Кодът на болестта

56.

231.12.11/10:46

Томас се качваше за втори път на берг, но почти не помнеше нищо от първия си полет.

В началото се почувства ужасно — стомахът му се свиваше и бълникаше, гадеше му се и устата му се пълнеше със слюнка, — но Когато привикна с новите усещания, дори взе да му харесва. После отново му стана зле. Имаше чувството, че се намира в огромно метално чудовище. Животът в свят на разруха те караше да възприемаш с възхищение подобни мощни машини, за които дори гравитацията не е препятствие.

Тереза не дойде с него, беше останала с екипа, който щеше да проверява възможностите за проследяване на имплантите от дистанция. С всеки ден двамата се отдалечаваха все повече. Тя се бе заровила в плановете и изпитанията на ЗЛО, а Томас все по-често се колебаеше да споделя с нея мислите си. Все пак трябваше да поговорят. Моментът за това назряваше.

Томас надзърна през един от люковете в металната стена на берга. Навън пейзажът се менеше с главоломна бързина. Въпреки тежките поражения, които планетата бе понесла, гледката имаше своята скрита красота. Зеленото и оранжевото се смесваха с големи кафяви петна. Разбира се, от подобна височина бе трудно да се различат подробностите. Не можеше да видиш побърканяците, нито глада и страданията.

Нищо чудно, че преди слънчевите изригвания всяко хлапе е искало да стане астронавт.

— Ей.

Той вдигна глава и видя да се приближава Бренда, която допреди малко бе заета заедно с Хорхе да подготви припасите за тяхната експедиция до града на побърканяците. Бяха взели и голям бой прибори, изработени от ЗЛО, за чието предназначение Томас можеше само да гадае.

— Здравей — отвърна той. — Готови ли сте?

Тя приседна до него.

— Доколкото изобщо е възможно. Хорхе ме накара да проверя всичко поне сто пъти. Той обича да е сигурен.

— Кога ще стигнем там? — Нямаше идея къде се намират, но повърхността долу бе започнала да наподобява пустиня, петната оранжево и жълто преобладаваха. Нямаше почти никакви признаци на живот или че въобще някога тук е имало нещо живо.

— Предполагам, след около половин час. — Тя потърка ръце, но лицето й остана напрегнато. — Божичко, колко съм изнервена само. А допреди десет минути всичко това ми приличаше на забавно приключение.

— Има ли от какво да се страхуваме? — попита Томас. — Това е само един оцелял сред пустошта град, лишен от ред и законност и претъпкан с побърканяци. Не бъди такава пъзла. — Той се усмихна, за да й подскаже, че се шегува.

Бренда завъртя очи.

— Всъщност… — добави той — права си. Може да се окаже страшно.

— Знаеш ли, трябва да си по-мил с Тереза — рече тя след дълга пауза.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя очевидно е много привързана към теб. А ми се струва, че напоследък страниш от нея. Извинявай, ако се бъркам в нещо, което не ми е работа.

Томас се замисли над думите й. В последно време бе избягвал тази тема.

— Не, няма нищо. Тя е най-добрата ми приятелка. Заедно сме през половината си съзнателен живот и можем да разговаряме чрез… както никой друг. Понякога без дори да говорим. Може би затова ти се е сторило, че съм малко дръпнат.

Бренда кимна, сякаш разбираше всичко.

— Само приятели? След всичкото това време заедно? Никога не съм ви виждала да се държите за ръце или да се целувате. Ти май си от нерешителните — подкачи го тя.

— Малко е сложно — смотолеви Томас, изненадан от посоката, в която бе поел разговорът. — За мен тя е целият свят и нищо не може да го промени. Но е трудно да си романтичен, Когато си заобиколен от толкова много смърт и приятелите ти са пратени в лабиринт, за да експериментират с тях.

Бренда изглеждаше разочарована.

— Добре де, но не е само това. Томас, хората се обичат един друг. Трябва да се увериш, че знае за чувствата ти. Само това казвам.

Томас усети, че в него се надига странно и непонятно вълнение. Спомни си за майка си, за баща си, за приятелите. Внезапно усети, че в очите му напират сълзи. Не знаеше какво иска от живота, нито какво смята да постигне в него. Но имаше приятели и това бе повече от достатъчно. Оставаше само да ги спаси по някакъв начин.

Бренда забеляза сълзите му и изражението й омекна. Тя го погледна толкова мило, че Томас бе разтърсен до дъното на душата си. Внезапно момичето се пресегна и го прегърна. Томас също я притисна към себе си. Имаше чувството, че прегръща всички, които витаеха из мислите му. Двамата останаха така известно време, докато бергът не се наклони надясно и не пое курс на снижаване.

Бяха пристигнали в Обгорените земи. ЗЛО бяха пратили с тях въоръжена охрана и войниците се спуснаха тичешком по платформата и се разпръснаха сред прашната, нагорещена равнина. След като обявиха, че теренът е чист, Томас, Бренда и Хорхе ги последваха, примижавайки на яркото слънце.

— Боже мили — възкликна Бренда. — Представете си какво е било, Когато са започнали изригванията.

— Хермано, сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — попита Хорхе. — Ще си устроим истинска забава.

Двамата с Бренда се разсмяха, но Томас не намираше нищо смешно в ситуацията. Това място беше ужасно. Бергът се бе приземил на изненадващо голямо разстояние от града на побърканяците и техниците, с които Томас трябваше да работи, нарамваха багажа и сякаш се готвеха да поемат в обратна посока. Не виждаше нищо нататък, освен безжизнена пустиня, от което опасенията му само нарастваха. Нямаше търпение да полетят обратно към Аляска и се молеше тестовете, за които ги бяха пратили, да не продължат дълго.

Томас засенчи с ръка очи и погледна към града. Прецени, че до него има поне няколко мили. Половината път беше покрит с прах от ръжда и разбито стъкло. Разрушените небостъргачи се протягаха към небето като закривени пръсти. Трудно беше да се повярва, че там би живял някой друг, освен побърканяците. Зад опустошения град се издигаха планини. Слънчевите изригвания бяха лишили склоновете от растителност, но камъкът и земята сякаш се провикваха: „Ние все още сме тук. Какво друго ни остава?“.

Томас откъсна очи от тази гледка и откри, че Бренда се е загледала към своя бъдещ дом.

— Сигурна ли си? — попита Томас. — Сигурна ли си, че искаш да отидеш там? — Щеше му се да прозвучи нехайно, ала осъзна колко сериозно изглежда в мига, Когато думите излетяха от устата му.

— Ако разполагахме с лек, много хора, които обичах, сега щяха да са живи — отвърна тя, втренчена в далечината. — Хора като майка ми и баща ми, като моя брат.

— Зная, зная — промърмори той. — Повярвай ми, разбирам те.

— Затова двамата с Хорхе се писахме доброволци — продължи тя. — Не само за целия план, но и конкретно за тази операция. — Тя кимна към разрушения град в далечината. — Трябва да изпълня моята част.

— Сигурно — въздъхна той.

Преди да добави още нещо, Хорхе извика, че е време групата да тръгва. Държеше да стигнат пределите на града преди залез-слънце.

— Внимавайте — заръча й Томас. Искаше му се да добави още нещо, като например че никой не трябва да губи живота си заради проклетата болест. Но вместо това каза: — Наистина. Бъдете внимателни.

— Ще внимаваме — обеща тя. — Трудно е да се повярва, че по-късно ще доведат тук и приятелите ти, нали? Бедните момчета. Е, ще се видим по-късно, алигаторе.

Тя му махна и забърза след Хорхе.

Той остана загледан след нея и забеляза, че пясъкът се местеше под краката й.

— Какво искаше да кажеш? — попита шепнешком.