Игуаната

Гамбоа, Жуао Батиста де Гамбоа и Коста, бивш първи помощник-капитан на кораба „Рио Бланко“, се подслони под козирката на един риф, където излегнат и плътно притиснат към него, беше напълно невидим откъм сушата, дори някой да минеше на метър от главата му.

Когато приливът бе в най-високата си точка, вълните стигаха спокойно до него и той биваше принуден да диша ритмично, съобразявайки се с прииждането и отдръпването им. Стигна до убеждението, че подобно скривалище е напълно неподходящо в които и да е друг океан освен в Тихия, с неговите спокойни води.

Спомни си свирепия прибой на брега на родното му Каскаес и благодари на Бога, че не беше в оня океан, защото суровият Атлантик би го размазал на стената в дъното на убежището му още при първия прилив.

И така сух през половината време и прогизнал през другата половина, той изчака часовете на деня бавно да се изнижат. Дванадесет; ни повече, ни по-малко; минута след минута; и макар че се опита по всякакъв начин да спести оскъдната си питейна вода, врагът, от когото най-много се страхуваше в момента — жаждата, — го атакува късно следобед поради зноя и изпаренията.

Ръцете му, съвсем охлузени, горяха в остра пулсираща и нетърпима болка и той изстенваше всеки път, когато трябваше да вземе нещо или да се хване за скалата.

Видя слънцето да преваля зад хоризонта точно срещу него и търпеливо го изчака да се скрие напълно, обагрило в червено, обсипаното с високи и невероятно дълги облаци небе.

Гледката беше наистина красива, но Жуао Батиста де Гамбоа и Коста не бе в състояние да й се наслаждава, а само се молеше да трае колкото е възможно по-кратко и мракът скоро да падне.

Вече по тъмно той нагази отново във водата и по същия път, но в обратна посока, излезе на брега. Когато стъпи на твърда земя, се просна на пясъка и зачака спокойно, стиснал здраво брадвата, доколкото позволяваше вдървената му ръка, нащрек и за най-малкото движение на острова.

Почти половин час по-късно Гамбоа потегли, като се влачеше сантиметър по сантиметър и ясното съзнание, че животът му зависи от търпението и в тази борба единствено времето беше в негова полза.

Една фрегата плесна с криле на няколко метра и тупна на земята. Когато сърцето й спря да бие, той изпълзя до птицата, отмести я нежно и взе единственото й яйце, което мътеше. Счупи черупката му в близкия камък и го изпи жадно. После потърси други гнезда и други птици, като лакомо изпиваше яйцата, които не съдържаха вътре пиленца.

Очите му бяха привикнали към мрака и той можеше да различи очертанията на предметите на пет-шест метра разстояние, благодарение на което след половин час успя да намери, това, което търсеше: скали, образуващи в средата малка вдлъбнатина с чиста и хладка вода, която му се услади много.

Поспа на това място няколко часа, пи отново, напълни кратунката и продължи да се движи, без да се отдалечава от брега, докато се блъсна в дебелото стебло на един кактус и откри в основата му кротка сухоземна игуана, която дори не помръдна, като го видя, и се остави да я хване без никаква съпротива.

Би предпочел да й извие тихо врата, но изобщо нямаше сили и затова смаза главата й с каменната брадва.

Разкъса я бавно, сурова и почти жива, потискайки отвращението си от кръвта, стичаща се по лицето и по врата му, тъй като беше сигурен, че ако не се подкрепи, от изтощение няма да има сили да се изправи срещу врага си.

Утрото го изненада на връщане към скривалището му, където към обед, възползвайки се от отлива, той поспа сладко за първи път от четиридесет и осем часа насам.

На осмия ден вече Оберлус започна да се ядосва. Бе претърсил острова педя по педя, без да пропусне нито една пещера; бе огледал и най-малкия кактусов храсталак, всяка долчинка и завой и не само че не бе намерил беглеца, но не бе открил и най-дребна следа от него.

На всеки два дена биваше принуден да освобождава временно останалите пленници, чието физическо и душевно състояние явно се влошаваше и той мечтаеше да се върне кьм предишното си ежедневие, да бди над кралството си, излегнат върху скалата на стръмния морски бряг, да чете дълго и да се наслаждава на красивото тяло на пленницата си.

Хрумна му мисълта, че португалецът може да се е самоубил, но тя скоро му се стори неприемлива, тъй като никой не бе положил толкова усилия да строши веригите си само затова. Не беше логично и да се е оставил да бъде отнесен от морските вълни, вкопчен в някое дърво, защото като помощник-капитан той сигурно знаеше за течението, пресичащо архипелага.

Португалецът продължаваше да се крие в очакване другият да се измори и да се откаже да го търси, за да започне играта, но с разменени роли, превръщайки се от жертва в ловец.

След като претърси всички естествени скривалища, които предлагаше островът, Йгуаната реши, че не остава друга възможност, освен оня да се е заровил в пясъка на плажа или в пръстта, която търпеливо бе трупал и оформял в лехи.

Претърси плажовете, като на всеки половин метър забиваше дългия си харпун дълбоко в пясъка, а после по същия начин бранува и лехите, унищожавайки марулите, доматите, тютюна и картофите. Ала упоритият помощник-капитан не се появяваше.

Раздразнението отстъпи място на отчаянието и гнева, а те от своя страна на завладяващия го страх, тъй като на всеки момент някой кораб можеше да се появи на хоризонта и на екипажа да му хрумне лошата идея да хвърли котва в малкия залив.

Логично бе Ниня Кармен да заплати последствията от това отчаяние и гняв, но тя въпреки стоицизма, с който бе понасяла малтретирането досега, го изхвърли една нощ от леглото си с изненадващо силен тласък, несвойствен за жена с нейната физика.

А после се изправи срещу него с искрящи от гняв очи:

— Стига толкова! — изкрещя тя вън от себе си и разчорлена. — За какво ме вземаш? За куче ли…?

Оберлус се вдигна от пода малко смутен, защото точно в този момент не беше особено груб с нея и като че ли нямаше да реагира, но изведнъж скочи напред и стовари върху лицето й тежкия си юмрук, който я събори по гръб.

Когато Кармен де Ибара дойде на себе си, се намери легнала по очи, вързана за леглото с разпънати ръце и крака и от силната болка разбра, че той я содомира, опитвайки се максимално да я нарани.

— Моля те! — изстена съкрушено тя. — Моля те!

Но Оберлус не спря, докато не се срина върху нея и продължи да лежи на гърба й, хапейки я по врата.

След миг той си пое дъх и пошушна на ухото й:

— „Моля те“ ли каза?

Тя потвърди мълчешком.

— Това ми харесва… — изрече той. — Време е вече да проговориш и да се обръщаш към мен като към човек… Или досега не си разбрала, че съм човек?

— Не се държиш като човек.

— Защото никой никога не се е отнасял с мен като с човек.

Той се отдели от нея, седна на леглото и започна да я развързва бавно. Накрая я застави да се обърне и като я сложи по гръб, я хвана здраво за брадичката.

— Погледни ме! — заповяда й. — Приличам ли ти наистина на човешко същество, на човек? — Той се засмя развеселен на нямото й и ужасено потвърждение. — Най-страшният от всички, нали? Но човек все пак… — Оберлус цъкна с език. — Има само едно нещо на този свят, което вдъхва повече страх от лицето ми — последва мълчание. — Аз самият — той отиде до масата и жадно отпи направо от шишето с ром. — Превърнал съм се в нещо, още по-лошо от собственото ми лице, което е вече прекалено, не мислиш ли? — настоя той след като спря да пие.

Тя го попита, гледайки го втренчено:

— Винаги ли си бил такъв?

Оберлус се извърна изненадан и остави настрана шишето.

— Какъв? — Поиска да знае той. — Толкова грозен или толкова свиреп? — Той вдигна рамене. — Е, мисля, че двете неща вървят заедно… Да… — рече. — Откакто се помня, все съм такъв… Родил съм се като онези ембриони, които лекарите показват в епруветки със спирт, с единствената разлика, че съм имал лошия шанс да продължа да дишам… А майка ми, фанатична католичка, трябва да е била прокълната, щом не се е съгласила да ме изпрати отново в ада още в същия миг. Тя упорствала, както се вижда, да ме кърми, докато един ден не издържала повече и избягала.

Ниня Кармен не каза нищо, а само се изправи и седна в леглото, докато Оберлус се настаняваше в широкия стол, където обикновено четеше и пушеше почернялата си лула.

Той я погледна презрително:

— Не се осмеляваш да попиташ, как се чувства човек, като се роди такъв, нали? — Добави той веднага. — Страхуваш се да не се обидя и да не се разгневя… Не… — отрече той. — Много години и навсякъде нося това лице… Прекалено много години… Вече нищо не ме обижда. Сега аз съм този, който обижда другите, и това ми харесва.

— Изпитваш удоволствие, нали?

— Разбира се… — рече той. — Обичам да всявам ужас, но не с грозотата си, а защото това, което върша е наистина ужасяващо… — Настъпи кратка пауза. — Винаги се е смятало, че е за предпочитане да вдъхваш омраза, отколкото съжаление, но истината е, че никой никога не е изпитвал към мен дори и съжаление… Само отвращение…

— Той пусна облаче дим към нея. — И ти се отвращаваш от мен, нали?

Кармен де Ибара — светът беше забравил вече за нея, както и че някога я бяха нарекли Ниня Кармен — отрече, уверена в себе си.

— Сега вече не.

Оберлус я погледна по-внимателно, сякаш искаше да прозре дълбоко в тези загадъчни вълнуващи очи и щеше да се върне пак на въпроса, ако не му беше хрумнало изведнъж друга мисъл, която даде нова насока на разговора:

— Кой беше… — поиска да узнае той — мъжът, когото убих на плажа през онази нощ?

— Диего Охеда, един от най-богатите наследници в Кито.

— Това не ме интересува — отвърна сухо той.

— Искам да зная какъв ти беше? Бяхте ли женени?

— Не, още не бяхме. И през онази нощ щяхме да бъдем за първи път заедно.

— Обичаше ли го?

— Да.

— Още ли го обичаш?

— Мъртъв е.

— Казват, че и мъртвите могат да бъдат обичани.

— Само ние, човеците, можем да обичаме мъртвите и тази е една от основните грешки на нашия род… — отговори спокойно тя. — Аз прекарах живота си, обичайки мъртви мъже, но открих, че съм грешила. Грешила съм във всичко.

Игуаната Оберлус не попита какво иска да му каже с това „всичко“, а вероятно и тя не би могла да го обясни, колкото и да се стараеше, защото реката от чувства, които Кармен де Ибара бе изпитала, откакто се намираше в пещерата, я бе объркала така, както нищо друго в предишния й живот.

Покорството, с което си беше поставила за цел да приема ужасната си съдба и което считаше като изкупление на старите си грехове и безразсъдните си капризи, донесли само нещастия на любимите й хора, отстъпваше по необясним за нея начин място на едно все по-обезпокоително усещане за благоразположение. Чувствуваше се щастлива, плащайки за злото, причинено от нея, както беше щастлив разкайващият се под тежестта на кръста, носен в процесиите през Страстната седмица, или монахът, с власеница в ръце всяка сутрин.

Но това беше лъжа и тя го знаеше.

Смутена, Кармен постепенно откриваше дълбоко в себе си, че е щастлива, не защото понася смирено най-невероятните мъчения, а че това щастие блика от самите мъчения и от покорството, с което й харесваше да ги изтърпява.

Макар и да я болеше, трябваше да признае пред самата себе си, че не се плаши вече от идването на нейния насилник и палач и че живее, желаейки го, също както желаеше малтретирането и униженията, на които я подлагаше, и ако в определен момент се беше разбунтувала срещу него, то бе, защото знаеше с абсолютна сигурност, че подобен бунт ще предизвика нова реакция на още по-свирепо насилие.

В действителност бе станало точно така и събудила се от жестоката агресия, тя се бе почувствала така обидена и едновременно с това тъй побъркващо щастлива, както никога преди, въпреки че огромният пенис я разкъсваше отвътре и накрая нямаше друг изход, освен да моли за милост.

Но дори и в онази смирена молба да не я изтезава повече, тя бе намерила особено удоволствие от простия факт, че както и трябваше да се очаква, нейният господар-чудовище не я бе послушал.

Слънцето бе в зенита си, отливът в най-ниската си точка, а португалецът Жуао Батиста де Гам-боа и Коста дремеше на сянка в скривалището си по обед, през най-тежките и горещи часове на деня.

Но изведнъж отвори очи, сякаш шесто чувство го предупреди или го бе обзело внезапно предчувствие. Протегна ръка, докато усети успокоителното присъствие на дръжката на брадвата, а после остана спокойно на мястото си, с наострен слух и изопнати мускули, готов да скочи и при най-малкия знак за опасност.

След няколко мига откри Оберлус. Той навлезе в зрителното му поле на по-малко от двадесет метра разстояние, нагазил до гърди във водата, изучаващ внимателно със сините си, почти прозрачни очи всяка цепнатина и всяка кухина в скалите.

Разбра, че моментът бе настъпил и повече не можеше да се крие.

Изтъркули се от убежището, изправи се с високо вдигната глава и разтворени крака и размаха оръжието.

— Тук съм, проклето копеле! — Изръмжа той. — Приближи се…

Игуаната Оберлус се спря и се заоглежда, сякаш изучаваше терена и търсеше най-подходящото за сблъсъка място. Накрая го избра и се отправи директно към него.

Неравностите по дъното го препъваха и му пречеха да пази равновесие, но когато водата стигна до кръста му, той се добра бързо до пясъка на малкия плаж, простиращ се почти до краката на португалеца и спря там.

Пое си дъх и бавно изкара дългото и остро мачете, което висеше на колана му. Спогледаха се.

Знаеха, че борбата ще бъде на живот и смърт, без милост от ничия страна и без да спазват никакви правила и закони. Да убиеш или да умреш — до това щеше да се сведе битката.

Гамбоа погледна острото мачете, но не се уплаши. Без пистолети, излишни в случая, тъй като барутът щеше да се намокри при първото спъване, врагът му беше един обикновен противник, когото той превъзхождаше по ръст и тегло, а брадвата му, макар и примитивна, можеше да се мери с оръжието на Оберлус.

— Ела! — Повтори той с изразителен жест на ръката. — Да видим дали си толкова смел, колкото се пишеш…

Оберлус не отговори. Очите му — единственото прилично нещо, което Бог бе дал на отвратителното лице, — се бяха вторачили в каменната брадва и се опитваха да преценят степента на опасност по начина, по който я държеше и щеше да я използва португалецът.

Накрая, когато се почувства уверен, той излезе от водата и се спря отново на няколко метра.

Двамата започнаха да се движат съвсем бавно в кръг, като взаимно се изучаваха и се навеждаха все повече, с изопнати мускули, заплашвайки се с удари, които не се осмеляваха да нанесат, с ясното съзнание, че първата допусната грешка ще бъде без съмнение и последната за двамата.

Стоманеното острие блесна във въздуха, из-свистя и се върна по същия начин, с бързо и сръчно извиване на китката, а помощник-капитанът португалец направи крачка назад и вдигна брадвата, готов да я запрати с всички сили.

Игуаната също отстъпи и приклекна, за да я избегне, но ударът не дойде и те заеха първоначалното си положение, като описваха кръгове и очакваха по-благоприятен случай за атака.

Тогава Жуао Батиста де Гамбоа и Коста, изглежда, разбра, че разстоянието между тях не е в негова полза поради по-дългото оръжие на врага му и изведнъж, съвсем неочаквано, полетя напред и се хвърли върху Оберлус, поваляйки го благодарение на тласъка и на по-голямото си тегло и ръст.

Затъркаляха се по пясъка, докато навлязоха във водата, боричкайки се, за да се наранят взаимно, удряха се, хапеха се и се ритаха в жестока и отчаяна борба, без стил и благородство, със злобата на побеснели улични псета, жадни да се разкъсат.

Португалецът беше без съмнение по-висок и с по-здрава физика, макар и изтощен, но Оберлус беше по-ловък и хитър и най-вече, имаше много по-богат опит в подобен вид борба, в каквато често му се бе налагало да участва волю неволю, откакто бе станал на възраст, достатъчна, за да се брани от обидите на другите момчета.

Междувременно той се възползва от първия случай на невнимание от страна на противника си, вдигна коляно на височината на слабините му и го срита жестоко в тестисите, премазвайки ги с един рязък и неимоверно силен удар.

Португалецът Гамбоа усети как въздухът не стига до дробовете му, отвори широко уста в безмълвен вик, който не успя да издаде и преди да реагира, откри безпомощен, че върхът на мачетето прониква в левия му хълбок и се завърта яростно, за да разкъса вътрешностите му.

Той все още агонизираше, когато палачът му го хвана за глезена, дотътри го до водата и газейки в нея по обратния път, го повлече след себе си като кърваво доказателство за неоспоримата си победа.

Островът възвърна нормалния си ритъм на живот с изключение на това, че в центъра му, окачен на пръта на бившата предна мачта на кораба „Рио Бианко“, висеше неговият помощник-капитан. Жуао Батиста де Гамбоа и Коста виси в продължение на месеци, изложен на слънцето и вятъра, докато трупът му се разпадна на части.

Игуаната Оберлус се върна на скалата си, за да чете и наблюдава подчинените си, а те напуснаха своя затвор и се заеха отново за работа, като от време на време хвърляха крадешком погледи към мачтата, на която се поклащаше тялото, превърнало се сякаш в символично знаме на остров Худ и на Галапаговите или Омагьосаните острови в Тихия океан, точно на линията на Екватора, на някакви си седемстотин мили от континента и цивилизацията.

В този свят времето като че ли изобщо не бързаше, а дните се нижеха монотонни, съвсем еднакви, различавайки се единствено по миграцията на албатросите и по смяната на сезоните.

Два кораба, единият от които, познатата вече фрегата „Вихрен Бланка“ минаха съвсем близо, без да пуснат котва, а третият, по-малък, бърз и припрян, напразно потърси случайно оцелели корабокрушенци от ветрохода „Илусион“, напуснал пристанището Гуаякил при благоприятен вятър, спокойно море и с опитен капитан, без да се върне повече там.

В продължение на цели два месеца гемията, изпратена от майката на Диего Охеда, претърси всяко заливче, плаж, скала на архипелага, но не откри никаква следа от странния двумачтов ветроход, нито от нещастните му пътници и тъжното заключение бе, че внезапен щорм го е изпратил на дъното или че е станал жертва на някои от онези свирепи китове-убийци, кръстосващи понякога между островите и сушата при периодичната си миграция от единия до другия полюс.

Не за първи път някое от тези кръвожадни животни нападаше кораб, потапяше го и разкъсваше екипажа му и макар и остаряло, това обяснение на загадъчното изчезване на кораба оставаше единствено приемливо.

Когато на връщане гемията мина почти на хвърлей разстояние от стръмния бряг на остров Худ, никой от екипажа й не допускаше, че там, скрита в една пещера под високата каменна стена, беше затворена и окована с дълга верига единствената жена, оцеляла от „Илусион“.

От своя страна Ниня Кармен, която вече дори не си спомняше, че преди я наричаха така, се беше приспособила до такава степен към новия начин на живот, че можеше да приеме, че никога преди това не е познавала друг.

Нейният свят беше огромната пещера и даже не цялата, а само докъдето стигаше веригата и въпреки че от време на време си даваше напълно сметка колко ниско бе паднала в съзнателната си деградация, предпочиташе да прогони от ума си подобни мисли.

За своите двадесет и шест години Кармен де Ибара, която никога не е била глупава, макар с поведението си често да даваше поводи да я мислят за такава, бе вече достатъчно зряла и мъдра, за да разбере, че ако започнеше да анализира основно чувствата си, трябваше да презре самата себе си, така че щеше да се окаже невъзможно да се отърси от собствения си срам.

Бе разбила живота на много хора и семейства, а сред тях и собствените си и затова съвестта й не й позволяваше да приеме, че го бе сторила от непреодолима жажда за свобода, а по-скоро силната й поквара я бе подтикнала да отхвърля всички мъже, които не успяваха да я завладеят до степен, до каквато тя несъзнателно желаеше да бъде поробена.

Как да признае пред себе си, че жадуваше да се почувства презряна, унижена, обидена, бита и доведена до положението на жена за задоволяване на сексуалните потребности на едно отблъскващо брутално същество, чието присъствие предизвиква само отвращение.

Да приеме това, означаваше все едно да се съгласи, че е умствено неуравновесена и че тези, които я наричаха луда, когато разруши брака си или прекъсна отношенията си с Херман Ариага, бяха напълно прави.

А в действителност не беше ли това форма на лудост тези необясними отношения между нея и похитителя й, когото мразеше и който я отвръщаваше в определени моменти, но едновременно с това тя трябваше да признае, че страстно го желае и изпитва болезнена нужда от него.

Неяснотата и дълбоката сложност на чувствата й я разстройваха и може би в несъзнателен жест на самозащита тя предпочиташе да остави мозъка си на спокойствие и да изживее онези дни, сякаш се отнасяше за продължителен сън, от който задължително трябваше да се събуди някога.

За Игуаната, без абсолютно никакъв опит с жените, не бе останала незабелижима промяната в поведението на пленничката му — промяна, осезаема дори и през кожата й в момент, когато я притежаваше.

Естествено, той не беше в състояние да разбере дали една жена лъже или не, когато крещи от удоволствие, но беше напълно способен да усети, по-добре от всеки друг, кога я отвращава и със сигурност можеше да твърди, че поне тя бе свикнала с присъствието и с допира му.

Вече не я усещаше напрегната и вцепенена, когато я доближаваше и започваше да я гали, като проникваше в нея, не се сблъскваше със стягането и сухотата от първите дни, а с един влажен, хладен и пулсиращ прием, който му позволяваше да се плъзне в нея нежно и меко, за да почувства вече след това как горещата й плът го обгръща и заклещва, възпирайки го да се измъкне.

Започнаха също и дълго да разговарят; той й разказа за живота си, за горчивите дни, които бе прекарал като харпунджия в зловонните китови свърталища и за далечните и интересни места на многобройните му пътувания.

Но той предпочиташе да й говори не толкова за себе си, а за книгите, които бе прочел; обичаше също да слуша от нея разкази за живота на сушата и за поведението на хората, напълно непонятни за него, а тя често се опитваше да го убеди в различни неща.

— Далеч от морето не може да има живот… — твърдеше той, убеден в това, което казваше.

— Грешиш… — спореше тя. — За повечето мъже невъзможностите за живот свършват на брега на морето… Земята е плодородна, щедра и блага и човек винаги знае какво може да очаква от нея… Но кой може да се довери на морето? Един ден е спокойно и добро, на следващия се разгневява и разрушава всичко, поглъщайки кораби и екипажи… Не разбирам как може да ти харесва морето.

— Ако не беше то да ме успокоява в момент на гняв, едва ли толкова години щях да понасям подигравките и презрението на съдбата; или може би го харесвам, защото разбирам колко незначителни сме всички пред необятността му. — Той замълча и сякаш за първи път погледът и тонът на гласа му изглеждаха различни, почти човешки. — Нима сам съм си избрал такова лице и външност? Обаче хората само ме обиждаха и свикнах с мисълта, че никой, чуй ме добре, никой няма да прояви към мене и един жест на внимание.

— Трябва да е било много тежко.

— Тежко не е най-точната дума. — Той поклати уродливата си глава, сякаш му беше трудно да повярва, че бе преживял онези години. — Дори сълзите ми не ги трогваха, макар и да е истина, че скоро престанах да плача… Един ден разбрах, че бях прекарал живота си в търсене на съчувствие, а съчувствието не беше това, което желаех.

— Отмъщение?

— Може би.

— За какво? Че не си срещнал съчувствие?

— За всичко… Не знам кой ме е родил и защо, но от онзи миг към мене е проявявана само несправедливост… — той се усмихна. — И докато не реших да бъда още по-несправедлив от останалите, нещата при мене не потръгнаха… — Оберлус посочи веригата. — Затова се отнасям така към теб и затова съм жесток към всички, които ме заобикалят… На огъня се отговаря с огън. Няма друго средство и сега ме уважават.

— Страхуват се от теб. Не те уважават.

— Каква е разликата между едното и другото? Ти страхуваш ли се от мен?

— Да.

— Това ми стига… — Той направи пауза и повдигна рамене с искрено безразличие. — Вече ми е все едно дори това, че съм противен. Забавно ми е да гледам как присъствието ми отблъсква… Голямо нещо е да наложиш присъствието си и да знаеш, че другите трябва да потискат отвръщението си от страх да не те ядосат…

— Логично е…

Той я изгледа изненадан от естествеността, с която тя го бе казала.

— Кое е логично? — поиска да узнае.

— Да ти харесва да събуждаш омраза, отвращение и страх… — Кармен де Ибара прокара ръка през дългата си коса — жест, който повтаряше като нервен тик стотици пъти на ден. — Всички желаем да предизвикваме някаква реакция у останалите и когато тази реакция не може да бъде любов и възхищение, предпочитаме каквото и да е друго чувство пред безразличието.

— Аз бих предпочел това безразличие — рече Оберлус напълно убеден. — Бих минал през живота без никой да ме забележи.

— Не е вярно… — възрази тя. — Никой не желае да остане незабелязан в живота си, а още по-малко ти… Сигурна съм, че по някакъв начин щеше да накараш другите да те забележат.

Той се замисли. После изведнъж каза:

— Може би някой ден ще махна веригата от крака ти.

Ниня Кармен изпита особено усещане за празнота в стомаха си, но не отвърна нищо.

Оберлус сякаш не се задоволи с мълчанието й и настоя:

— Би ли искала да излезеш и да се разходиш из острова?

Тя вдигна рамене:

— Мисля, че няма много за гледане.

— Би могла да се попечеш на слънце.

Той не получи отговор.