Игуаната

Когато майката на Диего Охеда научи за престъплението, извършено на остров Худ и на което бяха станали свидетели членовете на екипажа на „Адвенчър“, у нея се породи надежда, че може би тайната, криеща се в този остров, има нещо общо с тайната на ветрохода „Илусион“, изчезнал в същите води, и тя реши да изпрати отново гемията, но този път с десетки въоръжени мъже на борда.

Нейните заповеди бяха да заловят убиеца и да го заведат в Гуаякил, за да го подложат на изчерпателен разпит, както и да открият на самотната скала някакви следи от изчезналия кораб.

От „Мадлен“ и „Рио Бранко“ бяха намерени останки, но корабокрушението им в онзи район и по онова време бе станало също при твърде мистериозни обстоятелства, както и това на „Мария-Александра“, китоловен кораб, от който нямаше вести: от всичко следваше логично, че между четирите зловещи злополуки има някаква връзка.

По всяка вероятност ключа на загадката бе в същия този престъпник, когото слуховете започваха вече да идентифицират като Игуаната Оберлус, страшният харпуниер от „Олд Лейди II“, дезертирал от него преди няколко години.

Доня Аделаида Охеда, която въпреки времето отказваше да приеме смъртта на първородния си син, предложи сто жълтици на капитана на кораба и по петдесет на всеки един от членовете на екипажа му, ако и донесат достоверни и окончателни новини за съдбата на сина й Диего.

— Ако ми го доведете жив, ще ви направя богати… — обеща тя. — Всички ще станете богати.

Капитанът на гемията Аристидес Риверо, който години по-късно щеше да стане известен и щеше да свърши на бесилката при опит за въоръжен бунт, се приближи към остров Катман като първа спирка, с хитрото намерение да вдигне котва рано следобед, смятайки да стигне до бреговете на остров Худ среднощ, за да свали хората си и да изненада по този начин вечно изплъзващия се Оберлус, на разсъмване, в момент, когато той доверчиво напуска сигурното си скривалище.

Разчиташе на меката лунна светлина, за да намери острова, но за зла участ големи черни облаци от изток скриха неочаквано луната, което го принуди да свие платната в полунощ и да изчака до разсъмване на разстояние от скалата, страхувайки се да не се блъсне в нея.

Утрото го изненада на около шест мили от брега и въпреки че той се отправи с пълна пара направо към залива, излагайки кораба на вятъра, Оберлус, вече нащрек, го беше видял и събра пленниците си, за да ги затвори отново в пещерата под надвисналия морски бряг.

В продължение на пет дена хората на Аристидес Риверо претърсваха острова педя по педя, откривайки, че част от кладенците бяха възстановени и че тук-там се виждат пресни следи, говорещи за човешко присъствие, което ги накара да се убедят, че в действителност се крие не само един човек, а няколко — може би и жена в това число.

Трима доброволци се спуснаха с въжета по стената на стръмния бряг, а Оберлус видя сенките им и чу гласовете им през малките пролуки на гнездата, изчислявайки, че един от тях трябва да е минал на по-малко от шест метра от входа на пещерата.

Затваряха му пътя и той знаеше това.

Откриването му беше вече само въпрос на време и за него нямаше друг изход, освен да се остави да умре от глад, затворен вътре като заек, уловен от порове.

Врата за бягство не съществуваше, а на тях им стигаше само да седнат на върха и да чакат.

Реши, че е настъпил моментът да им обяви война и през тази нощ той върза ръцете и на Ниня Кармен, запуши устата на четиримата, нарами оръжието и тежкия харпун за лов на китове и изпълзя тихо до върха.

Видя огъня на плажа на залива и светлините на гемията. Изчака, заслушан в мрака, но долови само тревожния крясък на птиците и воя на самотния вълк, който чакаше смъртта на десетина метра от него.

Започна да се промъква предпазливо като познавач на всяка пътека, скала и храст на острова, способен да се предвижва и слепешком, безшумно, дори без да събуди птиците, дремещи в гнездата си.

Тук беше неговото царство; бе го обхождал хиляди пъти, а понякога в нощи като тази бе изпълзявал по същия начин, за да дебне пленниците си, да провери дали са на местата си и не се ли опитват да се разбунтуват срещу него.

Стигна до плажа близо след час и се спря под прикритието на сенките. Огледа съвсем спокойно спящите мъже, сгушени около огъня, включително и дежурния, въоръжен с тежка еднокалибрена пушка.

След като се увери, без да бърза, че всичките му врагове са пред очите му и никои няма да го изненада неочаквано, той вдигна спокойно харпуна, прицели се внимателно, изопна ръка и изпрати оръжието без характерния за случая вик.

Часовоят падна по гръб и изстена, пронизан открай докрай, а спящите изведнъж скочиха.

Отекнаха два изстрела, родени от нощта, и единият от мъжете се строполи, улучен в главата, докато друг се държеше с ръце за корема, превивайки се и виейки от болка.

Чуха се само бързите стъпки на нечии боси крака, които изчезнаха в нощта, и после — нищо.

На следващия ден хората на Аристидес Риверо очакваха нащрек нова атака и претърсиха още веднъж острова, но този път освирепели и жадни за мъст.

Всичко бе напразно. Всичко бе както винаги напразно и вече бе станало ясно, че няма начин да се открие дяволската бърлога па звяра.

— Кучета! — взе да вие накрая Риверо, извън себе си от гняв. — Как не ми дойде наум по-рано? Нужни са ни кучета…!

— И ти самият не вярваше в тази история… — натякна му помощник-капитанът. — Но сега вече виждаш, че е истина… Този тип съществува и умее да се крие.

— В Катман имаше кучета… — напомни му Риверо. — Ще отида да взема няколко и след два дни се връщам.

Той поиска да остави петима от хората си да пазят острова, но те отказаха. Никой не желаеше да се излага на риска от ново нападение в мрака за петдесет златни монети, а и глупаво беше да се продължава търсенето, оказало се тъй безрезултатно досега.

— Няма къде да отиде… — бе доводът, възприет от всички. — Като се върнем с кучетата, ще го изкараме от дупката му… Щом е чакал толкова, ще почака още три дни.

Тази нощ, когато Оберлус изпълзя на върха на скалата, готов да вземе нови жертви, остана изненадан от изчезването на кораба и още по-предпазливо от всякога, обходи острова със страх от капан или засада, но не откри никакви следи от човешко присъствие.

На разсъмване претърси с помощта на далекогледа си всяко кътче, скала, храст или пътечка и се увери, че на хоризонта също не се вижда никакво платно.

Бяха си отишли.

Смаян седна на скалата си, размишлявайки върху изненадващия факт, че враговете му се бяха отказали така лесно от залавянето му, при положение че тези мъже очевидно бяха дошли тук твърдо решени да го хванат.

Защо толкова бързаха да си тръгнат, когато борбата едва бе започнала?

Необходими му бяха цели два часа размишления, през които постара да се постави на мястото на преследвачите, търсещи начин да принудят един човек, криещ се на острова, да се покаже, за да си спомни думите, които самият той си повтаряше, докато търсеше португалеца Гамбоа; а за това му бяха нужни почти десет дни.

„Ако имах едно хубаво куче, щях да го накарам да излезе от дупката си…“

— Кучета!

Оберлус се изплаши.

Кръгът се затваряше и беше глупаво да се надява, че може да остане скрит завинаги.

Бе дошло време да се размърда и той се размърда.

Изчака отлива и в момента на най-ниската му точка нагази във водата, навлизайки пет метра навътре и точно на мястото, където преди повече от година бе потопил кораба „Мария-Александра“, намери бързоходната лодка за лов на китове.

Изкара навън един по един тежките камъни и когато тя изплава на повърхността, той изгреба с кофа водата.

Все още наводнена я издърпа на сушата с помощта на новия прилив, а после я доизпразни.

Някои от дъските й се бяха издули и разковали и водата проникваше през процепите, но той успя да ги пооправи, доплава с гребане до залива и изтегли лодката на пясъка.

Тогава доведе пленниците, които я обърнаха и водата се оттече напълно, след което ги изпрати за дърва и съчки, за да накладат голям огън.

Напълни най-обемистия от казаните си с червени водорасли, риба, миди и дори костилки и листа от кактуси, оставяйки странната и воняща смес да ври часове, докато той старателно се зае с дозаковаването на дъските и с калафатенето на свръзките им, използвайки за тази цел дълги ивици плат от красивата и блестяща рокля на Ниня Кармен.

А тя, наблюдавайки го как припряно работи, обхванат сякаш от особена треска, го запита:

— Какво става? Защо ти е тази лодка?

— За да се махнем оттук… — отговори той, без да я погледне.

— Къде?

— На континента.

— На континента? — повтори тя удивена, мърморейки под носа си и когато, изглежда, възвърна способността си да разсъждава, попита с пренебрежение. — Нима имаш представа на какво разстояние се намира континентът?

— На седемстотин мили.

— И смяташ да изминеш седемстотин мили с това…

— Нямам друг изход…

— Но в този район теченията са винаги в обратна посока… И никога няма вятър…

— Зная… Това е районът на големите безветрия… Но вятърът не би ми послужил много, тъй като нямам платна.

— Как мислиш да стигнеш тогава?

— Чрез гребане.

Изумена, Ниня Кармен, приседна на един камък, сякаш не можеше да се държи на краката си след онова, което току-що бе чула. Удивлението й нарастваше, макар да считаше, че огромната й способност да се изненадва, бе вече изчерпана. Накрая тя измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Оберлус:

— Ще гребеш седемстотин мили на една осемметрова лодка и то срещу течението… Ти си луд!

Игуаната спря отново работата си посочи с жест мъжете, които търсеха дърва наоколо.

— Те ще гребат — заяви той. — И те уверявам, че на всяка цена ще ни закарат до континента…

— Ще ни закарат? — повтори тя разтревожена. — Не разчитай на мен… Не мисля да се качвам на тази лодка и да предприемам абсурдни авантюри в открито море…

Оберлус я погледна със студен и безчувствен поглед, лишен от всяка човещина.

— Както скоро ще разбереш… — поде той, — мисля да не оставям никого тук, да не разкаже на онези, които ще се върнат, че пътувам беззащитен с една лодка и те да тръгнат да ме преследват. — Той замлъкна. — Така че избирай: или ще ме придружиш, или започвай молитвата си, защото преди да тръгнем, мисля да ти тегля куршума. Тя също го погледна и заключи, съгласявайки се убедена:

— Знам, че би го направил. Ще ме изнасилиш за последен път; ще ми теглиш после куршума и ще се измъкнеш най-подло…

— Ти го каза… — наблегна Оберлус. — Така че решавай бързо и ако имаш желание да дойдеш, започни да събираш игуани, костенурки, гълъби, яйца и всичко друго, което става за ядене… — Той посочи Кнут. — Нека онзи глупак ти помогне да изпразните буретата с ром от пещерата и ги напълни с вода… Използвай и последната капка, която намериш, защото преходът ще бъде дълъг, а все още не е сезонът на дъждовете…

— Ти си луд! — повтори тя, още по-сигурна в това, което казваше. — Абсолютно и безнадеждно луд!

— Луд ще съм, ако остана тук и позволя да ме заловят, за да ме показват после като панаирна атракция заради грозотата ми, преди да ме обесят за убийство… — Игуаната сякаш говореше за нещо незначително, което изобщо не го засягаше. — Ще се върна към морето, което никога не ми е изневерявало, а ако и там ме преследват, винаги ще имам възможност да се удавя с верига на врата… — гласът му промени тембъра си и стана по-дрезгав, докато добавяше: — Защото, кълна ти се, никой никога повече няма да ме докосне с пръст. Никога!

Той намаза лодката с гъстата и миризлива смес от казана, като я втриваше грижливо в процепите, минавайки ги по три пъти последователно отвън и отвътре, за да осигури по този начин пълната им непропускливост.

После я покри открай докрай с нещо като платнище, изплетено от тръстика и клони, което я предпазваше отлично от слънцето и накрая смени последните две пейки с леглото, донесено от Соуса и Ферейра по негова заповед.

Натовариха храната, водата, оръжията и тежкия чувал с бижутата и парите, които беше намерил на борда на корабите „Мадлен“, „Мария-Александра“ и „Рио Бранко“, и привечер всичко беше готово за път, въпреки че малко преди това Оберлус трябваше да се справи с един опит за бунт от страна на пленниците, нежелаещи да се качат на лодката.

С камшични удари и смъртни заплахи ги прикова към пейките, а после застана пред тях и уточни:

— Нещата са ясни… — каза той и тонът му не търпеше никакви възражения. — Ако достигнем до твърда земя, вече няма да имам нужда от вас и ще можете да се върнете по домовете си… А ако не стигнем, то ще е само защото всички ще бъдем на дъното на морето. Така че пригответе се да гребете, иначе ще ви хвърля на рибите, като преди това ще ви отрежа краката и тестисите.

Пленниците започнаха да гребат съвсем бавно, почивайки си на смени един по един, а Оберлус знаеше, че не трябва да ги преуморява, но и че ако престанат да гребат, течението на континента ще ги върне веднага назад.

Той постави пред себе си един компас, принадлежал някога на „Рио Бранко“, заповяда на Ниня Кармен да седне на носа, докато й се приспи, и отново се загледа в очерталия се на хоризонта остров Худ, неговото „кралство“, единственото място на света, където се бе чувствал свободен и където беше прекарал най-хубавите години от живота си.

Даваше си ясно сметка, че от момента, в който стъпеше на континента, ако изобщо някога успееше да стъпи, щеше да се превърне отново в Игуаната Оберлус, обект на подигравки от страна на всички; щеше пак да бъде дяволското изчадие, от което всички се отвращаваха и което съдебните власти щяха да започнат да търсят съвсем скоро.

Разбира се, сега имаше много пари, но не знаеше за какво точно може да му послужи съкровището в кожения чувал под краката му, щом лицето му е същото и ще го издава, както винаги.

Каквото и да стореше, беше белязан човек; богат или беден, скромен или с власт, и дори зад маска от злато и изумруди да се скриеше, пак нямаше да избяга от трагичната съдба, предопределена му от боговете на Олимп девет месеца преди да се роди.

— Какво можеше да направи човек, надарен с упоритост и ум, ако е лишен от всичко останало?

— Ще видим.

И така той се опитваше още веднъж да избяга от глутницата ловджийски кучета и от преследвачите си, съсредоточен в компаса, сочещ Изток, и нащрек да не би гребците за миг да се отпуснат и да намалят темпото.

По-късно пусна зад гърба си дебело въже, дълго около два метра и щом то се влачеше, той знаеше, че напредват срещу течението. Обратно, скриеше ли се под кърмата, на която, бе вързано, това означаваше, че течението е по-силно от тласъка на гребците.

На Изток и само на Изток и винаги с проточено назад въже — такава бе целта и заповедта му, която твърдо бе решил да принуди другите да изпълнят на каквато и да е цена, даже да им струваше животът.

Настъпи нощта. Ниня Кармен си легна до него, а той не се поколеба да я върже за железните табли на кревата.

— Не искам изненади… — каза той. — Знам, че рано или късно ще заспя и няма да позволя да се съюзите помежду си и да ме унищожите, за да се върнете на острова и да изчакате да ви потърсят… Така ще бъда по-спокоен.

Тя не отговори нищо, защото беше сигурна, че всеки протест е излишен. Позволи да я окове, затвори очи и се опита да заспи, за да забрави, че току-що бе предприела най-адското пътуване — нечувано и невиждано досега.

Оберлус потърси на небосвода звездата, която трябваше да го води в нощта. По-голямата част от живота си бе прекарал на открито, на палубата на някой кораб и звездите винаги са били негови добри приятелки.

Той не се страхуваше от морето и нощта, нито от дългите преходи. Не се страхуваше от нищо и дълбоко в душата си бе щастлив, че плава отново и се гордееше със способността си да се опълчи срещу света и пак да се подиграе със своите преследвачи.

Преди да тръгне, бе заличил всякакви видими следи от бягството си и бе скрил по-добре от всякога, този път от външната страна, входа на бърлогата си, поради което кучета или не кучета щяха да се нуждаят от дни и даже от седмици, за да разберат, че той вече не е на острова и ги е измамил още веднъж.

Тогава Оберлус щеше да бъде вече много далече, вероятно на континента и ако стигнеше до брега на Перу, щеше да прекоси Андите и да навлезе завинаги в непроходимите джунгли на амазонската долина.

Щеше да се научи да живее в тях, както се бе научил да живее на една гола скала, защото той, Оберлус, бе жилав по рождение; едно недоносче, отказало да умре, когато още едва дишало; една неудържима природна сила, способна да се изправи дори срещу боговете на Олимп.