Изгубеният брат

1

Когато бях хлапе, малкото ми братче изчезна. Сякаш потъна вдън земя. Казваше се Пити и изчезна, докато се прибираше с велосипеда си от игра на бейзбол след часовете. Игра, в която не взе участие, понеже беше твърде малък — по онова време аз бях навършил тринадесет, но той бе само на девет. И постоянно вървеше по петите ми, защото ме боготвореше. Останалите момчета не искаха да се мотае в краката им, затова му казах „Махай се, отивай вкъщи!“. Още помня колко огорчено ме изгледа, преди да се качи на колелото си и да го подкара — мършаво хлапе с щръкнала коса, очила, скоби на зъбите и лунички, облечено в широка тениска, торбести дънки и гуменки — тогава го видях за последен път. Преди четвърт век. А сякаш беше вчера.

Когато стана време за вечеря, а Пити все още го нямаше, майка ми се обади по телефона на приятелите му от квартала, но никой от тях не го бе виждал. Двадесет минути по-късно баща ми позвъни в полицията. Най-големите му опасения (поне до този момент) бяха, че брат ми е бил блъснат от автомобил, но полицейският диспечер му каза, че не е имало пътно произшествие с дете на колело. После обеща, че ще го уведоми, ако научи нещо и че междувременно ще изпрати няколко патрулни коли да потърсят Пити.

Но татко не можеше да бездейства. Той ме накара да му покажа пътя, по който брат ми обикновено се прибираше от бейзболното игрище у дома. Обходихме го с колата от край до край. През това време се смрачи и щяхме да подминем велосипеда, ако не бях зърнал отблясъка на последните слънчеви лъчи върху червения му отражател. Колелото лежеше в храстите на един незастроен парцел. Бейзболната ръкавица на Пити беше под него. Претърсихме мястото. Викахме името на брат ми. Разпитахме живеещите на улицата дали не са виждали момче, което да отговаря на описанието му. Не научихме нищо. Когато баща ми подкара колата обратно към къщи, кожата на лицето му бе изопната толкова силно, че скулите му изпъкваха. През целия път не спря да повтаря „Мили боже!“.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че Пити не се е прибирал нарочно, понеже ми е сърдит, че го отпратих от бейзболното игрище. Представях си как ще се появи, когато стане време за лягане и ще каже: „Сега не съжаляваш ли, че ме изгони? Може би искаш да се навъртам около теб повече, отколкото предполагаш.“ И аз наистина съжалявах, защото не ми се вярваше, че брат ми току-така ще изостави велосипеда си в онези храсти — той обичаше това колело. Пък и защо ще захвърля бейзболната си ръкавица? Нещо лошо се беше случило с него; нещо, което никога нямаше да се случи, ако не му бях казал да се маха.

Майка ми изпадна в истерия. Баща ми се обади отново в полицията. Скоро у нас пристигна детектив, а на следващия ден бе организирано издирване. Във вестника (тогава живеехме в градче на име Удфорд, което се намира съвсем близо до Кълъмбъс — столицата на щата Охайо) се появиха куп статии за изчезналия ми брат. Родителите ми отправиха молба по радиото и телевизията до неизвестния похитител да им върне Пити. Всичко бе напразно.

Безсилен съм да опиша болката и пораженията, които причини изчезването на брат ми. Майка ми започна да взема успокоителни хапчета. Нощем често я чувах да ридае. Не можех да се преборя с чувството си за вина, че бях изпъдил Пити от бейзболното игрище. При всяко изскърцване на входната врата се молех това да е той, най-накрая да е решил да се върне у дома. Баща ми се пропи и изгуби работата си. С майка ми се скараха. Той се изнесе на квартира и месец по-късно загина при пътна злополука — колата му изхвърчала от шосето, преобърнала се няколко пъти и накрая се стоварила върху покрива си. Татко нямаше застраховка за живот. Мама бе принудена да продаде къщата. Преместихме се в малък апартамент, а по-късно отидохме да живеем при родителите й в Кълъмбъс. Дълго време се питах как ще ни открие Пити, ако реши да се върне у дома.

Споменът за брат ми не ме напускаше. Пораснах, завърших колеж, сдобих се със син и направих успешна кариера. Но в съзнанието ми Пити никога не порасна. Той си остана онова слабичко деветгодишно хлапе, което ме погледна огорчено и се отдалечи с колелото си. И през всичките тези години непрекъснато усещах липсата му. Ако по време на оран някой фермер бе намерил скелета на малко момче и бе установено, че той е принадлежал на Пити, щях да съм оплакал изгубеното си братче, но поне щях да знам какво е станало с него. А сега продължавах да се терзая от мисълта каква ли е била съдбата му.

По професия съм архитект. Работих за кратко в голяма фирма във Филаделфия, но началниците ми намираха най-добрите ми проекти за твърде нестандартни, затова започнах собствен бизнес. Освен това реших, че една смяна на обстановката ще ми подейства освежаващо — не просто да се преместя в друг град на Източното крайбрежие, а изобщо да напусна крайбрежието. За мое учудване жена ми прие тази идея по-ентусиазирано дори от мен самия. Няма да се спирам на всички причини, поради които избрахме Денвър — обаянието на планините, мита за Запада.1

Две от проектираните от мен административни сгради са разположени до градски паркове. Те не само хармонират с тях, но и отразяват околната природа; стените им от стъкло и керамични плочки играят ролята на огромни огледала, които улавят образите на изкуствените езера, дърветата и тревните площи. Но най се гордея с къщите си. Много от клиентите ми живееха близо до луксозни курортни градчета като Аспен и Вейл, но харесваха планините и не се стремяха към показност. Предпочитаха да бъдат в хармония с природата, а не да й вредят. Знаех какво им трябва. Къщите, които проектирах, се сливат толкова добре с местността, че няма да ги забележите, докато не се озовете пред вратите им. Дървета и планински хребети ги крият от очите ви. Под тях се спускат потоци. Гладки каменни плочи им служат за покриви. Стълбите им са от валчести камъни. Стените им са самите канари.

Но по ирония на съдбата проектираните да не бият на очи постройки привлякоха огромно внимание. Въпреки претенциите им, че искат да бъдат незабележими, моите клиенти не можаха да се въздържат да не се похвалят с новите си къщи. Списанията „Красив дом“ и „Архитектурен справочник“ публикуваха статии за тях, при все че снимките, които отпечатаха, приличаха повече на пощенски картички с планински пеизаж, отколкото на снимки на къщи. Местният клон на телевизия „Си Би Ес“ засне двуминутен репортаж за новините в десет часа вечерта. Репортерката, облечена като турист, предизвикваше зрителите със закачливия въпрос: „Можете ли да откриете къща между тези хребети и дървета?“ Тя бе застанала на десет крачки от стената на една от моите сгради, но едва когато я посочи, зрителите осъзнаха колко съвършено се сливаше с околния пейзаж. Материалът бе направил впечатление в централния нюйоркски офис на телевизията и след няколко седмици оттам ме поканиха за десетминутно интервю в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“.

Още се питам защо се съгласих да участвам. Бог ми е свидетел, че вече нямах нужда от реклама за бизнеса си. Е, щом икономическите причини отпадаха, значи оставаше моята суета. Може би исках синът ми да ме види по телевизията. Всъщност той се появи за малко заедно със съпругата ми в една реклама — ние тримата вървим покрай една от моите „къщи-хамелеони“, както ги нарече журналистът. Де да бяхме хамелеони и ние самите.

2

— Брад! — повика ме по име мъжки глас.

Бяха изминали три дни от шоуто „Неделно утро“. Беше сряда. Някъде в началото на юни. Прекрасен слънчев ден. Цялата сутрин бях прекарал в заседания, докато къркоренето на червата ми не ме подсети, че съм пропуснал да обядвам. Можех да изпратя секретарката си да ми вземе сандвич, но тя бе заета с много по-важни задачи от изпълнението на подобна поръчка. Освен това ми се щеше да изляза на свеж въздух и да се порадвам на слънцето. Търговската част на Денвър може да служи като модел за градоустройство — просторна и приветлива, със сгради, достатъчно ниски, че да не спират слънчевите лъчи. Бях се запътил към „Бегълс и Мор“ — един магазин за деликатеси от другата страна на улицата — и умът ми бе изцяло зает от мисълта за сандвич с пастърма, когато чух някой да ме вика:

— Брад!

Отначало реших, че ме гони някой от служителите ми, понеже съм забравил нещо. Но когато се обърнах, видях някакъв непознат да върви забързано към мен. Мъжът бе около тридесет и пет годишен, с неугледен вид, мръсно лице и дълга рошава коса. За момент си помислих, че може да е строителен работник, с когото съм се срещал при осъществяването на някой от проектите ми. Наистина дрехите, които носеше, подхождаха на човек с такава професия — вехти работнически ботуши, прашни джинси и смачкана светлосиня дънкова риза със запретнати ръкави. Но аз съм добър физиономист и непременно щях да запомня петсантиметровия белег на брадата му.

— Брад! Господи, не мога да повярвам! — Мъжът пусна на тротоара протърканата си раница. — След всичките тези години! Всемогъщи боже!

Смущението трябва да е било изписано на лицето ми. Вярвам, че компанията ми е приятна на много хора, но през живота ми малцина бяха демонстрирали такава радост, че ме виждат. А аз нямах ни най-малка представа кой бе този човек, въпреки че някога очевидно се бяхме срещали.

Широката му усмивка разкриваше счупен преден зъб.

— Не ме ли позна? Хайде, аз бих те познал навсякъде! Направих го и по телевизията! Това съм аз!

Напрегнах паметта си, но мозъкът ми сякаш беше блокирал.

— Страхувам се, че не ви…

— Питър! Твоят брат!

Сега вече всичко ми стана ясно. Мозъкът ми отново заработи с предишната си скорост.

Мъжът протегна ръце към мен.

— Страшно много се радвам да те видя!

— Дръж ръцете си по-далече от мен, копеле.

— Какво? — Човекът изглеждаше шокиран.

— Ако се приближиш още малко, ще извикам полиция. Не си мисли, че ще изкопчиш от мен някакви пари…

— Какво говориш, Брад?

— Гледал си неделната програма на „Си Би Ес“, нали?

— Да, но…

— Направил си грешка, копеле такова. Номерът ти няма да мине.

По телевизията бяха споменали за изчезването на малкото ми братче. На следващия ден шестима различни мъже позвъниха в офиса ми, претендирайки, че са Пити. „Аз съм отдавна изчезналият ти брат“ — заявяваше радостно всеки от тях. Първото обаждане ме развълнува, но след неколкоминутен разговор ми стана ясно, че мъжът от другия край на линията нямаше представа как и къде е изчезнал Пити, нито какъв е бил животът ни в родната къща. Двамата самозванци, които се обадиха след него, бяха още по-лоши лъжци. Всичките искаха пари. Наредих на секретарката си да не ме свързва с никой, който твърди, че ми е брат. Следващите трима я бяха подлъгали да ми прехвърли разговорите, като се представили за бизнесмени. Щом разбирах за какво ме търси всеки от тях, моментално затварях телефона. На другия ден момичето осуети още осем лъжливи обаждания.

А сега натрапниците пробваха нова тактика — среща лице в лице.

— Стой далеч от мен. — Светофарът беше все още далеч, затова се обърнах рязко, намерих пролука в трафика и тръгнах да пресичам улицата.

— Брад! Изслушай ме, за бога! — извика след мен мъжът. — Това наистина съм аз!

Продължих да вървя между колите, а мускулите на гърба ми се стегнаха от ярост.

— Какво да направя, за да те накарам да ми повярваш? — изкрещя той.

Стигнах до бялата линия между двете платна и зачаках нетърпеливо да се отвори нова пролука в движението.

— Отвлякоха ме, докато карах колело на път към къщи.

Обърнах се към него, обзет от гняв.

— Журналистът спомена това по телевизията! Махай се, преди да съм те смачкал от бой.

— Няма да ме надвиеш толкова лесно, както когато бяхме малки, Брад. Колелото беше синьо.

Отначало не можах да осъзная за какво говореше, толкова бях разярен. После ме връхлетя образът на синия велосипед на Пити.

— Това не го казаха по телевизията — отбеляза мъжът.

— Пишеше го във вестника. Трябвало е само да се обадиш в Удфордската библиотека и да помолиш отдела за справки да провери изданията на местния вестник от онази година. Не е трудно да се научат подробности за изчезването на Пити.

— Моето изчезване — поправи ме мъжът.

Колите от двете ми страни надуваха предупредително клаксони, докато профучаваха край мен.

— Имахме обща детска стая. За това писано ли е някога в пресата?

Намръщих се неспокойно.

— Леглата ни бяха едно над друго. — Мъжът повиши глас. — Аз спях на горното. Имах макет на хеликоптер; висеше, закачен на корда, от тавана над главата ми. Обичах да го откачам и да въртя перките му.

Намръщих се още повече.

— Върхът на малкия пръст на лявата ръка на татко беше отрязан при злополука във фабриката за мебели. Той обичаше да лови риба. През лятото преди моето изчезване ни доведе на къмпинг тук, в Колорадо. Мама не дойде. Страхуваше се от лагеруване на открито заради алергията си към пчелни ужилвания. Щом зърнеше дори една-единствена пчела, тя изпадаше в паника.

Спомените нахлуха в мен. Невъзможно бе този непознат да е научил всички тези подробности от старите вестници. Те никога не бяха публикувани.

— Пити?

— В стаята ни имаше златна рибка. И двамата мразехме да чистим аквариума й. Един ден се прибрахме от училище и открихме, че в стаята миришеше неприятно, а рибката бе умряла. Сложихме я в кибритена кутийка и я погребахме в задния двор. Когато посетихме отново гроба й, намерихме на мястото му празна дупка, защото съседската котка беше изровила рибката.

— Пити. — Тръгнах към него и една кола едва не ме блъсна. — Исусе, това си ти!

— Веднъж счупихме единия прозорец, докато играехме вкъщи на бейзбол. За наказание татко ни забрани да излизаме цяла седмица.

Този път аз бях този, който протегна ръце към него. Никога не бях прегръщал някого по-силно. Миришеше на ментова дъвка и цигарен дим. Ръцете му бяха страшно силни.

— Пити, какво се случи с теб?

3

Върти педали към къщи. Ядосан е. Чувства се наскърбен. Приближава кола, намалява скоростта, движи се успоредно с него. Жената, която седи до шофьора, сваля стъклото на прозореца си и пита в коя посока се намира междущатският път. Той й казва. Жената сякаш не чува отговора му. Намръщеният мъж зад волана също. Тя го пита: „Вярваш ли в Бог?“ Що за въпрос? Пита го отново: „Вярваш ли в свършека на света?“ Колата завива и му препречва пътя. Той се паникьосва. Качва се с колелото върху тротоара. Жената изскача от автомобила и се втурва да го гони. Едната му гуменка се изплъзва от педала. Незастроен парцел. Храсти. Жената го сграбчва. Мъжът отключва багажника и го хвърля вътре. Капакът на багажника се затръшва. Тъмнина. Той пищи. Рита и удря с юмруци. Задушава се. Губи съзнание.

Пити ми разказва всичко това, докато седим един срещу друг в изолирано сепаре в задната част на магазина за деликатеси, към който се бях запътил, преди да се срещнем.

— Направи голяма грешка, като ме изгони от бейзболното игрище.

— Знам. — Гласът ми пресеква. — Боже, как да не знам!

— Жената беше по-възрастна от мама. С бръчки край очите. С прошарена коса. Имаше тънки устни. Беше ужасно слаба… Прегърбена… С увиснали рамене. Приличаше на птица, но беше изненадващо силна. Мъжът имаше дълга мръсна коса и брадясало лице. Носеше работнически комбинезон и миришеше на тютюн за дъвчене.

— Какво искаха от теб? Да не би да те… — Думата „насилиха“ заседна в гърлото ми.

Пити отмести поглед.

— Закараха ме в една ферма в Западна Вирджиния.

— Едва от другата страна на границата? Бил си толкова близо?

— В град, наречен Ридемпшън2. Лоша шега, а? Съвсем сериозно, така се наричаше, въпреки че ми беше нужно известно време, за да разбера защо. Държаха ме във фермата като затворник, докато не успях да избягам. Тогава бях на шестнадесет.

— На шестнадесет? Къде беше през всичките тези години? Защо не се върна при нас?

— Мислех за това. — Пити изглеждаше смутен. — Но просто не намерих кураж. — Той извади пакет цигари от джоба на ризата си.

В момента, в който запали кибритената клечка, до масата ни изникна сервитьорка.

— Съжалявам, господине. Тук пушенето е забранено.

Острите черти на Пити се изостриха още повече.

— Добре.

— Какво ще поръчате?

— Май вас повече ви бива да давате поръчки.

— Моля?

— Сандвичи с пастърма — намесих се аз, за да разсея напрежението.

Пити прибра припряно цигарите в джоба си и добави:

— Две бири.

Щом сервитьорката се отдалечи, огледах помещението, за да се уверя, че наблизо няма други клиенти, които биха могли да чуят разговора ни.

— Какво имаше предвид, като каза, че не си намерил кураж да се върнеш при нас?

— Мъжът непрекъснато ми повтаряше, че мама и татко никога няма да ме приемат обратно.

— Какво?

— Не и след онова, което ми причини… Каза, че мама и татко щели да бъдат толкова отвратени, че…

— Ще се отрекат от теб? Нямаше. — Стана ми ужасно тъжно.

— Сега разбирам това. Но когато избягах… нека просто да кажем, че не съм бил на себе си. Те ме държаха затворен в една стая под земята.

— Господи.

— Не бях виждал слънчева светлина в продължение на седем години. — Лицето му се изопна. — Не знаех, че съм бил затворен толкова дълго. След като избягах, ми трябваше известно време, за да разбера всичко.

— И с какво се занимаваше през това време?

Пити ме погледна измъчено.

— Скитах насам-натам. Работех като строителен работник. Карах камиони. Вършех по малко от всичко. Непосредствено след двадесет и първия ми рожден ден ми се отдаде възможност да закарам една стока до Кълъмбъс. Събрах кураж и отидох до Удфорд да видя родния ни дом.

— Тогава къщата вече е била продадена.

— Това открих и аз.

— А татко вече беше починал.

— И това разбрах. Никой не си спомняше къде са се преместили госпожа Денинг и синът й Брад.

— Бяхме в Кълъмбъс при родителите на мама.

— Толкова близо. — Пити поклати отчаяно глава. — Не знаех моминското име на майка, така че нямаше как да открия адреса на родителите й.

— Но от полицията щяха да ти помогнат да ни намериш.

— Не и без да ми зададат множество въпроси, на които не исках да отговарям.

— Щяха да арестуват мъжа и жената, които са те отвлекли.

— И каква полза щях да имам аз от това? Щеше да има процес. Щях да бъда принуден да свидетелствам. Историята ми щеше да бъде поместена във всички вестници. — Той махна безпомощно с ръка. — Чувствах се толкова…

— Вече е минало. Опитай се да го забравиш. Не си имал никаква вина.

— Все още се чувствам… — Пити се поколеба и млъкна съвсем, понеже сервитьорката донесе поръчаните бири. После отпи продължително от бутилката си и смени темата: — А мама как е?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Мама?

— Да, как е тя?

Помълчах за миг, после отговорих решително:

— Почина миналата година.

— Ооо — гласът на Пити заглъхна.

— От рак.

— Ох. — Въздишката му беше тиха. И в същото време болезнена, като при удар. Той се втренчи в бутилката си с бира, но измъченият му поглед беше отнесен, сякаш загледан в нещо много далечно.

4

Когато влязох в кухнята, привлекателното лице на Кейт изглеждаше изопнато. Тя крачеше из стаята, говореше по телефона и прокарваше нервно пръсти през дългата си руса коса. Щом ме видя, въздъхна с облекчение.

— Току-що се прибра. Ще ти се обадя по-късно.

Кейт затвори телефона, а аз й се усмихнах.

— Къде беше? Разтревожи всички.

— Така ли?

— Излязъл си от офиса си и повече не си се върнал, а следобяд е трябвало да присъстваш на няколко важни срещи. Служителите ти се притесняваха, че ти се е случило някакво произшествие…

— Всичко е наред. Просто се улисах и изгубих представа за времето.

— … че си бил нападнат…

— Чувствам се прекрасно.

— … че си получил сърдечен удар…

— Имам чудесна новина.

— … или бог знае какво. Ти си известен като господин Благонадеждност. Вече е почти шест часът, а ти дори не се обади да ми кажеш, че си добре и… Нима подушвам алкохол в дъха ти? Пил ли си?

— Можеш да се обзаложиш. — Усмихнах се още по-широко.

— През деня? Пренебрегвайки уговорените срещи с клиенти? Какво те е прихванало?

— Казах ти, че имам чудесна новина.

— Каква новина?

— Появи се Пити.

В сините очи на Кейт се изписа объркване.

— Кой…? — Изведнъж проумя всичко. — Мили боже, имаш предвид… твоя брат.

— Точно така.

— Но… но ти ми каза, че според теб е мъртъв.

— Не съм бил прав.

— Сигурен ли си, че наистина е той?

— Можеш да се обзаложиш. Разказа ми неща, които би могъл да знае само Пити. Трябва да е той.

— И действително е тук? В Денвър?

— Още по-наблизо. Чака ме на предната веранда.

— Какво? Оставил си го отвън?

— Не исках да те шокирам с появата му. Исках да те подготвя. — Описах й накратко срещата си с него. — Ще те запозная с подробностите, когато разполагам с повече време. Най-важното, което трябва да знаеш, е, че той е преживял ужасни неща.

— Значи не бива да мръзне отвън на верандата. За бога, покани го да влезе.

В този момент Джейсън влетя в стаята през задната врата на къщата. Въпреки че беше на единайсет, той бе нисък за възрастта си, така че изглеждаше горе-долу като Пити по времето, когато изчезна. Слаб, със скоби на зъбите, лунички и очила.

— За какво е целият този шум? Да не би да се карате?

— Нищо подобно — успокои го Кейт.

— Какво става?

Като видях очилата на Джейсън, си спомних, че навремето Пити също бе имал нужда от очила. Но мъжът на верандата не носеше такива. Внезапно изпитах усещането, че стомахът ми е пълен с игли. Нима ме бяха изиграли?

Кейт клекна пред Джейсън.

— Спомняш ли си какво сме ти казвали — че баща ти е имал брат?

— Разбира се. Татко говори за него в онова телевизионно шоу.

— Той е изчезнал, когато е бил малко момче.

Джейсън кимна неспокойно.

— Сънувах кошмар за изчезването му.

— Е, вече няма защо да сънуваш кошмари — каза му Кейт. — Знаеш ли какво? Днес той се завърна. Ще имаш възможност да се запознаеш с него.

— Сериозно? — Лицето на Джейсън грейна. — Кога?

— Веднага щом отворим входната врата.

Опитах се да кажа нещо на Кейт, да й разкрия внезапните си опасения, но тя вече бързаше по коридора към входната врата. След това я отвори и… не знам какво бе очаквала, но едва ли застаналият отвън дрипав мъж се покриваше с идеализираната й представа за отдавна изчезналия брат. Той се обърна към нея от мястото, където бе пушил, любувайки се на засаденото с дървета пространство пред къщата. Раницата лежеше до краката му.

— Пити? — попита Кейт.

Мъжът пристъпи неловко от крак на крак:

— Днес според мен Питър звучи малко по-зряло.

— Заповядай, влез!

— Благодаря. — Той погледна изпушената си наполовина цигара, после се взря във вътрешността на къщата, откъсна димящия край на цигарата и пъхна остатъка в джоба на ризата си.

— Надявам се, че ще останеш за вечеря — каза Кейт.

— Не искам да ви притеснявам излишно.

— Глупости. Ще се радваме, ако останеш.

— Да си призная, поканата ви ми се струва доста примамлива. Не мога да си спомня кога за последно съм ял домашно приготвена храна.

— Това е Джейсън — Кейт посочи гордо сина ни.

— Здрасти, Джес — мъжът се здрависа с него. — Обичаш ли бейзбола?

— Да, но не съм много добър играч.

— И аз не бях на твоите години. Знаеш ли, след вечерята можем да поиграем малко на бейзбол — ти ще си кечърът3. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

— Е, стига си стоял на верандата — намеси се Кейт. — Влизай. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Бира, ако имате.

Мъжът, който твърдеше, че е Пити, се накани да влезе в къщата.

Но аз трябваше да го попитам нещо, преди да е прекрачил прага.

— С контактни лещи ли си?

— Не. — Той се намръщи объркано. — Защо питаш?

— Когато беше малък, носеше очила.

— Още нося. — Мъжът бръкна в раницата си, извади малък калъф, отвори го и ми показа чифт очила, едното стъкло на които бе счупено. — Случи се вчера сутринта. Но мога да се оправям и без тях. Нали знаеш, нося ги само за да виждам надалеч. Това нещо като тест ли беше?

Гърлото ми се сви от вълнение.

— Пити… добре дошъл у дома.

5

— Това е най-вкусното задушено, което някога съм опитвал, госпожо Денинг.

— Ти си част от семейството. Моля те, наричай ме Кейт.

— А картофеното пюре е просто невероятно.

— Страхувам се, че малко се поувлякох, като му сложих прясно масло. Сега нивото на холестерола ни ще скочи до небесата.

— Никога не съм обръщал внимание на подобни глупости. Щом става за ядене, значи всичко е наред. — Усмивката на Пити разкри счупения му зъб.

Джейсън се втренчи в него като омагьосан.

— Искаш ли да ти разкажа как стана? — Мъжът посочи зъба си.

— Джейсън, държиш се невъзпитано — смъмри го Кейт.

— Нищо подобно — засмя се Пити. — Просто е любопитен, какъвто бях и аз като малък. Джес, случи се миналото лято, докато работех на покрива на един строеж в Колорадо Спрингс. Паднах от една стълба. Тогава се сдобих и с този белег на брадата. Добре, че не бях много нависоко. Иначе можех да си счупя врата.

— Там ли живееш сега? — намесих се аз. — В Колорадо Спрингс?

— Господи, не. Не живея никъде.

Спрях да дъвча.

— Но всеки живее някъде — обади се Кейт.

— Не и аз.

Джейсън изглеждаше озадачен.

— Но тогава къде спиш?

— Където ме завари нощта. Винаги си намирам място за спане.

— Но това е… — Кейт поклати глава.

— Какво?

— Ужасна самота. Никакви приятели. Нищо, което да наречеш свое.

— Със самотата се свиква. Хората обикновено ме разочароват. — Пити не ме гледаше, но въпреки това имах чувството, че думите му са насочени към мен. — А колкото до притежанието на вещи… ами… всичко, което е важно за мен, е в раницата ми. Ако не мога да нося нещо със себе си, имам чувството, че то ме задържа.

— Кралят на пътищата — пошегувах се аз.

— Точно така. Виждаш ли — Пити се наведе към Джейсън, като се облакъти на масата, — аз пътувам доста в зависимост от това къде има работа и какво е времето. Всеки ден ми носи ново приключение. Никога не зная какво ме очаква. Като миналата неделя, когато се намирах в Бют, в щата Монтана, и закусвах в едно крайпътно ресторантче, където имаше телевизор. По принцип не гледам телевизия и не следя неделните сутрешни токшоута, но това привлече вниманието ми. Гласът на мъжа, когото интервюираха, ми прозвуча познато. Вдигнах поглед от омлета си с наденица и, о, боже, човекът от телевизионния екран ми напомняше на някой — но някой, когото съм познавал преди години. Преди много години. Зачаках водещият да съобщи кой е гостът на шоуто. Но това се оказа ненужно, защото той спомена, че когато събеседникът му бил още хлапе, малкото му братче изчезнало, докато се прибирало с колелото си от бейзболна игра. Разбира се, мъжът от телевизора беше баща ти.

Пити се обърна към мен.

— С напредването на годините все по-често си мислех да те потърся, но нямах никаква представа къде може да си. Когато водещият съобщи, че живееш в Денвър, оставих ножа и вилицата и незабавно тръгнах насам. Неделя, понеделник и вторник прекарах в пътуване. Опитах се да ти се обадя по пътя, но домашният ти телефон го нямаше в указателя. Колкото до служебния, е, секретарката ти упорито отказваше да ме свърже с теб.

— Заради обажданията на всички онези самозванци, за които ти разказах. — Изпитах вина, защото доскоро Пити бе смятал, че нарочно отказвам да се срещна с него.

— Три дни, за да стигнеш от Монтана дотук? Сигурно си имал проблеми с колата — обади се Кейт.

Пити поклати глава.

— Ако имах кола, нямаше да се чувствам свободен. Дойдох на автостоп.

— На стоп? — възкликна Кейт. — Защо не хвана автобус?

— По две причини. Първата е, че както знам от личен опит, хората, които пътуват с автобуси, разказват все едни и същи отегчителни истории, докато всеки шофьор, имал куража да качи стопаджия, със сигурност е човек, с който си струва да поговориш.

Думите му ни накараха да се засмеем.

— Пък и ако се окаже, че шофьорът не е интересен, винаги мога да кажа „Свалете ме в следващия град“. И после да изпробвам късмета си с друга кола. Всяко пътуване на стоп е едно малко приключение. — Пити присви очи развеселено.

— А каква е втората причина да не вземеш автобус? — попитах го аз.

Той внезапно стана сериозен.

— Напоследък трудно си намирам работа. Нямах пари за билет.

— Това ще се промени — рекох му аз. — Мога да ти уредя работа на много места, стига да искаш да работиш като строителен работник.

— Разбира се.

— Междувременно мога да ти дам малко пари.

— Хей, не съм дошъл тук за подаяния.

— Знам. Но иначе откъде ще намериш пари, преди да си започнал работа?

Пити не отговори.

— Хайде. Приеми от мен този малък подарък.

— Добре, и без това ще имам нужда от пари, за да си взема стая в някой мотел.

— Дума да не става — намеси се Кейт. — Няма да отсядаш в никакъв мотел. Ще прекараш нощта при нас.

6

Пити запрати бейзболната топка към сина ми и Джейсън, който обикновено бе непохватен, този път улови топката перфектно и се ухили.

— Виж, тате! Виж на какво ме научи чичо Питър!

— Виждам. Справяш се страхотно. Може би твоят чичо трябва да помисли дали да не стане треньор.

Пити сви рамене.

— Просто съм понаучил някой и друг трик през петъчните вечери, които съм прекарвал в бейзболните паркове на различини градове. Важно е да запомниш едно нещо, Джес — вместо да си зяпаш ръкавицата, дръж под око топката. И гледай да я стиснеш здраво, веднага щом я уловиш.

Кейт се показа на задната врата на къщата и русата й коса проблесна под светлината на кухненската лампа.

— Време е за лягане, малки бейзболисте.

— О, не мога ли да остана още малко?

— Вече ти позволих да останеш половин час повече от обичайното. Утре си на училище.

Джейсън погледна разочаровано чичо си.

— Не търси помощ от мен — каза му Пити. — Майка ти е права.

— Благодаря за урока, чичо Питър. Сега другите деца може би ще ме вземат в отбора си.

— Ако не го направят, само ми кажи и аз ще отида да си поговоря с тях на игрището. — Той разроши пясъчнорусата коса на Джейсън и го побутна с лакът към къщата. — По-добре не карай майка ти да чака.

— Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се.

— Радвам се, че ни намери, чичо Питър.

— Аз също — каза развълнувано Пити. — Аз също.

Джейсън влезе в къщата и брат ми се обърна към мен.

— Добро хлапе.

— Да, много се гордеем с него.

Залязващото слънце хвърляше алени отблясъци върху дърветата в задния двор.

— А Кейт е…

— Забележителна жена — прекъснах го аз. — Денят, в който се запознах с нея, е най-щастливият ден в живота ми.

— Несъмнено. Добре си се уредил. Само погледни тази къща.

Изпитах смущение, че притежавам толкова много.

— Служителите във фирмата ми непрекъснато ме закачат с подобни изказвания. Както си разбрал от онова телевизионно шоу, специалността ми е да проектирам сгради, които се сливат почти напълно със заобикалящата ги среда. Когато дойдохме за първи път в града, тази голяма стара викторианска къща веднага привлече вниманието ни. Дърветата, които растат около нея, я правят почти незабележима.

— Изглежда солидна. — Пити сведе очи към загрубелите си ръце. — Не е ли забавно как се нареждат нещата. Е… — Той се отърси от вцепенението си и се засмя. — От треньорството се ожаднява. Бих изпил още една бира.

— Ей сега ще ти донеса.

Когато се върнах с бирите (вътре Кейт бе повдигнала учудено вежди, понеже не беше ме виждала да пия толкова много), носех със себе си и една пазарска торба.

— Какво е това? — полюбопитства Пити.

— Нещо, което пазех заради теб.

— Не мога да си представя какво…

— Обаче се страхувам, че ще ти е твърде малка, за да я използваш, ако решиш пак да играеш с Джейсън.

Пити поклати объркано глава.

— Познаваш ли я? — Бръкнах в торбата и извадих бейзболната ръкавица, когато някога бях намерил под колелото на брат си.

— Боже мой!

— Пазех я през всичките тези години. Никога не съм я вадил от стаята си. Често си лягах с нея и се опитвах да си представя къде си, какво правиш и… — Насилих се да го изрека. — Дали все още си жив.

— Много пъти ми се е искало да не съм.

— Не мисли за това. Миналото вече е без значение. Отново сме заедно, Пити. Само това е от значение. Боже, колко ми липсваше. — Подадох му ръкавицата, въпреки че не го виждах съвсем ясно — очите ми бяха замъглени от сълзи.

7

— Е, какво мислиш за него? — попитах шепнешком Кейт, щом загасих лампата и се мушнах под завивките. Стаята на Пити се намираше в другия край на коридора. Той не би могъл да чуе разговора ни. Въпреки това се чувствах неловко, че говоря зад гърба му.

Легнала в мрака до мен, Кейт забави за момент отговора си.

— Животът му никак не е лек.

— Така е. И все пак той, изглежда, го харесва.

— Защото няма друг избор.

— Предполагам. При все че…

— При все че какво?

— Ами, ако не го е харесвал, винаги е можел да го промени.

— Как?

— Като завърши някакъв колеж и се сдобие с професия.

— Можел е да стане архитект като теб, така ли?

Свих рамене.

— Може би. Не е невъзможно. Гледал съм по новините няколко истории за близнаци, които са били разделени при раждането си и са се събрали отново като голями. Тогава откриват, че имат една и съща професия, еднакви хобита, жени, които си приличат по външен вид и по характер.

— Не съм сигурна, че ми харесва да съм свързана с нечие хоби. Впрочем вие с брат ти не сте близнаци.

— Така е. Въпреки това, разбираш какво имам предвид. Пити е можел да си изгради живот като моя, но е предпочел да не го прави.

— Наистина ли смяташ, че хората имат толкова голям избор в живота си? Ти самият си ми казвал, че едва ли си щял да станеш архитект, ако не е бил учителят ти по геометрия в гимназията, когото много си харесвал.

Вгледах се замислено в лунната светлина, която струеше през прозореца на спалнята ни.

— Да, определено бях странно хлапе — единственото, което харесваше часовете по геометрия в гимназията. Предметът ми се струваше фантастичен заради учителя. Той ми обясни какво трябва да направя, в кой колеж да продължа образованието си и всичко останало, необходимо, за да стана архитект.

— Е, аз искрено се съмнявам, че брат ти е имал учител по геометрия. Посещавал ли е изобщо гимназия?

— Все някой трябва да го е научил на нещо. Той говори невероятно правилно. Не съм го чул да произнесе погрешно нито една дума.

Кейт се обърна към мен, като се подпря на лакът.

— Виж, готова съм да направя всичко възможно, за да му помогна. Ако иска да остане тук за малко, докато реши какво ще прави по-нататък, нямам нищо против.

— Надявах се, че ще го кажеш. — Наведох се и я целунах. — Благодаря ти.

— Това ли е най-добрият начин да ми благодариш, за който се сещаш? — попита ме тя.

Целунах я отново, този път по-страстно.

— Така е много по-искрено. — Тя плъзна ръка нагоре по бедрото ми.

— Ммм. — За известно време това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Присъствието на чужд човек в къщата ни принуди да бъдем по-тихи от обикновено. Когато стигнахме до кулминацията, целувката ни беше толкова страстна, че заглушихме взаимно стоновете си.

Останахме да лежим мълчаливо, докато се съвземем от преживяното.

— Ако бъдем още по-искрени, после ще имам нужда от съживяване — прошепнах аз.

— Уста в уста?

— Това всеки път ме връща към живот всеки. — Станах, за да отида в банята и погледнах неволно през прозореца. Докато се взирах в тъмнината към задния двор, видях нещо, което ме изненада.

— Какво гледаш? — попита Кейт.

— Пити.

— Какво?

— Виждам го на лунната светлина. Изтегнал се е ей там на един шезлонг.

— Спи ли? — попита Кейт.

— Не, пуши и гледа към звездите.

— След всичко, което е преживял днес, навярно не може да заспи.

— Знам как се чувства.

— Ще ти кажа нещо — рече жена ми. — Всеки, който е достатъчно учтив да не пуши вкъщи, е добре дошъл.

8

Въпреки думите на Пити, че е доволен от скитническия си живот, аз реших да направя живота му по-приятен, като се погрижа за някои основни неща: например за неговия външен вид. Счупеният му преден зъб правеше ужасно лошо впечатление. Подозирах, че Пити е имал проблеми с намирането на работа, защото строителните предприемачи, на които е предлагал услугите си, са решавали, че е проблемна личност. Поради тази причина на следващата сутрин се обадих на семейната ни зъболекарка, обясних й ситуацията и я убедих (срещу двойно по-голямо възнаграждение от обичайното) да пожертва обедната си почивка.

— Зъболекар? — възкликна Пити. — По дяволите, не. Няма да ходя на никакъв зъболекар.

— Само да оправи счупения ти зъб. Няма да боли.

— Няма да стане. Не съм бил на зъболекар, откакто се наложи да ми извадят един зъб преди шест години.

— Преди шест години? Мили боже! Ето още една причина да отидеш на преглед. — Нарочно премълчах факта, че зъболекарят е жена.

Преди да излезем, се обадих в няколко фризьорски салона, докато открих един, чийто график не беше запълнен. Не е задължително дългата коса — моята собствена трудно би могла да мине за къса, — да изглежда проскубана и занемарена. След фризьорския салон му купих малко дрехи. Не си правех илюзията, че Пити ще иска да носи панталони или спортно яке, но чифт нови дънки и една хубава риза със сигурност нямаше да му навредят. Дойде ред и на магазина за обувки — оттам му взех нови работни ботуши и маратонки.

— Не мога да приема всичко това — каза той.

— Правя го с удоволствие. Но ако държиш, ще го сметна за заем. Ще ми се издължиш, щом се опаричиш.

После стана време за часа при зъболекарката. Когато напуснахме кабинета й, зъбите на Пити изглеждаха чудесно, въпреки няколкото кариеса, за които жената бе обещала да се погрижи при следващото му посещение след две седмици. Косата на брат ми бе стилно оформена и бухнала. Прииска ми се да попитам някой пластичен хирург дали не може да се направи нещо и за белега на брадичката му. Но и така ефектът от намесата ми, колкото и малка да беше тя, бе забележителен. Пити имаше вид на човек, който току-що се е облякъл след игра на тенис.

— Гладен ли си?

— Иска ли питане — отвърна той.

— Да, струва ми се, че напоследък доста си гладувал. Имаш нужда да качиш поне четири-пет килограма. Обичаш ли италианска кухня?

— Имаш предвид спагети и кюфтета със сос?

— Да, неща от този род. Но там, където отиваме, спагетите се наричат паста, а манджите носят имена от рода на пилешко с марсала4.

— Спри за секунда.

— След като се наобядваме, ще те представя на един човек, който може да ти осигури работа.

— Брад… Чакай… Спри…

— Защо? Какво не е наред?

— Нямаш ли си работа? Вчера пропиля с мен целия си следобед. Тази сутрин също не отиде на работа. Кейт каза, че си имал уговорени срещи.

— Нищо не е по-важно от теб.

— Но ти не можеш да въртиш бизнес по този начин, нито да харчиш толкова пари заради мен. Имаме да наваксваме много, но не е нужно да го правим наведнъж.

Тревожното изражение на Пити ме накара да избухна в смях.

— Според теб съм се смахнал, така ли?

— Съвсем малко.

— В такъв случай какво предлагаш?

— Отиди на работа. От другата страна на улицата има парк. Иска ми се да постоя малко там. Да сложа ред в мислите си. Всичките тези промени. Ще се видим у вас за вечеря.

— Наистина ли искаш това? — попитах го аз.

— Направи достатъчно за мен.

— Но как ще се добереш до дома?

— На стоп — отвърна Пити.

— А ако никой не те качи?

— Не се притеснявай. Подходът ми е безотказен. — Той се усмихна, за да ми покаже чудесно изглеждащите си зъби.

— Имам по-добра идея — казах аз. — Използвай колата ми. Можеш да ме вземеш от работа в края на деня.

— Не мога. Нямам шофьорска книжка.

— Ще се погрижим и за това.

— Утре — каза Пити.

— Ще гледаме да поправим и очилата ти.

— Добре. Но утре.

9

Когато се прибрах, Пити и Джейсън косяха тревата в задния двор на къщата. Момчето имаше проблеми с управлението на тежката електрическа косачка, така че брат ми вървеше зад него и му помагаше при завоите.

— Хей, татко, виж ме! — изкрещя Джейсън, за да надвика рева на мотора.

Вдигнах ентусиазирано палец.

Те спряха до мен.

— Можеш ли да я управляваш, Джес? — попита Пити.

— Напълно.

— Тогава я оставям изцяло в твои ръце. Ще остана тук, за да поговоря с баща ти.

Джейсън кимна, като се опитваше съсредоточено да кара косачката по права линия. После навлезе сред дърветата в далечния край на двора и ревът й заглъхна.

Пити ме отведе при стълбите на верандата и взе оттам бутилка бира.

— Може да съм създал звезда. Ако напредне още в косенето, ще се наложи да му увеличиш джобните.

— За първи път проявява интерес към тази дейност. Трябва да си улучил слабото му място — отвърнах аз. — Обикновено за тревата се грижи службата за косене, но за Джейсън ще бъде добре да помага по малко и да се научи на някаква отговорност.

— Достатъчно е голям, за да се научи на отговорност. — Пити отпи от бутилката си с бира.

— Слушай, оценявам усилието ти, но не си длъжен да косиш тревата.

— Не е кой знае каква работа. Стори ми се поизбуяла. Пък и искам да ти се отплатя по някакъв начин.

— Не е необходимо, наистина. Достатъчно е, че си тук, до мен. Както и да е, от другата седмица ще бъдеш зает, така че сега по-добре си почивай.

Пити наведе глава на една страна.

— Следващата седмица ще бъда зает?

— Да, обадих се тук-там. Намерих ти работа.

— Така ли? Страхотно!

— На строежа на проектирана от мен сграда.

— По-добре от това не би могло да бъде.

— Чичо Питър! — изписка уплашено Джейсън. В далечния край на двора момчето се мъчеше да направи завой с косачката, която се беше насочила към един храсталак.

— Дръж се! — викна в отговор Пити и се втурна да му помогне.

10

— Не е необходимо да ми помагаш със съдовете — каза Кейт.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Пити подсуши още една паница. — Не си спомням да съм ял по-вкусно задушено говеждо.

— По принцип не готвя толкова често червено месо — отвърна тя. — Но искам да понапълнееш малко.

— А лимоновият пай беше разкошен.

Джейсън си хареса второ парче.

— Да, досега не беше се случвало мама да направи десерт по средата на седмицата.

— Е, потрудили сте се здравата, за да окосите моравата — заяви Кейт. — Заслужавате почерпка.

Седях на другия край на масата и не можех да спра да се усмихвам. Фактът, че Пити действително е там, до мивката, и посяга да избърше поредната паница, все още ми се струваше изумителен.

— Както и да е — каза брат ми, връщайки се на една по-ранна тема, — не се учудвам, че си се преместил да живееш тук, в Денвър.

— Така ли?

— Онова летуване с татко. Спомняш ли си го? — попита ме Пити.

— Разбира се.

— Точно тук, в Колорадо. Какво хубаво време беше. Естествено дългото пътуване с кола от Охайо беше отегчително. Ако не бяха комиксите, които татко ни купуваше през целия път по магистралата… Но щом пристигнахме, разбрахме, че усилието си е заслужавало. Спането в палатки, походите, катеренето по скалите, риболовът и татко, който ни показваше какво да правим.

— Когато улови първата риба в живота си, ти беше толкова развълнуван, че започна да навиваш макарата, без да се увериш, че рибата се е закачила достатъчно здраво и тя скочи обратно в езерото.

— Помниш такива подробности?

— През годините често мислех за това летуване. Месец след като се върнахме у дома, започна учебната година и… — Дадох си сметка, че нямам сили да говоря за изчезването на Пити. — Дълги години смятах, че това е било най-хубавото лято през живота ми.

— И аз. — Брат ми сведе поглед. Остана така за миг, после се отърси от налегналата го тъга и взе поредната паница. — Както и да е, бях започнал да ти казвам, че може би си се преселил тук, защото подсъзнателно си искал да преживееш отново онова лято.

— Къмпинг ли? — наруши тягосната атмосфера Джейсън.

Всички погледнахме към него. Той помълча, докато довърши второто си парче пай, после каза:

— Татко обеща да ме заведе, но така и не го направи.

— Ходили сме сума ти пъти на поход — отвърнах смутено аз.

— Но не сме спали в палатка.

— Да не искаш да кажеш, че никога не си бил на истински къмпинг? — възкликна Пити.

Джейсън кимна, после добави:

— Е, веднъж спах в палатка в задния двор на Том Бърбик.

— Това не се брои — отсече брат ми. — Трябва да пренощуваш на място, където се чува ревът на лъвове, тигри и мечки.

— Лъвове и тигри? — намръщи се синът ми.

— Той се шегува — разроши косата му Кейт, като остави по нея сапунена пяна.

— Мамо! — писна Джейсън и побърза да я избърше.

— Но идеята не е никак лоша — продължи тя, като гледаше мен и Пити. — Да организирате къмпинг. Можете да отидете на същото място, където някога ви е завел баща ви. Да забравите за изминалите години. Знам, че не ти е било леко, Питър, но сега хубавите времена отново започват.

— Мисля, че си права, Кейт — каза брат ми. — Чувствам го.

— Ами аз? — попита Джейсън. — Не мога ли и аз да дойда?

— Ще отидем всички — рече Пити.

— Съжалявам. Без мен, господа. — Жена ми вдигна ръце. — В събота по програма имам семинар.

Кейт беше психолог и работеше като консултант на корпорации, чийто персонал трябваше да бъде съкратен поради намаляване на производството.

— Освен това нощуването в гората не е сред любимите ми занимания.

— Същото каза и мама. — Пити се обърна към мен. — Помниш ли?

— Да — съгласих се аз.

— Само че — намеси се жена ми, — вашата майка се е страхувала от пчели, а в моя случай става въпрос за естествения подбор.

— Естествения подбор? — повторих озадачено.

— Вие, момчета, сте много по-добре „екипирани“ от мен, що се отнася до изпълзяване от палатка и пикаене в гората посред нощ.

11

— Възнамерявах да те питам нещо.

Пити вдигна очи от картата, която изучаваше, и ме погледна.

— За какво?

Часът беше почти единадесет. Слънчева съботна утрин. Моят форд „Експедишън“ беше натоварен с всевъзможна екипировка за къмпинг. Бяхме следвали междущатския път 70 на запад от Денвър и сега се намирахме доста високо в планината, само че Джейсън не можеше да се възхити на заснежените й върхове. Той дремеше в спалния си чувал на задната седалка.

— След като… — Не намерих сили да продължа. — Току-що ми хрумна, че може би не искаш да говориш за това.

— Има само един начин да разбереш дали е така.

— След като си избягал от…

— Кажи го. От болните копелета, които ме отвлякоха. Това е факт. Няма нужда да го увърташ.

— Когато си избягал, си бил на шестнадесет. Разказа ни как си обикалял страната и си работел като строител, или каквото намериш. Но не спомена нищо за училище. Когато изчезна, беше в трети клас, но е очевидно, че си получил по-добро образование. Кой те е учил?

— О, имах много уроци по учтивост — каза горчиво Пити. — Мъжът и жената, които ме държаха затворен в онази подземна стая, настояваха да се обръщам към тях с „да, господине“, „да, госпожо“, „моля“ и „благодаря“. Ако пропуснех да го направя, ме удряха с юмрук по лицето, за да ми напомнят. — Дебелите като въжета жили на врата му се издуха.

— Съжалявам. Ще ми се да не бях повдигал тази тема.

— Няма нищо. Няма смисъл да се премълчава миналото. То все някога ще излезе наяве. — Погледът на Пити стана суров. Той си пое дълбоко дъх, за да овладее обзелите го чувства. — Както и да е. По отношение на образованието спомените ми не са толкова неприятни. Докато скитах от град на град, разбрах, че мога лесно да получа безплатна храна, като се появявам на църковните сбирки след неделната сутрешна проповед. Разбира се, за целта трябваше да изслушвам проповедите. В повечето случаи това не представляваше проблем за мен — проповедите бяха спокойни. Понеже не бях чел книги в продължение на години, бях забравил азбуката. Когато богомолците от една или друга енория разбираха, че не мога да чета, те правеха всичко възможно да науча буквите и което за тях бе още по-важно — да чета Светото писание. Във всяка енория имаше учители. След работа понякога вземах частни уроци в църквата на града, в който се намирах. По света има много порядъчни хора.

— Радвам се да го чуя.

— Да чуеш какво, татко? — попита сънено Джейсън от задната седалка на автомобила.

— Че има порядъчни хора по света.

— Ти не знаеше ли това?

— Случвало ми се е да се чудя дали е така. А сега двамата с чичо ти по-добре се съсредоточете върху картата. Краят на пътуването ни наближава.

12

Търсехме местност, наречена Брейкхорс Ридж. Странно как някои имена се запечатват в паметта на човек. Именно там ни бе завел на къмпинг баща ни преди двадесет и пет години. Един от работниците в мебелната фабрика, където татко работеше по онова време като старши майстор, бе живял в Колорадо и му бе описал колко е красива местността Брейкхорс Ридж. Така че баща ни, който вече бе обещал да ни заведе на къмпинг в Колорадо, реши, че това е най-подходящото за целта място. Никога няма да забравя ужасяващите картини, които измъчваха въображението ми през дългото ни пътуване дотам — виденията за хора, които пречупваха на две коне5. Без да знам как каубоите обяздваха дивите коне, аз тръпнех от страх пред мисълта за гледките, които ни очакваха. Най-накрая татко ме убеди да му разкрия какво ме тревожи. След обяснението му страхът ми премина в любопитство. Но когато пристигнахме на хребета, не видяхме никакви коне или каубои, само няколко стари дървени ограждения за добитък, ливада, която се спускаше към бреговете на езеро и трепетликова гора, над която се извисяваха планински върхове.

Не бях забравил името. Само че, когато взехме да кроим планове за пътуването, не можах да открия местността на картата. Наложи се да се обадя в службата „Паркове и градини“ в Колорадо. Един рейнджър ми изпрати по факса част от много по-детайлна карта, на която бе обозначен маршрутът до Брейкхорс Ридж. Разгърнах моята карта на масата в хола, поставих факса върху областта, която ни интересуваше, и показах на Пити и Джейсън целта на нашето пътуване.

А сега вече бяхме съвсем близо, завихме надясно по шосе № 9 и продължихме към националния горски парк Арапахо.

— Оттук нататък ще стане трудно, момчета. Продължавайте да сравнявате картата с околния пейзаж — казах аз.

Джейсън пропълзя отпред и Пити го настани до себе си, като закопча и двамата с предпазния колан.

— Какво търсим? — попита синът ми.

— Тази завъртулка. — Пити му показа факса. — Това е тесен черен път някъде от дясната ни страна. Трябва да си отваряме очите на четири заради всичките тези борове. Няма да го забележим лесно.

Шосето направи завой. Гората се сгъсти. Стори ми се, че виждам пролука сред дърветата отдясно. Но си замълчах, защото исках откритието да е на Джейсън. Пити навярно бе прочел мисълта ми. Той вдигна очи от картата и погледна към мястото, където се намираше пролуката, но също като мен не каза нищо.

Приближихме още повече.

Пролуката се открои по-ясно.

— Там! — посочи Джейсън. — Виждам я!

— Отлична работа — похвали го брат ми.

— Наистина — добавих аз. — Почти я бях подминал.

Завих надясно и навлязох в тесен и неравен черен път. От двете страни го притискаха гъсти храсталаци. Старите коловози бяха обрасли с трева. Боровите клони образуваха тъмнозелен балдахин над главите ни.

— Леле, мислите ли, че ще закъсаме? — попита Джейсън и се наведе разтревожено напред.

— Не и с тази кола — успокои го Пити. — Само доста по-лош терен би могъл да ни създаде проблеми. Няма за какво да се тревожим, дори да завали сняг.

— Сняг? — намръщи се Джейсън. — През юни?

— Разбира се. По това време на годината в планината може да се разрази същинска буря. — Дърветата започнаха да оредяват. — Виж колко много сняг има по онези върхове. Там горе слънцето все още не грее достатъчно силно, за да го стопи.

Пътят се изкачваше все по-високо, като правеше остри завои. Наклонът му се увеличи. Неравностите станаха толкова големи, че пътуването по него би могло да достави удоволствие само на онези каубои, които някога са минавали оттук, яздейки буйните си диви коне.

— Според вас кой е прокарал този път? — попита Джейсън. — Изглежда много стар.

— Може би хората от горското стопанство — отговорих му аз. — А може би са го прокарали дървари или фермери, още преди тази местност да стане част от националната система за защита на горите. Доколкото си спомням, баща ми казваше, че едно време собствениците на добитък са държали тук малки стада, за да изхранват златотърсачите в миньорските градчета.

— Златотърсачи? Злато? — учуди се Джейсън.

— И сребро. Но това е било много отдавна. Сега повечето градчета са изоставени.

— Призрачни градове — обади се Пити.

— Леле — изпъшка Джейсън.

— А някои от тях са станали ски-курорти — намесих се аз с надеждата, че това ще укроти въображението на сина ми, довечера няма да му се присънят зли духове и той няма да ни събуди с писъците си.

Склонът свърши и пътят ни изведе на слънчева ливада с полюшвана от лекия ветрец млада трева.

— Когато татко ни докара, мястото изглеждаше по абсолютно същия начин — казах на Пити.

— След всичките тези години! — прошепна с благоговение той.

— Пристигнахме ли вече? — попита Джейсън.

Старият като света въпрос, който задават децата. Помислих си, че някога брат ми или аз навярно сме попитали баща ни същото. Двамата с Пити се спогледахме и се разсмяхме.

— Какво е толкова смешно? — полюбопитства Джейсън.

— Нищо — отвърна чичо му. — Още не сме пристигнали.

13

Пътувахме още половин час. Ливадата бе заменена от нови борове и от склон, по-стръмен от предишния, като този път завоите на пътя бяха още по-остри. Изкачихме едно възвишение и аз рязко спрях колата, като се втренчих надолу към мястото, където едва различимият път се спускаше в тревиста падина. В средата й слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на живописно езеро, зад него се виждаха трепетлики, по-нататък борове и накрая планински масив.

— Да — казах със свито сърце. — Точно като в спомените ми.

— Нищо не се е променило — потвърди Пити.

Вдясно сред избуялата трева личаха стари ограждения за добитък. Изгнилите от времето дървени огради се бяха срутили, образувайки тъмни купчини. Подминах ги и насочих форда към езерото. Други коли не се виждаха. По всичко изглеждаше, че тук не е идвал никой от години.

Спрях на петнадесетина метра от езерото, на мястото, където доколкото си спомнях, беше спрял баща ми. Слязох от форда и вдишах с пълни гърди свежия хладен въздух.

— Татко, виж това старо лагерно огнище!

Синът ми и Пити бяха застанали от дясната страна на колата. Погледнах над покрива й и видях кръг от почернели камъни, в който още личаха следите от овъглени дърва.

— Несъмнено е старо — каза Пити. — Обзалагам се, че не е използвано от години. — Той се обърна към мен. — Не стъкмихме ли с татко нашия лагерен огън точно тук?

— Надявам се да си прав.

Джейсън преливаше от енергия.

— Къде ще разпънем палатката?

— Какво ще кажеш за онова място? — Посочих вдясно от старото лагерно огнище. — Мисля, че там двамата с Пити помогнахме на баща ни при разпъването на палатката.

— А аз мога ли да ви помагам?

— Разбира се — отвърна брат ми.

След като отворих багажника на автомобила и разтоварихме екипировката, усещането ми за вече видяно и преживяно стана изумително силно. Всичко изглеждаше свръхреално. Погледнах към Джейсън и Пити, които бяха извадили палатката от найлоновия й калъф и обсъждаха как да я разпънат. С очилата и луничките, с пясъчнорусата коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, с торбестите дънки и широката фланелка Джейсън толкова много приличаше на онзи Пити, когото бях изгонил от бейзболното игрище, че потръпнах.

Синът ми забеляза това.

— Какво има, татко?

— Нищо. Стана ми студено от вятъра. Ще си облека анорака. Ти няма ли да си сложиш твоя?

— Не, на мен така ми е добре.

— Големи братко — обърна се към мен Пити. — Ти си експерт по строенето на сгради. Имаш ли някаква идея как да разпънем тази проклета палатка?

Отне ни цял час да го направим.

14

Когато приключихме с палатката, бе станало почти един и половина. Кейт ни бе сложила обяд в хладилната чанта: сандвичи с пилешко, говеждо и с фъстъчено масло, безалкохолно, ябълки и малки пакетчета с чипс. Джейсън не се докосна до ябълките. За сметка на това нагъваше лакомо всичко останало, а и ние с Пити не останахме по-назад. Плясъците във водата ни подсказаха, че в езерото има риба, но решихме да извадим въдиците по-късно. Засега си имахме предостатъчно работа — да проучим района. Прибрахме отпадъците от обяда в найлонова торбичка, заключихме я в колата и тръгнахме наляво покрай брега на езерото.

— Спомням си, че там горе имаше пещера. — Посочих планинския склон над трепетликите. — И много места за катерене.

Пити извика на Джейсън, който тичаше пред нас:

— Искаш ли да се катериш?

— Не знам! — Джейсън се обърна да ни погледне, без да спира. — Никога не съм го правил!

— Ще останеш очарован!

Езерото бе дълго около стотина ярда6. Открихме, че в далечния му край се влива поток. Той беше буен заради пролетното топене на снеговете и твърде широк, за да го пресечем, така че поехме нагоре между трепетликите покрай насеченото му с водопади корито, а ревът на водата понякога бе толкова силен, че не можехме да чуем гласовете си.

Въпреки че се намирахме на две хиляди и петстотин метра надморска височина, с хиляда метра повече от тази, на която бяхме свикнали в Денвър, редкият планински въздух не ни пречеше да вървим бързо. Даже ни действаше ободрително. Сякаш вдишвахме витамини. Докато прескачах повалени дървета или се катерех и спусках от валчести скали, изпитвах такова удоволствие, че се упрекнах, задето от работа не бях намерил време да дойда тук по-рано.

Над нас, от другата страна на потока, се мярна кафявият силует на елен, който се вцепени за миг при приближаването ни, после изчезна с грациозни скокове между белите стволове на трепетликите. „Не е могъл да чуе стъпките ни заради бученето на водата — помислих си аз. — Но сигурно ни е надушил.“ И ето че след него друг силует замръзна за миг, после избяга със скокове. И трети. Въпреки шума на потока, чух тропота на копитата им.

Скоро стигнахме до водопад, от който водата се спускаше стремително в дълбока и тясна клисура, преминаването през която щеше да бъде твърде опасно. Свихме наляво по стръмна, изкачваща се нагоре пътека, по която имаше следи от копита. Тя описваше плавен и толкова закономерен завой около гористия склон, че когато забелязахме над нас една осветена от слънцето скална тераса, решихме да се покатерим върху нея, без да се страхуваме, че ще се изгубим. Но това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. От време на време аз или Пити се подхлъзвахме на ронещи се под краката ни камъни, рискувайки да се изтърколим чак в подножието на склона, като ожулим ръцете и краката си или дори си счупим нещо. Но всеки път успявахме да се хванем за щръкналите корени на някое дърво. За разлика от нас синът ми изприпка догоре, сякаш беше планински козел.

Двамата с Пити изпълзяхме задъхани върху скалната тераса и открихме, че Джейсън ни очакваше, застанал върху широка каменна плоча, от която се виждаше спускащият се в дълбоката пропаст поток. Понеже се намираше на шейсет метра под нас, ревът му беше достатъчно слаб и не се наложи да викам, за да предупредя сина си:

— Стой далеч от ръба.

— Добре — обеща той. — Но гледката оттук е страхотна.

— По-хубаво е, отколкото да гледаш телевизия, а? — закачи го Пити.

Джейсън се замисли. На лицето му се изписа изражение, което сякаш казваше: „Не бих отишъл толкова далеч в твърденията си.“

Брат ми избухна в смях.

— Къде се намира онази пещера, татко?

— Не мога да си спомня съвсем ясно. Сигурен съм само, че е някъде от тази страна на потока.

— Ще я потърсим ли?

— Разбира се. Веднага след като си починем.

Настаних се на каменната плоча, откачих манерката от колана си и отпих голяма глътка вода, която се бе позатоплила и имаше леко металически вкус, но на мен ми се стори прекрасна. Горският рейнджър, с когото бях разговарял по телефона, беше подчертал, че трябва да вземем със себе си манерки, а в раниците да сложим суха храна, компас и топографска карта (неща, с които не умеех да си служа), аптечка за първа помощ и дъждобран, в случай че времето се развали. „Облечете си няколко ката дрехи — беше ме посъветвал той. — Носете си и по едно резервно яке.“ Бях облякъл анорака си още преди да се отдалечим от колата. Но от изкачването така се бях сгорещил, че сега го съблякох и го натъпках в раницата си.

— Някой да иска фъстъци и стафиди? — обърнах се към спътниците си.

— Още ми е тежко от обяда — отвърна Пити.

Джейсън изглеждаше неспокоен.

— Какво има? — попитах го аз.

— Трябва да…

Минаха няколко секунди, докато съобразя какво имаше предвид.

— Да пуснеш една вода?

Синът ми кимна срамежливо.

— Отиди ей там, зад онзи голям камък.

Той се поколеба за миг, после изчезна зад камъка.

Изпълнил за момента родителските си задължения, пристъпих към ръба на каменната плоча, за да се полюбувам на бездната. Потокът на дъното й преминаваше стремглаво през серия от малки водопади. От него се вдигаше облак от водни капчици. Как бе описал гледката Джейсън? Като страхотна? Имаше право. Тя наистина беше страхотна.

Внезапно зад мен се разнесе викът му:

— Татко!

Нещо ме блъсна в гърба с такава сила, че ми изкара въздуха. Полетях в пропастта.

15

Падането ме остави почти без дъх. Малкото останал ми въздух изскочи през устата ми, когато се проснах върху някакъв сипей. Изстенах от болка, продължавайки да се търкалям шеметно надолу сред порой от камъни. Изведнъж отново се озовах в празното пространство и докато летях стремително, стомахът се качи в гърлото ми. Последва нов сблъсък и нещо дръпна толкова рязко и болезнено лявата ми ръка, че се уплаших да не се откъсне от рамото ми. След това тя пак така внезапно се освободи. Продължих да падам и накрая се стоварих върху някаква твърда повърхност. Обгърна ме студена мъгла.

Мракът се въртеше. Когато повдигнах бавно клепачи, чернотата се смени със сивота, но световъртежът остана. Болка прониза цялото ми тяло. Бях изпаднал в делириум и ми трябваше доста време, докато разбера, че въртящата се около мен сивота е мъглата от водни пръски, която се издигаше над буйния поток. Ревът му увеличи замаяността ми.

Усетих, че дишам през студен мокър плат. Постепенно осъзнах, че лявата ми ръка лежи върху носа и устата ми. Ръкавът на ризата ми се бе просмукал с влага от мъглата, надвиснала над падащата с грохот вода. После потръпнах, защото видях, че ръкавът не бе влажен само заради мъглата. Беше подгизнал от кръв. Ръката ми беше сериозно наранена.

Обзе ме паника. Положих усилия да вдигна глава и открих, че лежа на каменна издатина. На около четиридесет и пет метра под нея имаше водопад. Многобройни скални тераси се спускаха стръмно надолу към ревящия поток.

Исусе, какво се бе случило?

Погледнах нагоре. Заради мъглата ми беше трудно да видя върха на урвата. Въпреки всичко успях да различа дългия каменист сипей, който бе спасил живота ми. Ако бях паднал направо на мястото, където лежах сега, щях да бъда целият потрошен. Но аз се бях изтърколил надолу по склона, съкращавайки болезнено падането си. Само че под него имаше скална издатина, от която се бях преметнал върху издатината, на която лежах в момента, и разстоянието между тях беше около шест метра. Финалният полет би трябвало да е смъртоносен. Тогава защо бях жив?

Раницата ми висеше над мен. Беше се закачила за стърчащия клон на един недорасъл бор, успял да пусне корени в каменистия склон на урвата. Спомних си, че бях натъпкал анорака си в раницата, а нея самата бях провесил на лявото си рамо, преди да се приближа до ръба на скалната тераса и да надника в пропастта. Клонът бе закачил раницата. Острата болка в лявото ми рамо е била причинена от внезапното спиране на полета ми, когато раницата се е нанизала на клона. После ръката ми се бе изхлузила от презрамката. Бях паднал върху скалната издатина, на която лежах, от височина колкото човешки бой. Бях останал жив просто по една щастлива случайност.

Надигнах се, разкъсван от болки, и седнах. Мозъкът ми се размъти, сякаш сачмени лагери се търкулиха от предната част на черепа ми към тила. За момент се уплаших, че ще повърна.

— Джейсън! — опитах се да извикам. — Пити!

Но думите засядаха в гърлото ми като камъни.

— Джейсън! — извиках малко по-силно. — Пити!

Ревът на потока заглуши гласа ми.

Положих усилия да не се поддам на паниката. Нямаше значение, че не можеха да чуят виковете ми. Те знаеха къде се намирам. Щяха да ми помогнат.

„Боже мой, дано не се опитат да се спуснат от тази страна на урвата“ — помислих си внезапно.

— Джейсън! Пити! Стойте, където сте! Ще паднете и ще се убиете!

Гласът ми се прекърши и премина в дрезгав шепот.

Вперих очи в мъглата, убеден, че ще зърна Джейсън и Пити да надничат през ръба на скалната тераса, мъчейки се да ме открият. Но не ги видях. „Може би търсят място, откъдето склонът се вижда по-добре. Или пък бързат обратно към началото на пропастта с надеждата, че оттам ще се доберат по-лесно до мен.“

Молех се да бъдат внимателни, Джейсън да не поема глупави рискове, а Пити да се грижи за безопасността му.

Треперейки, разтворих разпраното място на ръкава си. Избърсах кръвта и видях тринадесетсантиметровата дълбока рана между лакътя и китката. Моментално избликна още кръв и скри очертанията на раната. Започна да капе от ръката ми и направи локвичка на скалната издатина.

Устата ми се изпълни с горчилка.

„Направи нещо“ — казах си. Не можех да седя тук, докато кръвта ми изтече.

Раницата се люлееше над главата ми. Протегнах здравата си ръка, но не можах да я достигна. Като стисках зъби от болка, събрах сили да се изправя.

„Аптечката за първа помощ е в раницата“ — помислих си.

Краката ми се подкосиха. Щях да падна в пропастта, но се улових за някаква вдлъбнатина. Усетих, че се потя, въпреки студената мъгла над потока. Хванах се за по-висока вдлъбнатина и се изправих несигурно на крака, треперейки от шока. Пред очите ми се завъртя рояк от черни точици. Когато зрението ми се проясни, погледнах нагоре към раницата. С отчаяние открих, че изглеждаше все така високо. Ранената ми лява ръка висеше безпомощно. Протегнах дясната. „Една педя — помислих си аз. — Не ми достига само една педя.“

Притиснах гърди към скалата, повдигнах се на пръсти, премигнах от нова пулсираща болка в бедрата и ребрата, протегнах ръка колкото се може по-нависоко и издишах триумфално, понеже докоснах презрамката на раницата.

Полепналата по шушляка влага я беше направила хлъзгава. Изпуснах презрамката, но незабавно посегнах отново към нея, изправих се максимално на пръсти и този път я сграбчих с всичка сила. Задърпах раницата настрани към пропастта, като се опитвах да я освободя от здравия клон, на който се бе закачила. Дръпнах веднъж, два пъти и внезапно изгубих равновесие, освобождавайки раницата.

Докато падах, се извъртях на една страна, за да се приземя върху скалната издатина. Изкрещях, понеже се проснах върху ранената си ръка, но реших да не обръщам внимание на болката. Трябваше да се съсредоточа изцяло върху здравата си ръка, която стърчеше, стиснала дръжката на раницата, извън издатината.

Преобърнах се внимателно по гръб и поставих раницата върху гърдите си. Изкушавах се да си отдъхна, но кръвта отново бе шурнала от раната. Почувствах, че ми се гади, отворих раницата, бръкнах покрай анорака и дъждобрана, избутах настрана пакетите със суха храна и напипах пластмасовото куфарче на походната аптечка.

Отворих го несръчно и се ужасих, защото вътре имаше само бинтове, петсантиметрови квадратни тампони, ножица, антисептичен памук, антибиотичен крем и пластмасово шишенце с тиленол. Нито едно от тези неща нямаше да спре кървенето.

„Турникет — помислих си. — Ще използвам колана си. Ще го стегна около ръката си и…“

Но когато разкопчах колана, си спомних, че някъде бях чел, че турникетите са опасни, защото кръвта може да се съсири и раната да гангреняса, ако турникетът не се разхлабва през равни интервали от време.

„Каква е разликата? Преди да съм умрял от гангрена, ще умра от загуба на кръв.“

Превръзка, която да оказва натиск върху раната. В онзи текст за турникетите пишеше, че това е най-безопасния начин да се спре кръвотечението. Нещо, което да оказва натиск върху раната, без да спира напълно изтичането на кръв. Но откъде щях да намеря подобно нещо?

Кървенето се увеличи.

Сигурно защото бях замаян, ми бе необходимо много повече време, за да си сетя, че в раницата може да има още нещо. По време на една командировка в Париж Кейт си беше навехнала глезена и бе куцукала болезнено от аптека на аптека, опитвайки се да намери еластичен бинт — той бе по-плътен и осигуряваше по-голяма стабилност на изкълченото място. Оттогава, където и да пътуваше, тя неизменно носеше еластичен бинт със себе си и винаги слагаше такъв и в моя багаж.

Все по-замаян, започнах да претърсвам раницата с дясната си ръка. „Къде ли е?“ — питах се разтревожено. Не можех да допусна мисълта, че Кейт е пропуснала да го сложи.

По дяволите, този път бе забравила.

Обзет от отчаяние, вече се канех да се откажа от търсенето, когато напипах малък вързоп в страничния джоб на раницата. Полагайки усилие да не загубя съзнание, дръпнах ципа и едва не се разплаках, когато открих вътре руло еластичен бинт.

Като боравех несръчно с една ръка и от време на време използвах зъбите си, за да отварям разни пакети, почистих раната с антисептичен памук, намазах я с антибиотичен мехлем и натиснах отгоре й няколко тампона. Те подгизнаха от кръв. Без да се бавя, започнах да увивам еластичния бинт около лявата си предмишница. Стараех се превръзката да е стегната и навивах пласт след пласт, а кръвта ми ги обагряше незабавно.

Навих около ръката си още няколко ката, като пристягах повече, разтревожен от мисълта, че бинтът свършва. Молех се този път кръвотечението да спре. Още два пласта. Още един. Закрепих края с двете безопасни игли, които вървяха в комплект с бинта. После се взрях разтреперан в превръзката, за да видя дали кръвта ще се просмуче през многобройните пластове. За момент ме обзе страх, че светлокафявият бинт, върху който изби малко розово петно, ще почервенее. Задържах дъха си, но петното не се разрасна.

Кварцът в часовника ми явно се беше натрошил, защото стрелките бяха спрели на два часа и десет минути. Нямах представа от колко време се намирах на издатината, но когато бях вдигнал за първи път очи към скалната тераса, бях забелязал, че слънцето се намираше доста по-назапад от мястото, където очаквах да се е преместило по време на краткото ми падане. Очевидно бях лежал в безсъзнание по-дълго, отколкото предполагах.

Погледнах нагоре, но пак не видях Пити и Джейсън. „Дай им време“ — казах си.

Проблемът бе, че ако не напуснех скоро тази издатина, щях да си имам още по-големи неприятности.

Не бях опитен планинар — определено го бях доказал. Но човек не можеше да живее в планински щат като Колорадо, без да е чел във вестниците или гледал по телевизионните новини за опасностите от хипотермията7. Туристи отиват на поход в планината, облечени само с шорти и тениски. Внезапно разразила се буря ги измокря до кости. Ако времето се застуди и туристите се намират на повече от три часа път от място, където могат да получат топли дрехи и горещи напитки, които да повишат бързо спадащата им телесна температура, те се простудяват и умират.

Лежах върху влажната и студена скална издатина и целият треперех. Ръцете и краката ми бяха започнали да се вкочаняват. „Ако не се махна скоро оттук — помислих си аз, — спирането на кръвотечението ще е без значение. Хипотермията ще ме убие.“

Опитах се да си представя как бих могъл да се изкача по почти отвесния склон на урвата до по-горната издатина и оттам по сипея до скалната тераса. Знаех, че не мога да разчитам на ранената си ръка. Единственият друг начин да напусна издатината беше…

Погледнах надолу, за да преценя дали е възможно да се спусна до дъното на урвата, където течеше потокът. Склонът беше стръмен и осеян със скални тераси, най-близката от които се намираше на метър и половина под моята, а следващата — два пъти по-далеч. Не исках да мисля за препятствията, които ме очакваха по-надолу.

Но слънцето вече бе подминало ръба на урвата. Дъното на пропастта беше потънало в сянка. Въпреки че все още беше късен следобед, скоро щеше да се стъмни. Близките планински върхове щяха да скрият слънцето и мракът щеше да се спусне тук по-рано, отколкото се спуска обикновено в града. А щом мръкнеше, никой нямаше да тръгне да ме спасява, преди да се е развиделило.

Дотогава щях да съм мъртъв.

Като се гърчех от болка, сложих раницата на гърба си, легнах по корем и се прехвърлих през ръба на издатината. Провесих се, докъдето ми позволяваше здравата ръка и се пуснах.

При приземяването болката ме прониза до мозъка на костите. Едва не припаднах. Докато пълзях към края на тази скална тераса, си раздрах ризата и си охлузих гърдите. Ожулените ми до кръв колене се показаха през разкъсаните дънки. Като се стараех да не обръщам внимание на болката, продължих да се спускам надолу. Някои места, които отгоре ми се бяха стрували невъзможни за преминаване, се оказаха проходими — открих малки неравности, които можех да използвам като стъпала. Други, които ми бяха изглеждали лесни, излязоха страшно трудни.

Междувременно дневната светлина помръкна. Колкото повече се усилваше бученето на потока, толкова по-предпазливо се спусках надолу. Докато изпробвах надеждността на камъните под краката си, един скален къс се откърти под тежестта ми и се затъркаля с грохот към дъното на пропастта, а аз едва не полетях след него. Със сгъстяването на мрака се сгъсти и мъглата над потока, като покри лицето ми със ситни капчици, навлажни дрехите ми и ме накара да затреперя още по-силно. Спомних си още нещо, което бях чел за жертвите на хипотермията — че преди края си стават неадекватни, губят връзка със заобикалящия ги свят. Затова с всички сили се стараех да запазя мисли си ясни.

Дадох си сметка колко близо се намирам до дъното на бездната, чак когато едва не стъпих в буйното течение на потока, толкова притъпени бяха сетивата ми от неговия рев. Залитнах назад и за малко да си изкълча глезена. Обезкуражен от сюрреалистичния контраст между синьото небе над пропастта и сгъстяващия се здрач в нея, аз се предвижвах покрай кипящата вода с изключителна предпазливост. Пръските ме измокриха. Започнах да се притеснявам, че в тъмнината мога да си счупя някой крак, преди да съм стигнал до спасителния край. Напредвах по хлъзгавия бряг, като се вкопчвах в заоблените от водата скални късове, а съзнанието и тялото ми бяха станали толкова безчувствени, та ми трябваше цяла минута да проумея, че предметът, на който се бях подпрял, бе трепетлика, а не камък; че отново виждах слънчева светлина; че малко преди това бях излязъл от пропастта и сега се препъвах из някаква гора.

„Вижда му се краят“ — помислих си аз. Трябваше само да следвам коритото на потока между дърветата до езерото. Ускорих крачка и си представих как отключвам форда. Предчувствах облекчението, което щях да изпитам, когато се мушна в колата, запаля мотора и включа парното, и почти усетих топлия въздух, който щеше да струи към мен, докато се преобличам със сухите дрехи от куфара си.

— Джейсън! Пити!

Излязох, залитайки от трепетликовата гора на брега на езерото и се взрях с присвити очи в помръкващата слънчева светлина към срещуположния му край.

Стомахът ми се сви, като видях, че колата не беше там.

Обяснението бе просто. „Пити и Джейсън са отишли да потърсят помощ. Скоро ще се върнат. От мен се иска само да се вмъкна в палатката и да опитам да се стопля.“

Но палатката също я нямаше.

— Не! — Вените на врата ми щяха да се пръснат, но аз не можех да спра да крещя: — Нееее!

16

Отричането на очевидната истина е изумителна емоция. През цялото време, докато се бях спускал по склона на урвата, ме бяха измъчвали съмнения, но тогава бях прекалено зает с оцеляването си. И сега продължавах да се самозалъгвам, че подозренията ми са погрешни. Все пак, допреди шест часа изобщо не би ми хрумнало, че собственият ми брат може да ме блъсне в пропаст, особено като се имаше предвид чувството за вина, което носех у себе си.

„Боже мой, какво ли е направил Пити с Джейсън?“

Като треперех от ярост и студ толкова силно, че зъбите ми тракаха, аз съблякох мократа риза, извадих от раницата си анорака и бързо го нахлузих. Той бе леко влажен от близостта си до потока, но след ризата допирът му до голото ми тяло ми се стори прекрасен.

Въпреки това не ми беше достатъчен, за да ме стопли. Трябваше да запаля огън, да изсуша дънките, чорапите и обувките си. След като отворих един от джобовете на раницата си и се уверих, че човекът, от когото бях закупил екипировката за лагеруване, не ме е излъгал и металната кутия с кибрити действително бе водонепропусклива, навлязох между трепетликите, за да събера съчки.

Дънките ми станаха ледено студени от пронизващия вятър, който усещах дори през анорака. За да се сгрея, се обгърнах с ръце, но започнах да треперя още по-силно. Без да осъзнавам какво върша, направих на едно равно място кръг от камъни като онзи от другата страна на езерото. В средата му сложих съчките и сухите листа, които бях събрал от земята, а върху тях — няколко клона, които бях отчупил от дърветата. После запалих една кибритена клечка, но ръката ми трепереше толкова силно, че когато я поднесох към листата, пламъкът угасна. Запалих друга клечка, като впрегнах цялата си воля, за да овладея треперенето на ръката си, и този път пламъкът стигна до листата, те запушиха, запращяха и огънят се разгоря.

Усетих изгаряща жажда и посегнах към манерката на кръста си, но тя не беше там. Бях поразен не само от факта, че я бях изгубил, но и защото не бях забелязал липсата й до този момент. Пресъхналият ми език залепна за небцето. Бученето на течащия наблизо поток ме изкушаваше да отида и да се напия от шепите си, но се страхувах от бактериите във водата. Не исках да се разболея. Пък и едно повръщане или диария щяха да ме обезводнят повече, отколкото бях в момента.

Светлината на залязващото слънце помръкваше. Трябваше да събера колкото се може повече съчки. Докато последната част от слънчевия диск изчезваше зад планинските върхове, аз побързах да завлека при огнището няколко по-големи паднали клона. После ме обгърна тъмнина.

Но тя не беше по-черна от мислите ми. „Джейсън. Беше ли го наранил Пити? Моля те, Господи, закриляй сина ми. Моля те.“

Повтарях тези думи като мантра, докато се свивах край огнището заради нощния студ. Разкъсвах се между желанието да подсиля огъня и страха да не изчерпя запаса си от дърва, преди да е свършила нощта. Взех ризата, която бях съблякъл. Държах я близо до огъня, като я обръщах ту от едната, ту от другата страна, и внимавах да не я изгоря, преди да е изсъхнала. Въпреки че бе скъсана на места, тя щеше да ми осигури още малко топлина. Колкото и да не ми се щеше да излагам гърдите и гърба си на студа, свалих анорака, нахлузих бързо загрятата риза и пак го облякох. После се наметнах с дъждобрана, който извадих от раницата, и нахлупих найлоновата качулка на главата си, така че да се изолирам максимално от вятъра. Междувременно ръцете ми измръзнаха. Започнах да ги разтривам над пламъците, като се проклинах, че не бях проявил достатъчно съобразителност да взема със себе си ръкавици.

По дяволите, ако бях съобразителен, изобщо нямаше да каня Пити в дома си. Но колкото и да се напрягах да си припомня нещо подозрително в поведението му през предишните дни, усилията ми оставаха напразни.

„Копеле такова!“ — изкрещях наум и веднага се намразих, защото бях обидил родителите си. Всяка ругатня, която ми хрумваше, ги засягаше по един или друг начин, а те нямаха никаква вина за случилото се. Вината беше само моя.

Синоптикът беше предсказал, че тази нощ температурата в планините ще падне до четири градуса над нулата. Ако заспях и огънят угаснеше, тялото ми можеше да изстине до такава степен, че никога повече да не се събудя. Помислих си за топлите спални чували, които бяха останали в колата. Представих си как се затварям в един от тях и…

Събудих се внезапно, за да открия, че лежа в студената трева до едва тлеещите въглени в огнището. Обзет от ужас, аз се опитах да раздвижа дясната си ръка, грабнах шепа вейки, избутах ги с една пръчка в покритата с пепел жарава и ги наблюдавах, докато избухнаха в пламъци. Добавих несръчно по-големи клони и вцепенението постепенно започна да напуска тялото ми, но остана ужасът от факта, че едва не бях умрял от премръзване. Насилих се да сдъвча с пресъхналата си уста малко фъстъци и стафиди. Като се молех Джейсън да е добре, успях да проясня мислите си. Докато поддържах огъня, потънах в размисъл за Пити.

Мразех го.

Именно омразата ми помогна да остана буден.

17

Отначало усещането бе толкова слабо, че реших, че си въобразявам — някакво невидимо студено перце, което гъделичкаше лицето ми в мрака. После чух тихо съскане по нагорещените камъни около огъня. В моята просъница то ми напомни за съскането, което се разнасяше от семейната ни кафеварка всеки път, когато няколко капчици паднеха от чучура й върху котлона. Шумът внезапно се усили и вятърът стана по-студен.

Отърсих се с мъка от унеса, в който бях изпаднал, и сивотата на настъпващата зора разкри танцуващите около мен снежинки. Инстинктивно хвърлих още съчки в огъня, но докато снегът се топеше с все по-силно съскане върху горещите камъни, слънцето започна да се издига над източния планински връх и стана достатъчно светло, за да видя, че тревата наоколо вече бе побеляла. Над земята бяха надвиснали тъмни облаци. Въпреки допълнителните дърва пламъците се смалиха. Над огнището се вдигна пушек.

Обзет от паника, метнах на гръб раницата си. Както Пити бе казал на Джейсън, след като напуснахме магистралата, в планината валеше сняг дори през ранния юни. Понякога по телевизията синоптиците предупреждаваха хората, че на местата с голяма надморска височина времето може да се развали без предупреждение. Но в прогнозата вчера не бяха споменали нищо за снеговалеж, пък и аз бях решил, че с колата и палатката няма от какво да се тревожим. Сега се проклинах, че не се бях подготвил по-добре за този излет.

Магистралата се намираше на половин час път с кола. Като гледах намръщено сгъстяващите се буреносни облаци, се опитах да пресметна колко време ще ми отнеме да се добера до нея пеша. Планинският път беше толкова лош и теренът така неравен, че през по-голямата част от пътуването бях шофирал с не повече от двадесет мили в час. Това означаваше, че магистралата се намираше на около десет мили от мен. Но за да измина това разстояние с изкълчения си глезен, щяха да са ми необходими пет или шест часа. Да не говорим, че бях облечен твърде леко.

Снеговалежът вече бе толкова силен, че скриваше от очите ми езерото и аз си дадох сметка, че вероятно няма да успея да се добера до магистралата, че рискувам да изгубя пътя и да се въртя в кръг, докато припадна от изнемога. Разбира се, ако знаех как да си служа с компаса, който бях закупил заедно с останалата екипировка за къмпинг, шансът сигурно щеше да е на моя страна. Но съжалението нямаше да ми помогне да оцелея. Това щеше да направи страхът ми за Джейсън. И гневът ми към Пити.

Докато си мислех за Джейсън, внезапно си спомних последния път, когато го бях видял. На скалната тераса. „Къде се намира онази пещера?“ — беше ме попитал той.

Пещерата.

Ако успеех да я открия, преди бурята да се е засилила…

Навлязох, накуцвайки сред дърветата. Видимостта рязко намаля и аз тръгнах със залитане надясно към потока, не за да пия от него, а да го използвам като ориентир. Докато вървях нагоре между трепетликите покрай бучащата вода, ме обгърна бял воал. Снежинките се сгъстиха. Снегът на земята вече покриваше маратонките ми.

Маратонките ми. Не стига, че бях дал пари за компас, който не знаех как да използвам, ами отгоре на всичко не бях взел здравите туристически обувки, които ми предлагаше човекът, от когото закупих екипировката за къмпинг. „Те няма да са ми необходими — бях му казал аз. — Няма да прекаляваме с ходенето.“

Краката ми започнаха да се вцепеняват. Вървях, куцукайки по склона и се притеснявах, че някой от скритите под снега камъни може да се прекатури и да ме подлъже да падна. Можех ли да разчитам на спомените си за местоположението на пещерата? Знаех само, че се намираше от другата страна на потока и че представляваше просто един процеп в скалата, който се бе сторил доста голям на тринадесетгодишното момче, което бях.

Склонът стигна до стръмен хребет, който водеше наляво. Докато го изкачвах, запъхтян, трепетликите отстъпиха място на борове. Клоните им се забиваха в ръцете ми и деряха лицето ми. Снеговалежът се засили още повече и аз се уплаших, че съм подминал пещерата и никога няма да я намеря. През лятото случайни туристи щяха да открият тялото ми или онова, което ще е останало от него след пира на горските хищници.

„В края на краищата аз съм архитект, а не експерт по оцеляване“ — помислих си ожесточено. Почти не усещах ръцете си. Защо, по дяволите, не бях сложил чифт ръкавици в раницата си? Бях толкова глупав, че заслужавах да умра.

Докато се опитвах да избегна един боров клон, изгубих равновесие, паднах и едва не си ударих главата в един заоблен каменен блок от дясната ми страна. „Глупак. Заслужаваш да…“

18

„Архитект.“

Неясната мисъл разбуди замъгленото ми съзнание.

„Знам как да…“

Постепенно мисълта се избистри и ме накара да се обърна към каменния блок, в който едва не си бях ударил главата.

„Аз строя разни неща.“

Когато се изправих с мъка на крака, открих, че камъкът достигаше до гърдите ми. Метър и половина по-наляво имаше друг камък, малко по-нисък от първия. Зад двата каменни блока се издигаше като стена висока канара.

„Аз строя разни неща“ — повторих си наум.

Пристъпих, олюлявайки се до боровия клон, който се бях опитал да избегна, увиснах на него с цялата си тежест и усетих как ме заля вълна от надежда, когато едно „хряс“ наруши околната тишина. Мобилизирах всичките си сили, завлякох клона през снега до каменните блокове, вдигнах го и го закрепих напреко върху тях. Като залитах, повторих същата операция с още няколко покрити с иглички клона и направих от тях навес.

От студа ръцете ме заболяха толкова силно, че от очите ми текнаха сълзи, които замръзваха по бузите ми. Ала нямах време да пъхна ожулените си до кръв ръце под дъждобрана и да се помъча да ги стопля до гърдите си. Чакаше ме още много работа. Затиснах краищата на клоните с няколко камъка с размерите на футболна топка.

Изпаднал в делириум, избутах с крака снега от земята между каменните блокове и направих купчина пред входа на убежището ми. После забучих два борови клона, за да служат като преграда срещу вятъра. Ръцете ми пулсираха от болка, но не можех да си позволя да почивам. Трябваше да събера съчки, сухи листа и по-дебели клони и да ги струпам в задната част на подслона ми.

Оставих тесен отвор между един от каменните блокове и канарата, откъдето да излиза димът. Защитен от вятъра и снега, почувствах, че вече не ми е толкова студено. Направих малка купчина от листа и съчки със станалите ми тромави като мечи лапи ръце, отворих непохватно металната кутия и измъкнах един кибрит. С триста зора успях да извадя една клечка. Пръстите не ми се подчиняваха, сякаш бяха чужди. Непрекъснато изпусках клечката. Накрая се намокри и трябваше да извадя друга, която, слава богу, се запали още при първото драсване. Тя се изплъзна от ръката ми, падна върху купчината от листа и клонки, като продължи да гори, и скоро лумна малък огън. Вдигна се пушек. Сдържах дъха си, за да не се разкашлям. Димът се насочи към отвора в задната част на убежището ми.

Гърлото ми бе така пресъхнало и свито, че едва си поемах въздух. Бях като зашеметен и доста дълго се взирах в металната кутия, преди обърканите ми мисли да се прояснят и да се сетя какво трябва да направя. Прехвърлих несръчно кибритите в походната аптечка. После протегнах безчувствената си дясна ръка извън убежището, загребах сняг с кутията и я поставих близо до огъня.

Постепенно снежните кристалчета се разтопиха. За да не се изгоря, издърпах ръкава на ризата върху пръстите си, хванах през него сгорещената кутия и я дръпнах по-далеч от пламъците. Тя бе толкова малка, че водата в нея едва ли бе повече от стотина грама, но на мен ми се видя като половин литър, толкова бях ожаднял. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не я изпия веднага, а да я оставя да поизстине.

Търпението ми бързо се изчерпа. Вдигнах кутията, като отново използвах ръкава си. Доближих я до устните си и подухах известно време, после гаврътнах топлата горчива вода. Пресъхналата ми уста я абсорбира, преди да успея да я преглътна. Протегнах трескаво ръка навън и загребах още сняг. Той се разтопи в топлия метален съд, без да се налага да го оставям до огъня. Гаврътнах и тази порция вода. И тя отново не стигна до гърлото ми. Напълних кутията още веднъж, сложих я до огъня и добавих още съчки.

Повторих същата операция много пъти. Когато потуших напълно пожара в устата и гърлото си, извадих от раницата найлоново пликче със стафиди и фъстъци и започнах да се храня, като сдъвквах старателно всеки фъстък и стафида, за да удължа мига удоволствие. Загледах се в пламъците и се замислих с тревога за Джейсън и с омраза за Пити.

19

Спомням си смътно, че излизах от убежището си, за да изчистя снега, затрупал отвора за пушека и да потърся още дърва. Всичко останало ми е като в мъгла. На няколко пъти се събуждах и откривах, че огънят е угаснал. И ако не бях измръзнал до смърт в тези случаи, то бе само заради топлината, която излъчваха нагретите каменни блокове.

Когато забелязах, че превръзката на лявата ми предмишница цялата е порозовяла от избилата кръв, изобщо не се изплаших — ръката ми сякаш принадлежеше на някой друг. Не изпитах никаква емоция и когато видях през клоните и преспите сняг пред входа на скривалището ми, че навън се е развиделило. Впоследствие разбрах, че съм прекарал само един ден в импровизираното си убежище, но докато седях затворен в него, ми се струваше, че е минала цяла вечност.

Навярно щях да лежа, изпаднал във вцепенение, докато умра, ако навесът над главата ми не бе прокапал. Студените водни капки цопнаха върху клепачите ми и ме стреснаха. Слънчевата светлина, която се процеждаше отвън, беше болезнено ярка. Помръднах главата си. Капките започнаха да падат в устата ми и имаха лек вкус на терпентин заради смолата по боровите клони. Затворих уста и изплюх събралата се вода, после седнах, за да запазя главата си суха.

Около мен затопуркаха още капки и вдигнаха пушек от почти угасналия огън. Разкашлях се, грабнах раницата си и излязох, олюлявайки се от убежището, като прегазих клоните и преспите на изхода му. Топлината на слънчевите лъчи беше прекрасна. От короните на дърветата се сипеха пухкави снежни парцали. Започнаха да се образуват ручейчета. Докато стоях в топящия се сняг, краката ми се измокриха отново, но тази мокрота беше различна — слънцето ме сгряваше, така че не се разтреперах. По местоположението на слънчевия диск в небето прецених, че е ранно утро. Колкото и да не ми се искаше да помръдвам вдървеното си тяло, знаех, че трябва да се възползвам от това затопляне на времето, защото можеше да нямам втори шанс.

Обърнах се и задържах погледа си върху подслона, който си бях изградил срещу бурята. Той беше груб и паянтов, сякаш бе дело на дете, но докато го гледах, изпитах такава гордост, каквато не беше ми доставял видът на нито една от проектираните от мен постройки.

Тръгнах надолу по склона. Очите ме заболяха от белотата на снега, който отразяваше слънчевата светлина. Когато слънцето достигна зенита, повечето сняг вече се беше стопил и докато прекося първата ливада, земята се разкаля. Планинският път все още не се виждаше и при малкото ориентири, с които разполагах, не ми оставаше нищо друго, освен да вървя надолу към пролуките между дърветата, откъдето той може би минаваше.

Не си спомням как съм се добрал до шосе номер 9, как съм припаднал край него и как съм бил намерен от преминаващ оттам шофьор. Изглежда, това се бе случило по залез слънце. Събудих се в малка клиника в град, наречен Фриско. В стаята ми имаше един щатски полицай. Той се наведе над леглото ми и поиска да му разкажа какво се е случило. По-късно научих, че са му трябвали двадесет минути, за да измъкне от мен някакъв смислен разказ. Непрекъснато виках името на Джейсън, сякаш синът ми се намираше на една ръка разстояние и можех да му помогна.

Докторът заши раната на лявата ми предмишница. Освен това дезинфекцира и превърза ръцете ми, защото се страхуваше, че може да са премръзнали.

Щатският полицай се завърна, след като беше провел телефонен разговор.

— Господин Денинг, денвърската полиция изпрати една патрулна кола да провери вашата къща. Вътре било тъмно. Никой не отговорил на позвъняването. Когато светнали с фенерче през прозореца на гаража, видели вашия форд Експедишън.

— В гаража? Но в това няма никаква логика. Защо му е на Пити да се връща у дома? — Очевидният отговор ме разтърси. — Исусе!

Помъчих се да стана от леглото. Но докторът и полицаят ми попречиха.

— Колегите ми счупили един прозорец и влезли в къщата. Претърсили я щателно. Била празна. Господин Денинг, притежавате ли други превозни средства?

— Какво значение има… — Наведох глава. — Съпругата ми има волво.

— То не е било в гаража.

И в това нямаше логика.

— Копелето сигурно го е взело. Но защо? И къде са жена ми и синът ми?

Изражението на полицая, което ставаше все по-тревожно, ми подсказа, че той не ми беше казал всичко.

— Вашата спалня и стаята на сина ви са били в безпорядък.

— Какво?

— Чекмеджетата са били отворени, имало е разхвърляни дрехи. Денвърските полицаи смятат, че някой много е бързал да събере багажа си.

Изкрещях.