Има нещо гнило в Бландингс

16.

Лорд Емсуърт бе завлякъл изкълчения си глезен до библиотеката и го бе полегнал върху един от кожените дивани. Докторът беше идвал, оставил инструкции за прилагане на съгреваещи компреси, обявил живота на пациента си вън от опасност и си бе отишъл. И тъй като болката вече я нямаше, можеше да се предполага, че духът на деветия граф е намерил покой.

Това обаче изобщо не се покриваше с фактите. Той не само очакваше със свито сърце доклада на ветеринарния лекар относно натъпканата с хартия и мастило Императрица, което само по себе си бе достатъчно, за да избие балансите на всеки непривикнал към неизвестността мъж, но и сякаш за да усилят душевните му страдания, двете му сестри лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш се бяха събрали край болничния му одър и дуднеха влудяващо някакви глупости за парите на племенника му Роналд.

При все това от един момент нататък той прибягна до държавническата тактика да казва „А?“, „Да?“, „Какво?“ и „Мили Боже“ на равни интервали, което му даде възможност да посвети вниманието си на действително важни неща.

Хартия… Мастило… Дали мастилото не представляваше разяждаща киселина или нещо още по-лошо? Можеше ли дори най-държеливото прасе да устои на разяждащи киселини? Това бе мрачната насока на неговите същински мисли.

Но в сивотата на тревогата проблясваха и искрици оптимизъм. Той си спомни случая, когато Императрицата, вземайки небрежно изтърваната му пура за част от обедното си меню, я беше погълнала с признаци на явно задоволство, без това да й попречи на другия ден да бъде свежа като маргаритка. А също и неделната шапка на Пърбрайт. Ето още една причина за упование. Вярно, животното бе поело само една или две хапки от нея, но да останеш невредим, след като си погълнал дори квадратен сантиметър от шапка като тази, която Пърбрайт носеше в неделя на църква, свидетелстваше за изумителни съпротивителни сили. При мисълта за тези храносмилателни подвизи от миналото на лорд Емсуърт му ставаше по-леко.

Но той искаше Бийч най-сетне да се върне и да сложи край на кошмарната неизвестност. Икономът бе изпратен до кочината заедно с ветеринаря и отдавна вече трябваше е тук с резултатите от прегледа. Лорд Емсуърт копнееше по неговата компания тъй, както поетите на една отминала епоха са копнели по обществото на газели и арабски жребци.

Тъкмо в този напрегнат миг от битието на господаря на Бландингс до него достигна телефонното обаждане на Монти.

— Лорд Емсуърт? — произнесе странен дълбок глас.

— Лорд Емсуърт на телефона.

— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт…

— Чакайте! — извика деветият граф. — Една секунда. Не затваряйте. — Той се обърна. — Казвай, Бийч, казвай!

— Ветеринарният лекар смята, милорд, че няма какъвто и да било повод за тревога.

— Значи тя е добре?

— Напълно, милорд. Никакъв повод за безпокойство. Дълбока въздишка на облекчение разтърси лорд Емсуърт.

— Моля? — попита малко объркано гласът от отсрещния край на жицата.

— О, извинете. Тъкмо говорех с иконома си за моята свиня. Извънредно съжалявам, че ви накарах да чакате, но въпросът беше спешен. Та вие казвахте…

— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт, че тази вечер над вашата свиня ще се извърши покушение.

Лорд Емсуърт нададе рязък гълголещ звук.

— Какво?

— Да.

— Сериозно ли говорите?

— Да.

— О, хайде побързай, Кларънс — намеси се лейди Констанс, нетърпелива да поднови темата на вечерта. — Кой е там? Кажи му да позвъни по-късно.

Лорд Емсуърт с властен жест я накара да замълчи, след което продължи да джафка в слушалката подобно на морска крава.

— Тази вечер?

— Да.

— В колко часа?

— Всеки момент.

— Какво?

(— Кларънс, стига с това твое „Какво“ и затвори най-сетне тоя телефон.)

— Да, в близките няколко минути.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Мили Боже! Какъв ужас! Безкрайно съм ви задължен, драги… Между другото, кой сте вие?

— Един доброжелател.

— Какво?

(— Кла-РЪНС!)

— Един доброжелател.

— Ключодържател?

— Доброжелател.

— Обожател? Бийч! — провикна се лорд Емсуърт, след като едно далечно изщракване го извести, че загадъчният мъж е затворил. — Някакъв мой обожател — не ми съобщи името си — твърди, че тази вечер над Императрицата ще се извърши нападение.

— Наистина ли, милорд?

— В близките няколко минути.

— Наистина ли, милорд?

— Стига си повтарял „Наистина ли, милорд“, сякаш ти казвам, че следобед ще вали! Нима не съзнаваш цялата надвиснала… А ти, Кони — предупреди изпадналият в амок граф, извъртайки се като стар жилест тигър към сестра си, — само да си изсумтяла още веднъж!

— Наистина, Кларънс!

— Бийч, иди да доведеш Пърбрайт.

— Той няма да направи нищо подобно — остро повиши глас лейди Констанс. — Като си помислиш само, Пърбрайт в библиотеката!

Не се случваше често Бийч да е на едно мнение с първата дама на Бландингс, но сега можеше само да подкрепи нейната позиция. Като всички икономи, и той имаше непоклатими възгледи относно светостта на дома и се мръщеше на всеки опит на външния персонал да проникне в него — особено когато този персонал, подобно на Пърбрайт, лъхаше със страшна сила на свине. Само пет минути вземане-даване с този ароматизиран без задръжки мъж, чувстваше Бийч, и библиотеката трябваше да се праща на химическо чистене.

— Дали не бих могъл да предам съобщение на Пърбрайт от ваша светлост? — предложи тактично той.

Лорд Емсуърт, макар и в състояние на опасна възбуда, все още бе в състояние да се вслуша в гласа на Разума. Съвсем не мисълта за уханието на свинегледача го накара да промени решението си — библиотеката според него можеше само да спечели от един лъх на „Вечерен Пърбрайт“, — а оня дълбок, сериозен глас, който казваше, че след като атаката се очаква в близките няколко минути, би било лудост дори за миг да изтегли гарнизона от заетите позиции.

— Да — каза той. — Добра идея. Много по-добра. Браво. Отлично. Благодаря ти, Бийч.

— Няма защо, милорд.

— Върви веднага и съобщи на Пърбрайт онова, което ти казах. Предай му да стои укрит в близост до кочината и в подходящия миг да скочи и да залови злодея.

— Много добре, милорд.

— Нека го халоса по главата с една яка тояга.

— Много добре, милорд.

— Тъй, значи ще приключим вечерта с едно хубаво убийство — обади се лейди Джулия.

— А?

— О, не ми обръщай внимание. Щом ще подстрекаваш свинаря си да троши хорските глави, не е моя работа да ти се меся. Но внимавай да не се опариш.

Лорд Емсуърт изглеждаше впечатлен.

— Смяташ, че той може да рани Парслоу смъртоносно?

— Парслоу! — Гласът на лейди Джулия накара една статуетка на младия Давид, пророкуващ пред Саул35, да се заклати върху основата си. — Кларънс, да не си превъртял?

— Не, не съм — отвърна мъжествено лорд Емсуърт. — Безсмислено е да се преструваш, че не знаеш не по-зле от мен, че атентатът тази вечер е дело на Парслоу. Просто е невероятно как този човек успява да те върти на пръста си, Констанс. Защо мислиш, че те е подмамил да го поканиш на вечеря? За да проникне тук и да получи достъп до Императрицата, разбира се. Обзалагам се, че само за миг ако се разсееш, и ще се изниже.

— Кларънс!

— Е, добре, къде е той? Я да видим Парслоу! Покажете ми Парслоу!

— Сър Грегъри напусна замъка преди няколко минути. Каза, че иска да се поразходи.

— Да се поразходи! — Сега гласът на лорд Емсуърт бе този, който разклати младия Давид. — Бийч, не бива да губим нито секунда! Бързай, човече, бързай! Тичай при Пърбрайт и му кажи, че врагът е вече пред вратите.

— Много добре, милорд. А по въпроса за тоягата…

— Нека действа по свое усмотрение.

Лорд Емсуърт се свлече обратно върху дивана. Състоянието му наподобяваше това на военачалник, който, покрит с рани, е принуден да остане в своята шатра, докато битката се заформя отвън. Той пръхтеше неспокойно. Неговото място сега бе до Пърбрайт, а той не можеше да стигне дотам. По някое време положи крак на земята и предпазливо опита да се надигне, но един лицев спазъм, съпроводен с остро „Ох!“, показа, че няма надежда. Пърбрайт, този корав свинезащитник, трябваше да посрещне заплахата сам.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред, Кларънс — каза лейди Джулия, която вярваше в методите на дипломацията, давайки на сестра си Констанс, която не вярваше в тях, знак да мълчи.

— Наистина ли си убедена? — запита жадно лорд Емсуърт.

— Разбира се. Можеш да разчиташ, че Пърбрайт няма да допусне да се случи нищо лошо.

— Да. Свястно момче е този Пърбрайт.

— Предполагам, че само щом сър Грегъри го види — продължи лейди Джулия, отправяйки твърд, обуздаващ взор към сестра си, която отново бе започнала недвусмислено да сумти, — и веднага ще избяга.

— Пърбрайт да избяга? — подскочи лорд Емсуърт.

— Не, сър Грегъри. Тъй че няма абсолютно нищо, за което да се тревожиш. Просто полегни назад и се отпусни.

— Мили Боже, Джулия, ти си ми голяма утеха.

— Старая се — отвърна добродетелно лейди Джулия.

— Караш ме да се чувствам далеч по-спокоен.

— Великолепно — каза лейди Джулия и с още един малък жест загатна на лейди Констанс, че положението вече е под контрол и тя може да продължи.

Лейди Констанс й отвърна с масонски поглед, че е разбрала.

— Джулия е напълно права — рече. — Няма защо да се притесняваш.

— Е, щом и ти също смяташ така… — издума лорд Емсуърт, започвайки да изпитва нещо близко до онова възхитително усещане за живот.

— Смятам, и то най-определено. Спокойно можеш да изхвърлиш от ума си всички тези дивотии и пак да ми отдадеш вниманието си.

— Моето внимание? За какво ти е притрябвало моето внимание?

— Говорехме — поясни лейди Констанс — за онези пари на Рони и за престъпното нехайство те да му бъдат дадени, за да сключи един брак, който Джулия и аз тъй силно не одобряваме.

— А, за това ли? — каза лорд Емсуърт, чувствайки как незабавната разпускаща топлина се стопява.

Той хвърли бленуващ поглед към вратата с мисълта колко лесно би било, при положение че глезенът му е здрав, да се плъзне през нея като змиорка и да не позволи да го приклещят повече за тази вечер.

Но сега, безвъзвратно приклещен, не му оставаше друго, освен да се отпусне върху възглавниците и да остави женските гласове да ромолят по него като дъжд върху стряха.

Междувременно в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ Монти Бодкин бе решил да въведе малка промяна в плана на своите действия. Първоначално, както читателят помни, той имаше намерение да последва лорд Тилбъри до клопката, която сам му бе устроил, тъй че, спотайвайки се на заден план — положително с усмивка на жесток триумф на уста, а защо не и със скръстени на гърдите ръце, — да си достави удоволствието да наблюдава неговото унизително, падение. Но когато, изтощен от доброжелатело-ключодържатело-обожателската разправия, най-сетне остави слушалката и напусна телефонната кабина, тази схема вече не му изглеждаше толкова привлекателна.

Мъж, който по природа е надарен с лек баритон, трудно може да провежда разговори с плътен бас, без да добие парещо усещане за сухота в гърлото. На излизане от кабината Монти имаше чувството, че е глътнал шепа едър талаш, и мисълта за двете мили път до замъка и техните сестрички — двете мили на обратно, го плашеше. Какъв бе смисълът, питаше се той, да си даде целия този зор само за да види как лорд Тилбъри бива сграбчен за яката от един свинар? Много по-разумно му изглеждаше да слезе в бара и там над халба блага бира да проследи развоя на събитията с окото на надареното си въображение.

Прочее не след дълго той се озова на една ъглова маса, с половин литър кехлибарена течност пред себе си, смазвайки изтерзани гласни струни и разменяйки по някоя разсеяна реплика със сервитьорката.

Самият Монти, все тъй обхванат от меланхолията, позната единствено на оня, който е обичал и загубил, предпочиташе да го оставят да размишлява в тишина. Но тъй като за момента се бе случил единственият посетител, сервитьорката, достолепна матрона в черна атлазена рокля и с гнездо от руси коси на главата, можеше да му посвети цялото си внимание и светското й чувство я подтикна да го заговори. При подобни случаи тя с пълно основание гледаше на себе си като на домакиня.

И тъй, те отвориха дума за времето, докосвайки се до ония негови аспекти като маранята преди бурята, хладината след бурята, силата на самата буря, възможните последици от нея за посевите, както и ефектът от гръмотевиците върху храносмилателните органи на сервитьорката. Тя тъкмо бе привършила с едно доста подробно описание (което вероятно би заинтригувало повече някой интернист, отколкото обикновен простосмъртен) на своите страдания по-рано същото лято, предизвикани от лекомислено ядене на краставица по време на буря, когато Монти случайно спомена, че го е наваляло.

— Ма наистина? — възкликна сервитьорката. — Ма вие какво, да не сте стоели на дъжда?

— И още как! — потвърди Монти. — Станах на мокра кокошка.

— Ма колко требва да сте бил глупав, ще ме прощавате — отбеляза тя, — да не се скриете поне в някой магазин. Или сте се разхождали навън из полето?

— Бях в парка. Горе в Бландингс.

— О, ма вие сте отседнали в замъка? — запита сервитьорката с интерес.

— Бях — уточни резервирано Монти.

Сервитьорката се залови да бърше една чаша.

— Там сега трябва да е пази Боже — подметна тя.

— Пази Боже?

— Как, не сте ли чули? Зарад свинята на негова светлост, дето изяла всичката оная хартия.

— Какво?

— Ма значи не знаете — възрадва се жената. — Да, негова светлост бил страшно разстроен. Научих го от господин Уебър, ветеринаря. Човекът се отби за едно малко по пътя за натам. Викнали го спешно по телефона. Трябва да има-няма половин час.

— Хартия?

— Тъй рече господин Уебър. Братът на негова светлост, рече, пишел някаква книга, а тя взела, че попаднала в кочината на свинята и тя я излапала. Тъй ми рече. Макар че как една книга ще попадне в кочината, умът ми не го побира.

Тя млъкна, за да се погрижи за някакъв клиент, отбил се за чаша тъмно пиво, давайки на Монти възможността да асимилира на спокойствие този изключителна вест.

Ето значи защо Пилбийм тъй настоятелно искаше парите си в предплата! От объркания въртоп в главата на Монти бавно изплува съзнанието, че Пърси Пилбийм трябва да притежава много редки качества, които досега са му убягвали. Мъж, достатъчно съобразителен и предприемчив, за да измъкне от лорд Тилбъри хиляда лири срещу стока, която отлично знае, че е в процес на храносмилане от свиня, положително бе мъж, с когото си струва да дружиш. Като си припомняше сега сцената в стаята за писане, увереността, с която детективът бе поставил своите условия, дръзкото безгрижие на онова „ваша воля“, накарало лорд Тилбъри да се бръкне като ужилен за чековата си книжка, една странна топлота към Пърси Пилбийм започваше да пуска кълн в гърдите на Монти. При все че този човек къдреше лимбите си по гнусноват начин, а мустачките му бяха изпитание за хора със слаби нерви, младежът чувстваше, че би искал да го опознае по-отблизо.

Едва сега той проумяваше същинската трагедия на унищожаването на оня чек. В момента на самото късане Монти, също както и Рони при един друг случай, бе целил просто големия жест. Той не си въобразяваше, че постъпката му има особена практическа стойност, тъй като потърпевшият трябваше просто да отиде при лорд Тилбъри и да си поиска нов чек. Но тази новина поставяше всичко на съвсем различна плоскост. Явно лорд Тилбъри нямаше да се бърка за повече чекове. Големият жест беше ударил на детектива една яка балтия, даваше си сметка Монти, и колкото да бе странно, изпитваше към него жал.

Сега той можеше да види нещата от Пилбиймовата гледна точка. При един залог от хиляда лири кой можеше да го вини, задето не е подбирал докрай методите си? В подобна ситуация не беше ли някой и друг удар под кръста оправдан? Без съмнение, реши Монти, отпивайки издебело от халбата.

С изгряването на този голям щедър поглед върху нещата, подсилен от отличното качество на бирата в „Гербът на Емсуърт“, у него настъпи почти сълзлива промяна в отношението към собственика на „Аргус“. Всеки, който можеше да изпрати лорд Тилбъри да бие пеша две мили за зелен хайвер, беше негов приятел. Сега той гледаше на детектива по-скоро като на роден брат, отколкото като на помияра, за който го бе имал преди.

И тъкмо в апогея на тази разнеженост техният обект влезе в бара.

— Добър вечер, сър — посрещна го церемониално сервитьорката. Както много свои колежки тя се държеше тъй, сякаш удостояваше госта със званието почетен жител на града.

— Мм — отвърна Пилбийм.

Той съзря седналия в ъгъла Монти и се намръщи. Ако Монти преливаше от топли чувства към него, то неговите очевидно се колебаеха около точката на замръзването. Той изгледа неприязнено младежа. Макар да бе дошъл с намерението да разкваси уста в бара, видът на онзи, който тъй неотдавна бе накърнил финансите му, го накара да размисли. Никой не обича да пие в атмосфера, отровена от присъствието на личност, която току-що го е ограбила с хиляда лири.

— Едно двойно уиски — каза Пилбийм. — Изпратете го в стаята за писане, ако обичате.

Той излезе с широки крачки. Сервитьорката, останала видимо впечатлена след краткия им разговор, посочи с благоговеен палец към вратата.

— Видяхте ли? — попита тя. — Знаете ли кой беше? Господин Вул, шофьорът на замъка, ми разправи тия дни. Това бил шефът на някаква голяма детективска агенция в Лондон. За него работели стотици опитни сътрудници. Нещо като паяк, ако ме разбирате, дето стои в своята мрежа и само направлява движенията на опитните сътрудници.

— Боже мой! — извика Монти.

— Да — рече сервитьорката, доволна от реакцията му, и с важен вид се зае да лъска една чаша.

Но реакцията на Монти се дължеше на неподозирани за нея причини. „Опитни сътрудници“ бе магическата фраза, отключила в неговото съзнание идеята на века.

Трийсет секунди по-късно той влезе в стаята за писане, където притежателят на „Аргус“ го изгледа като стреснат василиск36.

— Знам, знам — каза Монти, изтълкувал безпогрешно израза в очите му. — Но аз идвам да говорим по работа. Не подминавайте късмета си, Пилбийм.

Би било пресилено да си каже, че погледът на детектива омекна. При тези думи той все така си остана поглед на василиск, но на василиск, който сдържа преценката си.

— Е? — рече той.

Монти се поколеба.

— И аз не знам как да започна.

— Мен ако питате — посъветва го Пилбийм, чиито чувства за миг надделяха над деловите му инстинкти, — можете да започнете, като се махнете оттук и отидете да си строшите проклетия врат.

— Не, не — махна помирително с ръка Монти. — Не говорете така. Грешите, скъпи приятелю. Не този е верният тон.

Точно тогава влезе един момък по жилетка, носейки върху табла двойното уиски на детектива, и прекъсването даде на Монти възможност да сложи в ред своите мисли. След оттеглянето на виночерпеца той заговори вече гладко и с лекота.

— Нещата стоят така, скъпи ми приятелю — започна; той, игнорирайки странния звук откъм неговия събеседник, който, изглежда, не одобряваше да бъде наричан негов скъп приятел. — Ако не се лъжа, днес следобед ви споменах, че що се отнася до моите лични дела, положението е крайно заплетено. Нека поясня защо. Неотдавна се сгодих за едно момиче, но нейният тъп баща не дава да се оженим, освен ако не си намеря работа и не успея да я задържа една година. А, дявол да го вземе, досега всичките ми опити да го сторя — кучета ги яли. Не — поклати тактично пръст Монти, — не си мислете, че на момичето му е провървяло. Напротив, тя го понася много тежко, защото е лудо влюбена в мен. От друга страна, известна викторианска назадничавост не й позволява да скърши хатъра на баща си. Тъй че аз трябва да хвана тази работа. Опитах като помощник-редактор във „Весели звънчета“. Нищо не излезе. Биха ми шута. Станах секретар на стария Емсуърт. Пак нищо. И оттук ми биха шута. И ето каква идея ми хрумна, докато слушах приказките на онова лелче, дето разнася халбите оттатък. Вие имате детективска агенция. За вас работят стотици опитни сътрудници. Е, хайде, бъдете спортсмен. Вземете ме при вас!

Единствената причина, поради която в този момент Пърси Пилбийм не вмъкна унищожителна забележка относно направеното му предложение, бе, че три такива забележки му дойдоха наум едновременно, и докато се мъчеше да прецени коя от тях е най-сразителна, глътка уиски му влезе в кривото гърло. Той още не бе свършил да се дави, когато Монти продължи нататък. И онова, което каза, бе тъй зашеметяващо, тъй прекрасно, че детективът се задави отново.

— Срещу това печелите хиляда лири.

Пърси Пилбийм най-сетне успя да прочисти гласните си струни.

— Хиляда лири?

— О, аз имам пари — увери го Монти, погрешно вземайки израза в тези просълзени очи за недоверчивост. — Направо съм въшлив. Ако парите бяха проблемът, изобщо нямаше да има никакъв проблем. Не, трудността далеч не е в това. Трудността от самото начало се състои в удивителната умствена нагласа на Дж. Г. Бътъруик. Той настоява…

Потресаваща промяна бе настъпила в цялостния облик на П. Фрубишър Пилбийм. Човек, разбира се, е срещал подобно нещо във филма за доктор Джекил и господин Хайд, макар и не в тъй впечатляващи параметри. Навъсените му черти се претопиха в едно лице, което сияеше като озарено от вътрешен светлик. От естетична гледна точка, намръщен или усмихнат, той изглеждаше еднакво неестетично, но сега Монти съвсем не бе предразположен да го съди със строгите стандарти на съдия от конкурс по красота. Той видя усмивката и сърцето му рипна в гърдите.

Пилбийм трябваше да се пребори с чувствата си още около секунда, преди да заговори.

— Вие ще платите хиляда лири, за да дойдете в моята агенция?

— До последното пени.

— За хиляда лири — каза простичко Пилбийм — можете да станете съдружник, ако желаете.

— Но аз не желая — рече нетърпеливо Монти. — Вие пропускате същината. Това трябва да бъде работа. Искам да стана опитен сътрудник.

— Ще станете.

— За една цяла година?

— За десет години, ако щете.

Монти седна. В това прозаично действие се съдържаше целият триумф и изтощение на победител в тежък маратон. За миг той се вторачи мълчаливо в поставената в рамка реклама на Газираната вода „Сигби“ (Шуми в устата), която се съчетаваше с тапетите, за да постигне онова усещане за скомина, към което се стреми всеки хотелиер.

— Тя се казва Бътъруик — произнесе благоговейно накрая. — Гъртруд Бътъруик.

— Интересно — отвърна Пилбийм. — А къде е чековата ви книжка?

— Очите й — продължи Монти — са сивкави. И в същото време някак сини.

— Може би е някъде по джобовете ви?

— Колкото до косата — държеше да уточни Монти, — някои хора я наричат кафява. За мен кестенява винаги е било по-точното описание. На ръст е височка, но не прекалено. Устата й…

— Чакайте — спря го Пилбийм. — Нека първо видя нещата черно на бяло.

— Искате да ви я нарисувам? — попита малко неуверено Монти.

— Не, искам да ми напишете чек.

— А, да. Разбирам. Чековата ми книжка е горе в куфара.

— Да вървим тогава — подкани го ведро Пилбийм. — Ще ви помогна да си разопаковате багажа.

Бийч седеше в своята стая и отпиваше бренди с ясното съзнание, че ако някога иконом е заслужавал чаша бренди, то този иконом е той сега. Като търкаляше течността по езика си, той намираше известна утеха в парещото й жило.

Сърцето му тежеше. Това бе милостиво сърце, съпреживявало дълбоко всяка стъпка от бурния роман на господин Роналд и неговата млада дама. Бийч копнееше животът действително да е такъв, какъвто го описваха авторите на криминалните романи, към които тъй силно се бе пристрастил. В тях съдбата може и да слагаше прегради под формата на банди, изстрели в нощта, мрачни подземия, зловещи китайци, отровни аспержи и пуснати през комина кобри, но накрая героят винаги получаваше своето момиче. В настоящия случай Бийч не виждаше подобен щастлив завършек. Значимостта на присъствието на лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш в библиотеката не му бе убягнала и той се боеше от най-лошото.

Осемнайсет години непосредствено наблюдение над Кларънс, граф Емсуърт, бяха създали у иконома твърде точна представа за характера на неговия сюзерен. Той желаеше доброто на всеки — Бийч бе убеден в това. Но там, където възгледите се сблъскваха и пламваше спор, едно страстно желание за мир на всяка цена го караше неизменно да решава в полза на оная страна, която вдигаше повече шум. А осемнайсет години непосредствено наблюдение над лейди Констанс Кийбъл не оставяха у Бийч никакво съмнение коя ще е тази страна.

Икономът не съзираше отникъде надежда. В дълбоко униние той протегна ръка и си наля още една чаша бренди. Обикновено в този час Бийч пиеше портвайн. Но портвайнът за него бе символ. Той никога не го докосваше, преди вечерята да е свършила, а кафето — сервирано, което означаваше, че отговорностите на неговия пост са към своя край и че докато утрото не донесе нови задължения и грижи, духът му е намерил покой. Портвайнът тази вечер щеше да е крайно неуместен.

Той въздъхна отново и тъкмо се канеше да поднесе новата чаша към устните си, когато осъзна, че вече не е сам. В стаята бе влязъл господин Роналд.

— Не ставай, Бийч — каза Рони.

Той приседна върху масата. Лицето му бе обладано от розовина, по-гъста от обичайната. В държанието му се долавяше потисната възбуда. Икономът неволно си припомни един друг случай преди десетина дни, когато този млад мъж бе дошъл при него, изглеждайки по същия начин, и след като бе обявил намеренията си да открадне свинята на негова светлост, се бе заловил да го вербува за съучастник, отговарящ за продоволствието на животното. Кантарът в банята на прислугата бе информирал Бийч, че покрай тази малка афера в рамките на два дни е изгубил килограм и половина.

— Кофти работа, Бийч.

Бийч потръпна като вулканичен хребет. Загриженост струеше от изпъкналите му очи. Вече е споменавано, че Бийч в салона и Бийч в неговата стаичка представляваха две коренно различни величини. Тук, на своя територия, той можеше да захвърли официалната маска и да бъде мъжът, който навремето бе лазил по същия този под с малкия Рони на гърба си.

— Изключително, господин Роналд. Значи сте чули?

— Дали съм чул?

— Злощастната новина.

— Нали и ти беше там, когато я чух. Във фоайето.

Икономът извъртя очи, за да покаже, че има далеч по-екстрени съобщения от това.

— Императрицата изяде ръкописа на господин Галахад, господин Роналд.

— Какво?

— Да, сър. Някой го оставил в кочината и негова светлост я заварил тъкмо когато поглъщала сетните му листа.

— Пилбийм!

— Същото съм склонен да предположа и аз, господин Роналд. Той без съмнение е решил да използва кочината като скривалище.

— Значи е изяден?

— Напълно, господин Роналд.

— И леля Констанс знае?

— Боя се, че да, господин Роналд.

Лицето на Рони порозовя допълнително.

— Е, това не променя съществено нещата. Бездруго нямаше никакъв шанс да го измъкнем от Пилбийм. Ето защо аз… аз мисля, че бих опитал една капки от твоето бренди, Бийч.

— Разбира се, сър. Сега ще ви донеса чаша. Та значи… думата ви беше, господин Роналд?

— О, просто едно решение, до което стигнах. Добро е, Бийч.

— Да, сър.

— Едно ей такова решение — рече Рони, отпивайки съсредоточено. — Не знам дали забеляза, че бях доста мълчалив на вечеря?

— Действително ми се сторихте някак притихнал, господин Роналд.

— Това е, защото мислех.

— Разбирам, сър.

— Мислех — повтори Рони. — Поразмърдах малко сивите клетки. Колкото до самото решение, стигнах до него по време на рибното блюдо.

— Наистина ли, сър?

— Да. И смятам, че ще свърши добра работа.

Рони си поклати известно време краката в безмълвие.

— Бил ли си някога влюбен, Бийч?

— На младини, господин Роналд. Но така и не се стигна до нещо сериозно.

— Странно нещо е любовта, Бийч.

— Много вярно, сър.

— Някак си ти дава криле, ако ме разбираш какво искам да кажа. Кара те да чувстваш, че не би се спрял пред нищо. Че би поел всеки риск. За да спечелиш момичето, което обичаш, имам предвид.

— Наистина, сър.

— Да минеш през огън и вода, ако следиш мисълта ми. Да се опълчиш срещу всяка опасност.

— Без съмнение, сър.

— Намира ли ти се още един пръст от това бренди, Бийч?

— Да, сър.

— Е, това е то — каза Рони, като опразни чашата си и я протегна пак за свежи попълнения. — Към средата на рибното блюдо аз направих своя избор. Сега, когато ръкописът вече го няма, ножът опира до кокала. Всеки миг леля Констанс ще иде при вуйчо Кларънс, за да му нареди да не ми дава парите.

Икономът се прокашля състрадателно.

— Струва ми се, господин Роналд, че когато неотдавна влязох в библиотеката, нейна светлост тъкмо засягаше пред него тази тема.

— Значи досега най-вероятно му е разказала играта.

— Силно се опасявам, че е така, господин Роналд.

— Добре! — отсече Рони. — Значи не ни остава нищо друго, освен да вземем крайни мерки. Настъпи мигът за действие, Бийч.

— Сър?

— Аз ще открадна тая свиня.

— Какво, господин Роналд? Отново?

Рони го изгледа с топлота.

— А, значи помниш предишния път?

— Да го помня, господин Роналд? Че то беше само преди десет дни.

— Вярно, прав си. А сякаш минаха години. Но аз, разбира се, не съм забравил нито една подробност. Помня колко непоклатимо стоеше ти тогава до мен, Бийч. Беше просто великолепен.

— Благодаря ви, сър.

— Чудесен! Несравним! — продължаваше екзалтирано Рони. — Съмнявам се някога да е имало съучастник, който така тънко да се е изнизвал по чорапи, както ти го стори тогава. Спортсмен до връхчетата на пръстите, ето като какъв се показа. И не мисли — рече разпалено Рони, — че не съм го забелязал. Никой не те е оценил по-високо от мен.

— Много мило от ваша страна, сър — промълви икономът, чиято глава започваше леко да се мае.

— Ти си приятел, на когото може да се разчита, Бийч.

— Благодаря ви, сър.

— Винаги, в добро и лошо.

— Благодаря, сър.

— Когато ми хрумна тази идея да свия Императрицата за втори път, госпожица Браун ми каза: „Не можеш да помолиш Бийч да ти помогне и този път.“ А аз й казах: „Разбира се, че мога. Дори ако изключим това, че от осемнайсет години с него сме рамо до рамо, той е безкрайно привързан към теб.“ И тя каза: „Така ли?“ И аз казах: „Можеш да се обзаложиш. Няма нещо на света, което Бийч не би направил за теб.“ И тя каза: „Милият сладур!“ Просто ей така. А да можеше да видиш отнякъде очите й, докато го казваше, Бийч! Такива едни меки, замечтани. Сигурен съм, че ако в този миг беше там, тя щеше да те целуне. И ще бъда страшно изненадан — рече Рони с тона на добър чичко, предлагащ бонбонче на заслужило дете, — ако, когато всичко свърши и ти си се показал все тъй твърд и непоклатим като преди, тя действително не го стори.

По време на цялата тази прочувствена реч икономът се тресеше и боботеше по начин, който живо би напомнил на един очевидец гледката на вулкан миг преди напиращите в него сили да намерят отдушник. Очите му се цъклеха неудържимо, а дъхът му излизаше във вид на пресекливо пъхтене.

— Но, господин Роналд!

— Знаех си, че ще се зарадваш, Бийч.

— Но, господин Роналд!

Рони го изгледа остро.

— Да не искаш да кажеш, че мислиш за отстъпление, Бийч?

— Но, сър!

— Не бива да постъпваш така в последния миг, след като плановете ни са вече готови. Това ще провали всичко. Аз не мога да действам без теб. Нима ще ме изоставиш, Бийч?

— Но рискът, сър!

— Риск? Глупости.

— Но, господин Роналд, само преди половин час негова светлост получи в мое присъствие предупреждение по телефона, че тази вечер срещу Императрицата предстои да се извърши атентат. Аз лично предадох на Пърбрайт инструкциите на негова светлост да си отваря очите на четири.

— Ами че това е чудесно. Нима не виждаш колко добре се вписва в нашите планове? Пърбрайт издебва оня тип. Хваща го. И какво прави после, Бийч? Отвежда го под конвой при вуйчо Кларънс, като оставя брега абсолютно чист. И докато него го няма, ние се вмъкваме вътре и задигаме добичето като на парад.

Икономът пуфтеше мълчаливо.

— Помисли си какво е заложено на карта, Бийч! Моето щастие! Щастието на госпожица Браун! Нали не искаш да довършиш дните си, ритайки се отзад всеки път при мисълта, че малко повече хъс, малко повече самообладание от твоя страна, и госпожица Браун е могла да бъде щастлива?

— Но в случай, че бъда разкрит, сър, това би поставило под съмнение цялата ми кариера.

— Как ще те разкрият? Пърбрайт няма да е там. Никой няма да е там. Помощта ти ще ми трябва само за пет минути. Сега няма да бъде като миналия път. Аз не смятам да крия Императрицата и да я угоявам. Това си е истинско отвличане. Само пет минутки от времето ти, Бийч, пет кратки минутки, след които ще можеш да се върнеш тук и да забравиш за всичко.

Силни трусове продължаваха да разтърсват масивния корпус на иконома.

— Наистина ли само пет минути, господин Роналд? — произнесе умолително той.

— Най-много десет. Забравих да ти спомена, Бийч: едно от нещата, които госпожица Браун каза за теб, беше, че много си й напомнял за нейния баща. А, да, и още, че си имал такива добри очи.

Устата на иконома се отвори. В този миг сходството му с изригващ вулкан бе тъй силно, че можеше да се очаква от нея да потече лава. Но онова, което излезе, беше едно сподавено грачене. След него последва забележка, която Рони не успя да схване.

— Какво?

— Казах: „Много добре“, господин Роналд — произнесе Бийч с вида на човек, изправен пред взвода за разстрел.

— Значи ще го направиш?

— Да, господин Роналд.

— Бийч — каза с дълбоко чувство Рони, — когато стана милионер, какъвто очаквам да бъда няколко години, след като вложа парите си в автомобилния бизнес, първото нещо, което ще направя, ще е да дойда в тази стаичка с една кесия злато. Две кесии злато. Цяло буре злато, по дяволите! Ще го търкулна през вратата, ще му избия капака и ще ти кажа да нагазваш вътре и да правиш с него каквото ти душа иска.

— Благодаря, господин Роналд.

— Недей да благодариш на мен, Бийч. Ти си човекът, на когото се полагат всички благодарности за тази работа. И, като стана дума за работа, да не губим повече време, а? Пълен напред към кочината!

— Много добре, господин Роналд — рече икономът със странен, дълбок, кънтящ глас, доста напомнящ оня на телефонния обожател на граф Емсуърт.