Кодът на болестта

35.

229.11.23/10:28

На следващия ден доктор Пейдж се появи в обичайното време. Томас не бе мигнал през цялата нощ — премисляше отново и отново случилото се и се опитваше да овладее кипналия в него гняв. Когато алармата му най-сетне се включи, бе готов да запрати малкото устройство към вратата. Ала омекна още щом я видя на прага. Това, което се бе случило с него, го изкарваше извън нерви и той се боеше да му даде израз.

— Томас, не казвай нито дума — предупреди го тя. — Има причини нещата да се случат така и ти не ги разбираш. Освен това имай предвид, че не аз вземам окончателните решения. Но успях да ти издействам нещо. Какво ще кажеш за един ден почивка? Можеш да го прекараш, като наблюдаваш приятелите си в лабиринта. Мисля, че най-малкото заслужаваш това.

В началото Томас бе въодушевен, но бързо помръкна.

— Единствената причина, поради която го правите, е защото искате да наблюдавате мен, докато аз гледам тях.

Тя въздъхна.

— Искаш ли да го направиш, или не?

— Да — преглътна мъчително той.

Доктор Пейдж отведе Томас в залата за наблюдение, където бе гледал как измъчват Миньо с помощта на скръбника. Този път мониторите показваха различни зелени участъци от откритото пространство в центъра на лабиринта, където сега живееха повечето негови приятели. Доктор Пейдж го покани да седне на празния стол пред контролния пулт и го остави там. Тръгна си, без да каже и дума, и затвори тихо вратата.

Томас се наведе напред.

Втренчи се в монитора.

Бяха прекарали само една нощ в новия си дом и все още никой от тях не бе виждал лабиринта. ЗЛО продължаваше да държи затворени гигантските врати към коридорите.

Момчетата се шляеха из просторния двор, сгушен между стените на лабиринта. Лицата им казваха всичко, можеше да го види съвсем добре благодарение на дребните, сновящи навсякъде бръмбари остриета. Изглеждаха объркани — и колкото повече ги гледаше Томас, толкова по-силно ставаше усещането, че нещо не е наред. Всеки странеше от останалите и се държеше сякаш е сам.

Той увеличи изображението и го фокусира върху две момчета, които не познаваше много добре. Пътищата им тъкмо се бяха пресекли.

— Ей — извика едното от тях с разтреперан глас. — Знаеш ли къде се намираме? Как се озовахме тук?

Другото момче поклати глава, очевидно бе на път да се разплаче.

— Аз… нямам… представа. Не зная дори… — То млъкна и се отдалечи със забързана крачка.

Подобни неща се случваха навсякъде. Повечето от момчетата избягваха да общуват с други, все едно не се познаваха. Или дори не знаеха кои са самите те. Чуха се няколко имена, но дори те бяха произнесени неуверено.

Онези маски. Затова значи са били. Нещо бе станало с паметта им, нещо, за което можеше да винят само ЗЛО. Или вероятно имплантите, които им бяха поставили.

Ако това бе обяснението, ако беше за постоянно, Томас не би могъл да си представи нещо по-ужасно. Та спомените им бяха всичко, което имаха. Той си припомни времето, когато Рандал бе отнел неговото име — тогава се чувстваше все едно са му взели душата. А положението тук изглеждаше далеч по-лошо. Дали все пак не е само временно?

Видя Миньо да крачи забързано покрай стената и да я оглежда внимателно. Правеше го от часове, откакто бе изгряло фалшивото слънце. Нямаше никакво съмнение, че е изплашен. Да изгубиш паметта си и да те захвърлят в този затвор — това бе достатъчна причина да си завладян от неописуема паника. Той крачеше и крачеше, кръстосваше между стените, спираше и ги оглеждаше. Вероятно дори не забелязваше, че се върти в кръг.

Недалеч от него Алби бе приседнал до малка горичка, опрял гръб на едно от дърветата. Седеше неподвижно и изглеждаше напълно лишен от живот. Видът му само съкруши още повече Томас. Този млад човек, когото Томас познаваше като безстрашен и неуморим, готов във всеки един момент да се изпречи на всеки, ЗЛО бе превърнало в жалко подобие на предишния опърничав младеж.

Сред скитащите наоколо бе и Нют. Крачеше безцелно напред и назад, от хамбара до лехите и от там до малката къщурка, която трябваше да е техен дом. А всъщност не бе нищо повече от паянтова барака. Имаше същия празен поглед като Алби. Когато приближи своя стар приятел, държеше се, сякаш вижда напълно непознат. Томас натисна едно копче, за да си осигури звук към картината.

— Знаеш ли къде сме? — попита Нют.

Алби вдигна навъсено глава.

— Не, не знам къде сме — тросна се, сякаш Нют му досаждаше за стотен път.

— Нито пък аз, мамка му.

Известно време двамата се измерваха с погледи. Накрая Нют попита:

— Поне знам името си. Нют. А ти?

— Алби. — Произнесе го сякаш налучкваше.

Не мислиш ли, че е време да се опитаме да разберем какво всъщност става?

— Да, би трябвало. — Алби изглеждаше почти толкова зъл, колкото в нощта, когато ги спипаха вън от комплекса на ЗЛО.

— Ами какво чакаме тогава?

— Утре, човече. Утре. Дай ни един ден да се освестим, за бога!

— Добре де.

Нют се отдалечи, като изрита ядно едно камъче в тревата. По-късно същия следобед Миньо се опита да изкатери стената. Беше се поддал на изкушението на привидно леснодостъпните бръшлянови клонки. Сграбчи няколко от тях, запъна се с крак и се надигна нагоре. Местейки последователно ръце и крака, той запълзя нагоре.

Десет стъпки.

Петнайсет стъпки.

Двайсет.

Двайсет и пет.

Спря. Погледна към небето, наведе глава и втренчи поглед в земята. Долу се беше събрала малка тълпа и го аплодираше. Още няколко момчета бяха увиснали на бръшляна, опитвайки се да последват примера на Миньо.

Той отново погледна нагоре. Надолу. Към стената. Към ръцете си. Отново нагоре към небето. Земята. Небето. Стената. Ръцете. После, без никакво обяснение и въпреки че над него имаше още гъсти клони, започна да слиза. Скочи от около метър и изтри длани в панталона си.

— Не става оттук — рече. — Да опитаме другаде.

Три часа и четири стени по-късно, когато небето бе съвсем тъмно, Миньо се отказа.

Както и всички останали. Същата вечер, когато доктор Пейдж дойде да го вземе, Томас не можеше да повярва, че денят е отминал.

— Време е да те връщаме в стаята ти — съобщи му тя.

Беше заръчала да му оставят храната в стаята, така че Томас й беше благодарен. Пък и все още не смееше да я попита за временната загуба на памет на момчетата — реши да го остави за друг път.

— Може ли да дойда пак утре сутринта? — попита той. — Бих искал да видя какви ще са реакциите им, когато вратата се отвори за първи път. Важно е. — Постара се думите му да прозвучат сякаш гледа сериозно на техните изследвания.

— Добре, Томас. Би било чудесно. Можеш и да закусиш тук.

Той се изправи с натежало сърце и след като хвърли последен поглед на приятелите си — които разговаряха, разпръснати на малки групички, — си тръгна. На следващата сутрин успя да стигне до стаята за наблюдение тъкмо навреме.

Целият лабиринт се разтресе и той трепна от звука. Помещението внезапно се изпълни с грохот, продължителен гръмотевичен гръм, с който гигантските врати започнаха да се плъзгат встрани — невероятно гледка за всеки, който не го бе виждал преди. Дори за Томас, който бе участвал в строежа им, картината бе зашеметяваща.

Приятелите му се скупчиха объркани. Някои от тях нададоха изплашени викове. На лицата на други обаче се четеше надежда и това още повече накара сърцето му да се свие. Вече не се съмняваше, че всички са изгубили паметта си.

Те излязоха вкупом в коридора и се заеха да изучават лабиринта, следвайки обърканите му извивки. Томас се зачуди какво ли ще си помислят, когато стените на лабиринта се разместят за първи път, променяйки познатата конфигурация. Представи си ужасните моменти, които ги очакват, и после си спомни за желатиноподобното същество, надвесено над Миньо. То също щеше скоро да има своята премиера в лабиринта.

— Томас?

Обърна се стреснат и откри, че зад него е застанала доктор Пейдж.

— Ще има още много възможности да гледаш приятелите си — рече тя. — Но сега те чакат по-важни задачи, нали знаеш? Трябва да спазваш програмата. Да вървим.

Той излезе, оставяйки приятелите си в лабиринта.