Кафенето на лунатиците

Глава 36

— Ако е убиец, защо ти е дала истинския си адрес? — попита Зербовски.

— Проверяваме клиентите си. Трябва да имат жилище или някакъв начин да докажат кои са. Искаме повече документи за самоличност и от банка.

— Защо?

— Защото от време на време се появява някой луд. Или пък репортер от таблоид. Трябва да знаем с кого си имаме работа. Мога да се обзаложа, че е пробвала да плати в брой без документ за самоличност и когато е била помолена за три вида, въобще не е била подготвена.

Долф ни поведе по пътя към вратата. Последвахме го като добри войници. Полицай Кирлин бе една от униформените. Партньорът й беше по-възрастен мъж с посивяваща коса и малко кръгло коремче. Можех да се обзаложа, че не се тресе като купа с желе. На лицето му бе изписано кисело изражение, което подсказваше, че е видял всичко на този свят и то не му е харесало.

Долф почука на вратата. Последва тишина. Почука по-силно. Вратата потрепери. Отвори Елвира. Беше облечена в разкошна зелена роба, пристегната на кръста. Гримът й бе все така перфектен. Цветът на маникюра й бе в тон с робата. Дългата й руса коса бе пристегната назад с шалче, което бе с една идея по синьо-зелено от робата. Очите й блестяха със същия цвят.

— Очи като океан — промърмори Долф.

— Извинете, за какво е всичко това?

— Може ли да влезем, госпожо Дрю?

— Защо?

Нямаше време да извадим заповед. Долф даже не бе сигурен, че бихме могли да получим на базата на нещата, с които разполагахме. Цветът на нечии очи не беше точно доказателство.

Може да се каже, че надникнах иззад Долф:

— Здравейте, госпожо Дрю, трябва да ви зададем няколко въпроса за Луис Фейн.

— Госпожице Блейк, не знаех, че сте с полицията.

Аз се усмихнах и тя се усмихна. Дали Луи беше тук? Нима тя ни забавяше, докато някой го убиваше? Проклятие. Ако я нямаше полицията, щях да извадя пистолета и да нахлуя. Има си някои недостатъци да спазваш закона.

— Проверяваме изчезването на г-н Фейн. Вие сте последната, която го е видяла.

— О, Боже. — Тя не отстъпи от вратата.

— Може ли да влезем и да ви зададем няколко въпроса? — попита Долф.

— Ами, не знам какво бих могла да ви кажа. Г-н Фейн така и не се появи на срещата ни. Въобще не го видях.

Стоеше там като хубава усмихваща се стена.

— Трябва да влезем и да огледаме, госпожо Дрю, просто за всеки случай.

— Имате ли заповед?

Долф я изгледа.

— Не, госпожо Дрю, нямаме.

Усмивката й бе ослепителна.

— В такъв случай съжалявам, но не мога да ви пусна.

Сграбчих предната част на робата й и я стиснах достатъчно, за да разбера, че не носи сутиен.

— Или ще минем покрай теб, или през теб.

Ръката на Долф се спусна върху рамото ми.

— Съжалявам, госпожо Дрю, госпожица Блейк се пали твърде много. — Думите едва се процедиха през зъбите му, но все пак ги изрече.

— Долф…

— Пусни я, Анита, веднага.

Погледнах към странните й очи. Все още се усмихваше, но вече имаше и нещо друго. Страх.

— Ако той умре, и ти умираш.

— Не осъждат човек на смърт заради подозрения — отвърна тя.

— Не говорех за законна екзекуция.

Очите й се разшириха. Долф отново стисна рамото ми и ме избута надолу по стълбите. Зербовски вече се извиняваше за моята нетактичност.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Долф.

— Той е вътре, знам го.

— Не го знаеш. Обадих се за заповед. Докато не я получим, ако тя не ни пусне или той не се появи край някой прозорец и не извика за помощ, не можем да влезем. Такъв е законът.

— Значи не струва.

— Може би, но ние сме полицията. Ако ние не се подчиняваме на закона, кой друг ще го прави?

Свих ръце, забивайки нокти в лактите си. Другият вариант бе да изтичам нагоре и да разбия перфектното лице на Елвира Дрю. Луи беше там по моя вина.

— Разходи се, Анита, изпусни парата.

Погледнах го. Можеше да ми каже да ида да седна в колата, но не го направи. Опитах се да разчета лицето му, но беше сложил празното полицейско изражение.

— Разходка, добра идея.

Отправих се към дърветата. Никой не ме спря. Долф не ме повика обратно. Би трябвало да е наясно какво ще направя. Навлязох сред оголените от зимата дървета. Топящият се сняг падаше на капки върху главата и лицето ми. Вървях, докато вече не можех да ги виждам ясно. През зимата човек може да мерне неща от много метри разстояние, но беше достатъчно далече за нашата малка игра на преструвки.

Свих към задната част на къщата. Топящият се сняг напои найковете ми. Листата представляваха влажен килим под краката ми. Имах двата пистолета и два ножа. Бях заменила онзи, който Гретхен така и не върна. Бяха комплект от четири остриета, специално направени за мен. Не е лесно да намериш нож с достатъчно съдържание на сребро, че да убие чудовища и въпреки това да има твърдо острие.

Но сега не можех да убивам никого. Задачата ми бе да вляза вътре, да открия Луи и да извикам за помощ. Ако някой в къщата извикаше за помощ, полицията можеше да влезе. Такива бяха правилата. Ако Долф не беше уплашен, че ще убият Луи, нямаше да ми разреши да го направя. Но закон или не, да стоиш отвън, докато заподозряната убива поредната си жертва, бе трудно за преглъщане.

Приклекнах на границата на дърветата и огледах гърба на къщата. Задна врата водеше към закрита веранда. На нея имаше стъклена врата, която водеше вътре в къщата и втора врата на едната страна. Повечето къщи в Сейнт Луис имат мазета. При някои от по-старите имаше само външен достъп до тях. Добавете малка веранда и малка врата. Ако исках да скрия някого, мазето звучеше като добро място. Ако беше килер за метли, просто нямаше да вляза.

Погледнах прозорците на горния етаж. Завесите бяха спуснати. Ако имаше хора, които наблюдаваха, не можех да ги видя. Надявах се, че и те не могат да ме видят.

Пресякох откритата местност, без да извадя оръжие. Те бяха вещици. По правило вещиците не те застрелват. Всъщност вещиците, истинските вещици, не използват кой знае колко насилие. Една последователка на Уика не би имала нищо общо с човешко жертвоприношение. Но думата вещица означава много различни неща. Някои от тях могат да са доста страшни, но рядко те застрелват.

Коленичих край мрежестата врата, която водеше към верандата. Държах ръката си толкова близо до дръжката, колкото бе възможно, без да я докосвам. Не топлина, но… проклятие, няма дума, която да го опише. Но на дръжката нямаше магия. Даже добрите вещици понякога омагьосват външните врати, така че да получат предупреждение в случай на крадец или пък, за да стане залепване. Представете си, че проникнете в дома й, но не вземете нищо. Магията ще се залепи за вас и ще позволи на вещицата и приятелите й да ви намерят. Лошите могат да поставят по-неприятни неща на вратите си. Вече бяхме установили що за вещици има вътре, така че предпазливостта изглеждаше най-добрият вариант на поведение.

Промуших върха на ножа си покрай рамката на вратата. Малко движение напред-назад и тя се отвори. Все още не беше взлом, но определено бях проникнала. Дали Долф щеше да ме арестува заради това? Вероятно не. Ако Елвира ме принудеше да я застрелям без свидетели, можеше и да ме арестува.

Отидох до втората врата. Онази, за която се надявах, че води към мазето. Прекарах ръка над дръжката и я усетих. Магия. Не съм вещица. Не знам как да развалям магии. Да ги усещам е горе-долу максимумът ми. О, и още нещо. Мога да ги разбивам. Но става дума за суров прилив на енергия, насочен към магията. Просто призовавах онова, което ми позволяваше да вдигам мъртвите, и сграбчвах дръжката. До този момент вършеше работа, но е като да изриташ вратата, без да знаеш какво има от другата страна. В някакъв момент ще си отнесеш изстрел в лицето.

Истинският проблем беше, че даже и да преминех невредима покрай магията, този, който я бе поставил, щеше да го разбере. По дяволите, една добра вещица щеше да почувства нагнетяването на силата още преди да я докоснех. Ако Луи беше зад вратата, супер. Щях да вляза и да го пазя, докато виковете ми докарат кавалерията. Ако не беше зад вратата, можеше да се паникьосат и да го убият.

Повечето вещици, добри или лоши, са до някаква степен поклонници на природата. Ако ставаше дума за последователи на Уика, мястото им за церемонии щеше да е някъде отвън. Но за това мракът и затвореното пространство можеха да свършат работа.

Ако правех човешко жертвоприношение, щях да искам да се намира колкото се може по-близо до мястото на церемониите. Беше си комарджийско залагане.

Ако грешах и убиеха Луи… Не. Никакво мислене за най-лошите възможни сценарии.

Все още имаше дневна светлина. Беше следобед. Зимните лъчи на слънцето бяха сиви и меки, но не беше тъмно. Способностите ми не се проявяват, докато не мръкне. Мога да усещам мъртвите и някои други неща на дневна светлина, но си имам ограничения. Последният път, когато бях правила нещо подобно, беше тъмно. Подхождах към магията по същия начин, по който и към всичко друго. Директно, с употребата на груба сила. Комарджийският момент беше, че разчитах силите ми да са по-големи от тези на човека, направил магията. Нещо като теорията, че мога да понеса повече бой, отколкото той или тя могат да ми причинят.

Дали това бе вярно и на дневна светлина? Щяхме да разберем. Въпрос: Дали магията беше само на дръжката на вратата? Може би. Аз бих я заключила, независимо от магията. Защо просто да не прекараме посредника?

Извадих браунинга и се отдръпнах. Съсредоточих се, концентрирайки вниманието си върху една точка близо до ключалката, но не върху нея. Изчаках, докато това парче дърво стана единственото, което съществуваше. В ушите ми бе абсолютна тишина. Ударих го с всичко, което имах. Вратата се разтресе, но не се отвори. Още два удара и дървото се разцепи. Ключалката поддаде.

Нямаше изблик на светлина. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, нямаше да забележи нищо друго, освен как падам назад. Цялото ми тяло беше изтръпнало, сякаш бях бръкнала с пръст в контакта.

Чух забързани стъпки в къщата. Пропълзях до отворената врата. Издърпах се на крака, като използвах парапета. Полъх на хладен въздух обрули лицето ми. Тръгнах надолу по стълбите, преди да съм сигурна, че мога да вървя. Трябваше да открия Луи, преди Елвира да ме хване. Ако не откриех доказателство, тя можеше да поиска да ме арестуват за влизане с взлом и щяхме да се озовем в по-лоша ситуация, отколкото в началото.

Залитнах надолу по стълбите, стиснала с едната ръка парапета в мъртва хватка, докато с другата държах пистолета. Мракът беше като черно кадифе. Не можех да видя нищо извън процеждащата се дневна светлина. Дори нощното ми зрение се нуждае от малко светлина. Чух стъпки зад себе си.

— Луи, долу ли си?

Нещо се размърда в мрака под мен. Звучеше голямо.

— Луи?

Елвира стоеше на върха на стълбите. Беше обгърната от светлина, сякаш се намираше в ореол с размерите на човешко тяло.

— Госпожице Блейк, настоявам моментално да напуснете собствеността ми.

Кожата ми все още щипеше от нещото на ключалката. Само ръката на парапета ме поддържаше изправена.

— Ти ли направи магията на вратата?

— Да.

— Добра си.

— Явно не достатъчно. А сега, наистина настоявам да се качите по стълбите и да напуснете собствеността ми.

От мрака долетя ниско ръмжене. Не звучеше като плъх и определено не звучеше като човек.

— Излез, излез където и да си — казах аз.

Ръмженето стана по-силно и по-близко. Нещо голямо и космато се стрелна през бледите снопове светлина. Един поглед ми беше достатъчен. Винаги можех да кажа, че съм го сметнала за Луи. Облегнах се на парапета и изкрещях. Изкрещях за помощ с цялата сила, която успях да събера.

Елвира хвърли поглед зад гърба си. Чух далечните викове на полицията, нахлуваща през входната врата.

— Проклета да си.

— Думите не струват — отвърнах аз.

— Ще бъдат повече от думи веднага щом ми остане време.

— Разкарай се.

Тя се затича към къщата, а не извън нея. Нима бях сгрешила? Възможно ли е Луи да е бил вътре през цялото време, а аз да се намирах насаме с друг косматко? Дали беше Джейсън?

— Джейсън?

Нещо се качи по стълбите и надникна към слабата светлина. Беше куче. Голямо, космато куче от смесена порода с размерите на пони, но не беше превръщач.

— Проклятие.

Отново изръмжа към мен. Изправих се и започнах да отстъпвам по стълбите. Не исках да го наранявам, ако не се налагаше. Къде беше Долф? Досега трябваше да е дошъл.

Кучето ми позволи да отстъпя. Очевидно трябваше да пази само мазето. Това ме устройваше.

— Добро кученце.

Забавих, докато успея да докосна счупената врата. Затръшнах я, задържайки бравата. Кучето се удари с грохот в нея. Собственото му тегло я държеше затворена.

Бавно отворих задната врата. Кухнята беше дълга, тясна и бяла. От другата част на къщата долитаха гласове. Ниско ръмжене изпълваше къщата. Звукът накара космите по врата ми да настръхнат.

— Не е нужно никой да бъде наранен — прозвуча гласът на Долф.

— Точно така — отвърна Елвира. — Напуснете веднага и никой няма да пострада.

— Не можем да го направим.

Коридор, състоящ се от една стена и стълбище, водеше извън кухнята към всекидневната и гласовете. Проверих стълбището, беше празно. Продължих да вървя, приближавайки се към гласовете. Ръмженето прозвуча отново, по-близо.

Долф изкрещя:

— Анита, домъкни си задника тук!

Накара ме да подскоча. Нямаше как да ме е видял все още. Входът към всекидневната представляваше отворен портал. Клекнах и надникнах покрай стената. Елвира стоеше с лице към тях, а до нея имаше вълк с размерите на пони. Ако човек само му хвърлеше поглед, можеше да го обърка с голямото куче. Беше добро прикритие. Съседите го виждат и си мислят, че е куче.

Другият беше леопард. Черен леопард, който засрамваше всяко коте за Хелоуин. Беше притиснал Зербовски в един ъгъл. Гладкият му космат гръб стигаше до кръста му. Огромен като адска котка. Исусе.

Защо не бяха стреляли? Полицията имаше право да използва оръжие при самозащита.

— Ти Луи Фейн ли си или Джейсън? — попита Долф.

Осъзнах, че пита превръщачите. Не му бях казала какъв вид е Луи, а Джейсън беше вълк. Вълкът можеше и да е Джейсън. Макар че нямах идея защо би помагал на Елвира. Може би не ми трябваше да зная.

Изправих се и излязох иззад ъгъла. Може би движението беше твърде рязко. Може би котката тъкмо бе изгубила търпение. Леопардът се хвърли към Зербовски. Пистолетът му изгърмя.

Вълкът се обърна към мен. Всичко тръгна на забавен каданс. Имах цяла вечност да се прицеля и да стрелям. Всеки пистолет в стаята изгърмя. Вълкът се строполи с куршум в мозъка от моето оръжие. Не бях сигурна кой още го улучи.

Писъците на Зербовски изпълниха отекващата тишина. Леопардът беше върху него и го разкъсваше.

Долф стреля още веднъж, след това захвърли пистолета на земята и се метна напред. Сграбчи котката и тя се обърна към него, замахвайки с остри като кинжали нокти. Той изкрещя, но не отстъпи.

— Долф, дръпни се и ще го закова.

Той се опита да се отмести, но котката се метна върху него и двамата се озоваха на пода. Пристъпих напред с протегнато оръжие. Двамата представляваха търкаляща се маса. Ако улучех Долф, той щеше да е точно толкова мъртъв, колкото се канеше да го направи и леопардът.

Коленичих край тях и заврях оръжието в мекото космато тяло. Ноктите прорязаха ръката ми, но натиснах спусъка два пъти. Нещото се отпусна, потрепери и умря.

Долф примигна срещу мен. Имаше кървава резка на бузата, но беше жив. Изправих се на крака. Лявата ми ръка беше вдървена, което означаваше, че наистина е наранена. Когато вцепенението изчезнеше, исках да съм на някое място с лекари.

Зербовски лежеше по гръб. Имаше много кръв. Паднах на колене край него. Оставих браунинга на земята и затърсих пулс по врата му. Имаше, едва доловим, но имаше. Искаше ми се да се разплача от облекчение, но нямаше време. Близо до долната част на тялото му имаше черно петно кръв. Отметнах палтото му и за малко не повърнах върху него. Как ли би се изсмял на това? Проклетата котка почти го беше изкормила. Вътрешностите му се подаваха през разреза.

Опитах се да сваля якето си и да покрия раната, но лявата ръка отказваше да ми се подчини.

— Някой да ми помогне.

Никой не се отзова.

Полицай Кирлин сложи белезници на госпожа Дрю. Зелената й роба бе разтворена отпред и беше очевидно, че не носи нищо под нея. Плачеше, плачеше за падналите си другари.

— Жив ли е? — попита Долф.

— Аха.

— Повиках линейка — обади се униформеният полицай.

— Ела тук и ми помогни да спра кървенето.

Мъжът само ме изгледа някак засрамено, но нито той, нито Кирлин дойдоха да помогнат.

— Какво, по дяволите, ви става? Помогнете ми.

— Не искаме да го прихванем.

— Кое?

— Болестта — отвърна той.

Пропълзях обратно до леопарда. Дори и мъртъв, изглеждаше голям. Близо три пъти по-голям от нормална котка. Затършувах по корема му и намерих запънката. Не копче, не колан, а запънка, откъдето кожата се отлепи. Вътре имаше голо човешко тяло. Дръпнах кожата назад, така че да могат да го видят.

— Те са превръщачи, но не са ликантропи. Магия е. Не е заразно, страхлив кучи син.

— Анита, не го закачай — каза Долф.

Гласът му звучеше толкова странно, толкова далечно, че го послушах.

Мъжът свали якето си и го наметна върху Зербовски. Натисна надолу, но някак предпазливо, сякаш все още не вярваше на кръвта.

— Махни се от него. — Наведох се над палтото, използвайки тежестта на тялото си, за да задържа вътрешностите в корема му. Те мърдаха под ръката ми като нещо живо, меки и толкова топли, че чак пареха.

— Кога, по дяволите, ще осигуриш малко сребърни куршуми за отряда си? — попитах аз.

Долф почти се разсмя.

— Скоро, надявам се.

Може би аз можех да им купя няколко кутии за Коледа. Моля ти се, Господи, нека има Коледа за всички нас. Вгледах се в пребледнялото лице на Зербовски. Очилата му бяха паднали при борбата. Огледах се наоколо и не можах да ги открия. Изглеждаше ми важно да намеря очилата му. Коленичих в кръвта и се разплаках, защото не можех да открия проклетите очила.