Като древна богиня

XI

Когато пристигна в музея, Уенди усети любопитните погледи на колегите си. Естествено, директорът Озбърн навярно вече бе разгласил навсякъде новината. Уенди се разкайваше, че му се беше обадила веднага по телефона от летището. Закъснението на Стив явно се обсъждаше усилено. Стори й се, че всички я гледат подигравателно, докато вървеше по коридора. Наистина, тя се помъчи външно да изглежда спокойна, но едва ли беше много убедителна.

— Директорът Озбърн вече ви чака — съобщи й секретарката му с леко хаплив тон. — Странно, че д-р Нортън ще си дойде по-късно — добави тя. — Намирате ли някакво обяснение за това? Говори се, че в Египет имало много хубави жени. Може би това е причината за…

Уенди неволно трепна при тези думи и в същия миг очите на момичето блеснаха триумфално. Съвсем ясно беше — тя искаше да я провокира и това дори й се беше удало.

— Напълно мога да разбера д-р Нортън, мис Ричардс — отвърна Уенди. — Ако бях на негово място и би се наложило да се отбия за малко при мистър Озбърн, по-добре би било да легна в някоя египетска гробница, отколкото да имам удоволствието да се срещна с дракона в приемната му.

Лицето на секретарката смени цвета си в жълто-сиво, но преди да може да каже нещо, Уенди вече беше влязла в кабинета на директора.

— Мис Килбърн, добре е, че дойдохте толкова бързо — поздрави я кратко той. Имаше вид на извънредно изнурен. — Дори нямате представа какво става тук, откакто ми телефонирахте от летището. Знаете ли какво означава фактът, че д-р Нортън ще пристигне едва утре? Аз съм в напълно безизходно положение и виждам само една-единствена възможност…

— И каква е тя? — осведоми се веднага Уенди, защото усети, че шефът й действително има някаква настоятелна молба към нея. — Нали знаете, че можете да разчитате на мен по всяко време, мистър Озбърн.

— Това наистина ме улеснява — продължи директорът. — Много разчитах, че д-р Нортън ще се върне днес. В резултат на това, естествено, поканих няколко репортера от известни специализирани списания, на които той веднага след пристигането си трябваше да отговори на някои въпроси. Разбирате ли, за мен би било извънредно компрометиращо, ако се наложи да отменя тази пресконференция. Така че имам само още една възможност — а именно, да ви помоля да се занимаете с журналистите, мис Килбърн. Знам, че с тази молба буквално ви изненадвам. Но не познавам в музея никой друг, който да е запознат с археологията толкова добре и особено с новото откритие. Освен това като асистентка на д-р Нортън сте информирана за всичко и аз съм убеден, че ще се справите добре. Мога да разчитам на вас, нали?

— Естествено, мистър Озбърн — потвърди Уенди отзивчивостта си. — Кога започва пресконференцията?

— Рано следобед. Така че ви остава малко време, за да можете да се подготвите. Използвайте краткото време дотогава, мис Килбърн, а аз ще присъствам, за да ви подкрепя, в случай че това стане необходимо.

Уенди кимна и се сбогува. Отново я обхвана гняв към Стив. Той, макар и несъзнателно, я беше поставил в това неловко положение. Все пак реши да проведе пресконференцията, колкото може по-добре.

„Тъкмо ще се представя пред обществеността — помисли си. — Стив сам си е виновен, че закъсня.“

Мис Ричардс й хвърли унищожителен поглед, когато мина през кабинета й. Но сега Уенди имаше съвсем други мисли в главата си, за да й обърне внимание.

Уенди беше твърде изтощена, когато най-сетне пресконференцията свърши. Журналистите бяха извънредно любознателни и й задаваха въпрос след въпрос. Разбира се, те се заинтересуваха и от причината за отсъствието на д-р Нортън. Но тогава директорът Озбърн измисли някакъв подходящ отговор, който ги задоволи и тя въздъхна с облекчение.

След като хората от пресата напуснаха музея, Озбърн още веднъж й благодари, тъй като наистина добре си бе свършила работата.

Уенди потегли за вкъщи. По пътя спря при един голям супермаркет, за да зареди хладилника с продукти.

„Даже и любовта на мъжа минава през стомаха — мислеше си тя. — Всъщност Стив май не заслужава такова посрещане. Първо приемам журналистите вместо него, а сега се грижа още и да не би да остане гладен! Любопитна съм, дали ще можеш да оцениш това, доктор Нортън?“

Най-после, пристигнала сред познатите й четири стени на жилището си, Уенди набързо си приготви нещо за ядене, изкъпа се с удоволствие и си легна рано.

Тази сутрин на летище „Хийтроу“ цареше адска суматоха. Понякога имаше дни, когато лондонското летище едва ли не преливаше от пътници. В сравнение с него кошер пчели си беше просто тихо местенце. В ушите на Уенди нахлу шумна глъчка, докато тя целеустремено се запъти към информационното табло и още веднъж се увери, че самолетът от Египет щеше да кацне почти навреме.

Когато мина покрай гишето за информация, където вчера беше приела телекса, изведнъж си представи какво би станало, ако Стив и днес отново не пристигнеше. Зарече се в никакъв случай да не пристъпи тук трети път заради него. Все още никой мъж не бе чакала така, но и не познаваше друг толкова страхотен мъж, като Стив. Изведнъж, по необясними причини стана нервна. „Сигурно и други жени намират също толкова желан моя д-р Нортън. Ами ако в Египет той се е запознал с някоя? Според поговорката — «Далече от очите — далече от сърцето?» Само не изглупявай, Уенди Килбърн!“ — наруга се тя мислено и с облекчение забеляза, че самолетът най-после кацна.

Застана при другите посрещани. Сърцето й заби по-бързо, също като вчера. Но за разлика от тогава причината бе тягостното чувство, което я обхвана. „Ами, ако Стив изобщо няма сериозни намерения към мен и след завръщането си в Лондон започне да се държи студено и резервирано? Ние никога не сме правили планове за бъдещето…“ Уенди с усилие се овладя и отхвърли тези мисли.

За да се разсее, тя се изправи на пръсти и се помъчи да различи нещо през полуотворените врати на митницата. Без малко не извика от радост, когато зърна една спортна мъжка фигура в елегантен костюм. „Стив! Той наистина е пристигнал с този самолет!“

Вдигна ръка, за да му махне, но в същия момент видя нещо, от което краката й се подкосиха. Той не беше сам. Една привлекателна, чернокоса жена с бронзов тен внезапно се оказа до него. Стив й се усмихна и отзивчиво й пое куфара!

Уенди просто не можеше да повярва на това, което видя със собствените си очи. „Стив в компанията на жена! Как може да ме поставя в такава деликатна ситуация! Той трябваше да се съобрази, че аз го чакам тук и съвсем няма да съм във възторг да го посрещна в присъствието на някаква си дама!“

Уенди беше доста толерантна към някои неща, но това вече беше прекалено. Хубавата непозната можеше да си помисли каквото си ще за нея, но във всеки случай Уенди не беше готова да преглътне това просто така, без коментар. Най-малкото, което трябваше да направи сега, беше една хубава сцена.

— И ще си я получиш, докторе! — процеди през зъби.

Твърдо реши да не се разреве и със свито сърце тя очакваше най-лошото: че непознатата има много по-отдавна права над Стив, а тя е само едно мимолетно приключение за него…

Стив Нортън въздъхна, когато зад гърба му най-после останаха митническите формалности. „Англия си е Англия.“ Тук всичко се уреждаше с легендарната педантичност и пилеене на време. Беше много доволен, когато брадатият служител с безупречно стоящата му униформа удари най-после и последния печат върху документите му.

Ан Картър още стоеше на опашката. На борда двамата шеговито се бяха обзаложили, кой пръв ще си получи багажа. Стив беше така любезен да я изчака, докато куфарът й бъде намерен и предаден.

— Ах, тези служители — каза Ан, поклащайки глава, и отметна кичур от смолисточерната си коса над челото. — Доста отдавна не ми се бе случвало да чакам толкова дълго. Сега ми се ще да изпия едно горещо кафе. Имаме ли време, д-р Нортън? Или вече ви очакват?

— Надявам се да е така. — Стив се усмихна. — Но във всеки случай ще ви помогна за багажа. След всичко, което направихте за мен, просто съм ви задължен…

Той грабна без колебание куфара й и тръгна напред. В този момент автоматичните врати на сектора за митническата проверка се отвориха. Както винаги, пред него се тълпяха хора, които очакваха връщащите се у дома близки. Очите на Стив се рееха над главите им. Не можа веднага да открие Уенди в навалицата. Най-после я зърна — стоеше отляво и беше облечена в рокля, която неволно накара сърцето му да затупти по-бързо.

Тъкмо понечи да й се усмихне, когато изведнъж забеляза гневния израз на лицето й. „Какво, за Бога, става с нея!“

Изглежда и Ан Картър също я забеляза. Тя сбърчи чело и го погледна.

— Това ли е приятелката ви, д-р Нортън? Прави впечатление на много развълнувана, ако мога да се изразя така…

Повече не успя да каже, тъй като точно в този момент Уенди се отправи към тях. Яростният й израз не предвещаваше нищо добро за Стив.

— Здравей, Уенди — извика й той и остави багажа на Ан Картър на пода.

В този момент тя застана пред него със скръстени пред гърдите ръце и го загледа със святкащи очи. Стив неволно преглътна, тъй като просто не можеше да си обясни причината за нейния гняв.

— Как си позволяваш? — избухна Уенди.

Беше й безразлично дали присъстващите наоколо забелязваха тази сцена или не.

— Така се тревожех за теб, защо пристигаш един ден по-късно. А, както забелязвам, добре се забавляваш. Тази дама навярно ме е замествала. Беше ли ти толкова забавно и с нея?

Стив се вкамени. Изобщо не можа да продума нищо. Не бе очаквал такъв изблик на гняв от нея. Затова и реакцията му закъсня. Искаше да й обясни, какви са отношенията му с Ан, но преди да го стори, Уенди замахна и му залепи една звучна плесница.

— Да не си превъртяла? — извика побеснял той и заразтрива зачервената си буза. — Какво, по дяволите, става? Аз…

— Какво ми става ли? — почти изкрещя Уенди. — И още питаш? Аз си блъскам главата, защо промени деня на пристигането си, а сега виждам, че причината за това стои до теб! Стив, не съм допускала, че си способен на такава подлост!

Не му даде никаква възможност да й отговори. Беше така вбесена, че изтълкува погрешно мълчанието му и изненаданото му лице. Обърна се и просто го остави да си стои там.

— Боже Господи! — прошепна Ан Картър, която стана свидетелка на тази сцена.

Съвсем не можеше да разбере, защо Стив Нортън се държи така пасивно.

— Д-р Нортън! — извика тя. — Какво стърчите още тук? Хайде, тичайте след нея!

— Дума да не става! — отвърна мрачно Стив, чиято мъжка гордост бе силно наранена. Не можеше да си обясни поведението на Уенди. — Тази жена се държи като фурия. И то, след всичко, което направих за нас двамата…

— Но приятелката ви не знае за това абсолютно нищо! — възрази Ан Картър. — Ако ми разрешите, ще ви дам един добър съвет — на ваше място бих побързала. Сигурно младата дама си мисли, че аз съм причината за закъснялото ви връщане в Лондон. Идете, доведете я и й обяснете, колкото се може по-бързо!

Стив поклати глава, но след това хукна, за да успее да настигне Уенди. Не го интересуваха погледите, които му хвърляха хората наоколо. Твърде голям беше залогът и той знаеше, че Ан Картър имаше право със своето предположение.

— Уенди, почакай малко! — извика колкото му глас държи след нея, така че тя, въпреки непрекъснатите съобщения по радиоуредбата и шумната глъчка да го чуе. — Не бягай! Трябва да говоря с теб!

Никаква реакция. Уенди не се обърна, а дори ускори крачките си. „По дяволите, тя можела да бъде и доста дебелоглава! А при това, всичко съвсем не е така, както си го мисли!“

Най-после Стив я догони. Протегна ръка и успя да я хване за рамото.

— Спри, Уенди! — извика той запъхтян. — Ще ме изслушаш! Независимо дали ти е приятно или не.

— Пусни ме веднага! — изсъска тя със святкащи очи. — Или ще викам за помощ…

— Моля! — предложи й спокойно Стив. — Тогава ще кажа, че си се опитала да ми откраднеш портмонето и, че съм те хванал на местопрестъплението. Ще бъдеш ли сега любезна или имаш нужда от една инжекция за успокоение? Господи, Уенди, съвсем не мога да те позная! Какво ти става, за Бога? Аз се старая да уредя в Египет всичко за нас двамата, а ти се държиш тук като полудяла!

— За това си имам причина, нали? — отвърна Уенди. — През последните дни живеех само за тебе и твоето откритие. В случай, че те интересува, дори изтърпях и една пресконференция заради теб. А какво направи ти? Изпрати ми изненадващ телекс и ми съобщи, че ще пристигнеш един ден по-късно. И защо? Заради друга. През цялото време ти само си си играл с мен. Сега разбирам, че мечтите ми се спукват като сапунен мехур. Как можа само да ми причиниш това, Стив?

В очите й се появиха сълзи. Помъчи се да се овладее, но те продължаваха да текат. Малко й оставаше да се разридае на глас.

Стив стоеше като ударен от мълния. Замисли се над думите на Уенди и едва сега си обясни поведението й. Импулсивно понечи да я вземе в прегръдките си и да й разкаже всичко — че тя се заблуждава и, че в действителност нещата съвсем не стоят така. След това обаче реши да я накара да се поизмъчи малко, да си отмъсти за незаслужената плесница.

— Така, значи, ти изведнъж откачаш, защото си видяла нещо, което събужда развинтената ти фантазия — каза той с горчива усмивка. — Най-добре е да дойдеш с мен при мисис Картър. Тъкмо тя може да ти обясни, какво се крие зад отложеното ми пристигане…

— Какво още искаш от мен? — попита Уенди. — Да не си въобразяваш, че ще разменя и дума с тази жена?

— Мисля, че ще го направиш! — отвърна Стив. — Тъй като тя е важна за нашето общо бъдеще…

Хвана я за ръката и Уенди волю-неволю трябваше да тръгне с него. Нещо в думите му я накара да се замисли. Въпреки това гневът й към вероятната съперница още не беше изчезнал съвсем.

Минаха няколко минути, докато двамата стигнат до мястото, където Ан Картър чакаше с куфарите си. Уенди се удиви на любезната усмивка, с която я посрещна тази жена.

— Мисис Картър, ще ми позволите ли да ви представя моята извънредно темпераментна приятелка Уенди Килбърн? — обърна се Стив към нея.

— Много се радвам да се запозная с вас, мис Килбърн — каза Ан Картър и извади една визитна картичка от чантата си. — Извинете ме, моля ви, но се опасявам, че се касае за едно огромно недоразумение. Ето картичката ми, мис Килбърн. Името ми е Ан Картър. Може би „Картър — недвижими имоти“ ви говори нещо…

Уенди машинално взе визитката и я загледа объркана. Ан Картър забеляза нейната безпомощност.

— Д-р Нортън се обърна към мен, тъй като от няколко дни вече неуспешно търсел подходящо жилище в Египет. Та той ме упълномощи и аз направих съответните проучвания за това. Намерих един подходящ обект и естествено д-р Нортън пожела спешно да го види. Затова и се забави с отпътуването, мис Килбърн. Имаше проблеми да намери къща, където вие двамата да можете да се чувствате добре. Сега обаче ще трябва да ме извините. Мисля, че имате да си кажете още нещо насаме…

Тя им се усмихна още веднъж, преди да си вземе куфарите.

— От днес следобед можете да ме намерите отново в офиса ми — обърна се към Стив. — Надявам се, че ще ви срещна там…

— Разбира се — извика след нея той. Уенди смутено гледаше към земята.

— Стив, аз… ужасно съжалявам! — изрече тя с треперещ глас. — Държах се невъзможно. Но през последните дни съвсем не ми беше леко, пък и си помислих, че…

— … че междувременно съм те забравил и се забавлявам с друга жена, нали? — довърши изречението й Стив. — Ах, Уенди, колко много се заблуждаваш. Това не е вярно. Всяка секунда мислих за теб. Не мога повече да живея без теб и това трябваше наистина да ти е ясно след всичко, което преживяхме.

— Имаш право, Стив — отвърна Уенди и не знаеше дали трябва да се смее или да плаче. — О, Стив, аз съм тази, която заслужава една плесница.

— Веднага да го забравиш! — Той погледна навлажнените й ресници. — Откажи се от тази мисъл. В края на краищата, не бих желал никога да се карам с бъдещата си съпруга. А също и да се разделяме за дълго време. И точно затова се свързах с мисис Картър. Винаги съм искал да се преселя в Египет и там, на място, да се занимавам с изследванията си. И тъй като ти трябва да споделиш живота ми там, помолих мисис Картър да промени първоначалните ми планове за къщата. Понеже обичам изненадите, не ти казах нищо за това. Та ето коя беше причината за закъснялото ми завръщане в Лондон. — Стив се усмихна. — Вече бях събрал багажа си, когато получих съобщение от мисис Картър. Беше намерила в Луксор една къща, която естествено се налагаше веднага да видя. Затова и изпратих телекса. Може би трябваше да ти обясня по-подробно, но наистина исках да те изненадам, когато се върна.

Уенди не можеше да повярва на ушите си. Ужасно се срамуваше от детински глупавата си реакция.

— Мисля, че трябва да помоля за извинение мисис Картър, Стив — отрони тя. — Държах се невъзможно, нали?

— Може да се каже и така. — Стив смръщи чело. — Във всеки случай, сега вече знам, колко ревнива е малката ми женичка. Затова в бъдеще добре ще крия многобройните си приятелки.

Уенди се усмихна през сълзи.

Стив бръкна в джоба на ризата си, извади оттам някакво квадратно пакетче и го сложи в шепата й. Тя първо се поколеба, след това обаче любопитството й надделя. Разгъна хартията и се показа малка черна кутийка. Уенди я отвори внимателно и отвътре един прекрасен пръстен с диаманти направо спря дъха й.

— Щом ти правя едно такова старомодно предложение за женитба, то не бива да липсва и пръстен, мила — каза Стив уж между другото. — Вземи го като знак на любовта ми и като доказателство за това, че никога вече няма да ти дам повод за ревност.

— Стив, това е… това е наистина… просто лудост! — възкликна развълнувано Уенди, хвърли се най-после в обятията му и се притисна силно към него.

Сърцето й биеше като лудо.

— Почакай само, като видиш къщата в Луксор, тогава съвсем… — продума Стив. — Да се надяваме, че скоро ще тръгнем за пустинята. Ще склоня някак директора Озбърн. В края на краищата, и в негов интерес е, ако в бъдеще останем там и работим…

— Да работим? — попита Уенди. — На кого ли ще му дойде на ум за работа в горещите пясъци на пустинята?

И му намигна дяволито.

— Моята малка, дръзка богиня… — прошепна той и я целуна нежно.

Двамата изведнъж като при пожар се разбързаха, за да останат най-после сами…