Има нещо гнило в Бландингс

13.

Над замъка Бландингс се беше спуснал мрак — мекият галещ мрак, който подобно на кадифена завеса пада в края на летния ден. Сега спяха алените и белите цветове, от сенките се обаждаха бухали, а храстите шумоляха от малки нощни същества, тръгнали по своите неведоми дела. Мирисът на мокра пръст се смесваше с уханието на шибой и бръшлян. На фона на звездното небе кръжаха прилепи, а нощните пеперуди пърхаха заслепени в снопа златиста светлина, струящ през прозореца на трапезарията. Беше онзи час, в който човеците забравят тревогите на деня, седнали край дружеска трапеза.

Но тревоги като тези, които тегнеха над обитателите на замъка Бландингс, не се отмиват току-тъй с ядене и вино. Супата бе дошла и заминала. Рибата бе дошла и заминала. Предястието бе дошло и си заминаваше. А над масата все тъй тегнеше сянка на униние, подобно на мъглив покров. Всеки от тези мълчаливи сътрапезници таеше скрита горест. Дори лорд Емсуърт, които рядко биваше потиснат, чувстваше, че залците горчат в устата му само поради факта, че бе принуден да ги споделя със сър Грегъри Парслоу.

Що се отнасяше до самия сър Грегъри, то новината, предадена му само преди час по телефона от лейди Констанс Кийбъл, стигаше, за да му провали дузина вечери. Неговата младост, както някогашният му другар в палавите забави Достопочтеният Галахад Трипуд илюстрираше охотно, словоохотливо, многословно, изчерпателно и без задръжки в глави четвърта, седма, единайсета, осемнайсета и двадесет и четвърта на своя безсмъртен труд, може и да бе фриволна, но затова пък сега, в навечерието на шейсетата си година, той приемаше живота изключително сериозно. Желанието му да бъде одобрен от местния комитет на Консервативната партия като кандидат за предстоящите извънредни избори в Бриджфордския парламентарен район на Шропшир бе по-изгарящо от всякога, а ако Пилбийм изпълнеше заканата си да отнесе на лорд Тилбъри проклетия ръкопис, шансовете това да се случи можеха да се сравнят само с шансовете на Императрицата на Бландингс да спечели турнир по тенис. Сър Грегъри познаваше този местен комитет. Стига само историята със стридите да се появеше в печатен вид, и щяха да се отвърнат от него като от престоял на слънце труп.

Затова той бе дошъл тук тази вечер да убеждава Пилбийм, да умолява Пилбийм, да апелира към най-светлите чувства на Пилбийм, ако такива изобщо съществуваха. А ето че за зла врага наоколо не се мяркаше кьорав Пилбийм, когото да убеждава, да умолява и към чиито чувства да апелира.

Къде ли се бе дянало противното напомадено зловредие?

От същия въпрос се терзаеше и лейди Констанс. Къде беше Пилбийм? Възможно ли бе да е отишъл право при лорд Тилбъри след зигзагообразното си оттегляне от салона?

Лорд Емсуърт бе този, който облече недоумението в слова. От близо минута той се взираше по протежение на масата над изкривеното си пенсне с озадачения вид на котка, мъчеща се да провери по списък своите рожби.

— Бийч!

— Да, милорд? — отвърна глухо посърналият от грижи иконом. Червеят на притеснението разяждаше и неговата достойна душа.

— Бийч, не мога да видя господин Пилбийм. Ти виждаш ли господин Пилбийм, Бийч? Той като че ли не е сред нас.

— Господин Пилбийм е в своята спалня, милорд. Осведомил е лакея, който почукал на вратата му с водата за бръснене, че е възпрепятстван да слезе на вечеря поради силно главоболие, милорд.

Достопочтеният Галахад потвърди казаното:

— Аз също му почуках малко преди гонга за вечерния тоалет и той каза, че искал да спи.

— И не си влязъл?

— Не.

— Трябвало е да влезеш, Галахад. Бедният човек може да се е чувствал зле.

— Във всеки случай не толкова зле, колкото щеше да се почувства, ако бях влязъл.

— Смяташ, че от теб главоболието му е щяло да се усили? Може и да си прав.

— И то доста — увери го Достопочтеният, като си взе един солен бадем и го изгледа сурово през монокъла си.

Върху трима от сътрапезниците вестта, че Пилбийм се намира на болничен одър, оказа същия ефект, както неотдавнашният дъжд върху напуканата земя. Лейди Констанс разцъфтя като майска роза. Същото побърза да стори и сестра й Джулия. Сър Грегъри Парслоу не само че разцъфтя, ами изпусна и една толкова мощна въздишка на облекчение, че угаси свещта пред себе си. Три чифта очи си размениха многозначителни погледи. Една и съща утешителна мисъл се четеше във всеки от тях. Щом Пилбийм не бе направил невъзвратимата стъпка, казваха тези очи, всичко все още не беше загубено.

— Мили Боже — рече угрижено лорд Емсуърт, — дано не е нещо наистина сериозно. От тия кошмарни бури всеки би могъл да получи мигрена. Аз самият усетих леко стягане в слепоочията преди вечеря. Веднага щом приключим тук, ще изтичам горе да нагледам бедния момък. Последното, което бих желал, е Пилбийм да легне болен тъкмо в този момент — довърши той, хвърляйки към сър Грегъри поглед, пълен с толкова задна мисъл, че последният, който се канеше да отпие от чашата си, трепна и разля половината от съдържанието й.

— Какво му е особеното на момента? — поинтересува се лейди Джулия.

— Няма значение — отвърна заканително лорд Емсуърт.

— Просто попитах — каза лейди Джулия, — защото лично аз смятам, че всеки момент е крайно подходящ за това господин Пилбийм да има мигрена. Да не говорим за шап, жълта треска, синя пъпка и бубонна чума.

Тих съскащ звук като от пробита газова тръба долетя откъм сенките край бюфета. Беше Бийч, изразяващ, доколкото икономският етикет му позволяваше да го изрази, своето съпричастие към този възглед.

Лорд Емсуърт от своя страна изяви раздразнение.

— Не бих искал да говориш подобни неща, Джулия.

— Съжалявам. На момента не ми хрумна нищо по-лошо.

— Нима не харесваш Пилбийм?

— Не ставай смешен, скъпи Кларънс. Какво значи да харесваш господин Пилбийм? Има хора, които едва се въздържат да му сипват отрова в супата, но никой не отива по-далеч от това.

— В никакъв случай не съм съгласен — възрази разпалено лорд Емсуърт. — За мен той е един чудесен момък, просто чудесен. И твърде полезен за твое сведение. В последно време от страна на определени лица, които не ще назова — тук той още веднъж жигоса сър Грегъри през пенснето си, — се правят опити за покушение над моята свиня. Пилбийм ми помага да ги осуетявам. Благодарение на неговите съвети сега свинята ми се намира на място, където на споменатите лица ще им бъде доста трудно да я докопат. Затова нека ти кажа, че аз ценя изключително много Пилбийм и дори смятам ей сега да му изпратя горе половин бутилка шампанско.

— На бостан с диня.

— Ъ?

— Нищо. Просто се пошегувах.

— Шампанското помага при главоболие — настоя лорд Емсуърт. — Тъкмо то може да вдигне Пилбийм на крака.

— Нима ще прекараме цялата вечер в разговори за господин Пилбийм? — намеси се властно лейди Констанс. — Лично на мен ми е дошло до гуша от господин Пилбийм. И не искам повече да слушам за тази твоя свиня, Кларънс. За Бога, нека обсъждаме някоя човешка тема.

Както можеше да се очаква, това щастливо хрумване окончателно угроби всякакъв разговор, след което вечерята продължи в мъртвешка тишина. Само веднъж един от пируващите се осмели да я наруши. Когато Бийч и неговите помощници прибраха блюдата с плодова салата и поднесоха други, предназначени за десерта, лейди Джулия вдигна чашата си.

— За тленните останки горе — да се надяваме — вдигна тя тост.

Пърси Пилбийм обаче не беше чак мъртъв. Точно в мига, в който лейди Джулия произнесе своя тост, той като по даден знак се надигна в постелята си и се озърна оглупяло наоколо. Поради царящия в стаята мрак детективът бе затруднен да се ориентира незабавно и може би около половин минута седя, чудейки се къде е. После паметта му се върна с конски ритник в областта на слепоочията, което го накара да съжали, че се е събудил. Дори ако горещото пожелание на лейди Джулия относно бубонната чума се бе изпълнило, той едва ли щеше да се чувства много по-зле.

Има глави, пригодени да носят неограничени количества шампанско. Главата на Достопочтения Галахад, да речем, би могла да послужи за пример. Пилбиймовата обаче не спадаше към тази привилегирована класа. Известно време собственикът й остана неподвижен, премигвайки при всеки нов пристъп на нажежена мъка. После, изправяйки се предпазливо, запали лампата и докрета криво-ляво до умивалника, където се зае да лочи от каната с вода. Приключил с това, напълни легена и взе да си оказва първа помощ.

Скоро, частично възстановен, се върна до леглото и внимателно седна отново. Помъчи се да проследи събитията, довели до настоящия катаклизъм, но откри, че не жъне успехи. Един-единствен факт изпъкваше ясно в спомените му — а именно че по някакъв начин, детайлите на който му убягваха, е бил люто оскърбен от лейди Констанс Кийбъл. Остро негодувание срещу дамата започна да се надига в гърдите на Пърси Пилбийм и не след дълго изкристализира в твърда решимост, че каквото и да му струва това, носът на тази жена трябва да бъде натрит. Търг нямаше да има. Веднага щом се почувстваше физически годен за някакво шаване в пространството, той щеше да отнесе ръкописа на лорд Тилбъри в „Гербът на Емсуърт“.

В тази точка от размислите му в къщата избухна бомба. Или, с други думи, на вратата се почука.

— Мога ли да вляза, драги?

Пилбийм позна гласа. Не биваше да бъде груб с единствения си приятел в замъка. Като плю в пазвата си и се подръпна за ухото, той стана и отключи.

— Охо! Вече ходим, както виждам. Чувстваме се малко по-добре, а? Всички много се тревожихме за вас на вечеря — обяви лорд Емсуърт, като взе да се потрива из стаята, както се потриваше из всички стаи, които удостояваше с присъствието си. — Чудехме се какво ли може да ви има. Сестра ми Джулия, ако не греша, допусна възможността да сте пипнали бубонна чума. Откъде й хрумна тази идея, умът ми не го побира. Абсурдно, разбира се. В наши дни хората все по-трудно хващат бубонна чума. Още не съм чул някой да е хванал бубонна чума в Шропшир. Всъщност — рече лорд Емсуърт в пристъп на откровеност, изтървавайки в камината четката за коса, която се бе опитвал да балансира върху гребена — не съм убеден, че изобщо съм наясно що за чума е бубонната.

Над Пърси Пилбийм бавно се прокрадваше усещането, че се намира в ковашки цех. Трясъкът на разни тоалетни принадлежности и несекващият разговор на неговия домакин късаха нервите му като с нажежени щипци.

— Без съмнение единствената причина за главоболието ви — продължи лорд Емсуърт, като отмести сапунерката малко вляво, гарафата с вода малко вдясно, един стол малко по-близо до вратата, а друг стол малко по-близо до прозореца — е тази ужасна буря. Ето защо се питам, драги, дали малко свеж въздух не би ви се отразил добре. Свежият въздух често пъти помага при главоболие. Аз тъкмо отивах да нагледам Императрицата и ми мина през ума, че може би ще искате да ме придружите. Нощта е прекрасна, грее чудна луна, а и аз имам електрическо фенерче.

Тук лорд Емсуърт спря да почуква по огледалото с обувалката, извади от джоба си въпросното фенерче и изпрати от упор ослепителен лъч светлина във възпалените очи на своя събеседник.

Последното накара Пилбийм да се реши. Да остане още малко с този човек в ограниченото пространство на една спалня означаваше да подложи разсъдъка си на непоносимо и рисковано изпитание. Той отвърна, че с радост би дошъл да хвърли един поглед на Императрицата.

Още щом стъпи на алеята отвън, детективът се почувства малко по-добре. Лорд Емсуърт се оказа прав в твърдението си, че нощта е прекрасна. Пилбийм бе градско чедо до мозъка на костите си, но дори и той можа да оцени безметежното спокойствие, обвило земите на имението под тази възхитителна луна. След стотина метра той вече дотолкова се бе разведрил, че дори събра кураж да заговори.

— Не сме ли сбъркали посоката? — попита.

— Какво казахте, драги? — рече лорд Емсуърт, откъсвайки вниманието си от фенерчето, което включваше и изключваше, погълнат изцяло от новата си играчка. — Какво казахте?

— Казвам, до кочината не се ли стигаше през терасата?

— О, но вие сте забравили, драги ми Пилбийм. Следвайки вашия съвет, ние я преместихме в новото й жилище малко преди вечеря. Нали помните, че ни посъветвахте да го сторим?

— Разбира се. Абсолютно. Да, помня.

— Това не се хареса на Пърбрайт. Лесно го разбрах по странните звуци, които къркореха в гърлото му: Той си е набил в главата, че далеч от старата си кочина животното ще се чувства тъжно и неспокойно. Но аз най-внимателно проследих настаняването й и не долових каквито и да било признаци на безпокойство. Напротив, тя пристъпи към поемане на вечерята си с видима наслада.

— Хубаво — подхвърли разсеяно Пилбийм.

— А?

— Казах хубаво.

— Да, точно така. Много, много хубаво. И аз самият съм изключително доволен. Както изтъкнах на Пърбрайт, рискът да я оставим на старото място е твърде голям, за да се поеме. Вие знаете ли, драги Пилбийм, кого беше поканила днес на вечеря сестра ми Констанс? Не друг, а самия Парслоу. Да, да, той седеше на масата заедно с нас. Без съмнение си е изпросил поканата, разчитайки, че озове ли се веднъж тук, ще намери случай по време на вечерта да се измъкне навън, да отърчи до кочината и да стори нещо неописуемо на бедното животно. Хубавичко ще се изненада, като види, че кочината е празна. Ще остане с пръст в уста.

Тук лорд Емсуърт поспря, за да се изкиска. Пилбийм от своя страна, макар и да не му беше забавно, се насили да издаде нещо, което можеше да мине за кикот.

— Тази нова кочина — продължи лорд Емсуърт, след като светна и угаси шест пъти своето фенерче — е къде по-пригодно място. Всъщност аз я построих специално за Императрицата още през пролетта, но заради ината на магарето Пърбрайт така и не я преместих. Не знам дали познавате тия шропширски селяци, Пилбийм, но те не се дават по инатливост и на шотландците. Моят главен градинар Ангъс МакАлистър е шотландец и е такъв инат, че еша му няма. Същинско муле. Някой път трябва да ви разкажа как ме е разигравал във връзка с едни ружи. Но и Пърбрайт е същата стока, навие ли си веднъж нещо на пръста. Как ли не го убеждавах. „Пърбрайт — казвам му, — тази кочина е нова кочина, с всички последни нововъведения. Тя е модерна, в крак със съвременната животновъдна мисъл, и — което лично аз намирам за още по-важно — граничи непосредствено със зеленчуковата градина…“

Той млъкна. Един звук, разнесъл се до него в мрака, бе докоснал милозливото му сърце.

— Пак ли онова главоболие, драги?

Но звънкият вопъл, нададен от Пърси Пилбийм, не се дължеше на физическо страдание.

— Със ззззеленчуковата градина? — заекна той.

— Да. И това е изключително удобно, нали разбирате, защото къщурката на Пърбрайт е само на две крачки. Несъмнено сте забелязали новата кочина, ако някога сте се разхождали натам. Тя е изградена от як червен кирпич и греди, с хубав керемиден покрив… Всъщност — рече лорд Емсуърт, святкайки с фенерчето си — ето я и нея. И там вътре — продължи с доволство той — моята Императрица хрупа ли, хрупа, да ми е жива и здрава. Пърбрайт да има да взема.

Императрицата може и да не я беше грижа за нищо на света, но Пърси Пилбийм далеч не споделяше това състояние на безотговорно доволство. Той се облегна на парапета на кочината със сломен и прекършен дух.

В светлината на електрическото фенерче Императрицата на Бландингс представляваше неописуемо привлекателна, дори омагьосваща гледка. Благородната й глава бе сведена надолу и под акомпанимента на раздиращи и жвакащи звуци тя нагъваше късна вечеря. Малката й завита опашчица шаваше непрестанно, а по цепелиноподобната й снага час по час преминаваше чувствена тръпка. Но Пърси Пилбийм не бе в настроение да се възхити на рядкото и несравнимото. Той се мъчеше да се окопити пред лицето на този коварен удар на съдбата.

Най-лошото бе, че за всичко можеше да вини единствено себе си. Ако не беше дал тъй безгрижно гласа си в полза на преместването на трижди проклетото прасе, сега нямаше да се намира в този капан, измъкването от който с всеки изминал миг му изглеждаше все по-трудно.

Защото Пилбийм се боеше от свине. Струваше му се, че навремето е чел някъде как, ако влезеш в кочината на свиня, която не те познава, тя без много да се мае те включва към ежедневната си дажба калории. Въпреки цялата му алчност за златото на лорд Тилбъри нещо в него му казваше, че никога, колкото и бляскава да е наградата, не ще дръзне да влезе за ръкописа в кочина, където е пуснат подобен ненаситен звяр. Блудният син от Библията може и да бе ял от една копаня с тези животни, но Пърси Пилбийм не чувстваше в себе си силата да последва неговия пример.

Трудно е да се каже колко време детективът би останал така, вкусвайки горчилката на поражението. Ако никой не го закачаше, вероятно доста. Но едва потънал в своя унес, той бе изтръгнат от него от пронизителен вик:

— Мили Боже!

За миг Пилбийм остана с впечатлението, че светът се руши. Той сграбчи парапета, разтреперан от глава до пети.

— Какво става, по дяволите? — запита доста по-рязко, отколкото бе допустимо за един гост, обръщащ се към своя домакин.

Вълнение, почти равно по сила на неговото, караше фенерчето да подскача в ръцете на лорд Емсуърт.

— Мили Боже, какво яде тя? Пърбрайт! Пърбрайт! Вие виждате ли какво яде тя, Пилбийм, драги? Пърбрайт! Пърбрайт! Възможно ли е това да е хартия?

С конвулсивно движение негова светлост се приведе над парапета и се изправи отново, дишайки тежко. Светлината на фенера на пресекулки, подобно на хелиограф, озаряваше нещо, което той държеше в ръка.

Звук от галопиращи нозе отекна в нощта.

— Пърбрайт!

— Ъхъ, милорд.

— Пърбрайт, да си давал на Императрицата хартия?

— Ммм, милорд.

— Защото тя точно това яде. И то с цели купища.

— Ъм, милорд? — смая се свинарят.

— Да, да, уверявам те. Хартия. Ето, виж! Но… Мили Боже! — извика лорд Емсуърт, най-сетне успял да укроти фенера си. — Да пукна, ако това не е ръкописът на брат ми Галахад!