Кид

18

На фона на признаците на наближаващата зима, Клер прекарваше повечето от дните си, събирайки зрели дренки, боровинки и сухи дърва. Но тя наблюдаваше внимателно Уолф, който започна обучението на Пакостника, което щеше да го превърне в един страховит воин апах.

Тя почувства облекчение, защото макар и Уолф да направи истински лък на Пакостника, той даде на малкото дете къси дървени стрели с дървени върхове, за да се упражнява. Тя го чу да казва на Пакостника:

— Ти можеш да ловуваш птици или катерици, или каквито малки животни откриеш. Ще трябва да пълзиш по корем, за да се промъкнеш до едно диво същество, защото то ще те види веднага, щом го зърнеш и ти. Така ще се движиш като дивото животно, което трябва да е тихо, за да оцелее. Един воин научава тези неща.

От дълго време Пакостникът не беше донасял нищо в къщи за гърнето. Клер забеляза, че детето е нетърпеливо и често плаши животните, преди да успее да пусне стрелата си. Накрая дойде денят, в който Пакостникът уби една белка. Той я донесе направо при Уолф, който му каза:

— Един ловец трябва да изяде цяло суровото сърце на първата си жертва, за да е сигурен, че винаги ще бъде добър с лъка си.

Очите на Клер се разшириха от ужас при мисълта, но един поглед на Уолф бе достатъчен, за да задуши всеки неин евентуален протест. Тя не можа да гледа как Пакостникът направи това, което му каза воинът апах. Клер си напомни, че яденето на сурово месо при апахите се подразбираше от само себе си. Само че тя трябваше да се насили да мисли за нещо друго, когато Пакостникът се обърна, за да й се усмихне с кървавата си уста.

Клер усети как сърцето й подскочи, когато Уолф постави ръка върху рамото на момчето, за да го похвали. Ясно беше от изпълнения с възхищение поглед на Пакостника, че той би умрял заради Уолф. Да бъде похвален от идола си бе велик момент в живота му.

Това беше само първият от много такива моменти. Уолф изискваше Пакостникът да тича от селото до една далечна планина и обратно, без да се спира за вода.

Отначало Клер помисли, че това искане на Уолф е невероятно жестоко.

— Ти не можеш да караш това дете да тича по целия път до онази далечна планина и обратно, без да пие вода. Той ще умре от жажда!

— Той ще трябва да постави в устата си едно камъче. То ще го предпази от жаждата.

— Ами ако го глътне? — попита Клер.

Уолф се усмихна.

— Тогава ще му стане тежко на стомаха.

— Ти не можеш да допуснеш това!

Уолф я хвана за раменете и я погледна надолу с тъмните си очи.

— В земята на апахите един мъж трябва да може да изминава големи разстояния без вода.

— Той е само едно момче!

— Той ще измине разстояние, подходящо за едно момче. Когато стане мъж, ще отива много по-надалеч.

Клер спореше с Уолф, но той остана непреклонен. Тя стоя стоически в светлината на разсъмването, когато Пакостникът започна своето изпитание. Тя все още стоеше там и го чакаше да се върне по тъмно същата нощ. Устните му бяха изсъхнали и той залиташе, но го направи.

Клер му предложи вода, но той отказа, като каза, че трябва първо да види Уолф. Когато индианецът постави ръка върху рамото на момчето, Клер видя как умората на детето изчезна.

— Това беше направено добре — каза Уолф. — Ти ще станеш още по-добър с течение на времето.

Клер преглътна буцата в гърлото си и наблюдаваше как Уолф предложи на момчето вода от собствения си мях.

Но най-великият ден в живота на Пакостника дойде, когато Уолф доведе едно пони на петна до входа на вигвама и извика момчето при себе си.

— Пакостнико, има малко работа за теб. Това пони е твое, за да се грижиш за него.

Брадичката на момчето се отпусна от учудване.

— Мое?

— Името му е Ездач На Вятъра.

Когато Клер видя радостта върху лицето на Пакостника, сълзи й излязоха на очите. Тя бързо ги попи и наблюдаваше изумена как индианското момче стъпи с крак върху крака на коня, хвана се за гривата му и изпълзя на гърба на животното. Пакостникът стисна кожените поводи и пришпори коня в галоп.

— Къде се е научил да прави това? — попита тя със страхопочитание в гласа.

Уолф сви рамене и каза:

— Всички момчета си играят с конете в стадото, когато те са спънати и пасат в горите.

Възхищението на Клер от Уолф бавно, но сигурно растеше през лятото и есента, докато самочувствието на Пакостника нарастваше като разпукваща се дървесна пъпка. Когато момчето стана по-послушно, то по-рядко биваше пъдено от останалото племе. Скоро го поканиха да се присъедини към игрите на другите момчета. И тогава той влезе в контакт с Белия Орел.

За свое отчаяние, Клер нямаше напредък със собствения си син. Джеф упорито отказваше да говори с нея, като даже не й позволяваше и тя да му говори. Накрая реши да поговори с индианския баща на Белия орел, Счупеният Крак.

Тя го завари да седи под една топола и да прави стрели. Седна наблизо и зачака търпеливо той да забележи присъствието й. И накрая той го направи.

— Ти имаш думи, които искаш да кажеш?

Клер вече достатъчно добре се справяше с езика апахе, за да могат да я разбират и каза:

— Аз искам да знам, защо ти си откраднал сина ми?

Индианецът продължаваше да работи. Той разцепи стрелата и пъхна там каменното острие, след което започна здраво да го стяга със сухожилие. Накрая каза:

— Не е хубаво да се говори за мъртвите. Но аз ще ти разкажа моята история, за да можеш да разбереш.

— Аз имах друг син — започна той. — Един ден той отиде на лов. Когато не се прибра у дома, аз отидох да го търся. И го намерих.

С един остър камък, Счупеният Крак издълба три улея по дължината на стрелата, в съответствие с трите ястребови пера. Той остави стрелата настрана и взе друго парче дърво от купчината зад себе си.

После продължи да говори, сякаш изобщо не беше спирал.

— Този, Който Беше Мой Син каза, че войниците са го хванали. Те се смеели, докато го влачели зад конете си.

— Аз го отведох в къщи при майка му. Но тя не можа да го оправи. Нито пък шаманът успя да го излекува.

Той погледна в далечината.

— Аз се гордеех с него. Той не заплака от болка. Този, Който Беше Мой Син умря храбро.

И се зае отново със стрелата в скута си.

— Майката на сина ми отряза цялата си коса. Тя поряза ръцете си. Плака много луни. Аз не можех повече да гледам сълзите на жена си. Така реших да й взема друг син. Белият човек ми отне сина, затова аз си взех обратно един син от белия човек. Сега жена ми се усмихва отново и е щастлива.

Клер мълчеше. Какви думи можеха да извинят такова престъпление?

— Аз съжалявам да чуя разказа за сина ти. Но ти сигурно можеш да разбереш моята загуба. Момчето на име Белият Орел, това същото, което си откраднал, то е мой син.

Счупеният Крак бързо погледна нагоре.

— Не говори глупости, жено. Белият Орел е апах. Ти нямаш син в това село. Твоят син го няма.

Той рязко се изправи и си отиде.

Клер разочарована откри по-късно, че Счупеният Крак е отишъл направо при Уолф и се е оплакал. Уолф жестоко й се скара и настоя тя да остави Счупения Крак — и Белия Орел — на мира.

В резултат на това, нейната битка за сина й се превърна в нещо тайно. Когато момчетата отиваха да плуват в реката, тя също отиваше там да пере дрехи. Когато Белият Орел се целеше в мишена от хвърлен във въздуха венец от трева, тя събираше наръч дърва от земята наблизо. Когато той играеше на криеница, надбягваше се, играеше на война или се боричкаше, тя винаги беше там.

И слушаше. Когато Клер започна да разбира по-добре езика на апахите, започна да разбира точно какво нейният син казваше — и особено подигравките му за жената на Уолф. Но той нито един път не спомена за живота си, преди да дойде в лагера на индианците.

Тя с облекчение откри, че Счупеният Крак не беше лош баща и че индианската майка на Джеф, Силният Плач, бе една добра жена. Но това представляваше малка утеха, защото тя искаше да бъде майка на собствения си син.

Започна да се отчайва, че никога няма да може да го стигне. Така един ден, когато Белият Орел излезе сам на лов, тя го последва. Това, че момчето откри веднага присъствието й, показваше колко добре е тренирано.

Той се обърна и заговори с нея на апахе.

— Стой далеч от мен. Аз не искам да говоря с теб думите на белия човек.

Тя заговори на апахе, надявайки се, че ще го накара да остане и да я изслуша. Речта й бе накъсана, защото постоянно търсеше думи, с които да изрази мислите си.

— Спомняш ли си времето, когато ти не живееше с апахите?

Белият Орел я гледаше враждебно.

— Истинският ми живот започна, когато Счупеният Крак ме доведе тук, за да стана негов син.

— Ти имаше друг баща. Помниш ли го?

Белият Орел кимна рязко.

— Той е мъртъв сега — каза Клер. — Тя наблюдаваше внимателно за някакъв знак, показващ огромната загуба, която знаеше, че това щеше да представлява за едно малко момче на име Джефри. Чертите на това момче останаха каменни.

— Аз съм майката, която те роди — продължи упорито тя. — Мислех, че си бил убит от апахите. Не знаех, че си жив, иначе щях да те търся, докато те намеря.

Имаше едно леко потреперване по брадичката на момчето, но то стисна челюсти, за да го спре. Това беше първият признак, който Клер видя, показващ, че Джеф изпитваше някакви чувства към случилата се трагедия — че нейният син изпитваше някакво съжаление поради факта, че диваците са го отвлекли от двама обичащи го родители и са го хвърлили в един груб и чужд свят.

Той ме помни! Той е искал ние да го намерим!

— Моите бели родители не ме искат повече — каза Белият Орел.

— Кой ти каза това?

— Счупеният Крак каза, че ако ти си ме искала, щяла си да дойдеш за мен.

— И ти му повярва? — попита недоверчиво Клер. — Единствената причина, поради която аз никога не те потърсих, беше, защото мислех, че си мъртъв!

— Твоят син е мъртъв — каза Белият Орел с финална нотка в гласа. — Само синът на Счупения Крак е жив. Махни се, жено на Уолф! И не ме тревожи повече.

С това, Белият Орел се обърна и се затича към селото.

Клер знаеше, че е безполезно да го последва. Тя вече бе предупредена да стои далеч от него и беше сигурна, че ще я накажат, ако я видеха да го преследва. Клер и така не можеше да е сигурна, че той нямаше да каже на индианските си майка и баща какво се случи тук.

Тя не се тревожеше, че ще я накажат за това, че е разговаряла с него. Ако я набиеха, може би щеше да може да излее непролятите за сина си сълзи. Но защо да плаче, когато той беше добре, цял и щастлив?

— Аз си го искам обратно. Той е мой син! Аз съм го родила и съм го кърмила с гръдта си. Аз държах мъничките му ръце, когато правеше първите си стъпки. Аз искам да го видя как пораства и става мъж. Искам да държа на колене внуците си.

Когато Клер почувства ръката на рамото си, тя се завъртя бързо, за да я отстрани. Как можеше някой да смее да й предлага утеха? Не съществуваше утеха за трагедията, която откъсна единственото й дете от гърдите й.

Клер удряше Уолф с юмруци, докато той я хвана за раменете и я изправи на крака.

— Пусни ме! Аз те мразя! Защо ме доведе тук, за да виждам сина си ден след ден и да знам, че той не иска да има нищо общо с мен?

— Ти знаеш защо си тук — каза Уолф.

Тя му се изсмя в лицето.

— За да бъда твоя жена? Това е смешно! Аз сега знам всичко за апахите, Уолф. Знам, че никой апах, който уважава себе си, няма да вземе бяла жена. Защо не ме оставиш спокойно да тъгувам?

Уолф силно я разклати.

— Време е да оставиш миналото зад себе си. Аз ще ти дам друго дете, за да суче от гърдите ти. Тогава ще бъдеш достатъчно заета, за да плачеш за този, който няма нужда от теб.

— Какво? — Клер замръзна, изумена от думите на Уолф.

— Когато слънцето напусне небето, аз ще дойда при теб и ние ще си направим едно наше дете.

Той я остави да стои там и се отдалечи.

Устата на Клер остана закръглена като буквата „О“ от изненада. Ръцете й спряха във въздуха като парализирани. Дъхът й спря в гърлото. Възнамеряваше ли наистина Уолф да направи това, което каза? Разбира се, че беше така. Той никога не казваше нещо, ако не го мислеше.

— Едно бебе. Да прегръща отново едно дете. Да го обича, както обичаше Джефри.

Първите й мисли бяха еуфорични. О, да прегръща отново едно мъничко, сладко миришещо бебе! Да почувства нежната му кожа, да усети мъничката ръка, стиснала палеца й, да даде на тази малка уста да суче от гърдите й. Това беше една идилична картина, която я накара да почувства, болката на копнежа.

Едно бебе с баща апах. Едно дете, което щеше да бъде възпитано да стане воин апах, ако е момче, или ако е момиче, да очаква работа от изгрев до мрак, за да създаде дом за индианското си семейство.

Тя не би направила това! Не можеше да го направи! Това щеше да означава да прекара остатъка от живота си сред апахите или да отведе един мелез сред белите, ако Джейк някога я спасеше. Или, да пази Бог, да остави след себе си още едно дете, за да прекара то живота си сред диваците.

Само че Клер вече знаеше, че те не бяха диваци. Индианците се смееха, играеха и обичаха като всяко бяло семейство. Те предпочитаха пред засаждането на растения ловуването и събирането на храна. Да, те бяха жестоки с враговете си, но такива бяха и белите.

Клер не можеше да избяга и там нямаше никой, който можеше да каже на Уолф, не. Тя можеше да се бори с него, но не се съмняваше кой щеше да спечели тази битка. Довечера той ще дойде; при нея. Клер почувства, как една тръпка на страх — или това бе очакване — премина надолу по гръбнака й. Уолф беше мъжествен Той щеше да я държи в леглото, докато не й направи дете. Тя не се съмняваше в това.

Бог да й е на помощ, но тя чакаше това — и го желаеше — всеки ден през дългото горещо лято и студената есен. Тя не разбираше желанието си за индианеца, а само знаеше, че то гори в нея. Но й се струваше грешно да се обърне в ръцете му през нощта. Неговите хора откраднаха сина й. Той я открадна и я направи своя робиня. А тя беше вдовица по-малко от година.

Клер можеше да отрече пред Уолф чувствата си, но това не означаваше, че ги нямаше. Сега той й каза, че ще се съединят, не защото я желаеше или тя него, а за да направят едно дете, което да замени онова, което тя загуби. Тя желаеше Уолф. Искаше и детето. Но за да ги има и двамата, трябваше да се откаже от надеждата да се върне в света, който остави зад себе си.

За пръв път Клер си позволи да си представи какво щеше да бъде, ако останеше да живее сред индианците през целия си живот. Само че това нямаше да бъде целият й останал живот. Бе само въпрос на време, преди войниците да принудят апахите да живеят в резерват. На диваците нямаше да е позволено да нападат и плячкосват увеличаващия се брой бели домове в околността.

Скоро начинът на живот на Уолф щеше да свърши. Какво ще се случи с нея тогава? Какво би станало с Белия Орел и Пакостника — и нейните собствени деца — мелези, ако ги имаше?

Ние можем да отидем в Уиндоу Рок.

Но тя беше на път да изгуби Уиндоу Рок. Освен, ако Джейк не намереше откраднатото злато на Сам. Или може би Джейк е измислил начин да запази ранчото и без златото. Тя знаеше, че Джейк щеше да се зарадва на завръщането й, но щеше ли също така да се зарадва на един съпруг апах и деца — мелези?

Свечери се твърде бързо. Клер помисли да избяга, но знаеше, че няма да стигне далеч, преди Уолф да я настигне. Тя трябваше да посрещне съдбата си. Нямаше да моли за милост. Но нямаше и да се отдаде доброволно.

Клер разбра, когато влезе във вигвама, след като изядоха вечерята си, че Уолф не е променил решението си. Той беше изпратил Пакостника да стои при Нощното Пълзене. Те бяха сами във вигвама с цялата нощ пред тях.

— Мисли ли за това, което казах тази сутрин? — попита Уолф.

— Не съм мислила за нищо друго — отговори Клер с тих глас. — Тя внезапно забеляза капките пот по горната устна на Уолф и пулсиращата вена на гърлото му. Той изглеждаше блед. Това изобщо не беше воинът завоевател, когото тя очакваше. Това го правеше да изглежда по-достъпен.

— Ти сигурен ли си, че искаш да направиш това? — попита Клер.

За секунда цялата му ранимост изчезна от вида му. Един воин апах стоеше там, където само преди момент тя видя един обикновен несигурен човек. Мускулите на Уолф се свиха и очите му се стесниха.

— Аз не казвам това, което не мисля.

Клер потърси по лицето му някакъв знак на съмнение.

— Никога ли не си променял решението си? Никога ли не си правил грешка?

— Аз не греша за това.

— Ти изобщо не ме попита какво чувствам за твоето решение.

— Твоите чувства нямат значение за мен.

— Въпреки, че аз ще бъда тази, която ще роди детето ти?

— То ще бъде и твое дете. Твърде много приказки изприказвахме. Ела тук при мен.

— Не. — Клер вдигна брадичка и отвърна на погледа, черен като нощта. Тя не можеше да отрече даже пред себе си, че го желаеше. Но нямаше доброволно да направи стъпките, които можеха да я свържат с него завинаги.

— Ела тук — каза Уолф с тих глас, пълен с предупреждение.

Клер чакаше със затаен дъх, знаейки, че изпитва търпението на индианеца. Ако бе мислила, че той ще се откаже, жестоко се лъжеше. Обаче и Уолф не направи това, което тя очакваше.

Той пристъпи една крачка към нея, после леко промени посоката си и направи пълен кръг около нея. Рамото му я докосна, когато мина наблизо. Тя можа да го почувства там, да усети дъха му върху шията си и топлината му с цялото си тяло от раменете до петите.

Очите й се затвориха, когато той прекара ръка по рамото й под златната коса, падаща до кръста. Пръстите му се заровиха в копринените кичури на тила й и се свиха в юмрук. Той използва хватката си, за да я обърне бавно и неотвратимо към себе си.

Уолф плъзна другата си ръка около кръста й почти до опашния прешлен и притисна ханшовете им здраво един към друг. После дръпна главата й назад, повдигайки лицето й нагоре към своето.

— Отвори очите си, Малката — прошепна той с дрезгав глас.

Когато Клер отвори очи, лицето на Уолф се намираше точно над нейното. Тъмните му очи бяха с полуспуснати клепачи, устните му — пълни, а ноздрите му се разширяваха от мириса й.

— Ти сега си моята жена.

Уолф я желаеше отдавна. Той лежеше до нея през лятото, усещайки топлината й до себе си. Но не я облада, изчаквайки да види дали нямаше сама да дойде при него. Тя не го направи. Но не защото не го желаеше. Той я беше виждал как го гледа, когато мислеше, че не забелязва това.

Неговото изчакване приключи.

Гладът на Уолф беше силен, но дълго преди един апах да достигне зрелост, той се учеше на търпение. И Уолф чакаше. Устата му се наведе съвсем бавно над нейната. Тялото му се сви от тихия звук, който излезе от гърлото й.

Уолф искаше да докосне плътта й без пречката на дрехите помежду им. Той развърза връзките на нейните кожена риза и полата с ресни, и ги остави да паднат в краката й. Видя как тя се изчерви от шията до високите скули.

— Ти си по-красива от изгрева в планините — каза той, докато дланта му обхвана брадичката и той целуна розовите петна по лицето й.

— Твоята кожа е по-мека от пролетната трева. — Ръката му бавно се придвижи нагоре по гърба й и пръстите се разпериха, за да могат да докосват колкото се може повече плът.

Той улови суетата си нейните тихи викове, вкусвайки я за първи път. Тя беше сладка като мед и той смучеше устните й като човек, умиращ от глад.

Клер се бе подготвила да посрещне със сила силата, но нямаше защита срещу нежността на Уолф. Той открадна дъха й така, както беше откраднал сърцето й. Тялото й я предаваше, гърдите й се издуха от желание, коремът й се извиваше от желание и коленете отказваха да я държат изправена.

— Уолф — прошепна тя.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до своята постеля, където я положи. Преди да се присъедини към нея, свали кожените си риза, набедреник и гамаши. Дръпна я отново в извивката на тялото си и я задържа там, наслаждавайки се на усещането от голата си кожа до нейната.

— Аз сгреших — каза той.

— Това е едно забележително признание — каза Клер, останала без дъх. — За какво си сгрешил?

— Твоята кожа — прошепна дрезгаво той. — Тя е даже по-мека от пролетната трева, мека е като венчелистчетата на планинска роза.

Той я погали, докато говореше и тялото на Клер потръпна в отговор. Тя знаеше, че той е възбуден и все пак се задоволяваше само да я докосва. Той напълни ръцете си с нейните гърди, дразнейки зърната им, докато се превърнаха в твърди пъпки. После плъзна ръце надолу по корема й до русите косми над бедрата й.

— Тук също има мед — каза той, като пръстите му се плъзнаха между златните косми.

Клер възкликна, когато той плъзна един пръст в нея. Той постави другата си ръка върху корема й, притискайки я към извивката на бедрата си, докато пръстите му играеха между краката й.

Тя тихо изстена:

— Уолф, аз не мога… Аз не…

Устата му намери тила й и леко засмука. После той ухапа рамото й и целуна мястото.

Глад. Уолф не помнеше някога да е пожелавал така жена. Желание. Той я желаеше все повече с всеки изминал момент. Но се застави да изчака тя да се отпусне. Прекара длани нагоре по тялото й, така че само върховете на пръстите му върху кръста й я държаха здраво.

— Ела при мен. Бъди моя жена — подкани я той с треперещ глас.

Клер почувства как Уолф трепери. Желание. Тя никога не бе имала такова желание за мъж. Страст. Никога не бе изпитвала такава силна страст към някой мъж. Нещо, което се чувстваше толкова дълбоко, не можеше да е лошо. С огромна въздишка тя се обърна към него и се намери обгърната от ръцете му.

— Моя. Моя жена — прошепна той.

Той бързо я завъртя под себе си и разтвори с колене краката й, настанявайки се в люлката на нейните бедра.

Клер потръпна неволно.

— Моля… Уолф.

Той навлезе в нея с един бърз тласък. Тясно. Горещо. Влажно.

Клер стисна бедрата му с крака, за да го задържи в себе си. Прекрасно. Тя не искаше той да се движи, но знаеше, че трябва да го направи, за да облекчи болката в нея.

— Уолф…

Той издаде един животински звук дълбоко в гърлото си, като започна да тласка бавно, ритмично, дълбоко. Устата му намери нейната и езикът му имитираше движението на телата им, вкусвайки устни, зъби и език.

Клер се изви към него, търсейки удовлетворението, което беше съвсем близо. Тя силно захапа рамото му, докато тялото й се извиваше около него.

— Уолф!

Той не изоставаше много от нея. Уолф извика името й, когато с едно мощно движение изля семето си в нея, правейки я накрая своя.

Когато дишането й се успокои, Клер зачака да дойде вината. Но тя не съжаляваше за стореното. Само изпитваше удоволствието от споделения скъпоценен момент с мъжът, който я държеше в ръцете си и предчувствието, че щеше да го люби отново и отново, докато заедно не направеха едно дете.

Тя протегна ръка и погали един малък белег върху рамото му.

— Аз сигурно съм те ухапала.

Той я целуна по върха на носа.

— Аз не го чувствам.

Ръката й се плъзна по медната кожа.

— Аз съм забравила какво е да докоснеш мъж. — Тя усети как той трепери под ръцете й, докато го галеше. Сега вече нямаше връщане назад. Тя му принадлежеше… и той на нея.

Тя го блъсна по рамото и го просна по гръб, настанявайки се отгоре му.

— Какво правиш? — попита той.

— Аз… — Обичам те. Желая те. — Аз те желая — каза накрая тя. — И те взимам, както и ти ме взе.

Клер се засмя тихо на учудването в очите на Уолф. Тя постави по една длан върху всяка от китките му и ги прикова на земята над главата му. Това постави гърдите й близо до неговата уста и той повдигна глава и ги засмука.

Клер въздъхна и бедрата й се издигнаха над него, карайки го да изстене от удоволствие. Тя леко се повдигна и се настани върху него.

— Сега си мой — прошепна тя в ухото му. Уолф отговори с гърлен стон, докато тялото му се притискаше нагоре в нея. Цялото му тяло потрепери, когато мускулите на Клер се свиха около него. Той никога преди не беше пленяван по този начин и въпреки че лесно можеше да се справи с Клер, позволи й да държи ръцете му, докато правеха любов.

Тя го подлуди с устата си, като целуваше, ближеше и смучеше кожата му. Накрая, той не можеше да издържа повече. Сграбчи я за кръста и я обърна под себе си. Бяха необходими само няколко тласъка, за да чуе виковете й на освобождение да се излее още веднъж.

Този път му трябваше повече време, за да си поеме дъх. Той прегърна главата й под брадичката си и я сгуши в извивката на тялото си. Беше почти заспал, когато я чу да шепне:

— Уолф…

— Хммм. — Това беше най-обезкуражаващият отговор, който можа да измисли. Не беше време за разговор.

— Уолф? — прошепна тя отново.

Може би той трябваше да й каже какво иска от нея.

— Тихо, аз искам да спя.

Тя замълча, но той почувства как тялото й се движи неспокойно в ръцете му. Уолф въздъхна и каза:

— Какво искаш да кажеш, Малката?

— Ще ме заведеш ли да видя брат си?

Уолф се намръщи.

— Това сега е твоят дом. Защо искаш да отидеш при него?

— Ти никога не си имал братя или сестри, но ако имаше, щеше да знаеш, че това е една много здрава връзка. Джейк ще се тревожи за мен, докато не разбере, че съм добре. Аз просто искам да го видя и да му кажа…

— Да му кажеш какво?

— Че всичко е наред. Че аз съм… добре. Че той не трябва повече да се тревожи за мен.

Уолф мълча толкова дълго, че Клер помисли, че изобщо няма да заговори.

Уолф беше против това Клер да напусне лагера. Той не искаше да даде шанс на Джейк Кърни да я открадне обратно. После той помисли как тя го любеше втория път. Не искаше да повярва, че тя може да избяга. Но щеше да я наблюдава, за да е сигурен, че няма да се опита. Даже ако тя не бе истински свързана с него, не би напуснала Белия Орел. Или Пакостника.

— Може би ще отидем напролет — каза той накрая. — Дотогава се надяваше, че неговото семе ще расте в утробата й. И че тя нямаше повече да иска да го напусне.

— Благодаря ти — прошепна Клер. Тялото й се сля с неговото и тя притисна устни към рамото му.

Уолф почувства една болка в гърлото си. Той искаше нещо повече от нейните благодарности. Искаше нейната любов. Но не можеше да моли за това. Никога. Можеше само да се надява, че някой ден тя сама ще му я предложи.