Кид

3

Буут изобщо не се тревожеше за бандитите. Първата му грижа, докато той и Анабет се отдалечаваха в галоп, беше да се увери, че никой не ги преследва. Той пазеше Скъпоценната долина в тайна, защото се нуждаеше от място, където Анабет можеше да е в безопасност, облечен като жена. Така той се върна обратно и насочи конете през леглата от черна лава, известни като обсидиан, по които нямаше да останат следи от подковите, преди да се насочи отново към долината.

Но мислите му в действителност не бяха фокусирани върху прикриването на следите им. То сега бе много загрижен за това, какво да прави Анабет, след като бандата уби двамата пътници остави един жив свидетел, който можеше да я разпознае — макар и като момчето Кид Калуун.

Това променяше всичко.

Законът сега щеше да ги преследва и нямаше да има почивка за никой от тях. Може би най-после беше дошло времето да се помисли за онова ранчо в Колорадо, за което Анабет мечтаеше непрекъснато.

По времето, когато навлязоха в студения, тъмен тунел, отвеждащ в Скъпоценната долина, Буут вече бе решил какво да прави. Дните им с Бандата Калуун приключваха. Със златото от това нападение той и Анабет можеха да започнат отначало. Буут даже можеше да спре в Санта Фе на път за Колорадо, за да види дали Сиера щеше да поиска да тръгне с тях. Но първо трябваше да си уреди сметките с Уат Ранкин.

Когато излязоха от тунела в долината, слънцето моментално заслепи Буут. Когато зрението му се приспособи към ярката светлина, той видя каменната къща, която построиха с брат си преди тридесет години. Тя стоеше облегната до една скала, висока петдесет стъпки. Зад къщата имаше пещера, достатъчно голяма, за да побере няколко коня. Един извор в пещерата ги снабдяваше с прясна вода, което им спестяваше необходимостта да се излагат навън на опасността от стрелба, от която и да е точка в долината.

Отвъд къщата, в самата долина, дивите мустанги на Анабет пасяха до колене в сочната трева. Един поток, водещ началото си под скалната стени от едната страна на долината, завършваше пътя си в езерото от другата страна. Това беше идеалното скривалище за един бандит. То щеше да му липсва.

— Съжалявам, Буут. Трябваше да обърна повече внимание на това, което правя. Аз даже не усетих, че съм си свалила банданата.

Буут слезе от коня си и го завърза за перилата на къщата.

— Това сега е свършено.

Анабет се приземи до него.

— И трябваше да си държа устата затворена пред Ранкин.

Очите на Буут бяха разтревожени, когато се пресегна и хвана брадичката й, която вече започваше да посинява и почернява.

— Аз не мисля, че до днес съзнавах добре какви рискове поемаше ти през цялото това време. Ами, ако шапката ти беше паднала, когато Ранкин те удари, Дете? Ако другите бяха разбрали, че си момиче?

— Те не разбраха.

— Защото имаше късмет.

— Аз знам, че трябваше да си отрежа косата, когато тръгнах с бандата. Но… — Как можеше тя да обясни, че отрязването на косата й щеше да бъде като отрязване на последното нещо, което я правеше жена? Тя не можа да го направи. Буут беше прав. Чист късмет си беше, че тя успя да запази тайната си толкова дълго време.

— Какво ще стане сега? — попита тя. — Искам да кажа сега, когато могат да ме разпознаят. — Анабет си представяше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в долината.

— Отиваме в Колорадо.

Очите на Анабет се разшириха. Тя се страхуваше да повярва, че мечтата й в края на краищата щеше да се осъществи.

— Наистина ли? Нали не ме лъжеш, Буут?

Буут сложи ръка на рамото й.

— Не искаш ли да отидем?

— Разбира се, че искам. А ти?

Буут се ухили с чаровната си усмивка.

— Да, Дете.

— Кога?

— Веднага, след като се срещна с бандата за последен път.

Подозренията на Анабет относно намеренията на Ранкин бяха потиснати от вълнението й за предстоящото заминаване в Колорадо. Тя не можеше да спре да мисли за това. Буут изглеждаше ентусиазиран като нея. Единственият облак на хоризонта й беше знанието, че никога нямаше да види Уолф отново.

През този следобед тя изгради могила от камъни върху скалите, която можеше да се види на мили разстояние и щеше да уведоми Уолф, че иска да говори с него. След два дни, докато тя разресваше коня си, той я повика от мястото сред скалите, където се криеше.

— Преследван Елен. Аз съм тук.

Анабет откри Уолф по звука на гласа му и остави животното, за да се присъедини към него.

— Толкова съм щастлива, че дойде! Страхувах се, че няма да успееш, преди да замина за Колорадо.

— Ти напускаш долината?

Анабет кимна утвърдително. Тя се пресегна и взе дланите на Уолф.

— Буут накрая се съгласи да отидем в Колорадо. Ще имаме ранчо там. И аз няма да бъда повече бандит. Ще заживеем като нормални хора, ще имаме приятели и ще посещаваме партита. Аз ще нося рокли и най-после ще стана дама.

— Аз не искам да заминаваш — каза Уолф. Радостта на Анабет секна от резкия му глас.

— Трябва да замина — каза тя. — Има човек, който може да ме разпознае като един от бандитите, които ограбиха дилижанса. Имаше убити и властите ще ме преследват сега. Аз нямам никакъв избор.

— Ти можеш да дойдеш и да живееш с мен в моето село.

Тя повдигна недоверчиво вежди.

— Като твоя приятелка?

— Като моя жена.

— Аз не мога… Аз не… Не, Уолф. Това никога няма да стане.

— Защо не?

Анабет беше пряма.

— Аз не искам да бъда твоя жена.

Клепачите на Уолф се спуснаха и скриха очите му, така че Анабет не можа да види в тях неговата реакция на отхвърленото от нея предложение. Но дланите му болезнено стиснаха нейните.

— Аз никога няма да те забравя, Уолф. Никога. Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

Уолф стоеше там стоически, докато единствената личност, която някога истински го ценеше като човек, му обясняваше защо не можеше повече да остане част от неговия живот. През ума му премина спомена за първата им среща преди тринадесет години. Това стана в деня, в който той се бори за първи път с Ръмжащата Мечка.

Двамата младежи апах се извиваха на земята и потната им плът се покриваше с тънък слой прах, докато първо единият, а после другият се оказваше отгоре. Сключили тела в смъртоносна схватка, те се удряха, ритаха и хапеха един друг битка, в която не съществуваха цивилизовани правила. Петте момчета апах, заобиколили противниците, ги насърчаваха с гърлени викове, подтиквайки любимеца си към победа.

— Хо, Ръмжаща Мечко!

— Той е твой, Ръмжаща Мечко!

— Използвай зъбите си, Ръмжаща Мечко!

Там нямаше никой, който да вика името на Уолф. Да го окуражи. Да се надява, че той ще спечели.

Но Уолф не беше прекарал четиринадесет години като изгнаник сред своя собствен народ, без да придобие една твърда черупка, която го предпазваше от подобни неприятности. Той не се нуждаеше от ободрителните викове на другите, а погледна вътре в себе си и намери силата, за да победи прага си.

Скоро стана очевидно, че Ръмжащата Мечка, макар и с две години по-възрастен, по-висок и по-едър от съперника си, започваше да губи. Уолф беше по-силен, по-подвижен, с по-бързи крака. Тълпата, заобиколила двамата противници, застина в мълчание, когато Уолф притисна към земята Ръмжащата Мечка. С косматата си ръка Уолф натисна гърлото на по-голямото момче и беше готов да го задуши до смърт.

Двамата младежи се гледаха един друг с оголени зъби и накъсано дишане; телата им бяха разкървавени от драскотини и охлузвания при борбата върху каменистата земя.

— Вземи си думите обратно — заповяда Уолф.

— Няма! Ти си брат на Койота.

Уолф изсъска остро при тази повторна обида. Той прекъсна дъха на другото момче и гледаше с безжалостни черни очи как Ръмжащата Мечка започна да посинява. И не отпусна хватката си, когато тялото на по-голямото момче се загърчи в смъртоносни конвулсии под него.

Внезапно, някой сграбчи Уолф за раменете и го издърпа от противника му.

— Спри! Какво правиш там?

Уолф отстъпи с разкривено, диво лице и тялото му се приготви за отбрана.

Но бащата на Ръмжащата Мечка, Жълтата Риза, не му обърна внимание. Той изправи сина си на крака и каза:

— Ела. Време е да вървим на лов.

Жълтата Риза се обърна към петте момчета, които наблюдаваха битката и каза:

— Вървете си във вигвамите. Бащите ви също ви очакват за лова.

С червено от срам лице поради поражението си от Уолф и все още тежко пълнейки с въздух изгладнелите си дробове, Ръмжащата Мечка отмина изгнаника с пълни с омраза очи. Другите момчета го последваха и Жълтата Риза вървеше последен.

Уолф остана да стои сам. Както ставаше винаги. Както се страхуваше, че ще бъде винаги. Неговата майка, Нощното Пълзене, беше спала с много мъже, така че той нямаше баща, който да го признае за свой син. Нямаше баща, който да го научи на нещата, необходими за едно момче. Как да си прави оръжията. Как да ловува. Как да краде коне. Как да убива врага си.

Така че Уолф бе наблюдавал, слушал и се учеше сам. Той стана по-добър, по-силен, по-пъргав по-безмилостен. И все пак това не му осигури приемането като свой от другите. Те не го поканиха да участва в лова. Но той въпреки това щеше да отиде. Сам. И ще се върне с по-голям елен от всички останали.

Уолф взе лъка, стрелите и ножа си от вигвама, в който живееше сам. Отби се във вигвама на майка си и каза:

— Отивам на лов. Довечера ще ти донеса месо за гърнето.

Нощното Пълзене само кимна. Тя знаеше за битката, която синът й е спечелил, за да получи уважението на племето. И правеше каквото може, та да му помогне. Тя не се хвалеше със способностите на сина си като ловец. Но щедро споделяше месото, което Уолф й носеше, както и кожата, рогата, а и другите деликатеси от жертвата с другите жени, чиито съпрузи, или синове нямаха такъв успех в лова.

Уолф яхна едно от понитата си — той вече беше откраднал няколко от белите хора — и потегли й противоположна посока на останалите ловуващи бойци и синове. Веднага щом последният вигвам изчезна от поглед, той пришпори понито си и го пусна да тича в галоп.

Но независимо колко бързо яздеше Уолф, той не можеше да избяга от това, което представляваше. Скоро възпря препускащото пони и то заситни в тръс, а после закрачи бавно. Почти незабавно Уолф забеляза следите на един елен. Той беше голям и момчето си спомни обещанието си да се върне с най-големия трофей от лова.

Той съсредоточи цялото си внимание в преследването на елена, който следваше една тясна, камениста пътека, обикаляща нагоре около един висок връх. Пътеката дотолкова се стесни, че единият крак на Уолф увисна опасно над пропастта. Сърцето му биеше лудо, когато накрая пътеката се разшири. Той замръзна на място пред откритието си.

Еленът беше забравен. Под него и простирайки се надалеч се намираше една овална долина покрита със сочна трева. От това, което можа да види, тя бе заобиколена напълно от невероятно високи каменни стени. Той не успя да забележи друг път за и от долината, освен този, по който дойде. Нито пък видя някакви следи от хора.

Тук, тогава, щеше да бъде неговото убежище. Негово собствено място, където можеше да идва и да бъде сам, и където кармата на раждането му нямаше да го последва. Той пришпори понито си заслиза надолу по тясната еленова пътека, отвеждаща в долината.

За радост на Уолф, един поток прекосяваш цялата долина. Той проследи искрящата вода до мястото, където потокът се вливаше в голямо езеро под сянката на върха. И там при езерото той откри, че неговата долина не беше така безлюдна, както помисли отначало. Някой плуваше в езерото.

Той не се показа на открито и с изумление разбра, че това бе едно бяло дете, едно момиче. Очите му бързо огледаха пак долината. Тя не можеш да живее сама тук. Трябваше да има и други бели мъже. Той усети, че се разгневява. Вече бе обяви долината за своя, само за да открие сега, че някой друг я е открил преди него.

Но това можеше да се поправи.

Момичето в езерото беше дете на не повече от шест, или седем години. Независимо от това, той се приближи предпазливо към нея. Не искаше тя да заплаче и да предупреди останалите, които сигурно живееха в тази долина с нея.

Той не можа да не се възхити на грациозността и удоволствието, с които тя плуваше. Можеше да я чуе как се смее даже от скривалището си сред скалите. Разбра, че не искаше да убива един такъв свободен дух. Но това го поставяше пред труден избор.

Трябваше ли да я плени и отведе обратно в селото си? Обикновено апахите не държаха жени пленници, защото те бяха безполезни. И особено с това дете щеше да е така. Без да има ясен план в главата си, той реши да я доближи.

За негово учудване, самотното момиче излезе от водата веднага, щом го видя. Тя стоеше там с капеща от тялото й вода, облечена само в тънки бели гащички до коленете и напълно безстрашна. Тя даже го заговори на езика на белия човек.

— Здравей. Кой си ти? — попита тя.

Разбира се, той нямаше представа какво казва тя. И се изуми още повече, когато момичето му протегна ръка за добре дошъл. Несигурен, той се поколеба.

Тя отпусна ръката си и заговори отново.

— Казвам се Анабет Калуун. Ти апах ли си? Чичо ми Буут каза, че апахите са лоши. Но ти не изглеждаш лош. Разбираш ли ме?

Момичето очевидно осъзна, че той не разбира и дума от това, което тя казва, защото започна да си помага с жестове, докато говореше. Тя посочи с ръка цялата долина и после към далечния й край, където той сега можа да види, след като тя му показа, една каменна къща, в каквито живеех белите хора.

— Аз живея тук в Скъпоценната долина с баща ми и чичо Буут. Татко го няма сега в долината, защото работи в мината „Двама братя“. Той вече открил малко злато, но се надява да намери много и да стане богат някой ден. Чичо ми Буут е долу къщата. Ти искаш ли да вечеряш с нас?

Когато тя се пресегна за ръката му, Уолф си издърпа. Това беше за първи път, когато някой обръщаше приятелски към него. Той продължаваше да я зяпа. И тя продължи да говори.

— Наблизо ли живееш? Искаш ли да станем приятели? Аз бих искала да си имам приятел. Буут е смешен понякога, но невинаги иска да си играем. Искаш ли да си поиграем сега?

Тя отново се пресегна и Уолф заинтригуван остави да хване ръката му. Секунда по-късно тя го спъна и той полетя към езерото.

Уолф изскочи от водата, готов за убийство само за да открие, че тя го сочи с пръст и се смее.

— Буут ме научи как да правя това. О, смешно беше като те гледах как летиш!

Достойнството на Уолф бе болезнено засегнато при падането и той бързо се огледа наоколо, да се увери, че никой не е видял как това мъничко дете го просна във водата. Той, който победи Ръмжащата Мечка, беше спънат от едно дете! Уолф гледаше момичето — източникът на неговото унижение.

Тя стоеше там, усмихвайки се надолу към него и го викаше със смеещите си сини очи да се присъедини към нея в смеха от закачката, която направи. После тя протегна ръка, за да му помогне да излезе от водата.

Уолф откри, че е напълно очарован. Отначало плахо, а сетне с цялото си сърце той се усмихна в отговор. В този момент се роди една безвъзвратна, нерушима приятелска връзка.

Уолф се измъкна от езерото и седна с кръстосани крака върху камъка до водата, потупвайки земята до себе си, за да покаже на момичето къде да седне.

Тя бързо се настани долу до него и започна да бърбори отново. За пръв път той й заговори на езика апах.

— Аз ще те нарека Преследваният Елен, защото това правех, когато те намерих — каза той. — Ще бъда твой приятел. Но ти не трябва да казваш за мен на хората, с които живееш. И аз също ще запазя приятелството ни в тайна.

Искаше му се да може да каже на някого за Долината. Това беше такова великолепно откритие! Но щеше да е невъзможно да го обясни на майка си — или на който и да било друг — че е станал приятел с едно бяло момиче. И без това предостатъчно го подиграваха. Също така не желаеше никой друг да идва тук. Това специално място принадлежеше на него и на детето, с което се сприятели.

Те разговаряха, докато слънцето започна да залязва и тогава момичето се изправи и се опита още веднъж да го накара да отиде с нея до каменната къща в другия край на долината.

— Аз не мога да дойда, Преследван Елен. Трябва да се върна в селото си. Но ще дойда пак — обеща Уолф.

Със знаци, жестове и няколкото думи, на които вече се бяха научили един друг, те направих всичко възможно, за да се уверят, че ще се срещнат тук през друг ден. От далечния край на долината някой извика момичето:

— Алооооо, Анабеееет. Къде си?

— Трябва да тръгвам — каза момичето. — Ще бъда тук утре. Ще дойдеш ли пак?

— Ще дойда.

Когато тя си отиде, Уолф яхна понито си започна дългото обратно изкачване вън от долината.

Същата вечер, когато той се завърна в селото без никакво месо за гърнето на майка си, Уолф не обърна внимание на подигравките на Ръмжаща Мечка. Той даже не забеляза и дразнещите забележки на приятелите на Ръмжащата Мечка. Обърна се студено, гледайки ги с тъмните си очи, които ги предизвикваха да направят най-лошото, на което бяха способни.

Това, че Преследваният Елен го прие безрезервно, донесе една дългоочаквана утеха за нараненото му сърце. В селото можеха да се отнасяха към него с презрение и да го държат на разстояние. Тяхното отношение не го засягаше вече толкова много, защото Уолф разбра, че не е повече сам.

Обаче сега Преследваният Елен му каза, възнамерява да замине завинаги.

— Ти не можеш да напуснеш това място, Преследван Елен. Ти не можеш да ме оставиш.

— Ти не можеш да ме спреш, Уолф.

— Ще видим.

Анабет чу възбудата в гласа на Уолф — и неговата решителност — но тя не притежаваше успокоителни думи, които да изрече.

— Ти ще ми липсваш, Уолф.

— Аз ще дойда пак — каза й той. — Когато размисля над това, което ти каза. — Когато измислеше начин да я убеди да остане.

— Аз няма да променя решението си — предупреди го тя. — Ще замина. Нямам никакъв избор!

Анабет се отдалечи, неспособна да понася повече стоическия поглед върху лицето на Уолф. Те бяха приятели достатъчно дълго време и тя го познаваше достатъчно добре, за да разбира колко дълбоки са чувствата му. Той щеше да се върне. Уолф никога не казваше това, което не мисли.

През следващата седмица, Анабет не можеше да отхвърли страха, че нещо можеше да се случи, което щеше да унищожи нейната мечта за нов живот с чичо й в Колорадо. И тя си припомни подозренията си за Уат Ранкин. На сутринта, когато Буут щеше да се срещне с бандитите, Анабет се събуди сигурна, че не бива да оставя чичо си да се изправи сам срещу Ранкин.

Тя извика Буут от спалнята си, но той не отговори. Когато изтича боса по дървения под през стаите откри, че Буут вече е излязъл. Той беше оставил една бележка за нея.

Само две секунди Анабет размишляваше над възможността да чака в долината завръщането на Буут. След това тя се облече колкото можа по-бързо, оседла коня си и препусна към бараката, където Буут трябваше да се срещне с бандата престъпници. Предчувствията й се засилваха все повече, докато приближаваше мястото на срещата. Нещо щеше да се случи. Конят й се умори, но тя го пришпорваше да бърза. Времето за мечтата й изтичаше.

Когато наближи бараката, Анабет можа да чуе гневни гласове. О, Боже, моля ти се! Нека да не е твърде закъсняла!

Тя скочи от коня си и се скри сред скалите, заобикалящи бараката. Всички членове на бандата се виждаха ясно. Освен Уат Ранкин. Къде по дяволите беше той?

— Какво те забави толкова много! — възклик Змията към Буут. — Ние чакаме тук от часове.

— Надявам се, че никой шпионин не ни търси каза Тийг. — И че си се измъкнал чист.

— Къде е златото? — попита Грайър.

— Ранкин със сигурност знаеше за какво говори — каза Тийг, потривайки ръце. — Добре е, че се разбрахме с него в Санта Фе.

— Къде е Ранкин? — попита Буут. — Аз имам нещо да му казвам.

— Тук. — Ранкин се появи на прага на бараката със затъкнати палци в колана си. Устните му бяха извити в усмивка. — Говори, Буут. Аз слушам.

— Аз казах да няма повече убийства. И го реших. Събирай си нещата, Ранкин, и изчезвай оттук.

Чуха се звуци на протест от останалите шестима бандити, събрани на група пред бараката. Буут ги гледаше мълчаливо.

— Двама мъже бяха застреляни и Ранкин е отговорен за това. Дотогава, докато аз съм шефът, аз ще издавам заповедите, а вие ще ги изпълнявате.

— Значи може би ти не трябва повече да си шефът — каза Ранкин.

Буут усети как космите върху ръцете му настръхват. Дланите му се плъзнаха надолу, където двата пистолета със седефени дръжки лежаха в кобурите. Погледът му се местеше от едно лице на друго в групата мъже пред него.

— Някой от останалите мисли ли така?

Грайър и Тийг изглеждаха объркани. Езикът на Змията се подаде, за да оближе устните му. Уиски отпи от каната на рамото си. Водораслото бе закашля. Очите на Солано избегнаха погледа му.

Погледът на Буут се плъзна обратно върху русокосия мъж на прага. Там се криеше истинската опасност. Той можа да я почувства. Както вълците, които се нахвърлят върху своите, той можеше да бъде разкъсан от същите мъже, които яздеха с него.

— Смяташ да ме застреляш ли, Ранкин? — попита Буут.

Уат отдръпна дясната си ръка от револвера.

— Не бих помислил за такова нещо, Буут. Между другото, къде е Кид? Мислех, че ще бъде с теб.

— Изобщо не е твоя работа къде е Кид — отговори Буут. Той гледаше в очите на Ранкин, но в тях не можеше да се прочете нищо от това, което мислеше престъпникът. Обаче почувства още по-силно опасността.

— Ще разделиш ли това злато сега? — попит Уиски?

Имаше нещо в очите на Уиски, просто един кървав проблясък, който предупреди Буут в каква голяма опасност се намираше.

— Само ме оставете да извадя златото и… Буут се обърна небрежно с гръб, сякаш не усещаше тракащите зъби на зверовете, които го заобикаляха. Едно движение до ъгъла на барака привлече погледа му и го разсея за момент. Анабет!

Буут изръмжа и залитна напред, когато един куршум го удари в гърба. Той успя да обърне глава и видя револвера в ръката на Ранкин.

Не успя да извади колтовете си от кобурите, защото преди това беше прострелян в лявата ръка от Змията и в дясната от Солано. Преди да може да помръдне ранените си крайници, Грайър и Тийг измъкнаха пистолетите му със седефени дръжки от кобурите и ги хвърлиха в храстите. Сега Буут намираше напълно във властта на бандата.

— Свършиха дните ти на водачество в тази банда — каза Уат. — Но ако искаш да живееш, по-добре ни кажи къде е Кид.

— Забрави за това.

— Той сигурно е в онази тайна долина — предположи Водораслото.

Жълтите очи на Уат се присвиха.

— Тогава може би е по-добре да ни кажеш къде се намира тази долина, Буут.

— Не.

— Пуснете му няколко куршума в коленете — каза Уат на Грайър и Тийг. — Може би това ще му каже, че сме сериозни.

Анабет се свиваше при всеки изстрел и прехапа долната си устна до кръв, за да не извика. Цялото й тяло трепереше от възмущение. Очите й се напълниха със сълзи. Даже, ако Буут оживееше сега, той най-вероятно щеше да е сакат и никога повече нямаше да ходи. Когато тя погледна отново, чичо й лежеше настрана върху верандата, стиснал краката си над коленете. Той изстена веднъж от болка и после замлъкна.

Анабет помисли да изскочи от храстите и да започне да стреля. Тя беше бърза като светкавица с револвера, но щеше ли да се справи със седмината, преди някой от тях да я уцели? Отговорът на този въпрос, беше не. И ако я убиеха, това нямаше да помогне на Буут.

— Къде е Кид? — настояваше Уат.

— Върви по дяволите — каза Буут. Той гледаше бандитите, които му бяха приятели, но погледът му срещна безжалостни очи.

Ранкин стъпи с ботуша си върху едното осакатено коляно на Буут и каза:

— Говори.

— Ти си един с жълто по…

Ранкин натисна с цялата си тежест върху раненото коляно и Буут изпищя от болка. — Имаш един последен шанс да говориш — каза Ранкин.

— Ти можеш да ме убиеш, но Кид ще те намери — успя да каже Буут. — Аз не бих заложил пукната пара за живота ви, когато той разбере какво сте направили.

Буут гледаше как бандитите се размърдаха нервно, видя и потта, която ги изби, докато тревожно пристъпваха от крак на крак. Искаше му по някакъв начин да предупреди Анабет, да остане скрита. Той вече беше мъртъв човек, както и да погледнеше на това. Нямаше смисъл да убиват нея. Той дяволски се надяваше, че тя нямаше приеме толкова навътре приказките му за отмъщение. Тези думи целяха да попречат на бандата да тръгне след нея, за да може тя да избяга. Той съжаляваше, че не й каза точно къде е скрито златото. Може би, с малко късмет, тя и така щеше да го намери и да замине за Колорадо.

— Довършете го! — каза Ранкин.

Анабет наблюдаваше с ужасен поглед как Водораслото и Уиски изстреляха още два куршум в Буут. Ясно беше от неговите стонове и по начина, по който тялото му се отпусна, че това бяха смъртоносни рани.

Анабет! Махай се по дяволите оттук! Бягай!

Това предупреждение прозвуча в главата на Буут и то никога не бе изречено, защото мускулите на пълното му с куршуми тяло се отпуснаха и изпънаха на земята.

Анабет отстъпи назад и се скри зад бараката. Стомахът й се свиваше в спазми. Буут беше мъртъв! И тя не можа да направи нищо, за да го спаси.

Свлече се на земята и прегърна коленете скрита от храстите в основата на бараката. Може би, ако не беше дошла тук, чичо й още щеше да е жив! Тя отклони вниманието му с появяването си момент преди Уат Ранкин да го застреля в гръб. Може би, ако вниманието му бе останало концентрирано върху Ранкин…

Но Анабет знаеше дълбоко в себе си, че Буут нямаше шанс срещу Ранкин. Не съществуваше защита срещу този тип жълтокоремести помияри, които застрелваха човека в гърба.

Може би, в този първоначален момент, ако тя беше извадила пистолета си, можеше да помогне на Буут със стрелба да си пробие път. Но шокът и страхът я бяха сковали, докато стана твърде късно. Докато разумът й каза, че само щяха да я убият, ако се опиташе да му помогне.

Анабет почувства как едно ридание се надига в гърлото й и тя го потисна. Ако издадеше само един-единствен звук, бандитите със сигурност щяха да я открият. Тя притисна лице към коленете си и притаи дъх. Молеше се те да не открият присъствието й.

— Хей! Той не носи колана със златото — извика Змията.

— Виж в торбите на седлото му — каза Ранкин.

— Тук има съвсем малко, сеньор — каза Солано, връчвайки торбите на Ранкин.

— Какво по дяволите е това?

Анабет чу възмущението и объркването на бандитите в ужасните им викове, когато те разбраха, че Буут е донесъл със себе си само една нищожна част от златото.

— Трябва да намерим Кид — каза Ранкин. — Той знае къде е златото.

„Но аз не знам!“ — осъзна Анабет.

— Ние не знаем къде да търсим Кид — призна Уиски. — Буут отнесе тайната на онази долина със себе си в гроба.

Ранкин изруга отново.

— Тогава трябва да се пръснем и да я търсим. Даже ако не успеем да открием долината, Детето ще трябва да се появи рано или късно. И когато това стане, ние ще го чакаме.

Анабет се сви в толкова малко пространство в колкото можа, когато бандитите препуснаха конете си покрай нея. Тя изчака няколко минути преди да застави треперещите си крака да се изправят и още няколко минути, преди да може отиде при чичо си.

Буут лежеше на верандата в локва кръв. Тя закри устата си с длан, за да потисне гаденето, което отново се надигаше. Клекна до него, уплашена да го докосне, защото той бе ранен на толкова много места.

— Буут.

Анабет беше толкова сигурна, че чичо мъртъв, че възкликна, когато очите му се отвориха.

— Буут! Ти си жив! — Сърцето й подскочи от радост, която бързо се превърна в ужас, когато понечи да хване ръката му и вместо нея напипа разкъсана плът.

— Буут, ти имаш нужда от лекар.

— Лекар не — прошепна той. — Твърде късно е това.

— Не говори така! — Анабет взе в дланите, здравата ръка на Буут и я допря до бузата си. Буут не можеше да умре! Той беше единственият й останал роднина.

Анабет видя отчаянието в очите на чичо си съзнанието, че краят е близо. Лицето на Буут има пепелносив цвят и дишането му бе повърхностно. Чичо й беше прав. Твърде късно, за да може дори да му помогне с каквото и да било.

— Аз толкова съжалявам, Буут.

— За какво?

— Защото се намирах там, където не трябваше да бъда. Ако не те бях разсеяла…

— Грешката не беше твоя, Дете. Това, което стана, щеше да се случи независимо дали ти бе тук, или не. — Той видя разочарованието и загубата на невинността в очите й. — Ти вземи златото и иди в Колорадо. Чуваш ли ме? Махай се оттук колкото можеш по-бързо.

Очите му изгубиха блясъка си и Анабет усети как я обзема паника при мисълта, че той нямаше да живее още дълго.

— Внимавай за Ранкин — прошепна Буут. Сълзите в очите на чичо й я уплашиха.

— Аз ти обещавам, че те ще страдат за това, което ти направиха, Буут. Всеки един от тях. Особено Ранкин. Кълна се в това, Буут! Кълна се!

— Не, Дете! Ти трябва да избягаш! — Един болезнен стон се откърти от гърлото му.

— Буут? Какво мога да направя аз? Как мога да ти помогна?

Той сграбчи ръката й и тя се наведе надолу, поставяйки ухото си до устните му. Той й прошепна нещо, думи, които нямаха смисъл.

— Какво каза? Аз не разбирам.

Той ги прошепна отново. Същите безсмислени слова.

Тя искаше да го разтърси. Изглеждаше толкова важно за него тя да разбере, но нямаше никакъв смисъл в това, което казваше.

— Буут, аз не разбирам!

— Дете…

Анабет още го гледаше, когато разбра, че мъртъв. Очите му станаха стъклени. Гръдният кош повече не се повдигаше и спадаше. Пръстите му се отпуснаха в ръката й.

— Не! — Анабет не приемаше неговата смърт. Моля те, Буут! — Тя почувства мъка, която бе твърде болезнена, за да се понесе. — Неееее!

По-късно Анабет не можеше да си спомни как е прекарала следващите няколко часа. Тя претърси храстите, докато намери двата револвера Буут със седефени дръжки. Щеше да използва собственото му оръжие, за да осъществи отмъщението, в което се закле.

Някак си, успя да качи Буут на коня му и го върне обратно в долината. Там изкопа трап зад каменната къща и погреба чичото до баща си, покривайки гроба с камъни, за да го отбележи добре.

Тя седеше до гроба на Буут, отказвайки да предаде на мъката си и вместо това лелееше желанието за отмъщение. Бандит или не, чичо й не заслужаваше такава мрачна смърт. И за какво? За едно ковчеже злато, което Анабет не можа да намери след много щателно претърсване на долината. Тайната на Буут умря заедно с него.

Анабет се закле, че Уат Ранкин и останали от престъпната банда на Буут ще платят за предателството си. Тя нямаше да се обърне към закона. Властите само щяха да са щастливи да се отърват от още един престъпник в нейно лице. Така имаше нужда от стратегия, от някакъв хитър план, за да отмъсти за убийството на чичо си.

Отговорът я осени като проблясък на светкавица в планинска буря. Рязко очертан, забележителен и абсолютно прекрасен в простотата си.

Бандата на Буут щеше да търси Кид Калуун. Но те не знаеха нищо за Анабет. Най-после тя можеше да осъществи мечтата си да стане дама. Щеше да се скрие в Санта Фе като хубавата малка Анабет „Смит“ и да наблюдава действията на бандата. После, когато те най-малко го очакваха, Кид Калуун щеше да се появи и да изсипе отгоре им отмъщението за смъртта на чичо си.