задълго в най-непроходимата част на общо взето рядката растителност, безчувствен към издраскванията на бодлите или убожданията на острите кактусови тръни, хипнотизиран от зрелището на изригналия вулкан, чувстваш се толкова дребен и слаб както никога до сега в целия си труден живот.

Природата си доставя удоволствие да демонстрира в този затънтен край на света изключителната си мощ и Игуаната Оберлус трябваше да се съгласи, че нито той, нито който и да е друг, струваха или щяха да струват нещо срещу подобна демонстрация на сила.

На разсъмване след безшумните оргии през нощта земята се успокои, но слънцето не успя да се провре през гъстата завеса от дим и пепел и след грохота на парада на багри, настъпи мрачна тишина, която вонеше на сяра и амоняк и превръщаше в задушлива иначе свежата и прозрачна атмосфера.

Един час по-късно от небето започнаха да падат птици, които дори не писукаха, сякаш покоят наоколо притискаше гърлата им, а пиленцата на сушата отваряха непрекъснато човки и търсеха въздух с разширени от ужас очи.

Морските лъвове пръхтяха в залива, подали муцуни над водата, а морските игуани бяха напуснали скалите си, макар че приливът се намираше в най-горната си точка.

Някакъв мъж бавно се движеше в далечината. Това бе някаква сянка на общия сив фон. Оберлус позна метиса, който вървеше по плажа, провлачил крака, с отпуснати ръце. Видя го да се потапя до гърди във водата и да стои продължително време така, може би силно желаещ морето да го върне към действителността, към която не чувстваше, че принадлежи.

Преваляше сутринта, когато, победен и контузен, Игуаната Оберлус се изправи на крака и се върна отпаднал на края на брега, откъдето започна да наблюдава все още бурното море. То се мъчеше да се успокои, достигнало часове преди това до върха на каменната стена.

Оберлус се смъкна много предпазливо до входа на пещерата и се загледа тъжно в дома си, единствен в целия му живот, който се бе превърнал от водата и огъня в безразборна смесица от мръсотия и тиня.

Половината от книгите му и почти всички хранителни продукти се бяха развалили окончателно, барутът бе негоден за употреба, а от красивия дюшек на капитана на „Мадлен“ бяха останали само жалки дрипи.

Той седна на каменния парапет край входа и мълчаливо загледа в бедната обстановка, като се питаше по какви причини огънят от недрата на земята и водата на най-големия океан се бяха съюзили против него и то точно, когато бе успял да построи убежище, в което можеше да се смята спасен от домогванията на хората и зверовете.

Вероятно се опитваха да го убедят, че Природа, Вселена, Бог, всички едновременно се опълчват срещу него и намеренията му и ако беше необходимо да се разруши на парчета центърът на земята, за да му отнемат спокойния залив, щяха да го направят.

— Но няма да ме прогоните оттук — процеди той ядно. — Нито морето, нито огънят нито земетресенията, вулканите и бедствията ще се справят с мен, защото аз съм Оберлус, Игуаната, и ще царувам на този остров, дори и ако се продъни в дълбините. Ако е нужно, ще се науча да дишам и във водата.

И бе напълно способен да изпълни думите си, защото това същество, само отчасти наподобявящо човек, криеше в душата си толкова силна воля и издръжливост на нещастията че безкрайният му инат преодоляваше всички пречки по пътя му.

Вдигна масата, намести се върху нея и спа четири часа.

После стана и се зае търпеливо да оправя нанесените на „дома“ му щети.

Камбаната заби настойчиво и подплаши пеликаните, фрегатите и гуаната, които излетяха, грачейки ядосано. Тя накара пленниците да тичат и да се препъват от страх да не закъснеят и защото техният госпдар и повелител, „техният крал“ ги вика. А това обикновено предвещаваше нещастие.

— Задава се кораб… — бе цялото обяснение за събирането им. — Трябва да ви затворя.

Доминик Ласа понечи да протестира, но Оберлус се ограничи да хване лявата ръка на чилиеца Мендоса и да покаже липсващите пръсти.

— Заповедите ми не се оспорват — уточни той. — Искаш ли да те накажа по същия начин?

Вървяха мълчаливо, с наведени глави, стиснали юмруци, за да сдържат гнева или желанието си да плачат. Натъжени от мисълта, че може да прекарат и три дни, завързани и със запушени уста в най-тъмната от пещерите сред гробовната тишина, вечко терзаещи се, че нещо може да се случи на техния похитител и той да не успее да се върне и да ги освободи, те приличаха на овце, подкарани към кошарата.

Това бяха почти единствените моменти, в които тримата се събираха и то бе идеална възможност да нападнат заедно пазача си и да свършат веднъж завинаги с него, макар че някой можеше и да загине. Но и Оберлус осъзнаваше ясно това и следеше движенията им. С ръка върху дръжката на оръжието си, той бе готов да размаже първия, опитал се да го изненада.

Бяха трима, но тридесет да бяха, щяха да се чувстват също тъй безпомощни. Защото самото присъствие на Игуаната бе достатъчно, за да поддържа страха у тях. Дяволското му изражение ги вцепеняваше. Очите му, „единственото почтено нещо, с което Бог бе дарил това отвратително лице“, сякаш догаждаха какви мисли минават през ума им.

Ето защо му позволиха да ги опакова живи като денкове, измъчващи се от стягащите ги въжета и полузадушени поради запушените си усти, за да попаднат още веднъж в дъното на влажната пещера и да гледат през сълзи как се зазидват входовете и най-малките пукнатини, за да останат погребани за неопределено време.

По-късно Оберлус, вече успокоен относно сигурността на „поданиците си“, обиколи острова, като прикриваше следите от присъствието си. Свечеряваше се, когато потърси убежище в кактусовата горичка на плажа. В същото време корабчето плаваше край западния бряг в посока към залива, събираше платната, за да пусне котва в дълбоките спокойни води.

Но носът на платнохода едва бе задминал западния връх, когато се появи гордо изписаното име на китоловния кораб. Игуаната Оберлус почувства как омразата в гърдите му се надига и сякаш по гръбнака му премина.

— „Мария-Александра“!

Корабът „Мария-Александра“! Корабът на негъра, който му се бе подиграл, като се направи на „жив мъртвец“; коритото на стария капитан, заповядал да го бичуват, и екипажът от ругаещи безумци, припявали с наслада на всеки един от петдесетте удара, се осмеляваше да се върне на острова, където го бяха унижили толкова дълбоко и на който сега той бе абсолютен и безспорен владетел.

„Мария-Александра“, изравнил със земята плантациите му, разрушил пещерите и ограбил кехлибара му, имаше дързостта да пусне котва отново в „неговите“ води. Той долавяше съвсем ясно силния глас на стария капитан, който, ревейки, отдаваше заповедите си, звъна на корабната камбана и тропота на боси крака по лъснатата пълуба.

— „Мария-Александра“!

— Лодка във водата!

Скоро щяха да стъпят на брега, да очернят пясъка на плажа, да си устроят лагер на сушата и да почнат да го търсят с желание да го ограбят и набият още веднъж. Защото те, хората от „Мария Александра“, единствени го познаваха и бяха абсолютно уверени, че съществува. Те знаеха още, че на остров Худ или Ла Еспаньола се бе установил завинаги чудовищният харпунджия — прославен убиец.

Първоначалното му намерение бе да избяга, да се изкачи до върха на стръмния бряг и да потърси убежище в пещерата си, напълно убеден, че там не ще го открие никой. Но вече падаше нощта, мракът му идваше на помощ и той разбираше, че дори негърът Мигелон, макар и да не се боеше от тъмнината и непознатото, не би дръзнал да навлезе в острова, докато не съмне отново.

И със затворени очи Оберлус разпознаваше пътеките, скалите, пропастите и доловете, така също и сиянието на огньовете. Той нямаше защо да се тревожи от присъствието на нашествениците. Значи щеше да остане тук, да дебне в сянката и може би ще убие с точен изстрел омразния капитан или негъра.

Хрумна му блестяща мисъл. Да убие капитана и се скрие в бърлогата си. Така щеше да ги подтикне да обърнат всеки камък от острова и напразно да го търсят. Така щяха да разберат, че не бива да се унижава по начина, по който бяха постъпили с него, а след това да се връщат и да го предизвикват безнаказано.

Изчака, докато планът за отмъщение се оформяше в мозъка му. Но минутите течаха, екваториалната нощ връхлетя като хищна птица върху кораба и островчето, без лодката да се отдели от борда на „Мария-Александра“. Плахите фенери осветиха палубата, а треперещият им пламък се оглеждаше в спокойните води.

В тишината се дочуваха гласове, смях и звън на чинии и прибори; човешки сенки се очертаваха по стените, а някакъв гонга се изпика шумно от палубата.

Мина време, вечерята свърши, на носа някой запя под лошия акомпанимент на раздрънкана бандура, а не след дълго на борда се възцари покой и тишина; светлините изгасваха една след друга.

Тогава Оберлус разбра, че екипажът на „Мария-Александра“ няма намерение до сутринта да слиза на брега й се почувства подигран. Измамен, той побесня от яд, защото вярваше, че онези са се досетили за кроежите му и не са спуснали лодка във водата, за да му се надсмеят и да го накарат да храни надежда, че ще паднат в капана му.

Всички заедно щяха да слязат чак на дневна светлина. Така щяха да се пазят един друг и да го преследват из острова с намерение да го накажат отново.

Бяха същите; същият капитан, същият негър и същият боцман, който като ленив дявол размахваше камшик, същите, които го зарязаха в безсъзнание на плажа на самотното островче, зле ранен и кървящ, с оскърбена гордост и лишен от всичко ценно, което бе притежавал.

Бяха същите, а освен това имаха нахалството да се подиграват над желанието му за мъст, оставяйки го просто да чака на сушата като глупак, а те спокойно се оттеглиха да спят.

Представяше си коментарите на възбудените от идеята да се наслаждават на по-различен ден моряци; ден, различен от останалите безнадежно монотонни, с които бяха свикнали открай време. Да прескочат до сушата, да ловят игуани и костенурки, да ядат прясно месо, да се къпят на плажа, да ловят риба между скалите и да се забавляват за сметка на недъгавото чудовище, омразно и отвратително, не бе обичайна програма в живота на моряците от един китоловен кораб, примирил се да не разчита на друго развлечение, освен това, което му предоставят морето или облаците над платната.

А той, Оберлус, Крал на Худ и владетел на всичко, което обхващаше погледа в четирите основни посоки, бе избраната жертва на тази глутница скрофулозни мръсници, незнаещи без съмнение, че от деня, когато го биха, на този остров се бяха случили важни неща.

А трябваше още много да се случат.

Оберлус остави времето да тече, спокоен като скала сред скалите, вперил поглед като хипнотизиран в светлините на „Мария-Александра“, напомнящи му присмехулно, че са на същото място и търпеливо очакват пукването на зората — часа, в който щеше да забие камбаната да възвести началото на лова на хора.

Омразата му растеше и се подхранваше от само себе си и от догадките му, докато звездите изплуваха в едно небе без луна; имаше момент, в който бе готов да избухне и да им кресне в нощта, оплювайки ги в яда си, но не го направи, а продължи да седи спокойно и безмълвно да преосмисля желанието си за отмъщение.

Когато накрая се изправи, бе взел решение. Остави настрана оръжието си, като задържа дългото и остро мачете — същото, с което обезглави французина, и се плъзна безшумно с лекотата на морска игуана във водите на тихия залив.

Плуваше бавно, без да вдига вдига пръски, забравил за акулите и за случайните им появи в залива. На Галапаговите острови царуваше бурен живот, акулите не отделяха внимание на подобни жертви.

Не бе добър плувец, но и разстоянието не бе голямо. Когато стигна, не се чувстваше изморен, е само възбуден и се вкопчи в спасителната лодка.

Почака, като търсеше с поглед, привикнал вече с тъмата, къде е вахтеният, който според предположението му би трябвало да дреме на носа, напълно чужд за опасността, сигурен в себе си и в кораба, който бе здраво закотвен в средата на тихия залив, в самото сърце на най-самотния и спокойния от океаните.

Игуаната се изправи в лодката, почака още миг, а после ловко, като човек прекарал живота си на кораб, се покатери, на палубата. Той се спотаи, докато се увери, че онзи отпред не го е усетил.

Стигна до него, стъпка след стъпка, с търпението на гигантските костенурки, които никога не вдигаха единия си крак, без останалите три да са стъпили здраво на земята, с насочено мачете, широко отворени очи и наострен слух, чувствайки под краката си, за пръв път от много време насам, познатия допир на палубно дърво, чрез което му се струваше, че долавя и най-последния шум от живота на кораба.

А корабът спеше. Спеше и вахтеният, за да умре сред сънищата си, обезглавен от острия връх на мачетето, което му разпори гърлото от едното до другото ухо, като тялото му запази предишното си положение, може би с леко наклоне-на върху гърдите отрязана глава.

После, без да бърза, Игуаната залости здраво люка, убеждавайки се като отличен познавач на този тип китоловни кораби, че не е оставил и една единствена дупка, през която би било възможно да се измъкнат моряците.

Сигурен, че е вече пълен господар на горната палуба, Оберлус изкърти със силен ритник вратата на каютата на капитана, разположена в носовата част на палубата. Капитанът се надигна в койката си изненадан и се опита да докопа пистолета, който съхраняваше в чекмеджето на масата. Но бе прекалено късно, тъй като острието на мачетето блестеше на педя от очите му.

— Не мърдай! — заповяда му сухо Оберлус. — Едно движение и ти отрязвам главата… Спомняш ли си за мен?

Малка маслена лампа гореше в най-отдалечения ъгъл на каютата и капитанът трябваше да се напрегне, за да разпознае на оскъдната светлина обезобразеното лице на натрапника, който заплашително седеше срещу него.

— Оберлус! — възкликна изненадан той… — Какво правиш на кораба ми? Да би да си станал пират?

— Не, крал! — бе отговорът. — Крал на Худ. А ти нагази без разрешение във водите ми.

Другият го изгледа слисан, все още не успял да се съвземе от изненадата, а можеше да се каже, че не беше сигурен дали случилото се му изглеждаше действително, или бе глупав сън.

Но Игуаната не му остави време за размисли. С рязък удар го принуди да легне отново, с лице надолу, като скръсти ръцете му на гърба.

Огледа се наоколо, взе колана, който висеше на един стол и го завърза здраво. Накрая грабна каната, вградена в ъгловата мебел, помириса я и я надигна, докато пресуши силния и ароматичен ром.

— Добре си живеете вие, капитаните! — възкликна най-подир Оберлус. — Никога не ви липсва нищо. Живеете нашироко, докато екипажът гние долу… Ром, чисто легло, добра храна и дори жени, за сметка на онези, които наистина работят… — той остави каната настрана и започна да отваря чекмеджета и вързопи, струпвайки върху масата всичко, сторило му се интересно. — Спомняш си Гуено, нали? Натоварваше най-красивите проститутки и се забавляваше е тях пред очите ни месеци наред. Казваше, че един капитан трябва да демонстрира, че е по-горе от останалите, дори и в секса. Той имаше право да спи с жени… Ние бихме длъжни да гледаме и да слушаме купоните отдалеч, които те организираха в спокойните вечери… По дяволите! Още не разбирам, защо никой не му преряза гърлото… Махнах се от кораба му, за да не го удуша… Дезертирах, а той се закле, че ако ме открие, ще ме обесят на главната мачта… — Оберлус цъкна с език. — Жалко, че посоката му е друга; би ми харесало да го поздравя с добре дошъл на острова ми… — „Одисея“ — прочете, като сричаше внимателно.

— За какво се говори в нея?

Не получи отговор и затова отиде до койката, сграби стария капитан за бялата му коса и го накара да вдигне лице и да го погледне в очите.

— Попитах за какво се говори в тази книга…

— грубо повтори той. — Ще ми отговориш ли или да почвам да те бия с камшик, както направи с мен?

— История… — прошепна другият. — Стара история… И приключения…

— Истински или измислени?…

— Не знам много добре… Мисля, че никой не знае.

— Харесва ми историята… — потвърди Оберлус, докато слагаше книгата на дъното на сандъка, който пълнеше с всичко интересуващо го. — Книгите ми харесват. С изключение на Библията… Божичко! — възкликна след това, ентусиазиран от откритията си. — Какъв красив далекоглед! Най-хубавият, който някога съм виждал… Ще ми помогне да наблюдавам хората си…

След това замълча, сякаш бе изморен от празните брътвежи, с които не бе свикнал или пък бе озадачен от тишината и обезпокоен, че някой би могъл да се събуди. Но се успокои, като не чу нищо друго освен ритмичното скърцане на кораба и шума на водата под кила.

После натовари на рамо тежкия денк, занесе го до лодката и го остави много грижливо. Върна се, заповяда на капитана да легне на пода и взе тежкия и широк вълнен дюшек. Докато го навиваше, погледът му се спря на дървената заключена вратичка с катинар.

Игуаната опипа врата на пленника си и му изтръгна ключа, както си представяше, зад вратичката се криеше метална каса, почти пълна с дублони и френски и холандски монети. Пренесе касата и дюшека до лодката и се върна, за да вземе маслената лампа. Той я доближи внимателно до завесите, дрехите и чаршафите, разпилени на пода.

Капитанът го наблюдаваше ужасен с изскочили от орбитите очи.

— Нима ще подпалиш кораба ми?… — прорида той. — Луд ли си?

— Ти си голям хитрец… — отбеляза присмехулно и напълно спокойно Игуаната. — Скоро от „Мария-Александра“ ще остане само споменът, че е принадлежала иа капитана, заповядал да ме бият с камшик.

— Но долу има четиридесет мъже!…

— Днес те няма да се смеят… — заяви той убеден. — А единственото, което ме натъжава, е, че никога не ще разберат кой ги е пратил в пъкъла. Хайде!… — нареди му той, като му помагаше да се изправи. — Искам да гледаш от сушата как потъва корабът ти.

Оберлус го избута към палубата изпотен, почти обезумял, докато пламъците обгръщаха старата дървена конструкция, а димът обхващаше вътрешността на каютата.

Игуаната накара капитана да подскача до лодката, сряза въжетата с рязко замахване на мачетето и загреба, отдалечавайки се, без да бърза, от кораба, който се превръщаше в истинска плаваща факла.

След малко взеха да се чуват крясъците на затворените под палубата мъже, които зовяха за помощ от огнения капан, и напразно блъскаха фелистрините над главите си.

Скоро пламъците излязоха от капитанската каюта и захапаха краищата на платната, а китовата мас, която бе проникнала в стените и в част от палубата, помогна плавателният съд да се превърне за няколко само минути в огромен замък от фойерверки. Пукаха дървета, предната мачта се сгромоляса шумно, а по траповете и въжетата пълзяха пламъци и осветяваха нощта.

Морските лъвове се хвърлиха изплашени във водата, спомнили си вероятно вулканичното изригване, а милиони риби се стрелнаха към повърхността, привлечени от ярката светлина. Старият капитан се разрида неудържимо, без да се прикрива, като гледаше безпомощно, как корабът му изчезва завинаги, а екипажът му умира от най-ужасната смърт.

— Проклето чудовище!… — извика неколкократно той. — Проклето чудовище!… — В този миг той сякаш бе неспособен да си спомни някоя друга дума; сякаш мозъкът му се бе замъглил, потресен и впечатлен от зрелището, на което бе свидетел.

От своя страна Оберлус гребеше ритмично, отпуснат, доволен от себе си и от края на отмъщението си, с ленив вид на човек, наслаждаващ се на разходка с лодка из лагуната на държавен парк, в който имаше пиротехническа изложба.

На кораба няколко, вече полузадушени мъже, удряха отчаяно по най-високия шпанхоут в безумните си опити да намерят изход, но „Мария-Александра“ беше стар китоловен кораб, построен с определена цел и привикнал да устоява вечно на набезите на бурното, море. Острието на най-тежката брадва едва се бе появило на няколко сантиметра над навигационната линия, когато мъжът, който я размахваше, я изпусна, изгубил сили и съзнание от дима, проникващ през всички пролуки на палубата.

Четиридесетте мъже бяха умрели, задушени много преди корпусът на кораба да даде знак, че има намерение да се „строполи“.

Лодката нагази в пясъка. Оберлус изблъска капитана и го накара да седне на плажа, величествен или смешен, загърнат в мръсната си бяла кошница, разплакан и треперещ от страх и мъка. Двамата изчакаха мълчаливо превърналия се в огромен блуждаещ огън „Мария-Александра“ да бъде погълнат от водата — искрящ, скърцащ и окайващ се, преди да изчезне завинаги в дълбините.

Във въздуха се разхвърчаха искри, а зловонието на китовата мас и изгоряла плът се разнесе над водата, за да достигне накрая до най-отдалечения кът на самотния остров.

Няколко дъски, гротмачтата, два овъглени трупа и половин дузина празни варела, които течението влачеше навътре, бе всичко, останало на разсъмване от гордия и смел китоловен кораб.