Кодът на болестта

42.

230.08.21/10:32

Смахнатите дни започнаха с почукване на вратата една сутрин.

Когато отвори, там стоеше непознато за него момче в компанията на този, когото най-малко бе очаквал да види — Рандал. Мъжът напоследък рядко се вясваше, всъщност Томас бе почти сигурен, че за последен път го видя в деня на смъртта на Джордж. Не изглеждаше никак добре. Беше отслабнал и лицето му бе посивяло. Колкото до новото момче, то бе малко по-високо от Томас, с русолява коса и ококорени от почуда очи като на бебе.

— Това е Бен — представи го Рандал. — Той е едно от новите ни попълнения през последните дни и е идеален за прехвърляне. Доктор Пейдж иска да го подготвиш, преди да се захванеш с уроците.

Рандал се обърна, без да чака отговор, и се отдалечи забързано по коридора сякаш закъсняваше за среща. Бедният Бен остана на прага, като се оглеждаше боязливо.

— Не се плаши от тоя тип — рече му Томас и отвори широко вратата. — Винаги е бил малко странен. Влизай. Може да не ми повярваш, но помня добре какво е да си новак тук.

— Благодаря. — Бен пристъпи в стаята и седна зад бюрото. — Откриха ме в Денвър.

И после неочаквано избухна в сълзи. Скри лицето си в шепи и раменете му се разтърсиха от ридания.

Денвър? Томас бе изучавал подробно този град. Знаеше, че е безопасна зона, събирателен пункт за хора, които не са заразени от изблика. Бяха въвели сериозни предпазни мерки за всички, които влизаха, и го бяха заобиколили с високи укрепени стени. Фактът, че Бен идваше оттам, се стори на Томас странен. Не означаваше ли това, че родителите му са здрави? И все пак — защо ЗЛО го бяха отвлекли?

Томас едва сега забеляза, че момчето продължава да плаче.

— Какво е станало? — попита той. — Хайде, успокой се и ми разкажи.

— Най-сетне бяхме намерили място, където да живеем — хлипаше Бен. — Приятно местенце. И родителите ми не бяха болни от изблика! Сигурен съм! Не биха ни пуснали вътре в противен случай. — Думите му се нижеха една след друга, като начеващ порой. — Питаха ме дали искам да се присъединя към едно проучване, баща ми отказа, тогава ме сграбчиха и ме отведоха. Събориха мама на земята и заплашиха да застрелят татко. Кои са тези хора? Защо съм тук?

Томас седеше на крайчеца на леглото и не смееше да помръдне. Нямаше никаква представа какво да отговори. Винаги бе смятал, че децата, които ЗЛО събира, са от болни родители. Дали сегашният случай не бе изключение, или разкриваше гигантска лъжа?

Бен се разплака отново, заровил лице в скръстените си на бюрото ръце.

— Съжалявам, човече — каза съчувствено Томас, покъртен от терзанията на момчето. — Но те се опитват да намерят лек за изблика и наистина са отчаяни. — Това бе всичко, което му идваше наум. Сърце не му даваше да говори още. — Но ще видиш, скоро нещата ще се подобрят.

Бен вдигна глава, изтри сълзите от лицето си и кимна.

— Ела, ще те разведа наоколо. — Томас се надигна, отиде при вратата и махна на Бен да го последва в коридора. И през цялото време си повтаряше наум, че е един проклет лъжец.

След като разведе Бен из комплекса, Томас седна с него в стаята за наблюдение и му представи лабиринта. Така и не посмя да му съобщи, че скоро ще го пратят вътре, не и след сълзите, на които бе станал свидетел по-рано. Но беше сигурен, че хлапето не е никак глупаво. Опитваше се да поддържа оптимистична нотка.

— Повечето от момчетата харесват живота там. Да спят на открито, да са сред приятели.

Томас с изненада установи, че започва да лъже със същата лекота, с която го правеха повечето служители на ЗЛО. Тази мисъл го обезпокои, но нямаше какво друго да направи. Искаше му се да накара момчето да се почувства поне за малко по-добре.

Мислите му бяха прекъснати, когато на един от мониторите се появи нова сцена. Камерата на бръмбар острие бе проследила Гали, който непрестанно се озърташе, сякаш бе замислил някоя пакост.

— Олеле — прошепна Томас и изведе картината на големия екран.

— Какво има? — попита Бен.

За няколко секунди Томас бе забравил напълно за съществуването му, още по-малко, че седи до него.

— А, нищо — отвърна той замислено. — Искам да видя накъде е тръгнал един приятел. — Опасявайки се, че на екрана може да се случи нещо неприятно, което да изплаши допълнително Бен, той побърза да го изпрати в коридора. Накара го да застане на няколко крачки от вратата. — Виж, ще почакаш тук, нали? Ще повикам някого да довърши с теб обиколката. Беше ми приятно да се запознаем.

— Добре — съгласи се момчето, очевидно беше объркано.

Томас съжаляваше за постъпката си, но нямаше търпение да се върне пред монитора. Остави вратата леко отворена, за да чуе, когато се появи Тереза. Когато отново седна на стола, Гали бе стигнал до Южната врата и тъкмо се извръщаше към Езерото, оглеждайки района. Изглежда, искаше да провери дали някой не го следи. Но не бръмбарите остриета го безпокояха — значи се опасяваше от момчетата. След като се успокои, че наоколо няма никого, той насочи вниманието си към лявата страна на огромната врата, с редицата стърчащи от нея шипове.

— Какво си намислил? — прошепна Томас. — Хайде, проклето бръмбарче, дай ми по-добра картина.

Сякаш механичното насекомо го чу, защото ускори ход и започна да се катери по стената над Гали. Когато се издигна достатъчно, завъртя се така, че да може наблюдателят да вижда лицето на момчето.

Гали плачеше и съдейки по широките мокри дири по бузите му, това бе от известно време. Томас не разбираше какво става. Защо Гали се промъкваше в забранена територия? Не беше бегач, затова и не му бе позволено да излиза в лабиринта, а изглежда, тъкмо това бе намерението му.

Томас внезапно си спомни за Бен, когото бе оставил отвън в коридора.

„Тереза, къде си? — повика я той. Междувременно намали звука от екрана, за да не чува Бен какво се случва. — Ела да ме отървеш от новото хлапе. Казва се Бен и го оставих пред стаята за наблюдение. Гали е замислил нещо.“

„Добре“ — дойде веднага лаконичен отговор.

Гали вече бе нарушил правилата, прекрачвайки отвъд пределите на вратата. В момента бе официално вън от територията на Езерото. Той затвори очи и изглеждаше потънал в дълбок размисъл. После на лицето му изгря странна усмивка. Разпери ръце, сякаш си представяше, че лети. И изведнъж Томас разбра. Гали бе напуснал Езерото само за да изпита тръпката.

Внезапно скрапът се изпълни с движение. Томас си пое изплашено дъх, когато сякаш от нищото изплува огромното туловище на скръбник, което закри напълно тялото на Гали. Чу се нечовешки вик и стържене на метал. Бръмбарът острие подскочи и се завъртя — сега показваше само бръшлян и камък. Но Томас позна, че викът е на Гали. И това не беше вик на уплаха, а на нетърпима болка. Камерата се завъртя обратно и сега вече скръбникът бе изчезнал. Гали притискаше едната си страна с ръка, докато с другата се подпираше, мъчейки се да се изправи. Отне му доста време, но накрая успя да пропълзи обратно в Езерото. Момчетата вече тичаха към него. Едно от тях на име Клинт беше най-отпред, с чанта за първа помощ през рамо. Служителите на ЗЛО най-сетне бяха определили точната доза серум и Клинт държеше в ръка готовата спринцовка.

Томас не мислеше, че някога ще забрави писъците на Гали.

Чу изплашен вик зад гърба си и когато се обърна, откри, че Бен е бутнал вратата и гледа екрана. Очите му бяха разширени от ужас.

— Какво става там? — попита той с разтреперан глас.

Томас търсеше отчаяно някакво обяснение.

— А, това ли? Ами те понякога провеждат такива тренировки, за да проверят готовността за реакция. Нищо страшно.

Едва щом свърши, си даде сметка, че говори досущ като доктор Левит. За щастие, в този момент дойде Тереза и отведе Бен.

„Бедното хлапе“ — помисли си Томас.