32.

229.10.28/21:04

— Вероятно познаваш това място по-добре от мен — рече Томас, докато излизаха зад ъгъла и поемаха по дългия коридор. — С всички тези ваши среднощни разходки.

— Да, вероятно — съгласи се Нют.

— Мисля, че открих по-бърз път до бараките на група Б.‍ И с по-малка вероятност да ни заловят охранителите.

„Всичко наред ли е?“ — попита Томас мислено Тереза. Тя им помагаше, като ги насочваше към местата, където имаше най-малка опасност да бъдат засечени. Беше прегледала камерите за наблюдение по-рано през деня и увери Томас, че ще му помага срещу неговата безкрайна благодарност.

„Да — увери го тя. — Веднага щом прекосите лабораторията, за която ти казах, ще излезете съвсем на чисто. Там има авариен изход, който стига право до бараките.“

„Разбрано“ — отвърна той.

След още няколко завоя стигнаха масивна врата, обозначена като помещение за проучвания и лабораторни изследвания. Едно от местата, до които никога не допускаха Томас.

„Би трябвало да е отключено — информира го Тереза. Сякаш ги наблюдаваше в реално време. — Не бива да се притесняваш за обратния път. Аз се прибирам в стаята да си легна. Ако някой те задържи или застреля, вината ще е само твоя.“

Тя прекъсна връзката, преди той да успее да отвърне, но не пропусна да му прати една въображаема целувка, защото знаеше, че така още повече ще го смути.

— Томи — прошепна Нют. Беше приклекнал до вратата на лабораторията. — Махни тая глуповата физиономия от лицето си и да влизаме.

Томас не отговори и побутна вратата, сетне бързо пристъпи в стаята, следван от Нют. Веднага щом вратата се затвори, те поеха приведени през лабораторията. Беше обширно помещение, натъпкано с апарати и инструменти, компютри и монитори. Покрай стените в стъклени контейнери се виждаха всякакви странни машинарии, а част от инструментите изглеждаха сякаш взети от подземията за мъчения на Инквизицията — блестящи, сребристи, метални и заострени. Томас и Нют продължаваха да притичват наведени по централния проход между масите.

— Какво ли вършат тук? — попита шепнешком Нют, но в тишината гласът му отекна като вик.

Томас подскочи от изненада и се спъна. Нют се препъна в него и двамата тупнаха на пода, след което се заляха от смях. Напрежението започна бързо да ги напуска.

— Сигурен ли си, че ЗЛО знаят какво правят с теб? — пошегува се Нют, докато се надигаха. — Защото ми приличаш по-скоро на клоун, отколкото на първенец на випуска.

Томас търсеше подходяща духовитост, с която да отвърне, когато погледът му се натъкна на необичайна гледка. В дъното на помещението, скрита в сенките, се виждаше блещукаща зеленикава маса. Имаше нещо хипнотизиращо във вида й, нещо странно и необяснимо, което не му даваше да отмести поглед.

Усмивката на Нют бързо се стопи.

— Това пък какво е? — попита той, загледан в същата посока. Над зеленикавата маса бе увиснала изумрудена мъгла.

Томас си даваше сметка, че трябва да продължат към бараките на група Б.‍ Но някак си онова нещо в дъното го привличаше неудържимо.

— Да идем да проверим — предложи той.

Двамата заобиколиха няколко маси с прибори и компютри и доближиха източника на зловещата светлина. Отблизо Томас откри, че светлината извира от голяма стъклена плоскост, около три на три метра, покриваща като капак масивен контейнер, чиито стени бяха високи до гърдите. Дребни мъгливи повлекла се процеждаха под ръбовете на похлупака и се виеха из сумрачната стая. Томас се наведе над контейнера, който бе обсипан с влажни капки, и погледна към Нют. Лицето на приятеля му бе озарено от фосфоресциращата зеленикава светлина и за миг придоби болнав вид. Томас побърза да прогони тази мисъл.

— Вероятно не трябваше да идваме тук — рече Нют, докато надзърташе в контейнера. — Това нещо може да е силно радиоактивно. Току-виж утре се събудим с по три пръста и едно око.

Томас се засмя, ала не можеше да откъсне поглед от вътрешността на контейнера. Под повърхността му мъглата продължаваше да се кълби и вихри. Но в нея имаше нещо. Едва успяваше да различи тъмните му очертания. Имаше чувството, че ако продължава да гледа, рано или късно онова, което е там, ще се покаже.

— Томи? — повика го Нют. — Да тръгваме, а? От това нещо ме побиват тръпки.

Томас стоеше като истукан. Отчаяно искаше да разбере…

Нещо обемисто се размърда в контейнера и се удари с тропот в стената. Томас отскочи назад. Предметът вътре се плъзна покрай стената и отново се изгуби под мъглата. Имаше цвят на човешка кожа, покрита с множество венозни разклонения. Мярна ръка. Определено приличаше на ръка.

Томас потрепери и косата му настръхна. Погледна към Нют, който го гледаше с разширени от ужас очи.

— Защо сме още тук? — попита Нют.

Добър въпрос.

Понечи да тръгне, ала още нещо се допря до стената на контейнера. Приличаше на торс и навярно принадлежеше на съществото, което държаха вътре. То също имаше вени и нещо като слуз, покриваща кожата. Томас трябваше да положи усилия, за да не избълва съдържанието на стомаха си от тази гледка.

— Виж, Томи. — Нют се доближи до стъклото и посочи. — То има… от кожата му растат някакви… неща. — Дръпна се рязко от контейнера и поклати глава.

Ала Томас не можеше да си тръгне, преди да види това, което бе видял и неговият приятел. С внезапен прилив на кураж той се наведе над контейнера и избърса с ръка влажната му повърхност. Върху месестата плът, опряна в стъклото от другата страна, се виждаха няколко големи мехурести израстъци. Приличаха на ракови образувания или на гигантски пришки. И освен ако не го лъжеха очите, Томас можеше да се закълне, че тъкмо от тези образувания извираше призрачната светлина.

Най-сетне той отстъпи назад и потърка очи. Беше виждал много странни неща през живота си, но това надхвърляше всичко.

— Какво ли… — Огледа се, сякаш търсеше подходящите думи, — какво беше това?

— Нямам представа, мамка му — изруга Нют. — Но май ни стига толкова, а? — Няколко мъгливи повлекла се плъзнаха нагоре по ризата му и се извиха около лицето му.

— Напълно — съгласи се Томас. — Да вървим.

Току-що бе надзърнал за пореден път зад завесата от тайни на ЗЛО и никак не му се понрави това, което видя. Двамата продължиха през лабораторията, но сега мълчаха, завладени от мрачно настроение. Скоро след това стигнаха аварийния тунел, за който им бе казала Тереза, и през него се добраха до фалшива стена, зад която бяха бараките на група Б.‍ Всеки път, когато Томас си помисляше, че е привикнал с нещата, свързани със ЗЛО, той се натъкваше на нещо като този стъклен контейнер с ужасното чудовище вътре, покрито със светещи тумори, като ембрион в утроба.

От ЗЛО очевидно не му казваха всичко. Разбира се, че беше така — той не беше наивен идиот. Но понякога му се струваше, че не само крият информация от него, но и го разиграват, както правят с останалите. Сякаш бе поредният опитен екземпляр. Кой знае какви нови ужаси очакваха тези, които щяха да пратят в лабиринта. Скръбниците и съществото, което отглеждаха в контейнера в лабораторията…

Той въздъхна. Нют бе стигнал до участък от стената, откъдето откачи голям панел. Отзад имаше неосветен килер, а в другия му край — вратата, водеща към бараките. Тя бе отворена и зад нея Томас виждаше подредените край стената легла.

— Ами ако се изплашат? — прошепна той. — Не ми се ще да ме нападнат едновременно четиресет момичета.

— Мислех си, че тъкмо за това дойде — подхвърли закачливо Нют. Томас едва различаваше силуета му, но знаеше, че приятелят му се усмихва. Поклати глава и побутна Нют към вратата. Двамата надзърнаха в помещението на група Б.‍ Чуваха се само тихи въздишки и от време на време поскърцване от наместващи се в леглата тела.

Томас почака, докато очите му привикнат с тъмнината. Още оглеждаше помещението, когато внезапно пред него се появи фигура. Едва не извика от изненада и се дръпна назад. Момичето го последва в мрака на килера.

— Какво искате? — попита с гневен шепот. — Кои сте вие?

Томас най-сетне успя да се съвземе от изненадата.

— Извинявай, че се промъкнахме така. Ние сме от група А.‍ Дойдохме, за да може Нют да се види със сестра си, преди да започнат Лабиринтните изпитания. — Не виждаше лицето на приятеля си, но не би се учудил, ако той сега се подхилкваше, задето се бе изплашил.

— Можехте да ни предупредите — скара му се момичето. — Преди да се появите като хора с недобри намерения. Как се казвате? Е, всъщност как се казваш ти, за него разбрах, че е Нют. Соня е сред най-добрите ми приятелки.

— Аз съм Томас.

— О! — Прозвуча разочаровано. Или обидено. Групата им вероятно бе чувала както за него и Тереза, така и за Арис и Рейчъл. ЗЛО явно нямаха нищо против да разпространяват подобна информация. — Аз съм Миоко. Ще ви заведа при Соня.

Тя пое през бараката, сянка сред сенки.

— Дано са на наша страна — прошепна Нют. — Това девойче май здравата те изплаши, а?

Томас не отговори. Мракът на килера внезапно му се стори заплашителен. Знаеше, че ЗЛО са разделили момчетата от момичетата със съвсем конкретна цел. Вероятно пак бе свързана с въвеждането на променливите на по-късен етап от изпитанията. Но освен това подозираше, че има и много други причини, и неизвестността хич не му се нравеше. Миоко се появи отново, този път придружена от друго момиче. То само заобиколи бързешком Томас и се шмугна в килера при Нют. Двамата се прегърнаха развълнувано.

— Насам — подкани Миоко и побутна Томас вътре, за да може да затвори вратата на килера. Сетне включи осветлението, което бе ярко като две слънца. Томас замижа и вдигна ръка да засенчи очи.

Нют плачеше и Томас го знаеше, макар все още да бе заслепен. Чуваше го да хлипа, но звукът бе приглушен, Защото момчето бе скрило лицето си в рамото на сестра си. Томас най-сетне можа да ги разгледа. Лицата и на двамата бяха мокри от сълзи и те се притискаха силно един към друг. Не знаеше колко време бе минало, откакто се бяха виждали за последен път, и дали са имали възможност да поддържат връзка по някакъв начин. Но сърцето му се свиваше, докато ги гледаше.

— Ела — дръпна го за ръката Миоко. — Да ги оставим за малко…

— Мразя ги — заговори Нют като не спираше да ридае. Вдигна глава от рамото на сестра си и изтри сълзите с ръкав. — Мразя ги всички до един! Как можаха да ни го причинят? Да ни отвлекат от дома и да ни държат разделени? Не е честно! — той извика последната дума и Миоко трепна и погледна към вратата.

— Не, не, не — опита се да го успокои Соня. Тя обгърна лицето му с длани и го погледна в очите. — Не говори така. Гледаш на всичко от погрешната страна. Тук сме много по-добре от всички деца навън. Те ни спасиха, голямо братче. Какви щяха да са шансовете ни да оцелеем навън? — Тя отново го притисна в обятията си.

— Но защо ни държат разделени? — изстена той с такава тъга в гласа, че сърцето на Томас отново се сви болезнено. — Защо са всички тези тестове, изследвания и игри? Мразя ги, независимо какво казваш ти.

— Един ден всичко ще свърши — прошепна момичето. — Не забравяй, ти не си муни. Един ден ще е безопасно за теб да живееш в открития свят и тогава пак ще бъдем заедно. Съвземи се. Нали си голямото ми братче. Би трябвало ти да ме успокояваш.

— Обичам те, Лизи — промълви той и стисна ръката й. — Толкова те обичам.

Тя се усмихна, а Нют поклати глава, сетне отново я притисна в прегръдката си.

Томас обаче си помисли, че след този сладък миг и двамата ги очакват нови премеждия.

Загрузка...