Кид

7

Анабет дремеше, когато чу един камък да се преобръща във входа на пещерата. За секунда тя се събуди напълно и държеше пистолета си в ръка. Това, което видя в светлината на огъня, я накара да се усмихне от облекчение.

— Уолф! Какво правиш тук? Как ме намери?

— Кой може да не забележи светлината от огъня ти, Преследван Елен?

Ужилена от забележката на Уолф, Анабет спря да върви към индианеца.

— Имах нужда от светлината, за да…

— Защо си тук? Аз не очаквах да те видя отново?

Анабет усети копнежа в гласа на Уолф. И гнева му. Тяхното сбогуване не беше лесно. Уолф още не бе забравил или простил нейните думи. Той имаше право да пита защо тя не е заминала за Колорадо, както му каза, че ще направи.

Обяснението й бе не по-малко болезнено.

— Буут е мъртъв. Той беше убит от собствената си банда! Аз не можах да замина за Колорадо.

Уолф замръзна, когато изведнъж забеляза фигурата, лежаща в сянката.

— Кой е там?

Анабет постави дланта си върху ръката на Уолф. Тя бе напрегната като тетива на лък.

— Името му е Джейк Кърни. Аз се опитвах да ти кажа — имах нужда от светлината, за да го наблюдавам. Той попадна в засада и бе ранен от Бандата на Буут. Аз извадих един куршум от крака му, но той е загубил много кръв.

Анабет остави Уолф да коленичи до Джейк. Тя постави ръка на гърлото му, търсейки пулса. Той едва се долавяше.

Уолф изпитателно погледна скъпото за него лице, изненадан от грижата за непознатия, изписана върху него. Едно остро, неприятно чувство се надигна в гърдите му.

Ревност.

Той си каза, че чувствата му нямаха основание. Независимо от това, в него се надигна нуждата да убие белия човек. Уолф не я потисна, но и не я послуша. Смъртта на чичото на Преследван Елен променяше всичко. Сега тя нямаше защо да заминава. Сега тя можеше да остане с него.

Тогава и там той се закле пред себе си, че ще има Преследвания Елен за своя жена. Тя щеше се научи да го обича. Той беше сигурен в това. Колкото до белия човек, той можеше да бъде убит, ако станеше заплаха за плановете на Уолф.

Очите на Анабет молеха Уолф за разбиране. Когато той не се помръдна след тихата й молба, тя обясни:

— Аз трябва да му помогна. Не мога да го оставя да умре.

Устните на Уолф се превърнаха в черта, но иначе лицето му не разкриваше нищо от по-нататъшното му убеждение, че Преследваният Елен е привлечена от другия мъж.

Звуците на гласове върнаха съзнанието на Джейк. Когато той видя един апах на входа на пещерата, бързо се пресегна за револвера си — само че той не беше там. Въпреки че съзнанието му знаеше какво трябва да направи, за да се спаси, тялото отказваше да му помогне. Когато се опита да помръдне ръцете си, те останаха да лежат като парчета глина. Той обърна глава и откри, че Кид е коленичил до него.

— Апах! — Предупреждението, което Джейк извика на ум, излезе навън като шепот.

— Лежи спокойно.

Джейк заскърца със зъби от огъня в крака си, когато се опита да помръдне.

— По дяволите! Дай ми пистолета!

Анабет натисна с цялата си тежест гърдите на Джейк, за да го накара да мирува. Макар че беше слаб, тя все пак трябваше да се бори, за да го подчини.

— Лежи неподвижно — предупреди го тя. — Всичко е наред. Той е един приятел.

Успокоителните думи на Кид проехтяха в ушите на Джейк, когато той отново изпадна в тъмнината, която го обви.

— Той припадна — каза Анабет. Беше по-разтревожена, отколкото смееше да признае. — Треската се влошава.

Уолф се пресегна над рамото на Анабет и хвана брадичката й, обръщайки я към себе си.

— Ела да се махнем оттук. Ти си направи всичко, което можеш.

— Аз не мога да го оставя сам — възпротиви с тя. — Трябва да го върна обратно в Санта Фе.

— Какъв ти е този мъж?

Анабет отговори твърде бързо:

— Никакъв! — Тя знаеше още докато го казваш, че това не е истина. Но как можеше да обясни Уолф, че самата не се разбира? — Той има нужда помощта ми. — Очите й потърсиха тези на Уолф, за да открият някакъв знак, че той разбира. — Щеше ли да оставиш някой от своите хора, изпаднал беда?

— Един апах не би искал някой да стои на смъртна стража над него — парира я Уолф.

— Той няма да умре! — Анабет се откъсна и закрачи из пещерата. — И аз няма да го оставя. — Тя обърна, за да погледне Уолф и скръсти решително ръце. — Ти си свободен да си вървиш.

Уолф помисли дали да не я отведе насила. Гордостта му пречеше да признае, че трябваше извърши подобно нещо. Той не трябваше да разкрива сърцето си пред нея, за да бъде то стъпкано. Особено сега, когато тя нямаше да замине за Колорадо, той щеше да има време да я подготви както трябва. Обърна се, за да си тръгне, но спря, когато Анабет го повика.

— Почакай! Няма ли да останеш и да поговориш с мен?

— За какво?

— Аз… — Тя искаше да сподели с него всичко, което се бе случило, откакто го видя за последен път. Как тя търсеше отмъщение за смъртта Буут. Как се беше маскирала като жена в Санта Фе. И най-много от всичко, тя искаше да го пита за странните чувства, които изпитваше към Джейк Кърни.

Тя срещна погледа на тъмните му очи и не откри в тях окуражаване, за да сподели мислите и чувствата си. Сякаш Уолф беше изградил една каменна стена между тях. Откритостта, на която се радваха помежду си от деца, я нямаше, като че никога не бе съществувала. Пред нея не стоеше нейният любим приятел, а един заплашителен непознат. Непознат, който я искаше по начин, с който тя не можеше да се справи.

Преди Анабет да може да намери думи, за да разруши неловкото мълчание между тях, Уолф си отиде. Тя внезапно осъзна, колко студено бе в пещерата. Запали отново огъня, докато той не запращя и забушува, запълвайки така грозната тишина.

Докато Джейк спеше, Анабет отряза няколко борови пръта и използва одеяло и въже, за да направи една носилка. Когато оставаше около час до разсъмване тя разклати Джейк, за да го събуди.

— Ти трябва да ми помогнеш. Твърде голям си за мен, за да те влача сам.

Анабет дърпаше и Джейк й помагаше, като се помръдваше натам, накъдето тя му казваше. След като го завърза върху носилката, тя се насочи към Санта Фе. Трябваше да стигне града преди разсъмване. Не искаше да я види някой, който можеше да поиска обяснения, които тя трябваше набързо да дава. И трябваше да се върне в пансиона, преди да откриеха отсъствието на Анабет Смит.

По пътя обратно към града, Анабет забеляза нещо, което вървеше след тях. Тя се страхуваше от бандата, но сянката излезе животно, а не човек. Това беше едно куче. Едно огромно, рошаво, черно куче ги следваше, като никога не се приближаваше твърде много, но и не изоставаше прекалено. Анабет почувства присъствието на Кучето странно успокояващо. Докато то се навърташе наоколо, знаеше, че никой друг не ги следваше. Кога стигнаха покрайнините на Санта Фе, тя забеляза, че то си беше отишло.

Джейк все още бе в безсъзнание, когато стигнаха до задната врата на пансиона на фрау Шмид, така че Анабет просто отряза носилката от неговото седло и го остави да лежи там. Тя отведе двата коня в конюшнята и се върна обратно през алеите в пансиона. Зората току-що пукваше, когато тя се плъзна през задната врата в стаята си.

Анабет съблече ризата, панталоните и ботушите си и напъха всичко в долното чекмедже скрина. Облече чисти гащи и комбинезон, пола, блуза, и върху тях една огромна престилка, която покриваше всичко.

Седна долу, за да си навие чорапите и чифт обувки с високи токове, които Сиера й бе дала. Нямаше време да прави каквото и да било с косата си, освен да навие плитките си и да ги покрие голяма бяла кърпа, завързана на тила.

Почти беше излязла от стаята си, когато осъзна, че е забравила очилата. Анабет бързо ги взе, но ги остави спуснати до върха на носа си, за да може да вижда какво прави. Тя внезапно спря, когато стигна кухнята и откри, че фрау Шмид е вече там преди нея.

— Съжалявам, че закъснях. Ще донеса малко подпалки — каза Анабет, бързайки към задната врата. Тя така се задъха, че й беше по-лесно да изглежда задъхана и развълнувана, когато отвори вратата и „откри“ Джейк да лежи там.

— Фрау Шмид — извика Анабет. — Това е господин Кърни. Той е ранен.

— Какво?

Юлали се втурна навън, като майка гъска, открила, че ястреб напада малките й. Тя коленичи до Джейк и постави ръка на челото му.

— Той гори от температура. — Тя бързо погледна раната на бедрото му. — Някой е правил малко хирургия тук. Предполагам, че доктор Алтън ще трябва да погледне това.

— Анабет, върви да събудиш господин Струдърс и господин Оксенфелд. Ще имаме нужда от малко помощ, за да качим Джейк на втория стаж.

Анабет изтича да направи, както й казаха. Веднага щом Джейк беше настанен върху леглото в стаята му, Юлали изпрати Анабет да намери доктора. Ако Анабет беше по-малко разтревожена, щеше да обърне повече внимание къде отива. А така, тя зави зад един ъгъл и се сблъска право с един от Бандата Калуун. Това бе Уиски. И то пиян.

Уиски се хвана за нея, за малко щяха да паднат и двамата. Анабет за момент се парализира от прах. Ами ако той я познаеше? Тя нямаше никакво оръжие, за да се защити. Реши да използва защитата, която истинският й пол нормално би й дал.

— Пусни ме — каза тя кротко. — Моля.

Уиски й се хилеше.

— Къде си се забързала?

Тя знаеше, че Уиски става опасен, когато се напие. Но никога преди не се беше чувствала толкова заплашена, както сега.

— Аз… — Тя не можеше да признае истината. Имам да изпълня една поръчка.

Уиски се вгледа в лицето й.

— Ти ми изглеждаш позната.

Анабет почти се задави от миризмата на уиски, която облъхна лицето й, когато той заговори. Тя побледня от страх, че той все още можеше да познае.

— Не сме се срещали — каза тя бързо. — Искам да вървя сега.

— Само минутка — каза Уиски. — Първо, трябва да заплатиш една такса, госпожичке.

Анабет бе толкова отвратена, когато Уиск сложи една длан върху гърдите й, че за момент направи нищо. Но даже кротката Анабет Смит трябваше да постави границата някъде. Тя с радост би застреляла пияния бандит на място, а имаше пистолет в себе си. Трябваше да се задоволи от премазването на пръстите на краката му високите си токове.

Уиски зави от болка и закуца към стената. Той се облегна назад и вдигна крака си, за да разгледа стореното.

— Това ще те научи да не нападаш млади дами, които не желаят вниманието ти — каза тя с най-добрия си глас на Анабет Смит. Но Кид Калуун можа да се въздържи да не добави. — Ти долен, гнусен помияр!

Когато Уиски се протегна отново, за да я хване, тя хукна да бяга. Можеше да го чуе как ругае зад нея, но кракът му не бе във форма, за да я последва.

Когато Анабет се връщаше с доктор Алтън, тя гледаше внимателно за бандита. Уиски очевидно се беше оттеглил вътре, за да удави болката си в пиене. Анабет мразеше Уиски за това, което бе причинил на Буут. Мразеше го и за това, което би направил на една невинна млада жена. Тя не беше само отмъстителна, когато помисли, че светът ще бъде по-добро място без него.

Най-трудното нещо, което Анабет трябваше да направи през този ден, бе да претендира безразличие към това, което ставаше в стаята на Джейк Кърни. Докторът си отиде скоро, след като дойде и Анабет се застави да чака в кухнята, докато фрау Шмид слезе долу.

Един поглед към лицето на Юлали и Анабет не можа да не попита:

— Как е той?

— Ще живее.

— Сигурна ли сте?

— Толкова сигурна, колкото един смъртен може да бъде — отговори тя. — Ще остане на легло за известно време. И ще има нужда от някой, който да го наглежда.

— Аз ще направя това. — Анабет прехапа долната си устна. Това предложение не подхождаше съвсем на малката, срамежлива Анабет Смит. — Той… а-а… изглежда добър човек.

Юлали вдигна вежди, после се усмихна и каза:

— Аз мисля, че това е една хубава идея. — Джейк нямаше да изтърпи Анабет Смит секунда повече от необходимото. Така грижите на момичето за него можеха да ускорят възстановяването му.

Джейк изненада Юлали, защото беше по-зле отколкото тя мислеше. Анабет седеше до леглото му през деня, мокрейки челото му с една студена кърпа и го хранеше с бульон, когато той можеше да го поеме.

Веднъж Анабет прекара деликатния връх на пръста си по белега върху устата на Джейк. Тя с изненада от мекотата на устните му. Чаршафът беше свален надолу до кръста на Джейк и тя не можа да се въздържи да не погледне тялото му.

За да й спести изчервяванията, фрау Шмид я предупреди, че под чаршафа Джейк е гол. Тя трудно можа да сдържи любопитството си. Накрая не можеше повече да сдържа желанието си да гледа и пипа.

Докосвайки Джейк, Анабет откри, че това не беше същото, както докосването до Уолф. Сърцето й се изкачи в гърлото, когато пръстите й погалиха плътта му. Уолф нямаше косми по тялото си и сега тя бе заинтригувана от черните косми по гърдите на Джейк. Тя опита с пръсти тяхната твърдост и ги проследи надолу по корема до пъпа му.

Той беше и по-мускулест от Уолф. Рамене му бяха по-широки, стеснявайки се към стройни бедра. Тя повдигна чаршафа от долния край леглото. Краката му бяха невероятно дълги и също поръсени с черни косми. Тя искаше да погледне и по-нагоре, към мъжките му части, но разбра, че има в себе си повече от срамежливата Анабет Смит, отколкото предполагаше.

Джейк бълнуваше в делириума си, но накъсаните фрази само я караха да се чуди повече за него. Той спомена „Клер“ и „Сам“ и „златото на Сам“, Тя почувства тежестта на вината. Ако знаеше къде Буут е скрил златото, щеше да намери начин, за да го върне. За нещастие, малкото количество злато, което бе спестила, нямаше изобщо да може да възстанови откраднатото.

И Джейк споменаваше майка си. Гласът му стана гърлен и той използваше много силни думи, за да опише жената.

Веднъж, когато Анабет изтриваше гърдите на Джейк, той хвана китката й в желязна хватка и каза:

— Аз знам къде можеш да използваш по-добре тези ръце. — И той бавно плъзна ръката й — с парцала и всичкото — надолу по тялото си към срамните части.

Тя се откъсна от хватката му и отстъпи до стената на стаята. Той разбира се не я последва. Лежеше хванат в клещите на делириума си, мърморейки нещо безсмислено. По-късно, тя съжали за срамежливостта си. Ако го бе оставила да направи каквото иска, щеше да знае веднъж завинаги как изглеждаше това — формите и структурата, които го правеха мъж, а нея жена.

За щастие, добрият разум — да не споменаваме девственият страх — преодоляха любопитството й. Не беше работа на Анабет Калуун да изследва срамните части на един мъж в безсъзнание.

Рано сутринта на следващия ден, след като го простреляха, Джейк отвори очи и намери Анабет Смит наведена над него. Беше жаден и кракът му пулсираше от болка. Той я закова с поглед.

— Какво по дяволите правиш тук?

Анабет постоя оглушена за момент, после силно се изчерви.

— Да бъда проклета ако зная! — Тя стана и хвърли влажната кърпа върху голите му гърди.

Джейк беше забравил наклонностите на госпожица Смит към цветистите изрази. Той погледна кърпата на гърдите си, а после обратно тъмните кръгове под очите на младата жена. Вдигна кърпата и я остави да цопне в купата с вода до леглото. Бог знае откога тя се грижеше за него. Може би трябваше да се извини и да опита отново.

Тя беше на половината път до вратата, когато той каза:

— Почакай. Не си отивай. — Джейк изучаваше веригата от емоции, която премина по лицето на госпожица Анабет Смит. Отвращение. Недоверие. Отхвърляне. Първите две разбра. Третото го изненада.

— Аз не виждам много смисъл в това да се мотая там, където не ме искат — измърмори тя.

Джейк потри четината върху челюстта си.

— Предполагам, че ти дължа едно извинение. И благодарностите си. — Той не искаше да е задължен на Анабет Смит. Това приличаше на отваряне на вратата и покана към бедите да влязат. — От колко време съм тук?

— Аз те намерих, когато излязох за трески вчера сутринта. Ти беше в безсъзнание през последните двадесет и четири часа.

— А кракът ми?

— Изглежда, че е по-добре.

Последното нещо, което Джейк си спомняше, беше един апах на входа на пещерата и Кид Калуун, който му каза, че индианецът бил приятел.

— Как съм стигнал дотук?

— Някой те е оставил отзад в една индианска носилка.

Джейк предположи, че Кид Калуун е отговорен за връщането му към цивилизацията. Но все още нямаше отговор защо Кид му помогна. И по-важното, къде се намираше Кид сега.

Джейк се опита да седне, но откри, че усилието изисква повече сили, отколкото притежаваше. Анабет се приближи да помогне, но той отблъсна ръката й.

— Аз мога да го направя.

— Тогава аз си отивам — каза тя.

Той я хвана за китката, за да не й позволи да си отиде. Една крива усмивка огъна устните му.

— Предполагам, че ще е по-добре да си въздържам езика. Поне докато съм отново на крака.

Очите на Анабет се присвиха. Тя трябваше да го остави сега, докато все още можеше да си отиде. Желанието да избяга беше силно, въпреки че не бе сигурна от какво точно бягаше. И все пак заплахата присъстваше — под формата на нови и объркани чувства, които я притесняваха и плашеха.

Анабет вдигна брадичката си. През годините, в които живееше маскирана, като Кид Калуун, беше научила, че често е опасно да бяга, когато се страхуваше. Бе много по-добре да се изправи срещу страха си и да го победи.

— Много добре. Аз ще остана. Но не очаквай от мен още да страдам от острия ти език. Защото няма да го направя.

Джейк си представи как използва езика си към нея по начин, срещу който тя сигурно нямаше има нищо против. И следващите му думи излязоха от устата, преди той да може да ги спре.

— Ти имаш много хубави очи.

Анабет зяпаше Джейк за момент, преди да разбере, че го гледа в действителност! Тя издърпа китката си от ръката му и повдигна очилата си нагоре върху носа. Не можеше да направи нищо за червеният цвят, който плъзна по лицето й.

— Аз ще съм ти благодарна, ако не коментираш… моята личност — каза тя.

Джейк се усмихна.

— Както кажеш, госпожице Смит. Сега бих използвал помощта на ръката, която ти ми предложи.

Анабет би дала всичко, за да може да излезе от стаята, но това щеше да бъде едно страхливо бягство. Тя направи още две крачки към Джейк обви раменете му с ръка, за да му помогне да стане. Това постави лицето й само на инчове от неговото лице. Тя почувства топлината на дъха му върху бузата си.

След секунда почувства и устните му там.

Анабет рязко се изправи и главата на Джейк се удари в таблата на леглото.

— Оу!

— Така ти се пада! — сопна му се тя. — И ще ти бъда благодарна, ако също така не ме докосваш!

Джейк разтри ударената си глава.

— Аз ти направих комплимент! — каза той. — Такава гладка кожа като твоята…

— Господин Кърни!

Джейк изкриви лице и разтри главата си.

— Желанието ви е прието, госпожице Смит.

За щастие и на двамата, Юлали избра този момент, за да посети Джейк.

— Как се чувстваш? — попита тя, като отиде до леглото му.

— Главата дяволски ме боли.

— Главата ли?

Анабет завъртя очи и Джейк се отказа.

— Няма значение — каза той. — Гладен съм като мечка след зимен сън. Какво имаш за ядене?

— Ти какво искаш? — попита Юлали.

— Стек, картофи, боб и кафе.

— Аз ще ги приготвя — предложи Анабет, готова на всичко, за да се измъкне от стаята.

Юлали седна на стола до леглото и наблюдаваше бързото излизане на Анабет.

— Аз мисля, че това момиче може да те харесва.

Джейк откъсна очи от отдалечаващата се фигура на Анабет.

— Какво?

— Тя е напълно невинна, Джейк. Такива като нея не са за теб.

— По дяволите, Юлали. Аз по-скоро ще легна с гърмяща змия!

— Надявам се, че е така Джейк. Аз те видях да целуваш момичето.

Джейк се изчерви.

— Последствие от делириума — измърмори той. Нямаше друго обяснение за внезапната си постъпка. Той беше омагьосан от сините очи на момичето. Имаше смътното чувство, че ги е виждал някъде и преди. Когато тя се наведе над него, той не можа да устои на нейната миризма и на меката й и гладка кожа. Така че я целуна. Това не означаваше нищо.

— Кой те простреля, Джейк?

Въпросът на Юлали отклони мислите му от Анабет, което беше добре.

— Натъкнах се на Бандата Калуун.

— Засада?

Джейк почеса брадичката си и кимна.

— Смешното е, че мъжът, който ми спаси живота, беше не някой друг, а самият Кид Калуун.

— Детето от афиша „ТЪРСИ СЕ“ те е спасило от бандата?

— Съгласен съм, че изглежда глупаво, но точно това е, което се случи.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се оправя и отново ще търся бандата. — Очите му се отклониха към пода. — Защо се бави закуската ми?

— Аз ще отида да видя — каза Юлали.

Когато тя излезе, Джейк се опита да си спомни всичко, което можеше, за засадата и спасяването си. Имаше ли наистина един апах в пещерата или той си го беше представил? Той си спомни яростния поглед в сините очи на Кид, когато разказваше, как Бандата Калуун е убила! Неговия чичо.

Сините очи на Кид.

Ето къде беше видял очите на Анабет Смит. Очите на Кид Калуун имаха същия проклет цвят. Това бе странно съвпадение. Или не?

Джейк присви очи. Анабет Смит. Дяволски подозрително презиме.

И същото гладко, бяло лице.

И най-проклетото свидетелство от всички. Той си спомни как Кид Калуун говореше в момент на вълнение и чу същите думи от устата на Анабет Смит.

Кучи син!

Джейк се намръщи. Ако беше прав, Кид Калуун не бе това, което изглеждаше. Нито пък Анабет Смит. Възможно ли е те да са една и съща личност? Не можеше да го повярва. Кид Калуун беше известен с бързината на пистолета си. Непохватната Анабет Смит не можеше никога…

Ами ако нейната несръчност е фалшива? Той си припомни как я държеше за кръста и колко строен беше той под широката рокля. Чудеше се какво може да намери под кърпата за глава на Анабет Смит. А също и под шапката на Кид Калуун.

Джейк поклати глава при тези странни мисли. Правеше от мухата слон. Анабет Смит просто имаше очи със същия цвят, като тези на Кид Калуун. Щеше да е по-добре, ако се концентрираше върху оздравяването си.

Той свали крака от леглото. Чувстваше се слаб като еднодневно бебе. Застави се да пресече стаята до торбите си, в които намери дълги чисти долни гащи и друг чифт Левис. Нямаше сила да се изправи и да ги обуе, така че се върна обратно на леглото и поседя там за малко да си почине. Успя да навлече дългите гащи и тъкмо намъкваше джинсите, когато един глас от вратата го прекъсна.

— Какво, по дяволите, правиш?

Джейк погледна и видя Анабет на вратата с поднос храна.

— Обличам се. — Той методично закопча отпред джинсите. Опита да се отпусне с цялата си тежест върху болния крак и сдържа един стон, когато кракът колабира под него. Изруга тихо, опита се отново и пак не успя. Стисна разочаровано зъби.

— По дяволите.

Анабет остави подноса с храната на масата до вратата и отиде до Джейк, за да му помогне да вдигне крака си отново на матрака.

— Ти трябва да лежиш.

Джейк забеляза, че тя ни най-малко не е непохватна, а фактически се движеше бързо и грациозно. Разбира се, очилата й се бяха плъзнали на върха на носа, така че можеше да вижда над тях.

— Защо не си починеш един ден? — каза тя, гледайки го строго.

— Нямам и ден за губене — отговори Джейк. Той трябваше да намери Кид Калуун и златото на Сам. — Донеси онзи поднос тук. Гладен съм.

Анабет го гледаше.

Джейк също я погледна и тя бързо бутна нагоре очилата, за да скрие очите си. Той я наблюдаваше внимателно и разбра, че сега тя не виждаше нищо. Анабет се удари с коляно в таблата на леглото, докато отиваше за подноса и промърмори нещо, което той не можа да чуе добре.

— Добре ли си? — попита той.

— Искам да спреш да питаш за това!

— Ти продължаваш да се блъскаш в нещата. Сигурна ли си, че тези очила са подходящи за теб — Той я наблюдаваше внимателно и бе награден от изчервяването по бузите й.

— Те са добри — каза тя. Обаче остави подноса в края на скута си, вместо по средата. Джейк се пресегна за него, но собствените му рефлекси не бяха в много добра форма. Той гледаше примирен как подносът се плъзна от леглото и се стовари на пода с трясък от счупените съдове.

— Кучи…

Този път Анабет се усети, но това беше достатъчно, за да затвърди нарастващите подозрения на Джейк. Той посегна и свали очилата й от лицето.

— Може би ще виждаш по-добре, ако се опиташ така за известно време.

Анабет премига, изумена колко ясно стана всичко изведнъж.

— Но аз имам нужда от очилата си, за да…

— Така ли? — попита Джейк.

— Аз…

Очите на Джейк се присвиха, докато разглеждаше чертите на Анабет, Това ли беше същата личност, която видя в пещерата? Той вече знаеше, че очите са същите. Височината й подхождаше, слабото тяло също. Анабет имаше същите изпити бузи, същото бебешко гладко лице и същият малък прав нос. Той намери една широка уста и не много тънки устни. И косата, доколкото можеше да я види, бе със същия гарвановочерен цвят. За Бога, това беше същата личност!

— Ти си Кид Калуун!

— Не!

— Да, ти си.

Анабет се хвърли към вратата, но Джейк някак си успя да хване полата й и да я задържи.

— Пусни ме — изсъска тя.

Той си свали крака от леглото и използва полата й, за да я придърпа към себе си. След това я сграбчи за кръста и отново я дръпна долу в скута си.

— Не преди да получа някои отговори, Кид.

Анабет извика, когато загуби равновесие и падна върху него. Те и двамата полежаха там леглото за момент изумени. Когато Анабет опита да се освободи, Джейк се претърколи върху нея и използва по-голямата си тежест, за да я задържи.

Анабет мислеше единствено за бягство. Джейк Кърни беше човек на закона. А тя бе един бандит. Той щеше да я предаде заради наградата. Щеше да се погрижи да я обесят. Тя искаше да изкрещи в яда си, че я хванаха. Но не го направи заради наемателите от околните стаи, както и заради фрау Шмид долу в кухнята. Остана отчаяна напълно мълчалива, докато удряше, хапеше и риташе Рейнджъра в опитите си да се освободи него.

Кърпата й падна от главата и двете дебели копринени плитки се освободиха. Джейк нави едната около дланта си, за да я накара да стои мирно.

— Успокой се! — изсъска той. Джейк се тревожеше не по-малко от Анабет да не влезе някой. Защото почувства, докато усещаше женското й тяло под себе си, че не искаше Анабет Смит да свърши на въжето. Което заслужаваше Кид Калуун.

Но Джейк беше научил много отдавна, че симпатията към един бандит е неподходящо отношение. Той си спомни за заплахите, които Кид Калуун отправи към бандита на име Грайър. Каквото и да мислеше за Анабет Смит, Кид Калуун бе държал смъртоносно оръжие срещу човек и заплаши да го простреля в коленете, като го осакати по този начин за цял живот.

Той трябваше да си спомни, че меката жена в ръцете му бе стояла там гледайки, докато Сам е бил убит.

— Махни се от мен! — заповяда Анабет през стиснатите си зъби.

— Това е единственият начин, по който мога да съм сигурен, че няма да избягаш — каза Джейк. — Няма да отидеш никъде, така че можеш да спреш да се бориш и да отговориш на въпросите ми.

Анабет изведнъж се отпусна под него. Той помисли, че я чу да промърморва „Кучи син“. Тя се задъхваше и очите й бяха широко отворени и тревожни, но повече не му се съпротивляваше.

— Така е по-добре. Сега аз искам да получа някои отговори. — Къде е откраднатото злато от Сам Чандлър?

— Не знам!

— И очакваш да повярвам на това? Опитай отново, Кид. Къде е златото?

— Не знам. Буут го скри, преди да умре. Предполагам, че е някъде в долината…

— Каква долина? — прекъсна я Джейк.

— Скъпоценната долина, където чичо ми и аз живеехме.

— Къде се намира тази долина?

— Не е твоя работа. — Долината беше нейното убежище. Щом веднъж кажеше на човек на закона къде се намира, след като местонахождението й престанеше да бъде тайна, то нямаше повече да бъде и убежище. — Съжалявам, че убиха приятеля ти.

Джейк възкликна:

— Малко късно е за съжаление. Ако ти наистина съжаляваш, ще ми кажеш къде да намеря златото на Сам.

Анабет преглътна трудно.

— Аз не знам къде се намира златото.

— Ти можеш да ме заведеш до тази твоя долина и да ми помогнеш да го търся.

— Не.

— Нямаш голям избор, Кид. Или ще ме заведеш там, или ще те предам на закона в Санта Фе. Ти можеш да изгниеш в затвора, докато аз сам го намеря.

— Затвор?

— Докато увиснеш за убийството на Сам Чандлър.

Анабет гледаше нагоре към Джейк. Погледът на сивите му очи беше безжалостен и решителен. Не виждаше друг избор, освен да отстъпи на искането му. Поне за момента.

Тя изпусна една въздишка на поражение.

— Много добре. Ще те заведа в долината.

— И ще ми помогнеш да търся златото.

— Вече ти казах, че ще го направя! Сега мога да стана?

— Не още. Има няколко други неща, които по-добре първо да разрешим.

— Като какво?

Когато Анабет погледна в очите на Джейк, осъзна, че те бяха потъмнели до едно опушено сиво. Ноздрите му се разширяваха и устата му бе напрегната. Тя разпозна признаците, защото ги виждала върху лицето на Уолф. Желание. Но реакцията на Джейк изобщо не приличаше на онази на Уолф, Погледът на Джейк караше цялото й тяло да се напряга. Имаше едно чувствено помръдване в корема й, някакво стягане, придружено от удоволствие.

— Трябва да ме пуснеш да се изправя — каза тя.

— Не още! — Ръката на Джейк стисна косата й. — Ти си много красива жена, Анабет. Или и това е едно фалшиво име?

— Така се казвам. — Анабет не можеше да си поеме дъх. Клепачите й се спуснаха, за да прикрият нейната несигурност.

— Аз те намирам много привлекателна, Анабет. — Твърдият мост в джинсите му го доказваше.

Анабет преглътна трудно.

— И това ли ще бъде част от наказанието ми за смъртта на приятеля ти?

— Какво?

— Това да ме изнасилиш.

— Няма да бъде изнасилване, Анабет.

— Аз не те искам.

Ръката му се стегна в косата й.

— Така ли?

Анабет не можеше да отвърне глава поради хватката на Джейк, но затвори очи, за да не гледа яростните сиви очи, които настояваха за истината. Тя не можеше да отрече възбудата си. И наистина го желаеше. Но прецени, че трябва честно да го предупреди.

— Аз съм девствена — каза тя.

Джейк направи гримаса. По дяволите! Той желаеше жената под себе си като запалена къща, искаше да навлезе в нея силно и дълбоко, докато се освободеше от нуждата, която го изгаряше отвътре. Но със сигурност не желаеше усложненията, които идваха при прелъстяването на една девственица. И особено на една престъпна девственица.

Джейк отви плитката на Анабет от ръката си и се изправи на колене. Бавно и болезнено, той стъпи на крака, като се държеше за таблата на леглото.

Анабет седна на леглото и прегърна колене на гърдите си, гледайки разтревожено Джейк.

— Ще ме предадеш ли?

— Евентуално, да.

Анабет стисна зъби в опит да спре треперенето на брадичката си.

— Какво означава това?

Джейк закуца през стаята до скрина, къде беше оставил колана с пистолетите и си го сложи.

— Това означава, че ще останем достатъчно близки, за да използваме една и съща четка за зъби, докато онова злато не се намери. — Джейк спря за момент. — Ако ти искаш да останеш девствена, даже и не намеквай, че искаш нещата друг начин.

— Защо ти… — Анабет заекна, като излетя леглото, за да се изправи пред него със скръстени ръце. — Не аз съм тази, която не може да държи ръцете си при себе си!

— Когато се събудих, ръцете ти се движеха цялото ми тяло.

Анабет болезнено се изчерви, макар че той преувеличаваше този момент, тя все пак бе виновна, че го докосна. Затова бързо промени темата.

— Ами Бандата Калуун? Ще ги преследваш ли?

— От това, което чух, разбирам, че ти си тази, която знае къде е скрито златото на Сам.

— Виж какво, същият мъж, който уби твоя зет застреля и чичо ми Буут в гърба. И всеки един останалите в бандата пусна по куршум в него. Аз възнамерявам да се погрижа те да платят за извършеното.

Джейк забеляза жестокостта в гласа и безмилостното й изражение и си напомни, че ще е по-добре да не подценява жената, застанала пред него.

Той се закле да не мисли за нея като Анабет Калуун. Анабет беше твърде нежно име за жената, която току-що се закани да отмъсти на Бандата Калуун. Той можеше да има проблеми, ако започнеше да я ухажва. Много по-лесно бе да я нарича Кид — и да се отнася с нея като с престъпник, каквато си беше.

— Страхувам се, че дните ти на преследване Бандата Калуун свършиха, Кид. Точно сега има много по-важни неща за мен.

— Аз ти казах, че не знам нищо за златото!

— Твоят чичо нищо ли не ти каза за него?

— Нищо! — Ако не се смятаха двете думи, които Буут изрече, докато лежеше умирайки. Но даже самата тя не разбра значението им, така че с какво можеха те да помогнат на Джейк Кърни?

Устата на Джейк изтъня.

— Може би ще си спомниш с течение на времето. Докато намеря златото, ти ще стоиш там, където ще мога да те наглеждам. Имаш ли по-подходящи дрехи за яздене, от това облекло?

Анабет погледна надолу към широката престилка, предназначена да скрива фигурата й.

— Имам си моите Левис.

Джейк поклати глава.

— С афиша „ТЪРСИ СЕ“ Кид Калуун навън, ще бъде по-добре, ако останеш облечена като жена. Ако това, което казваш е истина, Уат Ранкин иска, толкова много да те намери — и онова злато точно колкото и аз. Не е лоша идеята да се маскираш като жена. Но имаш нужда и от нещо, с което да можеш да яздиш кон. Предполагам, че ще наложи да отидем на пазар.

Анабет разбра, че Джейк току-що се съгласи да направи нещо, което считаше за неприятно занимание.

— И още нещо, — каза Джейк, — привидя ли се онзи апах, когото видях в пещерата?

— Не.

Джейк повдигна вежди.

— Какъв ти е той?

На Анабет й дойде на ум, че тонът на Джейк приличаше много на този на Уолф, когато той зададе същия въпрос относно Джейк.

— Уолф е мой приятел. Срещнахме се още като деца в долината, където отраснах.

— Има ли някаква опасност твоят приятел апах да ни преследва?

— Уолф? Защо би го направил?

— Ти ми кажи. Той е твой приятел.

Анабет помисли за студеното отношение на Уолф към нея в пещерата. Но той не би я проследил. Щеше да е щастлив, че тя си е отишла.

— Уолф няма да ни създава грижи.

— Много добре. Време е да излезем оттук. Ти просто остани точно където си, докато аз свърша да се обличам. Ще оставя едно съобщение Юлали, за да й кажа коя си ти в действителност къде отиваме.

Анабет се намръщи, но не започна да спори. Джейк беше доволен от предстоящото състезание. Кид не бе единственият недоволен от ситуацията. Джейк бе залепен за момичето, докато не намереха златото. Някъде по пътя, Уат Ранкин сигурно чакаше и дебнеше за Кид Калуун. Джейк потръпна, като помисли какво би се случило на Анабет, ако бандитите или някой ловец на награди с афиша „ТЪРСИ СЕ“, я хванеха. Той просто трябваше да се погрижи това да не се случва.