Има нещо гнило в Бландингс

6.

Близо час след пристигането на експреса от два и четирийсет и пет един по-бавен и по-невзрачен влак допълзя и се разтовари от Роналд Фиш на перона на малката гара на Маркет Бландингс. Празненствата, свързани със сватбата на братовчед му Джордж, и сложността на едно железопътно пътуване през сърцето на Англия се бяха съюзили, за да възпрепятстват по-раншното му завръщане.

Той бе уморен, но щастлив. Прочувствената жар, сгряваща всеки влюбен млад мъж, наблюдавал доброжелателно как други се бракосъчетават, продължаваше да тлее в гърдите му. Добре известният Менделсонов марш все още бе на устните му и когато седна в таксито, само с голямо усилие се удържа да не каже на шофьора: „Ти, Робинсън, приемаш ли да откараш този мъж до замъка Бландингс?“ Дори когато достигна крайната си цел и видя стрелките на големия часовник, изправен в антрето, да сочат осем без десет, въодушевлението не го напусна. Той винаги се бе гордял, че може да се изкъпе, обръсне и преоблече, без да изкриви дори на косъм папийонката си, в рамките на девет и половина минути.

И този път всичко мина по вода. Черната лентичка крепдешин като по вълшебство доби формата на изящната пеперуда и точно в осем той стоеше в кръстоската между салон и картинна галерия, където обитателите на замъка имаха обичая да се събират преди часа за вечеря.

За негово учудване, там не завари жива душа. И не след дълго почудата му отстъпи място на по-силни чувства. В течение на няколко минути той се разхожда напред-назад, зяпайки портретите на предците си по стените, но за мъж, току-що завърнал се от дълго и прашно пътуване с влак, образите на покойни роднини са слаб заместител на живата роднинска среда. Той натисна звънеца и Бийч не закъсня да се отзове.

— А, здрасти, Бийч. Такова, Бийч, какво става с коктейлите?

Икономът изглеждаше озадачен.

— Възнамерявах да ги поднеса след пристигането на гостите, господин Роналд.

— Гости? Да не би да очакваме някого за вечеря?

— Да, сър. На масата ще присъстват двайсет и четири души.

— Майко мила! Гуляй?

— Да, сър.

— Но в такъв случай ще трябва да си сложа бяла папийонка.

— Разполагате с предостатъчно време, господин Роналд. Вечерята ще бъде поднесена не по-рано от девет. Дали не бихте желали да ви донеса един малък аперитив преди официалните коктейли?

— И още как. По гърлото ми е полепнал два пръста прах.

— Ще се погрижа незабавно.

Икономът на замъка не бе мъж, който под думата „незабавно“ да разбира „в неопределено бъдеще, стига да не забравиш“. Подобно на всемогъщ джин, призован чрез потъркване на лампа, той изчезна, появи се отново и само минута по-късно Рони вече цъфтеше като трендафил под тих летен дъждец, благ и предразположен към кротка беседа.

— Двайсет и четири, казваш? — учуди се той. — Господи, толкова народ ще обърне къщата с краката нагоре. Кой ще идва?

Погледът на иконома доби стъклен блясък, сходен с този, който се наблюдава в очите на даващ показания полицай.

— Негово преосвещенство епископът на Пул, сър Хърбърт и лейди Маскър, сър Грегъри Парслоу-Парслоу…

— Какво!

— Да, сър.

— Него пък кой го е поканил?

— Бих предположил, че нейна светлост, сър.

— И той смята да идва? Е, надявам се, че знае какво прави — рече неуверено Рони. — Но във всеки случай, съветвам те да държиш вуйчо Кларънс под око, Бийч. Видиш ли че си играе с ножа, вземи му го от ръцете.

— Много добре, сър.

— Кой друг?

— Полковник Мълевърър със съпругата и дъщеря си, майор Линдзи-Тод заедно с лейди Огъста и племенницата им…

— Добре, добре. Няма нужда да продължаваш. Схващам идеята. Осемнайсет бройки местна паплач плюс шестимата разквартирувани в замъка.

— Осмината, господин Роналд.

— Осем?

— Негова светлост, нейна светлост, господин Галахад, вие, госпожица Браун, господин… — Гласът на иконома му изневери за миг. — … Пилбийм…

— Точно така. Това прави шест, старо магаре такова.

— Прибавете още и господин Бодкин, сър.

— Бодкин?

— Племенникът на сър Грегъри Парслоу, сър. Младият Монтегю Бодкин. Може би го помните като чест посетител на замъка през училищните ви дни.

— Разбира се, че помня Монти. Но ти бъркаш сметките, Бийч. Слагаш го при постоянно пребиваващите, докато той спада към външните бройки.

— Не, сър. Господин Бодкин застъпва на служба като секретар на негова светлост.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, сър. Както разбрах, назначението е влязло в сила още преди два дни.

— Да не повярва човек. Откъде-накъде Монти ще седне да се трепе като секретар? Та той има поне петнайсет хилядарки годишна рента.

— Наистина ли, сър?

— Е, поне имаше. От две години не се случва да се сблъскваме твърде често с него. Мислиш ли, че може да ги е изгубил?

— Не би ме учудило, сър. Напоследък голям брой хора търпят финансови неблагополучия.

— Странно — заключи Рони.

Скоро размишленията върху тази загадка бяха отмити от вълна на трезва гордост. С оправдано чувство на самодоволство Рони си даде сметка, че духът му е достигнал онези висоти на благородството, при които перспективата за един Монти Бодкин, сновящ из територията на замъка в ежедневно съприкосновение със Сю, не предизвикваше у него и най-лек пристъп на опасение или ревност.

Не тъй отдавна подобна мисъл би била ръждив кинжал в гръдта му. Точно от такива Монтита — високи, елегантни и стройни, без излишък на розов пигмент по страните — той винаги се бе боял като от огън. А ето че сега приемаше вестта за неговото пристигане без дори да трепне. „Доста добре“, похвали се той.

— Е — произнесе на глас, — дотук станаха седем. Кой ще е осмият?

Икономът се прокашля.

— Предполагах, че се намирате в известност, господин Роналд, че нейна светлост, вашата майка пристигна тази вечер с влака от два и четирийсет и пет.

— Какво?

— Да, сър.

— Божичко!

Бийч го изгледа с разбиране, но не се разпространи по темата. Той обладаваше тънко чувство за време и място. Между него и този младеж от осемнайсет години процъфтяваше топла дружба. Рони като дете бе играл на криеница в неговата стаичка. Рони като подрастващ бе ходил с него за риба на езерото. Рони като първокурсник в Кеймбридж бе взимал от него по пет лири назаем, за да изкара до следващата си издръжка. Рони като зрял мъж му бе дал не един ценен съвет за конните надбягвания, от което банковата му сметка бе набъбнала съществено. Той бе в течение и на последната подробност от неговия роман със Сю, съчувстваше на целите и стремежите му и съзнаваше изключителната деликатност на очакващото го инквизиционно изпитание. Ако двамата се намираха на негова територия сред шкафовете с излъскана посуда, той нямаше да се поколебае да му предложи бащинска отзивчивост и съвет.

Но тъй като тук бе салонът на замъка, устните му бяха запечатани. Един чисто професионален жест бе всичко, което можеше да си позволи.

— Още един коктейл, господин Роналд?

— Благодаря.

Отпивайки замислено от чашата, Рони откри, че самообладанието му полека се завръща. Не можеше да отрече, че за секунда бе доловил леко свиване под лъжичката, но сега надделяваше доводът, че майка му в крайна сметка е свежа душа, направо върхът, и няма абсолютно никаква причина да се очаква, че тъкмо сега ще вземе да създава сериозни главоболия. Е, може би малко фасони като начало, но това щеше бързо да отшуми.

— Къде е тя, Бийч?

— В Градинската стая, господин Роналд.

— Предполагам, че е редно да отида при нея. И все пак… Не — колебаеше се Рони. — Ще е малко прибързано, не намираш ли? Тя ще е в обсега на четката си за коса и, току-виж, се изкушила да ме преметне през коляно… Не. Изпрати камериерката да й предаде, че я очаквам в салона.

— Незабавно, господин Роналд.

С потрепване на лявата вежда, предназначено да покаже, че при едни други обстоятелства той с радост би останал, за да окаже морална подкрепа, икономът напусна стаята. Ала не след дълго вратата отново се отвори и на прага в цялото си величие се възправи лейди Джулия Фиш.

Рони си намести папийонката, изпъна сако и пристъпи насреща й.

Чувствата на един младеж, заставащ пред своя женски родител, след като в интервала от последната им среща е обявил годежа си с вариететна танцьорка, неизбежно са смесени. Синовната любов по правило е смекчена от известна доза опасение. Като цяло обаче Рони бе настроен оптимистично. Двамата с майка му неведнъж се бяха смели заедно над какво ли не и той се надяваше, че с малко находчивост ще успее да постави предстоящата сцена на по-приветлива основа. Както бе споделил със Сю, лейди Джулия Фиш не беше лейди Констанс Кийбъл.

При все това, докато я целуваше по бузата, у него неволно трепна усещането, което бе изпитвал на боксовия ринг в колежа, ръкувайки се с неприятен на вид противник.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Рони.

— Дойде си значи.

— Да.

— Как мина пътуването?

— Добре.

— Тихо ли беше времето през Ламанша?

— Съвсем.

— Хубаво — рече Рони. — Хубаво.

Като за начало не беше зле, мина му през ума.

— Такива ми ти работи — продължи разговорливо той. — Ето че и за Джордж дойде сляпата неделя.

— Джордж?

— Братовчедът Джордж. Току-що се връщам от сватбата му.

— А, да. Бях забравила. Тя беше днес, нали?

— Точно така. Прибрах се преди половин час.

— Добре ли мина всичко?

— Великолепно. Като по вода.

— Семейството е доволно, предполагам?

— Всички са във възторг.

— И не виждам защо не. След като синът им се жени за момиче от сой, при това с десет хиляди лири годишен доход.

— Ъхъм — каза Рони.

— Да — отвърна лейди Джулия. — Има защо да казваш „ъхъм“!

Настъпи пауза. Рони, току-що наместил папийонката си, отново дръпна единия й край и за сетен път се зае да я оправя. Лейди Джулия наблюдаваше тази проява на безпокойство със суров взор. След като вдигна очи и го срещна, младежът побърза да отмести поглед към портрета на втория граф Емсуърт, който висеше на стената до него.

— Просто невероятно какви бради са носели тия хора навремето — отбеляза безгрижно.

— Учудва ме, че можеш да гледаш предците си в лицето.

— Всъщност не ми е никак лесно. Доста противни мутри. Единственият по-симпатичен е Дик Трипуд Вироглавия, дето се оженил за онази актриса.

— А ти се каниш да последваш примера на Вироглавия Дик, така ли?

— Тъй те искам, мамо. Да видим добрата стара усмивка.

— Съвсем не се усмихвам. Това, което виждаш, е болезнен спазъм. Наистина, Рони, ти си за освидетелстване.

— Хайде, мамо…

— Рони — продължи лейди Джулия, — само ако посмееш да ме прегърнеш през раменете и да кажеш „Цц, оо-оо, хайде-хайде“, ще ти обърша един. И спри да се хилиш по тоя противен начин, защото ми призлява. Така само потвърждаваш мнението ми, че си луд за връзване и отдавна е трябвало да те въдворят в клиника.

— О, по дяволите!

— И без дяволи.

— Напротив, ще казвам: „По дяволите!“, докато ми излязат пришки на езика. Хайде, мамо, бъди разумна. Естествено, не очаквам от теб песни и танци на народите и да ръсиш розови листенца от шапката си, но можеш поне да се придържаш към едно приличие в спора. Последната ти забележка например беше твърде оскърбителна.

Лейди Джулия въздъхна.

— И защо, Господи, всички млади глупаци се втурват да се женят за актриси и танцувайки?

— Чела ли си някакви интересни книги напоследък, мамо? — запита помирително Рони.

Лейди Джулия не позволи да я отклонят от темата.

— Направо поразително. Това е някаква болест. Също като коклюша и заушката. Явно всички младежи трябва да преминат през нея. Сякаш беше вчера, когато бедният ми баща отпращаше вуйчо ти Галахад в Африка с лечебна цел.

— Мога да ти кажа нещо интересно в тази връзка, мамо. Момичето, в което е бил влюбен вуйчо Галахад…

— Бях дете по онова време, но си го спомням като бял ден. Мама ридае, татко удря по масите, цялата онази мила, патриархална атмосфера на класическата семейна драма. А сега пък ти! Е, слава Богу, че поне не е нещо хронично. Симптомите отшумяват, пациентът в крайна сметка се изправя на крака. Рони, бедното ми глупаво момче, хайде, кажи ми, че всичко е само една шега.

— Шега!

— Но, Рони, опомни се! Момиче от вариете!

— Много неща могат да се кажат за едно момиче от вариете.

— Не и в мое присъствие. Не бих го понесла. Та това е толкова незряло, момчето ми. Разбирам да беше още в Итън, тогава не бих рекла и дума. Но след като си вече пораснал и се очаква да имаш поне малко разум… Погледни хората, които се женят за подобни момичета. Всичките са хвани единия, та удари другия. Младият Дачет например. Или оня ужасен старец Белинджър…

— Но ти пропускаш един факт, скъпа родителко. Някои от тия момичета не са като останалите.

— Просто твоето добро сърце те заслепява.

— И когато човек срещне някоя като Сю…

— Не, Рони. Много мило от твоя страна, че се мъчиш да ме утешиш, но за това и дума не може да става. Аз разглеждам целокупния персонал на нашите родни музикални театри като — ако ми простиш викторианския израз — начервени повлекани.

— Те трябва да се червят, такава им е работата.

— Но не виждам защо трябва да се влачат подир моя син. И да го прелъстяват.

— Не съм сигурен, че особено ми допада думата „прелъстяват“.

— Вероятно много от думите, които ще чуеш от мен тази вечер, няма да ти допаднат. Наистина, Рони, знам колко е мъчително за теб да си напрягаш ума, но опитай за съвсем кратко време. Това е просто въпрос на класа. Тук влиза всичко… друг мироглед… други стандарти… накратко, всичко. Ако не се лъжа, твоята цел, когато се ожениш, е да се установиш някъде и да поведеш нормален живот, а как мислиш да го сториш с една повлекана? Как ще се довериш на жена от подобно потекло, която е навикнала да живее с флирта от деня, в който е пораснала достатъчно, за да вири крака пред публика, и не вижда нищо лошо в това да кръшка с всеки, който случайно й улови окото? Че такова момиче ще ти сложи рога още в мига, в който му обърнеш гръб.

— Не и Сю.

— Именно Сю.

Рони се усмихна снизходително.

— Почакай, докато я видиш!

— Вече я видях, благодаря.

— Какво?

— Пътувахме заедно във влака и тя ми се представи.

— Но какво е правила във влака?

— Връщаше се от Лондон.

— Нямах представа, че е ходила в Лондон.

— Така и предполагах — каза лейди Джулия.

Едва преди минути Рони Фиш бе подканял майка си да се усмихне. При тези думи тя го стори, но изпълнението на неговото желание му донесе твърде малка утеха. Розовият цвят на лицето му се сгъсти. Устните му едва доловимо се свиха. Решимостта му да внесе в сцената приветливост се бе стопила.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво точно имаш предвид? — запита той хладно. — Допреди малко говореше за момичета, които кръшкат и слагат рога… а сега ми казваш, че си срещнала Сю.

— Именно.

— Значи… намекваш за нея?

— Точно така.

Рони презрително се изсмя.

— Явно по силата на факта, че е отскочила за един ден до Лондон, най-вероятно за да направи някои покупки. Не бих нарекъл това най-блестящата ти форма, мамо.

— По силата на факта, ако толкова искаш да знаеш, че я видях да обядва в „Баркли“ с младия Монти Бодкин, след което се срещнахме във влака…

— Монти Бодкин!

— … и те имаха наглостта да се престорят, че изобщо не се познават.

— Тя е обядвала с Монти?

— Да, обядваше с Монти, държеше ръката на Монти и го гледаше като влюбена гълъбица! О, за Бога, Рони, използвай малкото си разсъдък! Нима не виждаш, че това момиче е като всички останали? Младият Бодкин пристигна днес тук, за да става секретар на вуйчо ти. Допреди два дни е работил като не знам си какъв в издателска къща „Мамут“. Във влака ми каза, че си е подал оставката. Защо ще я подава? И защо ще идва тук? Очевидно защото твоята Сю е искала да бъдат заедно и му е пуснала мухата. И като е чула, че е получил новата служба, се е възползвала от отсъствието ти и е хукнала при него в Лондон да се наговарят за подробностите. Ако нямаше нещо гнило в цялата работа, защо щяха да се правят на непознати? Не, както сам каза преди малко, на мен определено не ми е до песни и танци на народите и отказвам да ръся розови листенца от шапката си!

Тя замлъкна. Вратата се беше отворила. В стаята влезе лейди Констанс Кийбъл.

На прага тя поспря и изгледа поред двамата присъстващи. В очите й се четеше размисъл. Тя бе ветеран от твърде много чудесни, стари, семейни свади, за да не долови напечената атмосфера още в мига, в който я зърне. Сестра й Джулия свиваше и отпускаше юмруци. Племенникът й Роналд се бе вторачил право пред себе си с кръвясали очи.

Тръпка пробяга по лейди Констанс като по боен кон при звука на тръбата. Разбира се, възможно бе това да е лична разпра, но нейният войнствен инстинкт я тласкаше да се впусне в нея.

Ала у лейди Констанс съществуваше и друг инстинкт, по-силен дори от този на воина, който я подтикваше да взема ролята на съдник спрямо нередностите в облеклото на своите най-близки. Дългите години на съжителство с брат й Кларънс, който, оставен дори за миг без надзор, бе склонен да се явява на вечеря по фланелени панталони и стара ловна куртка, бяха направили този рефлекс у първата дама на Бландингс почти машинален.

Затова сега, нетърпелива да влезе в бой, тя заговори по-скоро като критик, отколкото като пълководец.

— Боже мой, Роналд! Тази папийонка!

Рони Фиш впери в нея продължителен взор. Това вече, чувстваше той, бе капакът. Жлъч струеше по жилите му, целият му свят се клатеше из основи, зеленооки демони крещяха насмешки в ушите му, а в този миг от дупките изпълзяваха лели и започваха да му плещят за папийонки. Това бе все едно някой да побутне Отело по рамото тъкмо когато е сграбчил възглавницата да удуши Дездемона, и да го упрекне за кройката на дантелената му яка.

— Не знаеш ли, че тази вечер даваме прием? Веднага върви да си сложиш бяла папийонка.

Дори в разгара на неговата скръб несправедливостта на забележката жегна Рони дълбоко. Нима леля му го смяташе за несведущ относно елементарните правила на добрия тон? Естествено, че ако, преди да се залови с тоалета си, бе подразбрал за предстоящия гуляй, щеше да се придържи към уместното за официални случаи облекло на един английски джентълмен. Но като се има предвид, че бе известен само преди две минути…

— И смокинг.

Това беше краят. Ако думите на тази жена изобщо имаха някакъв смисъл, то той бе, че по нейно мнение Рони е в състояние да носи бяла папийонка със сако. Допреди секунда той бе възнамерявал да отговори. След тази реплика нещата отиваха отвъд границите на речта. Като отправи на лейди Констанс поглед, какъвто никой младеж не би следвало да отправя към своята леля, той безмълвно напусна стаята.

Лейди Констанс остана заслушана в заглъхващото ехо на една добре трясната врата.

— Роналд изглежда разстроен — отбеляза тя.

— Това явно се превръща в семейна черта — отвърна лейди Джулия.

— Какво се е случило?

— Тъкмо му обяснявах, че не е с всичкия си.

— Виж, с това съм напълно съгласна.

— А сега — рече лейди Джулия — бих искала да кажа същото и на теб.

Тя дишаше тежко. Порцелановата синева на очите й проблясваше с емайлиран оттенък. Трийсет и пет години бяха изминали, откакто за последен път бе издрала лицето на лейди Констанс, но сега изглеждаше тъй склонна към ново подобно изстъпление, че последната неволно отстъпи крачка назад.

— Джулия, опомни се!

— Ще ми обясниш ли, Констанс, откъде ти хрумна да поканиш в замъка това момиче?

— Не съм правила нищо подобно.

— Не си я канила, така ли?

— Дори през ум не ми е минавало.

— И тя се е пръкнала ей тъй, от само себе си?

Лейди Констанс нададе онова свое сумтене, което тъй силно се доближаваше до изпръхтяване.

— Не, но се промъкна тук под фалшив претекст, което е в общи линии равносилно. Нали помниш онази госпожица Шунмейкър, с която се бяхте запознали в Биариц? От писмата ти останах с впечатлението, че се надяваш в крайна сметка да излезе нещо между нея и Роналд.

— Наистина не разбирам какви ги плещиш. Трябва ли точно сега да обсъждаме Майра Шунмейкър?

— Опитвам се да ти обясня как стана така, че въпросната госпожица Браун се озова в замъка. Преди десетина дни бях в Лондон и срещнах Рони в колата му заедно с едно момиче, което той ми представи като Шунмейкър. Тогава нямаше начин да проверя думите му, пък дори и не помислих да се усъмня в тях. Приех, че това действително е онази американка, и, естествено, я поканих в замъка. Тя пристигна и още преди да минат двайсет и четири часа, се разбра, че не е никаква госпожица Шунмейкър, а чисто и просто танцувачката на Роналд. Предполагам, че са планирали всичко заедно с цел да я вкарат тук.

— Аха, разбирам. Значи, когато си разбрала, че е измамница, просто си я помолила да поостане.

Лейди Констанс се накокошини протестиращо.

— Бях принудена да я търпя.

— Как?

— Като… О, Кларънс! — просъска лейди Констанс със сдържания бяс, който внезапната поява на главата на семейството тъй често пораждаше у нея. Деветият граф бе избрал тъкмо този напрегнат момент, за да се дотътри в стаята.

— А? — рече той.

— Върви си!

— Да, прелестно — отвърна лорд Емсуърт. Както нерядко му се случваше, той пребиваваше в състояние на лек унес. Следващото, което стори, бе да се доближи до пианото и да забучи дългия си костелив пръст в един от дискантовите клавиши.

Ефектът от пронизителния тенекиен звук върху сестра му Констанс бе като от карфица в бедрото.

— Кларънс!

— А?

— Моментално престани!

— Мили Боже! — промърмори троснато лорд Емсуърт. Той обърна гръб на пианото и лейди Констанс получи възможност да го разгледа фронтално, от глава до пети. Картината я накара да нададе потресен вопъл.

— Кларънс!

— А?

— Какво… какво е това на нагръдника на ризата ти?

Деветият граф сведе очи надолу.

— А, това е кламер. Изгубих си копчето.

— Би трябвало да ти се намира повече от едно копче.

— Ей тук, горе, има още едно.

— Само две копчета ли имаш?

— Три — отвърна лорд Емсуърт с нотка на гордост. — Закрепил съм си нагръдника с един кламер и три копчета. Дяволски неудобни пущини. Главичките им се отвиват. Първо отвиваш главичката, после пъхаш копчето и накрая я завинтваш отново.

— Веднага се качвай в стаята си за резервно копче.

Не се случваше всеки ден лорд Емсуърт да се види в положение да отбележи точка в спор срещу сестра си Констанс. Мисълта, че ей сега ще го стори, го изпълваше с оправдано доволство. Когато заговори, от осанката му се излъчваше едно особено, тихо величие.

— Не мога — заяви той. — Глътнах го.

Лейди Констанс не бе жена, склонна да се поддава на продължително отчаяние. Един кратък, остър спазъм на агония — и тя съзря верния път.

— Стой тук — му нареди. — Господин Бодкин положително ще има дузини резервни копчета. Само да си посмял да мръднеш, преди да се върна…

Тя излезе бързешком от стаята.

— Тази пък Кони все ще намери за какво да се заяде — изкоментира невъзмутимо лорд Емсуърт и се върна отново при пианото.

— Кларънс — продума лейди Джулия.

— А?

— Остави това пиано на мира. Стегни се! Опитай да се съсредоточиш. И ми разкажи за тази госпожица Браун.

— Госпожица коя?

— Браун.

— За пръв път я чувам — заяви лорд Емсуърт лъчезарно, натискайки едно ре бемол.

— Не се прави на ударен, Кларънс. Госпожица Браун.

— А, госпожица Браун? Да. Да, разбира се. Да. Госпожица Браун, дума да не става. Да. Много мило момиче. Тя ще се омъжва за Роналд.

— Нима? Това е малко спорен въпрос.

— А, не, всичко е уредено. Аз давам парите на момчето, та да може да влезе в автомобилния бизнес, след което двамата се оженват.

— Искам да знам как я докарахте дотук. Откъде-накъде една вариететна танцьорка…

— Виж, тук си права — извика, възрадван, лорд Емсуърт. — Казвах й аз на Кони, че греши, ама тя не, та не. Балерина и танцьорка са две напълно различни неща. Лично Галахад ми го каза.

— Ако все пак ми позволиш да довърша…

— Да, да, на всяка цена. Та значи думата ти беше…

— Попитах те как се стигна дотам, че всички в тая лудница да приемат за съвсем нормално и задоволително Рони да се жени за подобно момиче. Тя се носи из замъка като почетен гост, въпреки че освен всичко останало е влязла тук като подставено лице под фалшиво име…

— Виж, това действително беше странно — обади се замислено лорд Емсуърт. — Тя ни каза, че името й е Шулбред, а после излезе, че е сбъркала. Изобщо не било Шулбред. Много глупава грешка от нейна страна.

— А щом е излязло, че е сбъркала, мога ли да знам защо не сте я накарали и тя да си излезе?

— Ами защото не можехме, естествено.

— Как тъй не сте могли?

— На Галахад това нямаше да му хареса.

— На Галахад?

— На Галахад.

Лейди Джулия изхвърли ръце нагоре в пламенен жест.

— Пощурели ли са всички в тая къща? — извика тя.

Лейди Констанс нахлу припряно в стаята.

— Кларънс!

— Какво сте се разповтаряли „Кларънс!“, та „Кларънс!“ — нацупи се недоволно лорд Емсуърт. — Да не съм ви някой пекинез. Какво има пак?

— Слушай сега, Кларънс — заговори лейди Констанс с ясен отчетлив глас, — и се постарай да запомниш добре. Господин Бодкин е в Северната стая. Знаеш ли къде се намира Северната стая? На първия етаж, по коридора надясно от фоайето. Знаеш ли коя ти е дясната ръка? Отлично. Значи отивай веднага в Северната стая и там ще намериш господин Бодкин. Той има копчета и ще закрепи с тях нагръдника ти.

— Да пукна, ако оставя собствения си секретар да ме облича като някоя бавачка.

— Ако си въобразяваш, че ще ти поверя да си слагаш сам копчетата, когато очакваме шестнайсет души за вечеря…

— Е, добре — съгласи се лорд Емсуърт. — Добре, добре, добре. Много шум за нищо.

Вратата се затвори. Лейди Джулия излезе от вкочанено-то състояние, в която я бяха хвърлили словата на нейния брат.

— Констанс!

— Да?

— Точно преди да влезеш, Кларънс ми каза, че причината това момиче да остане в Бландингс било желанието на Галахад.

— Да.

— Ами разбира се, ние всички трябва да се съобразяваме с желанията на Галахад! Не вярвам — продължи лейди Джулия, овладявайки с видимо усилие сложните си чувства — сред четирийсетте милиона души в Англия да се намери и един, който да има за Галахад по-високо мнение от мен. Кажи ми — продължи тя с обтегната учтивост, — стига да не те затруднява, как точно се вписва той в цялостната схема? И защо Галахад? Защо не Бийч? Или Вул? Или момчето, което лъска ножовете и обувките? Какво общо, за Бога, има Галахад с тая работа?

Лейди Констанс не бе търпелива жена по природа, но тя можеше да влезе в положението на една страдаща майка.

— Разбирам как се чувстваш, Джулия, и те уверявам, че едва ли би могла да си по-разстроена от мен. Но за жалост Галахад е в положение, от което може да ни диктува волята си.

— Не си представям положение, от което Галахад да може да ми диктува каквото и да било, но след малко ти без съмнение ще се поясниш. Онова, което бих желала да разбера първо, е: защо му е щукнало да го прави? Какво значи това момиче за него, та е решил да става неин ангел-хранител?

— За да ти отговоря на въпроса, ще трябва да те помоля да хвърлиш един поглед към миналото.

— По-добре не ме карай да хвърлям каквото и да било, че започна ли, не се знае къде ще спра.

— Помниш ли, когато преди години Галахад беше хлътнал по някаква певица от мюзикхол на име Хендърсън?

— Естествено. И какво?

— Това момиче е нейна дъщеря.

— Разбирам. А също и на Галахад?

— По всяка вероятност не. Но това обяснява интереса му към нея.

— Звучи логично. Не бих допуснала, че Галахад е чак толкова сантиментален, но щом сърцето му е съхранило през годините старата любов, изглежда, ще трябва да го приемем. Е, добре. Много трогателно, няма дума. Но това все пак не разбулва загадката защо всички тук се държат така, сякаш думата на Галахад е закон. Ти каза, че той се намира в положение да ни диктува волята си. Защо?

— Тъкмо бях стигнала до това. Виждаш ли, всичко опира до това дали Кларънс ще освободи от опека парите на Роналд. Ако го направи, Роналд спокойно може да се опълчи срещу всички ни, докато без тях е безпомощен. И ти, и аз знаем, че при нормални обстоятелства лесно бихме могли да убедим Кларънс да направи единственото разумно нещо, като откаже да му ги даде…

— Е?

— Е, Галахад не е толкова глупав, та да не се сети как стоят нещата. Ето защо предложи сделка. Нали се сещаш за ония противни „Спомени“, които се беше захванал да пише? Той каза, че ще ги оттегли от печат, ако Роналд си получи парите.

— Какво!

— Ще ги оттегли. Няма да ги публикува.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че бил в положение да диктува волята си?

— Да. Разбира се, тук става дума за чиста проба изнудване, но нищо не може да се направи.

Лейди Джулия се вторачи невярващо в сестра си, сетне метна ръце към безупречно коафираната си коса, но в последния миг, изглежда, осъзна пораженията, които едно до-косване щеше да й нанесе, та ги свали отново.

— Аз ли съм луда, или целият свят е превъртял? — извика тя. — Наистина ли очакваш от мен да стоя и да гледам безучастно как единственият ми син си съсипва живота само и само за да умилостивя Галахад да не издава скапаните си „Спомени“?

— Но, Джулия, ти нямаш представа какво представляват те. Спомни си само какъв живот водеше Галахад. Той познава всеки понастоящем уважаван и почитан мъж в Англия и го е съпътствал във всички най-недостойни епизоди от младостта му. Вземи за пример само един случай — сър Грегъри Парслоу. Аз, естествено, не съм чела книгата, но той ми каза, че в нея имало някаква история за него като младеж в Лондон… нещо, свързано със стриди… и аз не знам какво точно, но той твърди, че щяла да го направи за посмешище на цялото графство. А ръкописът бъка от подобни истории все за хора, на които днес се гледа като стълбове на обществото. Ако бъде отпечатан, това ще срине репутациите на половината от каймака на Англия.

Лейди Джулия се изсмя.

— Боя се, че не споделям твоето трепетно благоговение към чувствата на британската аристокрация, Кони. Съгласна съм, че Галахад е на „ти“ с всяка гънка от кирливите ризи на две трети от дворянството, но не изпитвам твоя панически ужас от това, че обществеността може да ги види черно на бяло. Изобщо не възразявам Галахад да прави за смях когото си ще. Във всеки случай какъвто и да е ефектът от литературните му усилия върху спокойствието на управляващите класи, аз нямам никакво намерение да заплащам за него, като оставя Рони да се жени за разни съмнителни госпожички.

— Да не искаш да кажеш, че ще се опиташ да спреш женитбата?

— Определено.

— Но, Джулия! Ами книгата на Галахад? Приятелите ни до един ще ни обърнат гръб. Ще кажат, че сме били длъжни да го спрем. Ти не знаеш…

— Знам само, че няма да оставя сина си да направи стъпка, за която после ще съжалява цял живот, та ако ще Галахад да си печата „Спомени“ до пълно посиняване. А сега, Кони, ако ме извиниш, смятам да се разтъпча по терасата със слабата надежда, че това ще ме охлади. Чувствам се толкова нажежена, че няма да се учудя, ако всеки момент лумна като суха прахан.

С тези слова лейди Джулия се оттегли през остъклените врати на терасата, а лейди Констанс, след като прекара няколко секунди в мъчителен размисъл, отиде до камината и натисна звънеца.

Появи се Бийч.

— Бийч — каза лейди Констанс, — моля те, обади се веднага на сър Грегъри Парслоу в Мачингъм. Предай му, че трябва да го видя незабавно. Кажи, че случаят е от изключителна важност. Нека побърза, за да стигне тук, преди да са започнали да се събират гостите. А когато дойде, го въведи в библиотеката.

— Много добре, милейди.

Макар на вид да спазваше подобаваща невъзмутимост, дълбоко в себе си икономът бе крайно развълнуван. Той не блестеше с чевръст ум, но все пак можеше да събере две и две и сега му се струваше, че по някакъв тайнствен, непостижим за него начин целият този смут трябва да е свързан с любовта между неговия стар приятел господин Роналд и неговата нова, но високо ценена приятелка Сю Браун.

Той бе оставил господин Роналд насаме с майка му. После при тях бе влязла и лейди Констанс. Само след минута господин Роналд бе излязъл, за да се втурне нагоре по стълбите, демонстрирайки всички признаци на една изтерзана душа. И ето че сега след разговора с лейди Джулия лейди Констанс се хвърляше да натиска звънци и да праща спешни съобщения по телефона.

Това трябваше да означава нещо. Ако Бийч беше Монти Бодкин, той би казал, че положението е крайно запелтечено. С лекото поклащане на покрито от водорасли море, той се упъти да изпълнява нарежданията.

Телефонното съобщение на иконома завари сър Грегъри Парслоу да пуши кротка цигара в своята спалня. Той вече бе приключил с тоалета си, но като мъж опитен, имащ зад гърба си безброй гостувания и вечери и запознат с мъката на предтрапезното бдение в нечий салон, възнамеряваше да се отправи към замъка Бландингс едва след двайсетина минути. Както всеки застаряващ, навикнал да си угажда ерген, той имаше склонността да вдига отбранително ръка пред лицето си пред суровите страни на живота.

Но при информацията, че лейди Констанс желае спешно да разговаря с него, той се изстреля като гюлле надолу по стълбите и се бухна в колата със скорост, която за човек с неговото телосложение можеше да се нарече почти нездравословна. Причината за това внезапно повикване, му казваше един вътрешен глас, можеха да бъдат само ония пъклени „Спомени“. И изпълнен с тревожни и плахи предчувствия, той нареди на шофьора си да кара като на пожар.

От две седмици насам сър Грегъри Парслоу-Парслоу, седми баронет на Мачингъм Хол, беше преминал по цялата гама на човешките емоции. Той бе лазил из черните бездни на ужаса, научавайки, че Достопочтеният Галахад Трипуд, пръв сподвижник от младежките му години, смята да публикува историята на неговия живот. Беше се извисил до омайните висини на облекчението, разбирайки, че онзи се е отказал да го прави. Но и в това облекчение скоро се бе прокраднала отрезвяващата нотка на въпроса къде, по дяволите, е гаранцията, че на проклетника няма пак да му дойде старият акъл? А телефонното обаждане навеждаше на мисълта, че тъкмо това се е случило.

От всички среброкоси стълбове на обществото, трепнали и изпищели при вестта, че Достопочтеният Галахад се кани да открехне дверите на паметта си, вероятно сър Грегъри Парслоу бе трепнал най-силно и изврещял най-гръмогласно. Неговото положение се отличаваше с особена уязвимост. Той имаше политически амбиции и всъщност се намираше на прага да бъде одобрен от местния комитет на Консервативната партия като кандидат за предстоящите извънредни избори в Бриджфордския парламентарен район на Шропшир. А никой не знаеше по-добре от него, че комитетите на Консервативната партия не гледат с добро око на мъжете с минало.

Ето защо не бе никак чудно, че сър Грегъри се гърчеше като попарена гъсеница в колата си, а след като преодоля с пуфтене стълбите на замъка Бландингс и бе въведен в библиотеката от Бийч, се стовари в едно кресло и зина срещу лейди Констанс с тревожно очакване във всяка черта на масивното си лице. Годините на чревоугодничене и спокоен живот бяха придали на сър Грегъри нещо от облика на придворен готвач от епохата на Регентството. Сега обаче приличаше на готвач от епохата на Регентството, пипнат да краде от продуктите и да ги пласира на черния пазар.

Лейди Констанс бе прекалено развълнувана, за да прибягва към щадящи похвати, като постепенно съобщаване на лошата вест. Сър Грегъри я пое като кофа студена вода в лицето и дори взе да се задъхва и пелтечи, сякаш наистина го бяха залели.

— Какво ще правим сега? — прорида лейди Констанс. — Познавам Джулия толкова добре. Тя се интересува единствено от себе си. Да постигне каквото на нея й изнася, а другите да се оправят както могат. Винаги е била такава. Ще видите, че ще попречи на тази сватба. И аз не знам как, но ще го стори. И когато сватбата се разтури, вече нищо няма да спира Галахад да публикува кошмарната си книга. Още на следващия ден ще изпрати ръкописа на издателя. Какво казахте?

Сър Грегъри не бе казал нищо. Той просто бе надал един нечленоразделен звук, своеобразна комбинация от грухтене и болезнен стон.

— Няма ли да предложите нещо? — попита лейди Констанс.

Преди баронетът да отговори, ако изобщо се канеше, настъпи кратко прекъсване. Вратата на библиотеката се отвори и през нея се подаде глава. Това бе малка, обилно намазана с брилянтин глава, с щъкащи очички под ниско чело и нагъл нос над противни мустачки. След като се поухили ни в клин, ни в ръкав, главата се скри.

Силно желание да остане сам беше довело П. Фрубишър Пилбийм в библиотеката. Допреди няколко минути той се подвизаваше в салона, но атмосферата там започна да му се вижда тягостна. Помещението постепенно се изпълваше от масивни господа от околните имения и техните съпруги и чувството, че е навлек в едно общество, където всеки явно беше изключително близък с всички останали, легна с огромна тежест върху плещите му, проявявайки се в зачервяване на ушите и общо усещане за непохватност в крайниците.

Ето защо, като се възползва от факта, че вниманието на дамата с обветреното лице, която току-що го бе попитала какви гончета използва при лов, бе отвлечено другаде, той се изниза към библиотеката, за да бъде сам. И първото нещо, което видя там, бе лейди Констанс Кийбъл. Затова, както вече казахме, Пърси Пилбийм се поухили ни в клин, ни в ръкав и изчезна.

Астрономическото време, изтекло между появата и скриването му от хоризонта, се равняваше на не повече от две или три секунди, но то бе достатъчно за лейди Констанс Кийбъл да го дари с един от своите прословути погледи. След като извърна лице от тази задача, сваляйки повдигнатата вежда и разгъвайки присвитата си устна, тя с изненада установи, че сър Грегъри Парслоу седи все така вторачен в затворената врата, сякаш е зърнал там прелестно видение.

— Коо… коо… кой…

— Не ви разбрах — каза лейди Констанс озадачено.

— Боже мой! Това не беше ли Пилбийм?

Лейди Констанс бе шокирана.

— Познавате господин Пилбийм? — попита тя с тон, предполагащ, че е очаквала нещо по-добро от седмия наследник на горда дворянска титла.

Сър Грегъри не спадаше към мъжете, които скачат от стола, но междувременно се бе надигнал от своя с усърдие, което при неговата телесна конструкция почти можеше да мине за скок.

— Дали го познавам? Че ако не го познавах, той изобщо нямаше да е тук! Аз му възложих да открадне оня гнусен ръкопис на вашия брат.

— Какво?

— Да, да. Преди около седмица. Емсуърт дойде заедно с Трипуд една сутрин и ме обвини, че съм му задигнал проклетата свиня. Аз казах, че и очите й не съм виждал, и тогава Трипуд се ядоса и заяви, че специално ще се напъне да си спомни всички пикантерии, които са ми се случили на младини, за да ги включи в книгата си. Затова още на другия ден се вдигнах до Лондон, за да се видя с Пилбийм — преди години той ми беше съдействал за разрешаването на един доста деликатен проблем, — и открих, че Емсуърт вече го е наел да дойде тук и да разследва кражбата на свинята. Тогава му предложих петстотин лири, ако се съгласи, докато е в замъка, да открадне ръкописа.

— О, небеса!

— А след това вие ми казахте, че свинята е намерена и Трипуд се е отказал да печата книгата, поради което аз, естествено, предположих, че моят човек трябва да се е прибрал в Лондон. Но щом като е още тук, нещата се опростяват. Той трябва да действа според първоначалния план, да отмъкне ръкописа и да ни го придаде за надлежно унищожение. Тогава вече ще е все едно дали сватбата ще се състои, или не. — Той замълча за миг. Въодушевлението му отстъпи място на загриженост. — Ами я си представете, че има повече от едно копие?

— Не, няма.

— Сигурна ли сте? Може да го е дал на машинописка.

— Не, знам, че не е. Той дори не го е довършил съвсем. Държи го в бюрото си и час по час го вади, за да добави по някоя гадост.

— Значи можем да бъдем спокойни.

— Стига вашият Пилбийм да успее да докопа ръкописа.

— О, той ще се справи, бъдете сигурна. В цял Лондон няма да се намери по-надежден младеж от него, що се отнася до тези неща. Че той, ако искате да знаете, ми върна едни писма… Но както и да е, да не се отклоняваме сега от темата. Въпросът е, че ако искате някой да ви открадне компрометиращи документи, трябва само да се обърнете към Пилбийм, и до ден-два ще ги имате. Това му иде най-отръки. Казвате, че Трипуд държи книгата в бюрото си. Бюрата са нищо за Пилбийм. Онези, ъъ… онези мои писма… за които току-що споменах… напълно невинни, нали разбирате, но отделни пасажи биха могли да се изтълкуват превратно в случай, че бяха публикувани, както момичето… както техният получател заплашваше… Е, накратко казано, за да се добере до тях, Пилбийм трябваше да се престори на човека, който отчита водомерите, за да може да влезе в къщата и да разбие сейфа. Тъй че това тук ще е детска игра за него. Ако ме извините, незабавно ще отида да го потърся. Колкото по-скоро овладеем положението, толкова по-добре. Жалко, че се изниза така преди малко, иначе досега да сме опекли работата.

И сър Грегъри драсна към изхода, душейки следата не по-зле от която и да било от собствените си хрътки. Лейди Констанс си пое дълбоко дъх, облегна се назад в креслото и затвори очи. След всичко преживяно за последните двайсет минути тя изпитваше нужда да се отпусне.

Докато седеше така, по лицето й можеше да се прочете не само облекчение, но и онази тиха възхита на човек, съзерцаващ неведомите пътища на Провидението.

Провидението, осъзнаваше едва сега тя, не пускаше дори един Пилбийм на света без определена цел.