Игуаната

Ниня Кармен, дъщеря на дон Алваро де Ибара, се беше родила в Кито, древната столица на Северната провинция на Империята на инките, където, както казват, се бе родил също и принц Атауалпа, плод на любовта на император Уайна Капак с една туземка, който по-късно щеше да свали от трона по-големия си брат Уаскар.

Уаскар щеше да умре от ръцете на Атауалпа, а последният — на ешафода на Писаро; Писаро — от смъртоносните кинжали на привържениците на стария си приятел Алмагро, а Алмагро бе екзекутиран преди това от самия Писаро.

Можеше да се каже, че цялата тая река от кръв, смърт и насилие, бе белязала по трагичен начин града Кито и семейство Ибара, тъй като по-големият брат на Ниня Кармен, Алехандро, бе умрял, пронизан с нож в сърцето в някакъв глупав дуел, а чичо й Хуан — от ръцете на разбойници.

Освен това се твърдеше, че от страна на баба си по майчина линия, Кармен де Ибара — Ниня Кармен за близките й — има във вените си не малко кръв от рода на Атауалпа, а клон от Ибара се бяха сродили с друг клон от Писаро.

Резултатът от подобно смесване на раси бе една не дотам висока девойка, но с ясно изразени и провокиращи форми, издължен овал на лицето, леко орлов нос и чувствена и обещаваща уста. Водопад от права и гъста гарвановочерна коса се спускаше почти до кръста й, скривайки често половината от лицето, лице на което блестяха две огромни тъмни и загадъчни очи, чийто поглед се считаше за най-тайнствен и покоряващ в града.

Никой не би се осмелил да определи Ниня Кармен като класическа креолска красавица, но бе очевидно, че в Кито и цялото Северно кралство не съществува друго момиче, по-желано от мъжете, което само с присъствието си да събужда толкова горещи страсти.

По тази причина и както можеше да се очаква, на осемнадесет години Кармен де Ибара избра измежду многобройните си ухажори и реши да се омъжи за Родриго де Сан Антонио — най-хубавия, мъжествения, симпатичния, великодушния, благородния и умния сред богатите наследници в областта, чийто баща притежаваше обширни имения в Амбато, Лоха и Самора.

Пищната сватба привлече всички, които се смятаха „за нещо“ от Лима до Картагена де Индиас и двойката се установи в Сан Агустин в красив дворец в подножието на вулкана Котопакси на ден път с кон от столицата.

Мястото изглеждаше избрано от боговете, за да се наслаждават на всичко, с което същите тези богове бяха обсипали земята, за да направят живота им по-щастлив и затворени там, почти без да се показват. Влюбени до болка, те живееха един за друг сред щастието на взаимното притежание, превърнали се в едно съвършено цяло, което се хранеше от само себе си в някакъв ритуал на любовно самоизяждане.

Но един ден сутринта точно когато навършваше двадесет и една години, Ниня Кармен откри, че изпитва необходимост да се почувства свободна, да бъде самата тя, да избяга от този омагьосан кръг, създаден с нейна помощн, и да си докаже или да докаже на света, че не се е превърнала в собственост на своя съпруг, макар Родриго де Сан Антонио да бе станал нейна собственост.

Размишлява върху това два дни и две нощи, през които сякаш я съветваше нечий дрезгав глас, и реши, че би й харесало да се люби с братовчед си Роберто, за когото знаеше със сигурност, че е дълбоко влюбен в нея, но не бе му обръщала никакво внимание; отиде да го търси и легна с него.

Повтори приключението си пет или шест пъти за две седмици, остави да изтече месеца и разказа за случилото се на Родриго.

Бедното момче отказа да й повярва в началото. Но накрая се предаде, поразен от мъка пред настойчивостта и изобилието от подробности, с които го затрупа тя, и изумен се опита да проумее причините.

— Прииска ми се — бе отговорът.

— Но защо?… — настояваше измъчено той. — Не ме ли обичаш вече? Не съумях ли да те направя щастлива?…

— Да-а… — съгласи се Кармен де Ибара непринудено. — Обичам те повече от всичко на света, още съм влюбена и теб и ме правиш щастлива във всичко… Но исках да го направя и го направих.

— Така, без нищо?…

— Така, без нищо… — потвърди тя. — Чувствах се прекалено обвързана с теб, прекалено затворена в нашата любов и ми бе нужно да разбера какво означава да си свободна… — Помълча. — Изведнъж открих, че ти принадлежа дори и в най-скритите си мисли, че си нахлул в най-съкровеното кътче на душата ми и си се разположил там като абсолютен господар… — Тя дръпна перденцето и погледна през широкия прозорец към върха на красивия, вечно заснежен вулкан. Без да отмества погледа си, добави: — И реших да покажа на самата себе си, че мога да те прогоня, щом пожелая…

— Но аз не съм го направил насила… — взе да протестира Родриго де Сан Антонио. — В замяна на това приех ти да станеш абсолютна повелителка на тялото ми, на тайните и душата ми…

— Това, че ми принадлежиш, не е достатъчно, за да ти принадлежа и аз… — започна да обяснява Ниня Кармен със спокоен тон. — Моята свобода ме тревожи, не твоята.

— Това е безсмислено.

— Не и за мен… А аз решавам. Навърших двадесет й една години и не искам някой ден, вероятно на шестдесет години, да се замисля за живота си и да открия твърде късно, че съм се ограничила да бъда робиня на един мъж и някакви чувства. Родих се свободна и искам да продължа да се чувствам свободна на всяка цена…

— Макар и заради това да изгубиш всичко, което обичаш? — пожела да узнае той.

Тя твърдо кимна е глава:

— Дори така.

Това бе последното изречение, което размениха в живота си. Родриго де Сан Антонио се обърна, напусна просторния остъклен хол, откъдето често наблюдаваше залеза на слънцето по склоновете на Котопакси и вече навън, я погледна отново, изправен до коня си, с ръка, здраво стиснала приклада на пистолета. Но, изглежда, разбра, че не е в състояние да убие тази, която толкова много обичаше, избухна в плач, качи се на седлото и напусна завинаги дома си.

Родриго де Сан Антонио се скита из Кито две дълги години — клатушкаща се сянка на самия себе си — и после се захвана с едно безумно приключение по Амазонка в търсене на приказното богатство на генерал Руминяци и умря, изяден от комарите и маларията на брега на река Агуаруна, без да проумее къде беше сгрешил.

От своя страна Кармен Ибара, все още Ниня Кармен за някои, се върна в къщата на родителите си, отказа да даде каквото и да е обяснение за пропадането на брака си, дори и на овдовялата си сестра, с която споделяше дългите часове на самота и покой; както и отказа да приема посещенията на силно желаещия я и влюбен в нея братовчед Роберто.

Щом разбра за смъртта на съпруга си, тя се облече в траур и присъства равнодушна на погребението на душата му, макар сестра й да усещаше, че плаче с часове сред самотата на спалнята си.

Баща й, високомерният и строг дон Алваро, се превърна от този момент в посърнало и вяло същество, сгърбен и с наведена глава, който сякаш се срамуваше пред света заради извършеното от дъщеря му престъпление, което никой не беше в състояние да обясни истински.

Година и половина по-късно, след като свърши траура за Родриго, Ниня Кармен реши да предприеме дълго пътуване, което да й помогне да забрави, и се качи в Гуаякил на кораб, плаващ за Панама, за да пресече провлака и продължи за Испания.

Там, на един дворцов бал, се запозна с Херман де Ариага — авантюрист в зряла възраст, със съмнителен морал и бурно минало — влюби се в него и му се отдаде след малко повече от седмица.

Изненадващо, въпреки всепризнатия опит в гоненето на фусти и славата си на мошеник в това отношение, кавалерът Ариага загуби ума си по младата креолка и твърде скоро двамата се превърнаха в най-смущаващата и едновременно най-щастлива двойка в кралството.

Късметлия в сметките, динамичен и със солидни връзки, Херман де Ариага смири глава, започна да забравя предишните си увлечения, които му пречеха да бъде по-полезен за самия себе си, и завърши с произнасянето на дума, за която се бе заклел, че никога не ще излезе от устата му: брак.

— Необходимо ми е да помисля… — отговори Ниня Кармен.

— Да помислиш за какво? — взе да протестира той буйно. — Разбираме се добре както в спалнята, така и извън нея и мога да ти предложа удобен и охолен живот… Какво повече е нужно, ако и двамата сме свободни?

— Това… Да бъдем свободни…

Херман де Ариага не го проумя в началото и си помисли, че е готов отговор или някакво женско кокетство и изчака известно време, сигурен в чувствата и на двамата.

Голяма бе изненадата му, когато на връщане от кратко пътуване по служба Кармен Ибара му съобщи с абсолютна безцеремонност и непринуденост:

— Граф де Риосеко ме покани да разгледам имението му в Севиля и аз приех… Тръгваме утре.

Въпреки големия си опит с жените и всепризнатата си самоувереност, позволила му веднъж да спечели цяло състояние на карти, кавалерът де Ариага трябваше да седне объркан и да поклати два пъти глава, преди да измърмори недоверчиво:

— Какво каза?…

— Че отивам в Севиля с граф Риосеко.

— Не говориш сериозно!…

— Съвсем сериозно… Багажът ми е готов и ще ме вземат на разсъмване…

— Но защо?…

— Защото ми харесва…

— Какво целиш да кажеш с това, че ти харесва?…

— Същото… Харесва ми и след като съм свободна да го направя, го правя…

— Без да те е грижа какво чувствам или мисля…

— Не трябва да мислиш или чувстваш нищо… Графът е приятел и отивам с него, защото ми е забавен, интересен и ме развлича… — погледна го гя с известна изненада. — Какво лошо има в пътуването?

— Че познавам граф де Риосеко… — прозвуча отговорът. — За него е все едно и също да легне с жената на приятеля си или със самия приятел, а домът му се слави с оргиите, които организира…

— Знам — съгласи се тя. — Но това не ми пречи разговорът с него да ме развлича… И ти гарантирам, че няма да спи с мен, докато аз не пожелая, което е твърде вероятно… Като мъж не ме привлича, защото съм влюбена в теб…

Наблюдаваше я стъписан.

— Влюбена в мен, а тръгваш с друг?…

— Именно затова го правя. Нужно ми е да се почувствам свободна, за да го направя; да знам, че не завися от теб, че макар и да те обичам, да те желая непрекъснато и да изпитвам нужда да се любим всеки час, си оставам господарка на себе си и понрави ли ми се нещо, го правя.

— Даже и ако ме наранява?…

— Даже и тогава…

— Трудно ми е да те разбера…

— Никога не съм те молила да ме разбираш… — каза тя. — Само да ме приемеш такава, каквато съм… — изгледа го продължително с нейните тъмни, дълбоки и загадъчни очи. — А това, което искам сега, е да ме вземеш на ръце, да ме отнесеш в спалнята и да ме любиш, както умееш…

— Няма да мога, след като знам, че утре отиваш при друг.

— Ще можеш… Сигурна съм. — Замълча. — Но искам да ти е ясно, че фактът, че те желая, не ще ме накара да променя намерението си. Утре отивам в Севиля.

Любиха се: както никога досега, страстно и почти отчаяно, а тя повтори неведнъж и дваж, че го обича, че е негова и че не е възможно да съществува на света нещо по-прекрасно от изживяването на подобни мигове.

Заспаха доволни и изтощени, но на разсъмване Херман де Ариага откри смаян, че Ниня Кармен си беше отишла наистина.

Друг мъж, по-малко самоуверен и опитен, би сложил край със самоубийството си, тъй като преживя най-тягостните, празни и мъчителни дни в живота си, макар че се опита да намери утеха за нещастието си в бившите си любовници. Беше като сън или горчив кошмар, от който се събуди месец по-късно, сигурен в себе си и решен напълно да забрави креолката.

Но креолката го потърси отново, каза му, че го обича и се нуждае от него, увери го, че не се е случило нищо между нея и граф де Риосеко и че е решила да приеме предложението му за брак, ако още е в сила.

Всичко тръгна по старому и пак бе красиво и страстно, забравиха старите облаци, докато петнадесет дни преди сватбата тя му съобщи неочаквано, че графът я кани на ново пътешествие и ще замине с него.

Кавалерът де Ариага не каза нищо. Нареди да впрегнат каляската му и предприе дълго пътуване из Европа, за да умре следващото лято във Флоренция, жертва на чумата.

Кармен де Ибара — почти никой не я наричаше вече Ниня Кармен — изчака една година завръщането на благородника, но като научи новината за смъртта му, пак се облече в траур и се завърна в Кито, където се затвори вкъщи да си спомня за мъжа, когото обичаше, и да наблюдава безпомощно бавната агония на съсипания си баща, умиращ от мъка и срам, неспособен да действа, разорен и самотен.

Понякога Кармен де Ибара се питаше дали натрапчивото желание да бяга от всички и да се чувства свободна компенсира страданията й след това, както и страданията на останалите, но никога не намираше задоволителен отговор на този въпрос.

Дори тя самата не разбираше причините за бунта си и за безумния и неконтролируем импулс, който я изваждаше от релси и покриваше разума й с тъмен и непроницаем воал за каквато и да е светлина или размисъл. Колкото пъти стигнеше до щастието, го отхвърляше и въпреки че по-късно се ненавиждаше за това, не бе в състояние да спре необуздания си бяг към саморазрушение, щом онзи дрезгав и дълбок вътрешен глас й заповяда да скъса с всичко и да предприеме неразумно бягство към свободата.

Сама в изоставената градина — сестра й пак се беше омъжила и сега живееше в Латакунга — тя се вглеждаше в спомените си, извиквайки в паметта си физиономиите на мъжете, които бе обичала, щастливите дни в имението в Котопакси или чудесното пътуване с Херман де Ариага до Аранхуес през пролетта, когато търсеха скрития параклис, в който желаеха да се оженят.

Цялото това щастие бе останало завинаги в миналото й и тя го знаеше, но още не бе способна да си обясни защо бе така.

Почти година по-късно почина баща й и по време на погребението се запозна с Диего Охеда, който я впечатляваше с държането си и натрапчиво й напомняше за нейния съпруг Родриго де Сан Антонио.

От своя страна Диего Охеда се влюби в Кармен де Ибара, щом я видя и бе привлечен от слабата й фигура, тъжния й поглед и най-вече от безпомощния й вид, който даже тя не съзнаваше, но който привличаше още повече мъжете.

Той идваше често на гости въпреки несъгласието на пуританското си семейство, убедено, че тази жена носи нещастие на мъжете, с които се сближава, и желаещо да спазва приличие, тъй като Диего Охеда бе женен, макар и от години да живееше разделен от съпругата си.

При едно от тези посещения той говори за пътешествието, което бе извършил неотдавна до Вълшебния архипелаг, и за намерението си да се установи там, като изгради на остров Идефатигабле фабрика за производство на ценно костенурково масло.

— На Галапаговите острови ще основа империя за теб и мен, ако ме придружиш… — заключи той. — Там ще живеем спокойно, далеч от света, само ти и аз.

— Сами?…

— Ще заведа няколко двойки индианци. Знам, че мога да разчитам на тях и че са верни, честни и работливи… Тези острови са рай и чакат някой да отиде там да си ги присвои…

— Ще помисля за това… — обеща Кармен. И изпълни обещанието си, размишлявайки дълго, като си представяше, че животът на архипелага ще бъде едно завръщане към годините в имението Котопакси.

Диего Охеда бе мил, културен, привлекателен и много чувствен на вид, пък и не притежаваше детинския и леко собственически дух на Родриго, нито властния характер на Ариага; бе това, от което се нуждаеше Кармен де Ибара, за да уреди отново живота й сега, след като баща й бе починал, а майка й се бе преместила да живее при сестра й в Латакунга. Следователно нямаше на кого да дава отчет за постъпките си и приключението до Галапаговите острови й се стори най-логичното и примамливото при нейното положение.

Накрая прие поканата и два месеца по-късно потеглиха от пристанището в Гуаякил на борда на грациозния и елегантен платноход „Илусион“, в компанията на първите петнадесет индианци, на един мълчалив капитан и шестчленен екипаж.

До този момент Диего Охеда, както винаги кавалер, не се беше осмелил да я докосне за ръката. Желаеше я страсно, но искаше тя самата да определи деня и часа, в който да му се отдаде…

Това бе незабравимо пътешествие въпреки оскъдното пространство на кораба, натоварен догоре с всичко, което щеше да им е нужно после на острова сред спокойно море, обичайно за тези ширини, и почти без никакъв вятър, побутвани едва-едва от лекото течение, идващо откъм перуанския бряг.

Същото течение ги отклони няколко градуса на юг, отдалечи ги от запланувания бряг, но в средата на втората седмица вахтеният видя суша и все по-ясно пред тях се открояваше пустинно, скалисто и самотно островче, убежище за игуани, пеликани и гигантски албатроси, което се простираше от спокойните плажове и малкия залив на север до дивите и сякаш нарязани като с нож скалисти брегове на юг.

Докато плаваха покрай брега съвсем близо до сушата, час преди да се стъмни, в очакване на заповедта на капитана да се приберат платната и да се пусне котва, Ниня Кармен, облакътила се на борда до Охеда, посочи един закътан плаж с бял пясък и рече:

— Иска ми се да се изкъпя на този плаж и да ме любиш на светлината на огъня.

Игуаната Оберлус видя идването на платнохода, затвори пленниците си, взе оръжието и от кактусовата горичка започна да следи екипажа, който пускаше лодка във водата, двойката, която скочи в нея и се приближи, гребейки без да бърза, до брега.

Тръгна след тях, почти пълзешком, подобно на дебнещ тигър, до малкия плаж в дъното и забеляза как тя се съблича бавно и спокойно в падащия мрак, за да се гмурне после в чистата и хладка вода.

През това време мъжът се занимаваше с паленето на голям огън със сухи клони, после разстла едно одеяло на пясъка и на свой ред се съблече, за да се топне в морето, и накрая изчака тя да дойде при него в тъмнината на нощта.

С мократа гарвановочерна коса, падаща по гърба й, с червеникавата влажна кожа, отразяваща пламъците и огромните, черни очи, искрящи от желание, Ниня Кармен се стори както на Диего Охеда, така и на дебнещия в мрака мъж най-изключителното и невероятно видение, което можеха да си представят.

Тя се отпусна на одеялото, сведе глава и се усмихна на Диего Охеда, който започна да я гали треперещ, несъмнено очарован, че това нереално и почти божествено същество ще бъде негово.

После се наведе да я целуне, с една дълга, сладостна и гореща целувка, която тя му върна с любов, а накрая с цялата сила и деликатност, на която се чувстваше способен, проникна в нея.

Едва бе го направил и усети, че някаква кокалеста и силна ръка, подобна на лапа, го стиска за рамото и го блъска назад, и има време само да различи демоничното лице на някакво изчадие, излязло от ада, преди дългото и остро мачете да се забие в стомаха му и да го разпори от край до край.

С предсмъртен стон Диего Охеда се прегъна на две в мига, в който Ниня Кармен отвори очи, забелязала, че е излязъл от нея, за да го намери окървавен и умиращ и да открие в същото време смразяващото лице на деговия убиец.

Поиска да извика, но не успя, защото загуби Съзнание.

Игуаната Оберлус отстрани ранения, свали вонящите си панталони и за пръв път в живота си проникна в жена, като я облада с безумна ярост, наблюдаван все още от очите на мъжа, чийто живот си отиваше с всяка секунда.

Бе много дълга нощ. Вероятно най-дългата нощ в историята на острова; нощ, през която умря един мъж, а другият не се умори да изнасилва една беззащитна жена, която колкото пъти дойдеше в съзнание, го загубваше отново ужасена.

Едва половин час преди разсъмване Оберлус се изправи, обхвана здраво новата си жертва и ловко се покатери на върха, където бе скрил топовете си.

Зареди ги докрай, струпа близо до ръката си нови муниции и търпеливо зачака пукането на зората.

Екипажът и пътниците още спяха, когато някакъв снаряд изсвири над главите им. Вторият проникна встрани, близо до кърмата, а третият и четвъртият превърнаха крехкия платноход в куп димящи трески.

Андинските индианци не умееха да плуват и потънаха моментално с кораба. И макар моряците да се опитваха да стигнат до брега с нечовешки мъки, той ги преследваше с топовни изстрели, докато ги разпердушини по средата на пътя.

След петнадесет минути над острова отново цареше тишина и хилядите морски птици започнаха да се връщат по родните си места.