Като древна богиня

IX

Мъка скова сърцето на Уенди, докато стоеше заедно със Стив на летището и чакаше да извикат пасажерите да се приготвят за отвеждане към самолета. През цялото време, още от ранна утрин беше необичайно мълчалива и тъжна, макар че полагаше неимоверни усилия да не допусне да се забележи какво й е на душата. Беше изживяла със Стив една неописуемо прекрасна нощ и сега една раздяла, дори и за кратко време, й се струваше равносилна на трагедия.

Стив знаеше какво става в душата й, но се въздържаше да говори за чувствата си, тъй като не искаше да я разстройва още повече.

За да не мислят за предстоящата раздяла, двамата се погрижиха най-важните предмети от разкопките да бъдат надеждно опаковани и докарани до летището. Това беше неимоверно много работа, която не им остави много време за тях самите.

„Може би така стана по-добре“ — въздъхна мислейки за това Уенди, тъй като с всяка минута, която приближаваше отлитането на самолета, тя все повече се натъжаваше. На гърлото й беше заседнала буца, която просто не искаше да се махне. „Какъв късмет, че Смит вече се намира на борда, защото днес с бърборенето си ме дразнеше твърде много.“ Този счетоводител наистина беше нетактичен. Сякаш не забелязваше, че тя искаше да остане насаме със Стив, поне още няколко минути, преди полета. Най-после Тайтъс Смит все пак „загря“ и избърза да се качи в самолета.

— И да ми пазиш добре ценния багаж — каза Стив с шеговита усмивка. — Нали трябва да пристигне цял и невредим…

— Можеш да разчиташ на това, Стив — опита да се усмихне Уенди, въпреки че беше всичко друго, по не и весела.

Всъщност искаше да добави още нещо, но млъкна, когато дочу по високоговорителите извикването на пътниците за Лондон.

— Изглежда, че трябва да се сбогуваме. — Стив хвърли поглед към другите пътници.

— Да — отвърна Уенди и взе сака си. — Ще ми телефонираш веднага щом можеш, нали?

— Вече ти обещах това — той я помилва по косата. — Все някак ще издържиш кратката ни раздяла до моето пристигане. И аз също трябва да…

— Ах, Стив — промълви Уенди и избърса една малка сълза от окото си. — Твърдо бях решила да не плача. Но едно такова сбогуване ми причинява болка. Моля те, не се сърди, ако се разрева. Просто не мога да се удържа.

Болка прониза сърцето му, като я гледаше така да страда. Взе я в обятията си и я притисна силно към себе си, като с това искаше още един път да й покаже какво чувства към нея. След тона се наведе и я целуна много нежно.

— Тази целувка ти е за из път, да ме помниш. — Стив се откъсна от нея. — Ще бъдеш храбра, нали?

Уенди кимна мълчаливо. После бавно пусна ръката му.

— И така, доскоро… — промълви и побърза да се качи по стълбичката.

Обърна му гръб, тъй като не искаше да я види, че плаче. Сърцето й биеше лудо. Усети върху себе си любопитните погледи на останалите пътници, забелязали обляното й в сълзи лице.

Пъхна и ръката на стюардесата билета си и погледна към Стив за последен път, преди да влезе в самолета. Погледът й срещна неговия. Стив стоеше до един от огромните прозорци и й махаше с ръка. В този момент на лицето му отново беше разцъфнала същата младежка безгрижна усмивка. Както тогава, при първата им среща…

Тайтъс Смит със знаци се помъчи да привлече вниманието й. Мършавият счетоводител се беше настанил близо до крилете на самолета и ухилен й сочеше мястото до себе си.

— Ето ви най-после и вас, мис Килбърн — каза той с укорен тон. — Елате, ще взема чантата ви.

„Само това ми липсваше — въздъхна с досада Уенди. — Тоя ще ми отрови живота по време на полета. Но може би така е по-добре. Поне няма да се наложи през цялото време да мисля за раздялата. Просто трябва да се поразсея, а Тайтъс Смит е идеален за тази цел.“

Уенди отвори очи и се взря в лицето на любезната стюардеса, която тъкмо раздаваше горещи хавлиени кърпи на пасажерите.

— Колко време още ще летим до Лондон? — попита тя и си взе една кърпичка.

Веднага усети колко благотворно й се отрази това.

— Приблизително след половин час ще се приземим — отговори момичето и се обърна към другите пътници. Тайтъс Смит още спеше. През цялото време той отчаяно се беше опитвал да бъде приятен компаньон, но най-накрая го налегна умората и клюмна. Така че Уенди имаше възможност да подремне няколко часа необезпокоявана.

Тъкмо в този момент счетоводителят се събуди и загледа малко объркан, когато узна от Уенди, че всеки момент предстои приземяване на летището „Хийтроу“.

Малко след това машината се вряза в гъстата покривка от облаци, докато капитанът осведомяваше по бордовата радиоуредба, че днес в Лондон е мъгливо и кишаво. „Типично!“ Уенди неволно потрепери при мисълта, че отново трябва да се свиква с това неприятно време. С дрехите, с които беше облечена сега, положително щеше да мръзне, щом слезеше от борда.

Вече се различаваше огромният летищен комплекс и полосата за кацане, към която се насочи самолетът. Минути по-късно спускането завърши и с лек тласък огромната машина влезе в съприкосновение с бетонната писта. Спирачките задействаха и самолетът най-после се приближи до залите за пристигащи пътници. Стюардесата благодари за вниманието на всички пасажери от името на екипажа, докато през това време те откопчаваха предпазните колани, надигаха се и вземаха ръчния си багаж.

Уенди и Тайтъс Смит търпеливо изчакаха и последни слязоха от борда. Опасенията на Уенди от студ се оказаха основателни. Нима в Лондон можеше да бъде другояче? Или валеше като из ведро, или над града се стелеше гъста мъгла. Сега ръмеше. Неприятен, студен вятър разбърка косата й и накара кожата й да настръхне.

Зарадва се, когато най-после можа да се качи в автобуса, който ги отведе до залата за митнически контрол.

За Уенди обичайните формалности продължиха малко по-дълго, тъй като имаше със себе си доста багаж, а митничарите бяха особено подозрителни, докато проверяваха големите сандъци с предметите от разкопките. Трябваше да се уредят куп документи, докато най-после Уенди се отърва от досадните служители. През тези минути Тайтъс Смит й оказа голяма помощ, тъй като счетоводителят беше врял и кипял в тези неща.

— Боже Господи! — изпъшка тя, когато най-после остави зад гърба си митницата. — Наистина беше много напрегнато, мистър Смит. Ще си отдъхна едва когато пристигнем в музея и предам ценностите на отговорните лица…

Докато преминаваха през подлеза към изхода изведнъж забеляза, че лицето на Тайтъс Смит доби изненадан израз. Уенди машинално погледна в същата посока и зърна директора на музея, Дейвид Озбърн.

— Мис Килбърн! — Дебелият директор засия и веднага тръгна към нея с протегнати ръце.

Тя буквално беше смаяна, тъй като не бе допускала, че директорът ще дойде лично да я посрещне на летището.

— Колко се радвам, че най-после сте отново при нас! Добър ден, мистър Смит!

Директорът се подсмихна, като забеляза питащия поглед на Уенди.

— Но не ме гледайте толкова учудено, мис Килбърн. Вече съм информиран за сензационното откритие.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам сгънато листче хартия.

— Д-р Нортън ми изпрати телекс и ми разказа за находката при Луксор. И затова, естествено, веднага тръгнах, за да ви посрещна, мис Килбърн. Бих искал сърдечно да ви благодаря, на вас и, разбира се, също и на мистър Смит за добросъвестната работа.

На Уенди й стана малко неловко от похвалите на шефа.

— Мистър Озбърн, аз изпълних само дълга си. Все пак нали затова ме изпратихте в Луксор, за да помогна на д-р Нортън. Не съм направила нищо особено. Това се отнася също и за мистър Смит, на когото дължим откриването на храма в пещерата. Нали, мистър Смит?

Озбърн помоли счетоводителя да опише как се е натъкнал на находката.

— Ето, това с то, драги ми мистър Смит — каза директорът, след като гой привърши с разказа си и го тупна одобрително по рамото. — Продължавайте все така. Сега обаче трябва да закараме в музея предметите от разкопките, колкото може по-бързо. Вече съм извънредно любопитен да ги видя.

Два часа по-късно най-после бяха разрешени и последните организационни проблеми. Сандъците бяха откарани направо до местоназначението си. Разбира се, Уенди не се отказа да придружи камиона при пътуването му до музея. В края на краищата, беше обещала на Стив да си отваря очите за важната пратка. Присъства при разопаковането на предметите и последвалото регистриране. Не се впечатляваше от учудените погледи на директора Озбърн и спря, за да си отдъхне, едва когато беше напълно сигурна, че отсега нататък безценните експонати няма да попаднат в случайни ръце.

— Сега обаче трябва да си отидете вкъщи, мис Килбърн — посъветва я мистър Озбърн. — Не бих искал да се преуморите. Ако желаете, утре преспокойно можете да си вземете свободен ден. Нямам нищо против да го сторите след всичките несгоди на мисията ви в пустинята.

— Не, благодаря, мистър Озбърн — отвърна бързо Уенди. — Имам да уреждам още куп неща, докато пристигне д-р Нортън и няма да мога да ги свърша, ако си взема почивен ден. Оценявам любезното ви предложение, но в момента действително не мога.

— Наистина човек може да се гордее със сътрудник като вас, мис Килбърн — рече директорът. — Ще се погрижа в началото на месеца да намерите в сметката си съответстващата премия за усърдната ви работа. Да не говорим, разбира се, за повишението на заплатата ви, което и без това трябва да стане.

Това наистина бяха само добри новини. Уенди му благодари и след това напусна помещението, в което бяха подредени предметите от разкопките. Сега вече тя действително усети тежката умора от пътуването. В едно отношение мистър Озбърн имаше право: трябваше бързо да си отиде вкъщи и да си почине, иначе на следващия ден нямаше да бъде в състояние да работи.

Час по-късно таксито спря пред уютното й жилище на „Истуик Стрийт“. Тя плати на шофьора и слезе. Дълбоко въздъхна, когато остави зад себе си стръмните стъпала на стълбището, тъй като с тежкия куфар изкачването беше твърде уморително.

Както очакваше, по време на отсъствието й се бе понатрупала кореспонденция. Пощенската кутия буквално беше препълнена. Но сега нямаше никакво желание да я прегледа. Само я извади от кутията и небрежно я остави настрани. Реши първо да си вземе горещ душ, за да прогони студа от тялото си, а след това веднага да си легне.

Когато благодатната водна струя заплющя по голото й тяло, Уенди неволно си помисли, колко хубаво би било, ако сега Стив беше при нея. Притвори клепачи и започна да мечтае. Представи си, как нежните му ръце галят гърба й и томително бавно я разтриват. При тази мисъл кожата й настръхна и тя отвори очи, за да се върне отново към действителността. Скоро близостта на Стив нямаше да бъде само блян…

Спря водата, взе хавлиената кърпа и я уви около тялото си. Когато излезе от банята беше обхваната от някаква меланхолия. Жилището й, което с годините беше станало част от нея, сега й изглеждаше някак студено и пусто, макар че по време на отсъствието й изобщо не се беше променило. Навярно се дължеше на факта, че за нея вече всичко се въртеше само около Стив, с когото тя искаше да споделя винаги чувствата и мислите си. Може би, едва откакто го познаваше осъзна колко самотна е била през всичките години.

Последните капчици вода още блестяха по кожата й, когато Уенди отиде в кухнята, за да си свари кафе, преди да си легне.

Междувременно навън вече се бе свечерило. Нощният Лондон се пробуждаше за живот. Но тя остана напълно равнодушна към него. Чувстваше се уморена, изтощена и вече се радваше, че най-после ще се мушне в леглото си.

Точно в този миг пронизителният звън на телефона я изтръгна от мислите й. „Всъщност все още никой не знае, че съм се върнала, освен… Стив!“

С разтуптяно сърце вдигна слушалката. Наистина беше той!

— Здравей, мила — дочу гласа му, макар че по линията нещо твърде силно шумеше и пращеше.

— Стив! — извика Уенди, задъхана от щастие. — Колко се радвам, че телефонираш!

— Не мога да ти изброя, колко пъти се опитвах напразно да се свържа с теб — оплака се той. — Не можех да те открия никъде. Вече се тревожех, дали не си офейкала със Смит. Най-после в музея ми обясниха, че си била на важен разговор с директора Озбърн, който в никакъв случай не можело да бъде прекъснат.

— Никой не ми каза, че си се обаждал — отвърна учудено Уенди. — Но все едно, може би секретарката е забравила. Не съм виждала шефа толкова развълнуван никога. Лично пристигна на летището, за да ни посрещне със Смит…

С няколко изречения тя му описа, какво се е случило от нейното пристигане досега. Естествено, спомена му също, как самопожертвувателно се е погрижила неговите съкровища да бъдат доставени невредими до местоназначението си.

— Е, тогава няма да се тревожа повече за тях — каза Стив. — Скъпа, чуй ме. Междувременно тук имам да уреждам още нещо и се надявам след два дни да бъда готов. Почти съм сигурен, че няма да ти се наложи още дълго да се лишаваш от мен. Как ми се иска сега да си тук! Аз съм в хотел „Хайят“ в Луксор. Кога го официалните власти в Кайро успяха да схванат какво сензационно откритие сме направили, направо се объркаха. Трябваше да дам интервю за тукашните вестници, които ме молеха на колене за това. Вероятно нещата вече порядъчно ще бъдат раздути от пресата, преди да се върна в Лондон.

— Е, за това наистина не бива да се тревожиш. Мистър Озбърн въобще не скъпи ласкавите си думи. Щом на мен вече ми гарантира премия и повишение на заплатата, значи и теб със сигурност те чака нещо подобно. Може би скоро ще станеш богат…

— Откакто те имам, нямам нужда повече от пари, Уенди… Какво бих бил без теб? Скъпа, сега, когато чувам гласа ти, най-много бих искал да си до мен и да те държа в прегръдките си. Ще се помъча да свърша с всичко, колкото се може по-бързо. И така, очаквай ме след два, най-късно три дни.

— Ще броя всяка минута — обеща Уенди. — И така, доскоро, Стив. Обичам те…

— И аз те обичам! — погали я гласът му, преди да прекъсне връзката.

Когато Уенди остави слушалката, чувстваше се така, като че от плещите й се смъкна цяла планина. „Той също мисли за мен — иначе сигурно нямаше да се опитва многократно да ме търси! Значи наистина ме обича!“