63.

232.1.1/9:03

— Как се чувстваш? — попита доктор Пейдж. — Уверен? Здрав?

Томас седеше на стол в една от медицинските лаборатории и току-що бе приключил с изследванията. Пейдж бе минала да го навести за последен път. Държеше димяща чаша с кафе или чай в ръка.

— Да, чувствам се отлично. — Истината беше, че досега не бе изпитвал подобно напрежение. След няколко часа ще бъде сред езерните. Струваше му се невъзможно. Е, малко треперя.

— Ето защо ти донесох това — подаде му тя чашата.

— Какво има вътре? — полюбопитства Томас. Течността ухаеше на боровинки.

— Специален чай, който направих за теб. Ще те успокои.

— Благодаря. — Той отпи бавно, предпазливо. Божичко, бива си го. — Сръбна отново и реши да поразпита за последен път за плановете им. — Е, как е подготовката? Всичко наред ли е?

— Томас, ти вече си част от плана. Не бива да споделяме повече информация с теб. Оттук нататък трябва да поставим разделителна черта.

— Но нали очаквате да ви докладвам?

— Така е. Но както казах по-рано, не бива да забравяме, че ти също си обект за изследване. Ако знаеш неща, които не трябва да знаеш, това може да повлияе на резултатите.

Беше изпил половината чай и вече усещаше, че тялото му се затопля. Олеква. Разтваря се.

— Не можете ли поне да ми намекнете? Съвсем малко? Подготвя ли се някакъв голям финал в края на изпитанията?

Надяваше се, че детският му ентусиазъм ще прикрие желанието да измъкне повече информация.

— Знаеш всички подробности, които трябва да знаеш — отвърна тя лаконично.

— Ще ви липсвам, нали? — попита той.

Очакваше да се усмихне, но доктор Пейдж остана сериозна.

— Не се съпротивлявай, Томас. Накрая всичко ще свърши добре.

— Какво искате да кажете? — Главата му започна да се върти.

— Винаги съм се трогвала от невероятната ти способност да се доверяваш на околните — рече тя, като го гледаше тъжно в очите. Лицето й бе започнало да се замъглява пред погледа му. — Съжалявам, че доста често се възползвах от това. Но има неща, които трябваше да се свършат.

Тя се изправи и внезапно тялото й се раздвои, разстрои, увеличи се и се смали.

— Какво сте… — опита се да каже. Устата обаче вече не то слушаше.

— Аз бях, Томас. Зная, че няма да помниш този разговор, но въпреки това ще споделя с теб. Ще ти обясня. Аз заразих председателя Андерсън и заместниците му. Те искаха да сложат край след Лабиринтните изпитания. Но това, над което работим, е много по-важно.

— Какво… — заекна той и отново не можа да продължи. Усещаше, че се люлее на стола. Чашата падна от ръката му и се строши на пода. Имаше чувството, че са затъкнали в ушите му памук.

— Винаги си бил мой любимец — довърши доктор Пейдж. После вниманието й се насочи към някой друг. — Време е да го приготвим.



Измамен.

Томас лежеше на операционната маса, съзнанието му избледняваше, тялото му не можеше да помръдне. Над него бе увиснал странен прибор, завършващ с човешка маска. Този прибор щеше да задейства заличителя, който ще изтрие паметта му. Съзнанието му бавно угасваше и скоро Томас щеше да изгуби връзка с реалността. После ще му поставят маската и процесът ще започне. Животът, такъв, какъвто го познаваше, щеше да просъществува още само няколко минути. Паниката изригна като оглушителна гръмотевица и отекна навсякъде из тялото му.

И същевременно не можеше да помръдне.

Скоро спомените, които го преследваха така неудържимо и го натъжаваха толкова силно, щяха да изчезнат.

Не искаше да се разделя с тях, ЗЛО го бяха измамили. Разбира се, че ще го измамят. Нима бе забравил с кого си има работа? Нали тъкмо заради това подготвяше своя план? Защото тези хора всъщност не бяха нищо повече от уверени в правотата си, манипулативни чудовища. И доктор Пейдж бе потвърдила подозренията му.

Да можеше поне да види за последен път Тереза. Спомни си какво й бе казал: „Ще се видим утре“ и от това го заболя още повече. Да, така е. Те ще се съберат утре, но спомените им ще са заличени. И той дори няма да я познае.

Хората от ЗЛО ги бяха изиграли до самия край.

Изпълни го непоносимо страдание.

Но след това почувства някакво странно облекчение, което прогони всичко останало. Той отвори очи и почти веднага се изпълни с увереността, че сънува. Лежеше насред яркозелено, озарено от слънцето поле и ветрецът полюшваше тревата в разни посоки. Над него грееше лазурносиньо небе, из което се носеха пухкави облачета, изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докосне. Предполагаше се, че всеки човек, подложен на заличаване, го преживява по свой собствен начин. А ето че той лежеше тук, с напълно запазени спомени, погълнат от тази красота.

И отново го завладя паника.

Не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Опита се да потърси мислено Тереза, но тя не съществуваше тук.

Отдясно в полезрението му изплува голям мехур, който се приближаваше, подскачайки, и изкривяваше света зад стените си. Сияещият мехур го доближи и спря. В мехура се появи някакво изображение, като от кино. Сложна, триизмерна картина. Макар че за сетивата му образът бе вътре в мехура, той сякаш го погълна, заобиколи го от всички страни. Близостта с него му подейства успокояващо, сякаш из вените му струеше опиат.

Той беше момче. Седеше на кушетката, баща му бе приседнал до него и държеше в скута си разтворена книга. Устните на баща му помръдваха, очите му блестяха, завладени от разказа, който четеше на вероятно една много по-ранна версия на Томас. В гърдите му се разпали малка радостна искра. Не искаше това да свършва. „Не — помисли си той. — Моля те, не ми го отнемай. Ще направя всичко. Моля те, не постъпвай така с мен.“

Мехурът се спука.

Дребни капчици течност се пръснаха във всички страни, изпълниха въздуха наоколо и уловиха светлината, от която Томас примижаваше. Той се сепна. Какво беше видял преди малко? Нещо, свързано с баща му. И някаква книга. Споменът бе смътен, но все още съществуваше. Опита се да го извика в съзнанието си, но тогава се появи друг мехур.

И той се носеше, подскачайки, над повърхността, а облаците зад него изглеждаха разкривени. Спря точно над него. Вътре се появи нова картина, също толкова малка, колкото и предишната, ала същевременно изпълваща целия свят.

Вървеше по улица и майка му го държеше за ръката. Вятърът гонеше листа и клонки по тротоара. Сякаш Томас се бе прехвърлил там. Светът вече бе пострадал от изригванията и все пак поне за малко можеше да се излиза навън. Опитваше се да забележи и запомни всеки детайл, всеки миг от тази сцена. Но страхът и тъгата му подсказваха, че няма да е за дълго. Беше толкова щастлив в онзи ден, въпреки риска от радиация…

Мехурът се спука. Нови капчици изпълниха въздуха и увиснаха около него, както предишните. Още искри върху слънцето. Объркването на Томас растеше. Все още разбираше, че това е част от процеса на заличаването, че му отнемат спомените, един по един. Но те не изчезваха, а само отслабваха. И въпреки блаженството, с което бе придружен този процес, Томас се опитваше да му се съпротивлява, бореше се с него в ума си. Той нададе беззвучен, мислен вик.

Появиха се още мехури.

И се спукаха.

Играе на гоненица. Плува. Лежи на слънце. Закусва. Вечеря. Хубави моменти. Лоши моменти. Лица. Чувства. Неща, които му бе казала доктор Пейдж. Искаше му се да заплаче, когато видя как баща му губи разсъдък.

Мехурът се спука.

Но надойдоха още, много повече. Спускаха се върху му като виелица, затрупваха сетивата му. Музика. Филми. Танци. Бейзбол. Храна. От тази, която обичаше (пица, хамбургери, грах) и каквато мразеше (бьоф строганов, пюре, моркови). Лицата в спомените започнаха да се размазват, гласовете им се променяха. Мехурите прииждаха толкова бързо, че едва успяваше да ги следи. Останките от тях изпълваха небето с милиони капчици от течността, която ги оформяше. Вече беше забравил каква е причината да изпитва безпокойство.

Появи се силен вятър. Бурен, на пориви. Той завъртя капчиците в огромен кръг, истински циклон, който се изви над него. Сега вече мехурите се пукаха преди още да го достигнат, останките на техните предшественици ги пронизваха и унищожаваха, преди Томас да преживее спомените в тях. Истински водовъртеж над главата му, който продължаваше да набира сила. Скоро всичко се смеси в една обща маса, във виещо се торнадо от сивкава мъгла, лишена от други цветове.

Томас се чувстваше като цвете, повяхващо заради липсата на слънчеви лъчи. Никога досега не се бе чувствал толкова объркан, толкова… изпразнен. Светът над него се въртеше главоломно. Празнината вътре в него нарастваше, сякаш някой изсмукваше ума му, сякаш торнадото отмъкваше и малкото останало му съзнание.

Изсмукваше това, от което бе създаден.

Край.

Всичко си отиде. Той затвори очи. Заплака без сълзи. Непрогледен мрак изпълваше ума и тялото му. Времето се простираше пред него като безкрайно море, липсваше хоризонт, към който да се отправи. Нямаше нищо отпред, всичко бе останало зад гърба му. Часове по-късно той отвори очи.

Беше буден.

Дори се изправи.

Наоколо имаше само прашен, застоял въздух.

Загрузка...