17.

224.10.20/2:28

Засега най-страшното бе мракът. Макар жената да продължаваше да им осветява пътя отзад, лъчът сякаш се поглъщаше от гъста черна мъгла. Те крачеха, стъпка по стъпка, по хрущящия чакъл надолу по тесен път, затворен от двете страни с висока ограда. Решетките й бяха на разстояние от десетина сантиметра една от друга, дълги надлъжни тръби преминаваха над основата и под върха им. Ако имаше нещо от тази страна на оградата Томас не можеше да го различи.

— Уф, ама че страшно — подметна Миньо и гласът му отекна надалеч. — Алби, хвани ми ръката.

— Стига си се майтапил, глупчо — скастри го Алби.

Обувките им стържеха чакъла и ехото от звука бе като зловещ шепот. Томас усещаше, че го завладява клаустрофобия. Трябваше да събере цялата си воля, за да не се обърне и да хукне обратно. Продължиха навътре.

Скоро стигнаха тухлена стена, решетките от двете страни опираха в нея. Задънена улица. Това само засили паниката на Томас.

— Сега какво? — попита той и се подразни от страха, който се долавяше в гласа му. — Да се връщаме ли?

— Разбира се, че ще се върнем — заяви Тереза. — Сигурно това беше тест, за да видят дали ще се престрашим…

Миньо й изшътка и опря пръст на устните си. Гледаше надолу и се ослушваше. Изглеждаше като призрак на мъждивата светлина, идваща зад тях.

— Някой приближава — рече той и посочи решетките отляво. — Оттам.

Томас погледна в посоката, която сочеше Миньо, но зад оградата имаше само непрогледен мрак. А после и той долови звука. Макар че никой от четиримата не помръдваше, зад оградата определено се чуваха стъпки. Стори му се, че чува други и зад тях, и той се извърна. Сега вече звукът идваше отвсякъде и се усилваше.

— Побърканяци — прошепна Алби. — Хвърлят ги в зловещ затвор под собствения си комплекс. Тръпки да те побият.

Постепенно от мрака изплуваха силуети. Човешки тела.

— Сигурно ги държат някъде другаде — рече Миньо. — Инак щяхме да ги зърнем през решетките, докато слизахме. Вероятно са ги пуснали като диви животни в зоопарк, за да ни стреснат.

От приближаващата тълпа долетя жален хленч и тихо мърморене, ала тези звуци бързо набираха сила. Вече нямаше съмнение, че са ги забелязали.

А после, сякаш някой бе натиснал нужното копче, подземието се изпълни с гръмовни, оглушаващи звуци. Писъци и гневни викове. Рев. Тропот на крака, докато побърканяците тичаха към решетките. Томас подскочи изплашено, Когато към оградата се притиснаха човешки лица, а отзад се скупчваха още и още нещастници. През решетките се протягаха ръце, свиващи се пръсти се мъчеха да ги докопат.

Томас стоеше в самия център на прохода, Тереза бе до него, а Алби и Миньо на няколко крачки от тях. Алби се бе обърнал с гръб към тухлената стена и въртеше изплашено глава. Миньо се приведе, сякаш се готвеше да отбие всяка атака, като че ли това би спряло побърканяците, ако се промъкнеха през оградата.

Томас плъзна поглед по тези отдавна изгубили всичко човешко лица и в душата му се сблъскаха ужас и съжаление. Очите на побърканяците излъчваха само пустота, лицата и ръцете им бяха покрити с кървави драскотини и рани. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани, окървавени. Някои пищяха, други ридаеха и по лицата им се стичаха сълзи. Трети пък говореха, пресекливо и бързо, с думи, които бе невъзможно да се различат. И всички се протягаха и протягаха, сякаш Томас и останалите бяха единствената им надежда да се отърват от ужасяващата болест, поразила умовете им.

Внезапно през тълпата си проправи път една жена. Лицето й бе относително чисто, тя бе втренчила очи в Томас и помръдваше с устни, сякаш се опитваше да каже нещо. После заговори, но думите й бяха прекъсвани от мъчителни конвулсии:

— Моите бебчета, моите бебчета, моите бебчета, моите бебчета, моите бебчета. — Само тези две думи, отново и отново. През цялото време плачеше, а сетне внезапно се хвърли върху решетките като побесняла горила и се стовари с такава сила върху тях, че отхвърча назад и падна. Изглежда, бе изгубила съзнание. Другите стъпваха върху нея, бързайки да заемат мястото й. Томас усети, че го изпълва безкрайна и мъчителна тъга.

— Мисля, че научихме урока! — провикна се Алби. — Да се връщаме!

Томас поклати глава. Беше напълно хипнотизиран от ужаса на тази сцена, неспособен да помръдне. Нищо от преживяното досега, нито дори спомените за полудяващия му баща, не би могло да го подготви за тази картина. Нямаше да повярва, ако му я опишат, докато сам не стана свидетел.

— Томас, да вървим! — извика Миньо. Бяха се подредили в редица зад него, избягвайки да се отдалечават от централната позиция и да попаднат в обсега на протегнатите ръце.

Томас кимна, вече не бе толкова изплашен, както преди малко. Просто потъваше в този безкраен резервоар от тъга. Дали същото се бе случило и с майка му? Дали и тя е плакала за децата си, докато лудостта бавно е вземала връх в съзнанието й. Имаше чувството, че краката му са залепнали за чакъла. Не можеше да помръдне.

— Томас — прошепна Тереза в ухото му. — Всичко е наред. Просто такъв е животът. За тях. Трябва да помогнем да открият лек. Да спасим хората от това.

Гласът й го опари като огън. Накара го да почувства нещо. Той се обърна и пое по пътя, по който бяха дошли. Не беше нужно да се оглежда, за да провери дали Тереза и останалите го следват. Ръката й бе опряна на гърба му, сякаш го побутваше и насочваше. Побърканяците изпълваха тунела от двете им страни, една безкрайна човешка маса, и само решетките им пречеха да разкъсат жертвите си и да се нахранят с тях.

Томас погледна наляво. После надясно. Опитваше се да се съсредоточи върху нещо конкретно сред потока от лица и тела — цвят на косата, форма на тялото. Защото иначе те се сливаха и приличаха на огромно и страховито чудовище. Тълпа от същества, които не осъзнаваха дори собствените си действия. После погледна напред и видя, че някой стои на пътя им. Томас извика уплашено и се закова на място. Тереза се блъсна в него. Гърлото му бе свито от страх, усети, че се задушава. Отсреща имаше някого. Не приличаше на побърканяците зад решетките, ала не изглеждаше и съвсем нормален. Дългата му руса коса беше разчорлена, дрехите му бяха смачкани, очите му — зачервени и кръвясали. Но нямаше рани по тялото си, поне Доколкото Томас можеше да види, и стоеше съвсем спокойно. Най-странното бе, че стискаше под мишница малка черна дъска. Без да заговори, той извади дъската и започна да дращи по нея с тебешира, който държеше в другата си ръка. След това я протегна към групата, за да прочетат написаното. Три думи се различаваха на бледата светлина:

ЗЛО е добро.

Загрузка...