Като древна богиня

V

Тайтъс Смит отчаяно пъхтеше, докато преглеждаше документацията, която се намираше в палатката д-р Нортън. Кошмарът на всеки счетоводител! Действително имаше опасения, че документите тук нямаше бъдат подредени надлежно в папките, както се очаква от ръководителя на един такъв важен изследователски проект. Но това, което успя да види досега, беше върхът на всичко, което беше проверявал през всичките си години работа като счетоводител. Тук наистина имаше куп папки и класификатори, в които обаче ни най-малко се намираха сметки и квитанции, които той можеше признае. Повечето бяха листчета и бележки, от които можеше да се разбере нищо. И сега възникваше въпрос какво е направил д-р Нортън със средствата, които бяха предоставени от управата на музея за проучванията. Беше ли присвоил някакви пари? Тайтъс Смит допускаше най-лошото!

Той беше човек, който разбираше от интересите някой учен толкова, колкото и от етруски гробници, а именно абсолютно нищо! Дори не му и мина мисълта, че Стив Нортън изобщо не е могъл да схване важността на тези документи, а вместо това изцяло се е съсредоточил върху работата си. Но как ли би могъл Тайтъс Смит да разбере това някога? Светът му беше ограничен и се състоеше само от сметки, които да контролира. Бе се превърнал в писарушка, който вече няма никаква връзка с реалността.

Ядосан, Тайтъс Смит хлопна последната папка и я остави настрани. След това погледна часовника си. Цели три часа се беше занимавал с това да проверява и проучва документите. И всеки път, когато се опитваше да се задълбочи в тях, се появяваше някакъв нов проблем. Направо беше отчайващо!

„Трябва да си поговоря сериозно със Стив Нортън — реши счетоводителят и стана. — Така да се стопанисва е просто недопустимо.“

Вземайки това решение, той напусна палатката. Трябваше да сложи ръка над очите си, тъй като яркото слънце го заслепи. Отново започна да се поти. Сега би било най-добре да се изкъпе с хладка вода, но педантизмът му отново надделя. Всичките му лични интереси и нужди бяха на второ място. Работата преди всичко!

— Д-р Нортън, незабавно трябва да говоря с вас!

Стив, който тъкмо се беше заел заедно с работниците да извади на бял свят първите предмети от находката, го погледна изненадано и същевременно раздразнено. Уенди, която стоеше до него, забеляза, че на челото му се появиха бръчки, които не предвещаваха нищо добро.

— Какво има, мистър Смит? — попита негодуващо Стив и даде знак на хората на Ахмед да продължат работата си. Поне тя не трябваше да бъде прекъсната — Не виждате ли, че тъкмо правим селекция на съкровищата от гробницата? Имате ли изобщо някаква представа, какви безценни предмети има там долу? Това откритие е от епохално значение. Ако не възразявате, с удоволствие бих продължил, без да бъда обезпокояван, мистър Смит…

Той твърде натъртено подчерта последните си думи. Не се изискваше голяма фантазия, за да може да се забележи, че този счетоводител е като трън в очите му.

— Д-р Нортън, може би ще бъдете така любезен да ме изслушате — каза Тайтъс Смит, потискайки с усилие гнева си. — Тъкмо се занимавах с проверка на документите за закупуването на превозното средство. Наистина, намерих нещо като договор за покупка, но в този му вид не мога да го призная. Какво направихте с парите, които ви бяха предоставени за това от управата?

— Прахосах ги безцелно и купих с тях украшения и бижута на мис Килбърн, ако искате да знаете точно! — отвърна хапливо Стив и остана доволен, когато Смит внезапно пребледня като тебешир. — С остатъка си открих сметка в Швейцария. Искате ли да разберете още нещо?

Отначало счетоводителят се замисли за малко, докато най-после разбра, че Стив искаше само да го направи смешен. Когато го осъзна, физиономията му доби заплашителен израз.

— Д-р Нортън, не можете да се държите така с мен — избухна той гневно. — Помолих ви да ми сътрудничите. Тъй като пренебрегвате това, ще намеря други начини и средства, бъдете сигурен. Мис Килбърн, както установих, вие явно сте в близки отношения с д-р Нортън. Дори твърде близки, както ми се струва. Този факт положително ще заинтригува много управата…

— Вече наистина прекалихте, мистър Смит — обърна се грубо към него Стив. — Нямам никакво желание да слушам глупостите ви. За Бога, сега ще жертвам един час и ще прегледам с вас всички документи. Удовлетворява ли ви това?

— Но, разбира се, д-р Нортън — отвърна главният счетоводител. — Да се надяваме, че един час ще е достатъчен…

— Добре — изръмжа Стив, потискайки с усилие гнева си. — Тогава да започваме най-после. Господ ми е свидетел, че си имам и друга работа…

— Този човек ще ме довърши напълно — изруга Стив час и половина по-късно. — На път е да ме побърка с педантичността си. Знаеш ли, какво искаше само Смит? Но аз не съм чиновник в някакво си счетоводство, а учен…

Той млъкна и погледна бесен към палатката си, в която Тайтъс Смит все още седеше и се ровеше в хаоса от документи. Стив беше много доволен, че не се налагаше повече да бъде там. Присъствието на мършавия англичанин му объркваше извънредно много плановете, а най-лошото при това посещение беше, че не можеше да го прекрати.

— Стив, той вече ще миряса. Веднъж само да се задълбочи в бумагите си — успокои го Уенди. — И без това иска да остане само три дни. А ние ще го изтърпим, нали?

— Много се надявам на това, Уенди. Ще ми се да му скроя някой номер, за да разбере най-после, че не може да постъпва така с нас. Що се отнася до мен, управата на музея може да си мисли, каквото си иска.

— Какво имаш предвид, Стив — Уенди беше много заинтригувана, какво се кани да погоди Стив на този господин. — Не трябва да дразниш без нужда Смит. Той определено е чувствителен. — Тя се засмя дяволито.

— За съжаление, нямам намерение да се съобразявам с неговата чувствителност — заяви Стив. — Не искам просто така да търпя неговото държание. Аз ръководя тази група и няма да допусна да ми нареждат как да провеждам проучванията си. Въпреки всички разходи, имахме необикновен успех. Когато съобщя това на онези в Лондон, ще бъдат повече от доволни и ще свирнат на Смит да даде отбой. Но нека докараме нещата до успешен финал. Уенди, чуй ме добре. Ще ме придружиш днес следобед до града. Ще пусна телекс до Лондон. Междувременно Смит трябва да се оправя тук сам и това би бил най-подходящият момент да…

Лицето му прие съзаклятнически вид, докато шепнеше нещо в ухото на Уенди, с което я накара да се разсмее.

— Добре, че възнамерявате да отидете до града — каза Смит и тикна в ръката на Стив листче с някакви бележки. — Ще ви бъда извънредно задължен, ако предадете по телекса това кратко съобщение. В Лондон вече очакват доклада ми. Нали мога все пак да разчитам, че ще изпратите съобщението? Д-р Нортън, това е и във ваш интерес…

— Разбира се, мистър Смит — отвърна Уенди вместо Стив, защото усети, че той почти е на път да избухне. — Ще се върнем след около два-три часа. Ако междувременно имате някакви специални желания, обърнете се към Ахмед.

Тя посочи към египтянина, който се беше разположил с хората си в сянката на скалите. След уморителната работа те бяха си заслужили честно обедната почивка.

— Той говори ли изобщо английски? — осведоми се скептично Смит, поглеждайки към набития арабин. — Може ли човек да му се довери? С чужденците човек трябва да е нащрек…

— Забравете това! — прекъсна го Стив. — Ахмед е от най-добрите ми хора, на когото дължа много. Той беше дясната ми ръка, преди мис Килбърн да пристигне тук. И така, но всяко време можете да се обърнете към него, в случай че възникне някакви проблем. Но ние скоро ще се върнем.

Той му кимна и напусна заедно с Уенди палатката. Навън вече ги чакаше джипът. Тайтъс Смит се загледа със смесени чувства след тях, докато се качваха в него и отпътуваха. Минути по-късно гой изчезна зад хоризонта в голям облак прах.

Заблуждаваше ли се или наистина му се стори, че египетските работници там, при скалите, го гледаха някак странно. Смит имаше впечатление, че някои от тези бедно облечени и небръснати младежи му се присмиваха.

„И какво от това?“ — помисли той и не им обърна повече внимание. И без това бе достатъчно зает с подреждането на документите. Предстоеше му още толкова работа, че едва ли щеше да му се наложи да търси Ахмед за някаква услуга.

Тайтъс Смит избърса потта от челото си и изпъшка. Горещината беше непоносима. Едва сега почувства колко много е жаден. Трябваше да пийне нещо. Навярно тогава работата му щеше да тръгне по-леко.

С това намерение той излезе от палатката и се огледа за Ахмед. Нужно му бе известно време, докато го открие. Мургавите мъже отново се бяха заловили за работа — точно при гробницата, която Стив Нортън беше открил вчера. Тайтъс Смит на драго сърне би я разгледал още веднъж. В края на краищата, той също се интересуваше от старини!

Вдигна ръка и направи знак на Ахмед. Той го видя, прекъсна работата си и веднага дойде при него.

— Жаден съм — каза Смит и избърса капка пот от крайчеца на окото си. — Д-р Нортън ми каза, че трябва да се обърна към вас, в случай че… искам да кажа…

— Разбира се, мистър Смит — отвърна египтянинът с любезен глас и дори направи лек поклон. — Елате, ще ви покажа съда с водата.

Тръгна напред и на Тайтъс Смит не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Ако сега би могъл да види лицето на Ахмед, със сигурност щеше да му направи впечатление подигравателната усмивка, която играеше по устните му. Смит естествено не подозираше нищо за краткия разговор, който Стив бе провел, преди да отпътува…

— Ето, там — Ахмед му посочи един ръждясал варел. — Нашите водни запаси…

Смит заразглежда изпитателно и недоверчиво варела и стария черпак, който висеше отстрани. При нормални обстоятелства той не би и докоснал тези съдове, тъй като му изглеждаха твърде мръсни. Но в това извънредно положение не можеше да предявява претенции.

Въздъхна, отиде до варела и потопи черпака. Първо пое внимателно една глътчица. Водата имаше доста особен вкус, но пък беше студена и освежаваща.

Докато гребваше втори път, с крайчеца на очите си забеляза, че внезапно двама египтяни хукнаха към Ахмед, като жестикулираха лудо с ръце. Бяха много възбудени.

Смит спря да пие и се загледа към тях. Ахмед първо изслуша мълчаливо разтревожените мъже, преди да се обърне към него.

— Мисля, че веднага трябва да отидем на мястото, където моите хора са копали току-що, мистър Смит — обясни гой. — Казаха ми, че са се натъкнали на кости…

— Моля? — възкликна Тайтъс Смит и изпусна черпака във водата, когато осъзна важността на това изненадващо съобщение.

Започна трескаво да разсъждава. Д-р Нортън и мис Килбърн отсъстваха и ако успееше да нагласи ловко нещата, тогава беше възможно да си припише тази находка като своя собствена заслуга.

— Елате, мистър Смит — помоли го настоятелно Ахмед. — Вие сте единственият тук, който може да ни каже, какво да правим по-нататък.

Ахмед съзнателно използва тези думи, за да го поласкае. Разбира се, Смит не забеляза това, а действително забърза към мястото на находката. Той често си бе мечтал тайничко да направи някакво сензационно откритие, за което после да говорят всички. И сега изглеждаше така, като че стоеше съвсем близо до сбъдването на дълго бленуваната мечта.

Погледна в посоката, където сочеше Ахмед и бързо установи, че мястото, където двамата египтяни бяха копали, се намираше малко настрана от досегашните разкопки. „Там навярно все още никой не е предприемал по-задълбочени проучвания. И сега справедливата съдба иска тъкмо аз, Тайтъс Смит, да взема участие в това историческо откритие.“

Смит хвърли поглед към изкопа, дълбок около шест стъпки, в който единият от работниците продължаваше да копае с лопатата, докато другият обясняваше трескаво нещо на Ахмед.

— Какво каза той? — поиска да разбере Смит. Направо щеше да се пръсне от любопитство. — Хайде, говорете, човече!

— Каза, че д-р Нортън е възложил на него и приятеля му да търсят в непосредствена близост за други гробници — обясни Ахмед с делови тон. — Двамата случайно са попаднали на тази дупка. Но какво говоря? Вие сам трябва да я разгледате…

Смит не изчака да му повтарят. Макар че по принцип не беше от най-пъргавите, гой изведнъж се разбърза и то въпреки убийствената обедна жега. Спусна се в изкопа и с припрени жестове посочи на египтянина да се изкатери горе, за да може да огледа по-добре.

— Ахмед, тук има нещо! — извика възбудено.

Сега вече беше неудържим. Грабна лопатата и започна да копае. Не мина много време и тя се натъкна на нещо твърдо в пясъка.

Смит спря, огледа се и продължи да почиства предпазливо с ръце. Малко по-късно той изрови чифт кости и се втренчи в тях като омагьосан.

— Погледнете това, Ахмед — обърна се към египтянина, застанал на ръба на изкопа със смаян израз на лицето. — Съвсем малки кости. Изглеждат като… като на дете. Господи, и аз направих такова откритие!

— Старите документи… — продума Ахмед, дълбоко развълнуван. — Значи все пак е истина…

— Какво искате да кажете с това, Ахмед? — улови се веднага на въдицата Смит, без да подозира какво цели с това египтянинът. — Не ви разбирам.

— Преди няколко дни д-р Нортън ми разказа за старите документи от епохата на разцвета на Луксор — обясни му Ахмед. — Там ставало дума за това, че древните владетели заповядвали да убиват робите и децата им, когато сами усетели, че наближава смъртта им. По този начин вярвали, че ще имат робите си и в отвъдния свят. Изглежда, като че предположението на д-р Нортън сега ще се потвърди, мистър Смит. Разкопките тук са недвусмислено доказателство за това, както ми се струва.

— И аз ги извадих на бял свят — заекна развълнуван Тайтъс Смит, като не можеше да сдържа повече ликуването си. — Д-р Нортън ще се ококори от изненада, когато се върне!

Тайтъс Смит започна да се държи така, като че той беше ръководител на този изследователски проект. Даде указание на Ахмед да се погрижи работата на този участък да се усили. Двамата египтяни сега трябваше да копаят до изнемога, за да задоволят жаждата за слава на мършавия мъж с роговите очила.

Смит беше толкова увлечен в „работата си“, че отначало изобщо не долови шума от двигател. Едва когато той стана по-силен, той погледна нататък. Към лагера приближаваше джипът. Д-р Нортън и неговата асистентка се връщаха от града. „Тъкмо навреме, за да станат свидетели на това историческо разкритие, за което имам толкова голям принос!“

Отправи се с бързи крачки към автомобила, който току-що беше спрял пред палатките. Предчувстваше удоволствието от смаяната физиономия на д-р Нортън, когато узнае за събитията, станали по време на неговото отсъствие.

— Д-р Нортън! — възкликна запъхтян Смит и посочи възбудено към изкопа, който беше накарал да изкопаят, за да може по-бързо да изнесе на бял свят важната находка. — Случи се чудо! Трябва незабавно да дойдете с мен. Непременно трябва да ви…

— Само се успокойте, мистър Смит — рече Стив и помогна на Уенди да слезе от джипа. — Съвсем не сте на себе си! За Бога, какво се е случило? Да не сте имал проблеми с хората ми?

— Напротив! — запъхтя се Смит и нетърпеливо го задърпа за ръкава на ризата му. — Те ми оказаха голяма помощ при откритието ми!

— При откритието ви? — попита Стив недоумяващо.

— Да, робите и децата им — продължи главният счетоводител. — Господи, д-р Нортън, не разбирате ли? Ахмед ми разказа за старите документи, в които пишело, че владетелите преди смъртта си карали да умъртвят слугите им. Сега намерихме един такъв гроб. Отдалечен е на не повече от сто ярда от входа на гробницата, която вчера разкрихте. Непременно трябва да видите това. Елате с мен!

Беше толкова възбуден, че не забеляза погледите, които си размениха Стив и Уенди. Забърза нататък към мястото, където двамата мъже под ръководството на Ахмед отдаваха всички сили да изкопаят трапа още по-дълбоко.

— Тук е! — обяви той и посочи триумфиращо парчетата от кости, които лежаха пред него в пясъка. — Вгледайте се в тези останки по-добре. Това са немите свидетели на едно отдавна минало време. Как ги оценявате, на колко ли стотици години са?

Стив си даде няколко секунди време, докато стъкми отговора си. Мъчеше се да не се разсмее с цяло гърло, докато уж потънал в мисли, потриваше брадичката си.

— Е, не мога да кажа с точност това, тъй като са тук твърде отдавна, мистър Смит. Но, ако смея до някаква степен да се осланям на паметта си, то бих казал — някъде приблизително от една до две седмици…

— Една до две… какво, моля? — попита Смит, без да разбира нищо. — Д-р Нортън, правите си лоши шеги с мен.

— Наистина, мистър Смит, не знам как да ви го съобщя — започна най-после да обяснява Смит. — Но се боя, че ще трябва да поохладя малко радостта ви. Ужасно съжалявам, ако разрушавам надеждите ви, но тези кости наистина не са по-стари от една до две седмици. Искам да ви кажа също, защо с така. За нещастие вие не сте се натъкнал на никакво древно погребение, а на трапа, в който се намират кухненските ни отпадъци, мистър Смит. А те не представляват никакъв интерес за науката, сър.

Физиономията, която направи счетоводителят, възнагради Стив за всичките му ядове, които му беше причинил Тайтъс Смит досега.