Игуаната

На следващия ден следобед островчето Худ изчезна напьлно в далечината, а морето — необятният океан на Екватора в района на големите безветрия, с води, по-тихи и спокойни от тези на най-тихото и спокойно планинско езеро, си остана едничък спътник на хората в китоловната лодка.

Морските птици, които дълго време ги придружаваха и по навик се изхождаха върху тях, престанаха да кръжат наоколо, отправяйки се на залез слънце към гнездата си, а на разсъмване пътниците най-после осъзнаха страшната си самота.

Нито една вълна, нито един крясък, нито дори шум от водата, плъзгаща се под кила; само тишина, нарушавана единствено от монотонните удари на греблата с натрапчива и ритмична последователност, сякаш от човешки същества те се бяха превърнали в автомати, в безчувствени машини, осъдени да гребат вечно.

Глътка вода, оскъдна храна и нечовешки усилия под строгия контрол на самия Оберлус, решил да поддържа живота на тези мъже, дори против волята им. Трябваше да гребат дни, седмици или може би месеци — времето не бе от значение, а единствено желанието му да вижда въжето, проточено зад кърмата, което означаваше, че завоюват метър след метър от онези хиляда километра, делящи ги от целта.

— Никога няма да стигнем… — подхвърли веднъж Кармен в палещия обеден зной след седмица път. — Имам чувството, че остров Худ ще се появи отново зад гърба ми… Не напредваме.

— Напредваме… — възрази Оберлус, уверен в себе си. Напредваме постепенно на изток, макар течението да ни отклонява на Юг.

— Нас също ни бе отнесло на Юг няколко дни след тръгването ни от Гуаякил — рече тя. — А помощник-капитанът обясни, че има контратечение, което идва от Панама и тласка корабите на юг от Галапаговите острови… Може би затова стигнахме до Худ, вместо до някой от по-големите острови на север! Никога няма да стигнем! — повтори тя.

Оберлус не отговори, а се замисли и след малко се обърна към пленниците си:

— Вече чухте… — каза той. — Отклонили сме се и дори и да се опитваме да се върнем, няма да можем да намерим острова. Течението откъм сушата ни тласка навътре в океана и никога и доникъде няма да отидем. Следователно остава ни да се движим в една посока — към континента и от вас зависи дали ще стигнем или не…

Никой не му отговори: норвежецът Кнут както обикновено не бе разбрал, а португалците бяха твърде изморени, за да реагират. Те отдавна вече бяха загубили и последните си остатъци от воля, а вероятно и всякаква надежда за оцеляване в този абсурден кошмар. Гребяха, защото техният похитител ги принуждаваше да го правят с камшични удари, а и вече не желанието да се спася ги стимулираше, а само страхът от физическата болка и безграничният ужас, вдъхван им от демона, от когото винаги можеше да се очаква нещо още по-извратено.

Той бе решил да ги застави да гребат и да напредват дори и срещу коварното и неумолимо течение и ги уверяваше, че ще гребат до последен дъх, а когато вече заплахата от камшика не е достатъчна, Игуаната Оберлус щеше да прибегне до нови наказания, които да ги насърчат и да изтръгнат още сили от себе си.

Тя се съблече гола, плъзна се във водата, без да се държи за борда и въпреки че не умееше да плува добре, достатъчни бяха само две загребвания с ръце, за да ги настигне, толкова бавно се движеше лодката.

Не я плашеше спокойното море, ширнало се край нея, нито невъобразимата бездна, зееща под краката й, нито дори опасността от появата на акули. Желаеше само да усеща милувките на водата по тялото си и това й помагаше да забрави макар и за няколко мига страшната монотонност на часовете и дните, прекарани в седнало положение, на носа на лодката, която сякаш не напредваше и с метър в това абсурдно пътуване с едно кошмарно същество, повело ги от нищото пак към нищото.

Помисли си да изостане; да се остави на лекото течение да я отдалечи съвсем бавно, докато безкрайното, лениво и тихо море я поеме в обятията си в последна прегръдка, превръщайки я в постоянна част от себе си.

Това щеше да бъде един красив завършек на един дългогодишен, вълнуващ и бурен живот. Ниня Кармен, родена на три хиляди метра надморска височина, в подножието на вулкана Пичинча, в дивните оврази край град Кито, щеше да изчезне завинаги, погълната от пясъците на дъното на най-големия и най-дълбокия от океаните.

Или може би щеше да изплува на повърхността? Да, може би, като се подуеше, тялото й щеше да изплува на повърхността на водата и коварното течение, онази неумолима сила, с която напразно се бореха вече дванадесет дни, щеше да изхвърли трупа й на плажовете на екзотичните острови, за които бе чела, че се издигат на другия край на света.

Изглеждаше приятно, почти съблазнително да се предаде в плен на магията с на една спокойна смърт, която да сложи край на толкова страдания. Мисълта да се освободи окончателно от отвратителното присъствие на звяра я успокояваше. Представяше си гнева и унижението му, когато разбере, че като всички други бе избрала да умре, вместо да продължи да търпи противното му лице и това й носеше утеха.

— Сбогом, чудовище, сбогом! Дори черепът на мъртвеца е по-красив и предпочитам вечната му компания, отколкото да те понасям до себе си даже само един ден още… Сбогом, Игуано… Сбогом, проклет звяр… Сбогом, обожаеми палячо, успял за миг да взривиш у мен цял вулкан, който никой никога вече няма да може да угаси.

Чувстваше се толкова объркана! Толкова изтощена от слънцето и жаждата през дните, през които виждаше единствено хоризонта и чувстваше само повтарящия се хиляди пъти шум от греблата, удар след удар.

— Докога? Защо поне не духаше вятър? Защо не се надигаше морето по света? Защо трябваше да попаднат точно в сърцето на големите безветрия?

Даже в Средиземно море, онази малка локва, карикатура на океан, която бе видяла, придружена от Херман де Ариага, имаше повече сила и характер, отколкото в този глупав Тих океан, винаги скучен, винаги гладък, сякаш невидим дебел слой масло успокояваше напълно яростта му и като гигантско огледало, поставено там нарочно, връщаше слънчевите, лъчи. Защо беше тъй безхарактерно това море? Море, чийто единствен признак на живот бе безмълвното и коварно течение, опитващо се да им попречи като ръка на циклоп да се приближат до сушата.

Би било прекрасно да се отпусне в люлката му, да се отдаде на вълшебството му и да го пропусне през всяка своя пора, за да се превърне най-накрая и тя в океан, в тих океан, в необятност, нетърпяща граници, нито униженията да я приковават всяка нощ към железните пръчки на леглото.

Португалецът Пинто Соуса поиска вода за трети път и за трети път Игуаната Оберлус му отказа:

— Трябва да я пестим… — каза той. — Започва да намалява.

Час по-късно португалецът Пинто Соуса, болнав човек, за когото изглеждаше цяло чудо, че бе издържал толкова дълго, се свлече върху греблото си и всички усилия на Ниня Кармен да го върне към действителността се оказаха напразни.

— Дай му вода… — молеше се тя. — Дай му вода, иначе ще умре.

Оберлус се наведе над изпадналия в безсъзнание мъж, разгледа внимателно изпитото му лице, кльощавите му ръце, окървавените длани и немощното му и покрито с гнойни рани тяло и категорично отказа:

— Абсурд е да хабим вода за него! — Той е свършил.

— И ще оставиш да умре така?

— Не, ще го хвърля в морето.

Кармен де Ибара го погледна изумена. Въпреки че живееше с него вече цяла година и бе станала свидетелка и жертва на безбройните му издевателства и абсурдната му безчувственост, тя все още не можеше да проумее някои от реакциите на това същество, което наистина по нищо не приличаше на останалите хора.

— Но той е все още жив… — запротестира тя.

— Диша, това е всичко. Но със сигурност е напълно изтощен… Колкото по-бързо свърши, толкова по-добре за него и за всички…

Той отиде до кърмата, развърза края на веригата, с която бяха оковани пленниците, освободи Пинто Соуса и пред очите на безпомощната жена и безразличието на другите, го хвана за раменете и го пусна във водата.

Съвсем бавно — можеше да се каже, че този мързелив океан вършеше всичко съвсем бавно — тялото на португалеца започна да потъва в прозрачните води, за да изчезне накрая, погълнато от синята безкрайност; всичко това приличаше повече на идиличен сън, отколкото на действителна смърт.

Игуаната Оберлус го наблюдаваше как се скрива от погледа, а после седна на мястото на пьртвия и хвана свободното гребло:

— Поеми руля… — заповяда той на Ниня Кармен — И запомни: на Изток! Все на Изток! Ако се отклониш и с един градус само, ще те лиша от вода… Трябва да се измъкнем от тази мъртва зона без вятър и без риба… — той започна ентусиазирано да гребе. — Ако продължаваме да се движим така, за два дена ще изминем половината път…

Тя изхлипа с пресипнал глас.

— Половината път! Милостиви Боже!

Глупавият Кнут, изтощен, загуби и малкото разсъдък, който му оставаше след четвъртата седмица от прехода, когато храната вече съвсем недостигаше и бе станало ясно, че в онова изключително дълбоко и спокойно море рибите не се изкачват до повърхността, колкото и да се опитваха да ги привлекат с всевъзможните видове стръв, с каквито разполагаха на борда.

Изведнъж, една сутрин, норвежецьт започна да пее, въпреки че устните му бяха напукани от жаждата и, изглежда, песента му се стори много забавна, защото от време на време избухваше в гръмогласен смях и размахваше превзето ръце.

Накрая запрати греблото във водата и макар че Оберлус го удари жестоко, той пак го хвърли, когато му го върнаха в ръцете.

Взеха му греблото и му дадоха да пийне глътка вода, в очакване да дойде на себе си и да си възвърне разсъдъка, но той продължи да извива своята неразбираема песен, без да спре нито за миг през целия ден и през следващата нощ. На разсъмване Оберлус извади един от пистолетите си от чувала, в който ги държеше, за да ги предпази от влагата, и се прицели в главата му, поставяйки ултимативно пръст на устните си, за да го накара да млъкне.

Но нещастният глупак продължи да пее. Оберлус открито насочи оръжието към него. Другият го видя, но остана безразличен и даже избухна в смях, развеселен без съмнение от неприличната песен, като продължи да я тананика, сякаш се намираше — и в действителност той наистина се намираше — в друг свят.

— Не го убивай — застъпи се Ниня Кармен за него — не виждаш ли, че полудя?

— Това, което виждам, е, че всички ни ще подлуди… Ако не искаш да го убия, накарай го да млъкне.

Кармеи де Ибара се приближи до норвежеца и започна да го гали по главата, сякаш беше дете:

— Стига толкова… — прошепна тя. — Успокой се… Вече се посмяхме на песните ти… Спри, моля те! Не разбираш ли, че ще те убие? — изхлипа тя безпомощно. — Боже Господи! Дори не чува, а и да ме чуваше, не би ме разбрал… Млъкни, Кнут, моля те! Млъкни!

Тя сложи ръка на устата му, а глупавият норвежец Кнут за захапа с такава сила, сякаш искаше да я откъсне цялата.

Ниня Кармен зави от болка, но другият продължи да стиска, докато проехтя изстрел, който му отнесе главата и го повали по гръб.

Изпръскана с кръв и мозък, оглушала от гърмежа, отекнал близо до ушите и, Ниня Кармен изпадна в истерия при вида на размазаното от куршума лице и стискайки силно разкъсаната си, кървяща ръка, се свлече съкрушено на дъното на лодката. Тя зарида, загубила напълно способността си за съпротива.

Игуаната Оберлус хвърли във водата трупа на норвежеца, зареди отново оръжието, прибра го грижливо и грабвайки веслата, принадлежали на мъртвите, започна да гребе съвсем бавно, с провлаченото, монотонно и постоянно темпо, което бе наложил от първия момент.

Португалецът Ферейра, просъствал на разигралата се сцена с безразличитео на сомнамбул, се сви на пейката си, сякаш случилото се изобщо не го засягаше и изведнъж заспа.

Без да спира да гребе, Оберлус ритна леко Ниня Кармен и и заповяда:

— На Изток! Дръж курс на Изток!

— Върви по дяволите! — бе отговорът. — Това е единственият път за теб! Върви по дяволите! Върни се там, откъдето си дошъл, проклето дяволско изчадие!

Ритникът бе толкова силен, че едва не й пи ребрата и я накара да изстене от болка.

— Посока Изток! — повтори той с дрезгав глас. — Ако не ставаш за това и тебе ще хвърля в морето… Нямам намерение да деля храната и водата си с ненужни хора… На Изток…

Ниня Кармен се довлече с мъка до кърмата, хвана кормилото, погледна компаса с подути от плач очи и подсмърчайки, попи с някаква мръсна кърпичка кръвта, която бликаше от ранената й ръка, и насочи руля на Изток.

Игуаната Оберлус, който я наблюдаваше със зачервено от безсъние и умора очи, продължи да гребе, безчувствен, далечен и безчовечен, като робот, програмиран да извършва в продължение на часове абсолютно еднакви движения.

— Кораб…!

— Да, кораб…

— Може би ще ни видят… Господи, направи така, че да ни видят!

— Не могат да ни видят… Прекалено далече са…

— Трябва да ни видят! Чуваш ли? Трябва да ни видят… — изхлипа Ниня Кармен. — Не искам да умра тук! Благословени Боже! Света Дево, покровителка на беззащитните, направи така, че да ни видят… Никога не съм искала нищо от теб, но сега те моля, умолявам те… Направи така, че да ни видят от кораба и аз ще изпълня всичко, което пожелаеш… Ще ти посветя живота си! Ще се затворя в манастир завинаги…

При тези думи Игуаната Оберлус не можа да сдържи смеха си, въпреки че ужасно го боляха устните, покрити с кори от рани.

— Монахиня! — възкликна той. — Това би било най-лошото, което може да се случи на църквата от преследването на Нерон… Монахиня… Дева Мария би предпочела корабът да потъне, отколкото да ни видят… Ще помолиш ли изповедника си, вместо опрощение, да те нашиба с камшик и да ти го вкара в задника.

Но тя сякаш не го чу или поне не му обърна внимание. Бе намерила някакъв парцал и го размахваше, изправена на пръсти на борда, вкопчила се в един от прътовете, които придържаха почти разкъсаното платнище.

— Тук, тук — извика тя така слабо, че надали биха я чули на петнадесет метра разстояние. — Тук сме!

Оберлус протегна ръка, грабна парцала и я дръпна да седне.

— Стига толкова! — заповяда й той. — Казах ти вече, че не могат да ни видят. А ако ни видят, бъди сигурна, че преди да стигнат до нас, ще съм ви пратил и двамата на дъното на морето… Предупреждавам те… Не мисля да се оставям да ме заловят…

— Но това е единствената ни надежда! — молеше се тя. — Нямаме какво да ядем, рибата продължава да не кълве, а водата е на привършване.

— Вече сме близо…

— Откъде знаеш?

— Знам, защото корабът се движи на север… Вероятно към Гуаякил или Панама и следователно трябва да се доближи до брега, за да използва течението, идващо от Юг… Ако плаваше на североизток, би трябвало да се отдалечи от брега и да се възползва от пасатите… Но ние не сме в зоната на пасатите, а в района на безветрията, който корабите се стремят да избягват… — той посочи към отдалечаващите се платна. — Ако този напредва… А той напредва… Значи го тласкат теченията от Юг и вятърът, който духа към сушата. — Той замълча и след малко добави с нов блясък в очите. — Прекарал съм живота си в плаване и познавам тези морета… Сигурно сме на югоизток от Гуаякил и на североизток от Пайта и Пунта Негра, на по-малко от сто мили от брега. Ще го достигнем!

— Но ние нямаме вода!

— Скоро ще завали… — убедено заяви Игуаната Оберлус. — В тази зона винаги вали…

Валя.

Валя така, сякаш небесата се бяха продънили и искаха да се излеят върху главите им, да ги потопят, да ги удавят, да причинят корабокрушението им, опитвайки се да постигнат това, което апатичният океан без нокти не успя да направи.

Валя.

Валя.

Валя.

И дъждът ги върна към живота.

И към борбата.

Ферейра беше вече само една ненужна сянка, изтощен въпреки водата и почивката, но Игуаната Оберлус, хванал здраво греблата, се навеждаше напред и назад, назад и напред, неуморим, несломим, почти неразбираем, като се имаше предвид, че повече от три дена не бе слагал и хапка в устата си.

Ниня Кариен, отпусната на леглото, неспособна да се помръдне, изнемощяла и съсипана от глада и умората, все още правеше усилия, макар и често напразни, да поддържа курса…

На Изток… Все на Изток, въпреки че беше убедена, че този Изток се е превърнал вече в химера, в недостижима мечта, в едно изключително митично място, до което никой никога в историята не беше стигал досега.

На Изток!