Като древна богиня

VII

Уенди се събуди от лекото, нежно докосване на Стив. Отвори очи и се обърна. Вгледа се в лицето на любимия мъж, с когото беше прекарала тази прекрасна нощ, и въздъхна щастливо.

— Добро утро, мила. — Той се усмихна и я целуна чувствено по челото. — Съжалявам, че трябва да те обезпокоя. Но е време за ставане. Имаме още много работа…

— Добро утро — отвърна Уенди, все още полусънена. После се протегна блажено. При това движение одеялото се свлече и откри голото й тяло.

— Господи, струва ми се, че съм спала само миг. Чувствам се като пребита…

— Причината за това навярно е, че и двамата доста се потрудихме, съкровище. — Стив я притегли към себе си. — Тази нощ с теб беше чудесна — щастие, от което не бих искал повече да се лишавам. Навярно вече ти е ясно, че сега окончателно няма да се отървеш от мен?

— А какво направи ти с мен — отвърна шеговито Уенди и най-после отметна завивките, за да стане. — Стив Нортън, ти ме окова като с вериги до себе си, а аз се чувствам толкова добре, както никога досега. Сякаш че съм новородена…

— Радвам се, че мислиш така — каза Стив и заопипва с ръка за панталона и ризата си около леглото. — Ще имаш още предостатъчно възможност за това, да се чувстваш по този начин. Не се и надявай, че ще те пусна някога да си отидеш. Ние двамата си принадлежим, нали?

Сега и последните съмнения на Уенди бяха окончателно разсеяни. Това, за което тайно в себе си се надяваше, беше станало реалност. „Любов от пръв поглед — значи все пак съществува…“

— Каква е програмата ни днес? — заинтересува се тя, докато нарочно се обличаше бавно, предоставяйки щедро привлекателното си тяло на погледа му. Усмихна се доволна, когато прочете в очите му възобновеното желание.

— Гробницата на фараона беше едва началото — отвърна Стив, който много добре осъзнаваше, че трябва да потисне „апетита“ си по Уенди, ако искаше да използва сутринта за работа. — Междувременно още веднъж разгледах находките и установих, че между тях се намират няколко глинени съда и вази, които явно са принадлежали към инвентара на някакъв храм. И точно него ще трябва да потърсим.

— И как ще успееш? — полюбопитства Уенди. — Какви конкретни доказателства имаш?

— Никакви. Само глинените съдове и вазите. Взех малко проби от тях и анализирах материала. В резултат на това стана ясно, че глината, от която са направени, произхожда горе от планините. И така, ще сформираме една група и ще се отправим на път. В случай, че наистина ни се отдаде да открием нещо там, то това би било огромна сензация!

— Добре, тогава да побързаме — каза Уенди, която вече беше готова преди него с обличането.

Изчака го и двамата най-после напуснаха палатката. Макар че слънцето още не се беше показало иззад хълмовете, а само леки червени отблясъци предвещаваха настъпващия ден, в лагера вече цареше оживление.

Египетските работници бяха свикнали с ранното ставане и вече седяха пред палатките си и закусваха. Когато Стив и Уенди се приближиха, Ахмед им направи знак с ръка. През малкото дни, които Уенди беше в този лагер, беше установила, че Стив умишлено не се дистанцираше от мъжете, а се държеше с тях като с равностойни. Египтяните оценяваха жеста му и, когато ставаше въпрос за сериозна работа, се залавяха с двойно по-голямо усърдие.

Докато един от тях се разтапяше от любезност, наливайки кафе на Уенди, Стив уговаряше с Ахмед какво има да се върши днес. Той кимаше мълчаливо, слушаше разпорежданията, а след това ги превеждаше на хората си.

— Някой трябва да събуди мистър Смит — предложи Уенди, след като хапна малко. — Удивително, как целия този шум наоколо не му пречи да спи.

— Нека продължава да си спи спокойно — махна с ръка Стив, който явно се радваше, че е оставен на мира от досадния англичанин.

Но в този момент на хоризонта се появи Тайтъс Смит. Наистина създаваше впечатление, че не си е доспал, тъй като вкъщи едва ли ставаше толкова рано.

— Мистър Смит, опасявам се, че ще трябва да ни придружите днес, ако не искате да прекарате деня сам — каза Стив и му обясни накратко какви са намеренията му.

— Храм ли? — попита заинтригуван счетоводителят. — Е, с удоволствие бих дошъл с вас, тъй като вече свърших работата си. Кой знае, може би ще мога да ви помогна, д-р Нортън…

Уенди вече познаваше достатъчно добре Стив, за да може да разбере по лицето му, че беше всичко друго, но не и въодушевен от това предложение. Но все пак думите на Тайтъс Смит бяха знак, че той няма вече никакъв интерес да се заяжда с него. Тя се опита да му подскаже това с поглед и Стив я разбра, кимайки.

— О кей, мистър Смит — каза той. — Тогава съберете нещата си. След четвърт час потегляме. Дотогава трябва да сте готов…

Уенди почувства, че я обхваща някакво странно вълнение, докато следваше тясната, камениста пътека, водеща високо нагоре в планината. Познаваше този път. Не толкова отдавна тя бе я изминала за пръв път със Стив. Някъде на запад би трябвало да се намира платото, където двамата се бяха отдали без задръжки на чувствата си.

По устните й заигра щастлива усмивка, като си спомни за този незабравим миг, и Стив я забеляза. Посегна към ръката й, стисна я леко и в този момент жестът му го направи съпричастен към спомена й, стопли я.

След половин час път лагерът бе далеч зад тях. В него останаха само двама египтяни, които трябваше да пазят находките и палатките. Уенди се движеше точно зад Стив, след това следваше Тайтъс Смит, който полагаше забележителни усилия при изкачването. Междувременно слънцето вече беше изгряло и обсипваше пустинята с жарещите си лъчи.

Свежестта на утрото вече не се усещаше. Постепенно ставаше все по-горещо. Счетоводителят така обилно се потеше, че всеки пет минути бършеше потта от лицето си. Стив, разбира се, забеляза това, но не каза нищо. Преди тръгването бе го посъветвал обезателно да сложи нещо на главата си, но Смит не искаше и да го чуе. Сега се налагаше да понася последиците от глупавата си упоритост. Ако не внимаваше, скоро най-малкото щеше да получи силно слънчево изгаряне.

Но не се стигна чак дотам. Ахмед се смили над него и тикна една кърпа в ръката му, която Смит побърза да постави на главата си. Това го облекчи значително.

Колкото по-високо се изкачваха в планината, толкова повече се усилваше любопитството на Уенди. Стив изглежда знаеше точно накъде води пътят. Малко преди тръгването още един път бяха хвърлили поглед на картата и той й бе доверил предположенията си. Подобни минерали, от които бяха направени намерените съдове, имаше само в един определен район на планинската верига. Това означаваше, че някъде сред тази пустош трябваше да съществува някакъв храм. Храм, за който се споменавате в старите ръкописи. Много учени си бяха блъскали главите над това, но досега все още нямаха достоверна информация. Само находките в гробницата даваха първите конкретни данни. И сега беше нужен само късмет, за да се постигне успех.

Когато пътят закриволичи към едно високо плато, Стив нареди да спрат. Очите му се зареяха наоколо и се задържаха дълго върху скалните образувания. Не беше съвсем сигурен откъде трябва да започне търсенето.

— Хората трябва да си починат малко — каза той на Ахмед. — Ела, Уенди, ще разгледаме скалите ей там по-отблизо.

— Да не би да предполагаш, че има някакъв пещерен храм? — попита Уенди.

Стив кимна.

— Може и така да е. На платото няма знаци за някакви постройки. Уенди, ако на него наистина е издигнат храм, би трябвало, дори и след толкова столетия, да се открият някакви следи. Но такива липсват. То е напълно равно. Идеално място за площад пред храма, така да се каже. Входът му трябва да се намира тук някъде в скалите, може би скрит, за да го предпази от врагове…

— Мога ли да ви помогна при търсенето, д-р Нортън? — предложи Тайтъс Смит, който беше свидетел на този разговор. — Наистина не притежавам никакви научни познания по специалността като вас. Но си мисля, че шест очи виждат по-добре от четири.

— Естествено, мистър Смит — отвърна Уенди вместо Стив. — Само се оглеждайте за пешо особено наоколо.

Тримата се отправиха на път, за да проверят скалните образувания.

Тайтъс Смит продължаваше да се поти, но сега това вече нямаше значение за него. Междувременно мършавият счетоводител беше обхванат от търсаческа страст, която го накара да забрави собствените си телесни несгоди. Тайно в себе си Смит се надяваше именно той да бъде онзи, който ще намери входа към храма. Тогава можеше да докаже на Стив Нортън, че действително притежава достойнства и способности.

С крайчеца на очите си наблюдаваше как д-р Нортън и асистентката му (а тя му беше много повече от асистентка, както сам се беше уверил) се отправиха в западна посока, докато той самият предпочете да провери скалите, намиращи се право пред него.

Зад гърба си дочу, как египтяните приближили глави, нещо си шушукаха. „Нека ми се присмиват — помисли си. — По-късно, когато открия храма, ще ме гледат с други очи.“

Той се препъна, тъй като за момент не обърна внимание на каменистата почва под краката си. Едва не падна, но все пак успя да запази равновесие. Продължи да се изкачва високо нагоре към скалите. Трябваше много да внимава, тъй като пътеката ставаше все по-тясна и почти незабележима. Хората, които някога са посещавали този храм — в случай, че той действително се е намирал тук — навярно са били истински алпинисти! Във всеки случай Смит забеляза, че ужасно му се виеше свят, щом погледнеше надолу. И то, без да се е изкачил и десетина ярда.

Спря, за да си поеме дъх. Пред очите му трептеше мараня, а при това все още не беше пладне. Тогава тук горе сигурно щеше да стане убийствено горещо…

Изведнъж нещо се раздвижи пред него. Беше пъстър гущер, който преди появяването му навярно се е излежавал под лъчите на утринното слънце. Влечугото се изкачи пъргаво по камъните и секунди по-късно изчезна в една тясна цепнатина в скалите.

Смит се загледа след него. Животинчето като че го омагьоса. Той се покатери още нагоре, за да разгледа малко по-отблизо отвърстието, където то се бе скрило. Стори му се, че тази пукнатина между скалите води дълбоко в планинските недра. „Дали е възможно зад нея да се намира някаква пещера?“ Наведе се напред и се опита от това положение да различи нещо, но не успя. Едва след като се осмели да пристъпи по-близо установи, че пукнатината значително се разширяваше в дълбочина.

Бързо се обърна към мястото, където Стив Нортън и асистентката му обследваха скалите.

— Д-р Нортън — извика силно и замаха като луд с ръце, за да го забележат. — Елате бързо насам! Мисля, че намерих нещо!

Уенди инстинктивно погледна нагоре, когато чу виковете му. Стив я последва.

— Какво става с него? — попита той. — Доста е възбуден…

В същия момент го чуха да крещи, че е намерил нещо. Очите на Стив блеснаха изненадано, тъй като просто не можеше да си представи, че точно Смит е в състояние да открие нещо.

Докато работниците също забележат англичанина, Уенди и Стив вече отиваха към него.

Няколко минути по-късно те достигнаха мястото, където счетоводителят беше открил цепнатината в скалите.

— Погледнете! — извика той с триумфиращ глас. — Случайно се натъкнах на това. Д-р Нортън, изглежда така, като че зад тази цепнатина се намира някаква голяма пещера. Направо идеална за някакъв скрит храм, който трябва да бъде държан в тайна от чуждите погледи…

Стив се покатери още малко нагоре и огледа пукнатината. Опита се да промуши тялото си през тесния отвор, което най-после му се удаде след големи усилия. Но древните египтяни са били къде по-дребни и по-слаби, така че този вход е бил напълно нормален за тях.

— Бъди предпазлив, Стив — извика след него Уенди. — Не знаеш какво има вътре…

— Внимавам вече — отвърна кратко той и изчезна в планинската паст.

Уенди и другите останаха навън с разтуптени сърца. Естествено, че се безпокояха за него, тъй като навлизането в такова непознато място никога не беше напълно безопасно. Изследванията на стари култови сгради бяха показали, че строителите понякога бяха вграждали умело замаскирани клопки, за да възпрепятстват похитителите. Никой не знаеше, какво евентуално можеше да се случи в храма…

Уенди тръсна глава. „Не, не трябва дори и да си помислям за нещо такова.“ Тя не обръщаше внимание на възбудения Смит, който бърбореше неспирно и многократно й разказа как е намерил пукнатината. Не изпускаше нито за миг от очи входа на предполагаемия храм в скалите.

— Елате всички вътре! — извика отвътре Стив със сподавен глас. — Трябва да видите това със собствените си очи.

Уенди събра целия си кураж и първа премина през тесния отвор, следвана от Тайтъс Смит, Ахмед и работниците, някои от които си размениха колебливи погледи.

В този проход имаше нещо толкова тайнствено, омагьосано, че религиозните египтяни изпитваха мистичен страх. Въпреки боязънта си, те вървяха напред благодарение на Ахмед, който имаше голямо влияние върху тях.

Мракът ставаше по-гъст, колкото по-навътре навлизаха. Изведнъж стана по-просторно. Скалите се раздалечиха и откриха голяма пещера, в която стъпките им звучаха странно глухо.

— Ето тук! — чу Уенди гласа на Стив и можа да различи фигурата му отсреща — призрачна като сянка. Запристъпва предпазливо — крачка след крачка.

— Ахмед! — извика Стив отново. — Нека хората ти запалят факлите! Моето джобно фенерче не ми върши работа. Непременно трябва да разгледам наоколо…

Египтяните дори не го разбраха какво цели с това. Но той беше шефът им и им плащаше да се подчиняват на заповедите му. Секунди по-късно неспокойно трепкащите пламъци на факлите осветиха пещерата.

— Това не може да бъде! — възкликна Уенди.

Тайтъс Смит не можа да сдържи вика си на изненада.

— Това е… просто величествено!

Светлината на факлите озари една гигантска статуя в другия край на пещерата, която изглеждаше необикновена и тайнствена. Тя нямаше нищо общо със статуите на богове, които бяха намерили долу в Долината на фараоните. Дали тук е действала някаква все още непозната религиозна секта? Тогава това наистина би било истинска научна сензация, тъй като досега се изхождаше от факта, че освен откритите в старите ръкописи описания, няма данни, че в тази местност са съществували други култове.

А сега изведнъж…

— Стив, но това е фантастично! — промълви Уенди, застанала плътно до него, и отново заброди с поглед из пещерата. — Огромна статуя! А ето там са олтарите. Нима това означава, че…?

— Точно така — потвърди той. — Тук, горе в планината, трябва да е съществувала някаква религиозна секта, която тайно е водила свой собствен живот в непосредствена близост до града на фараоните. А ние тръгнахме по следите и открихме храма. Всичко стана заради глинените съдове, които намерихме в гробницата. И тъкмо нови екземпляри от тях ще търсим сега.

Хвана ръката й и я стисна леко. Погледът му се отправи нататък, към Ахмед и хората му, които се възхищаваха и благоговейно съзерцаваха огромната пещера, статуята и олтарите. Естествено, никой от тях не бе очаквал такава находка.

— Д-р Нортън, това е неповторимо откритие! — най-сетне взе думата и Тайтъс Смит, след като вече беше изживял първите мълчаливи мигове на изненада. — Лондон веднага трябва да бъде информиран…

— Всичко с времето си, мистър Смит — отсече Стив. — Първо ще се заловим да изследваме най-подробно пещерата заедно със съкровищата й. След това ще видим, какво ще правим по-нататък! — Той погледна към Уенди. — А сега на работа…