Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 14

Полетът от Северна Точка до Белор продължи осемдесет и три дни. Лейн прекара почти цялото време в хипнотичен сън, а малкото време през което беше буден, посвети на изучаване на стотици звездни карти, така че накрая знаеше района на съществото почти наизуст. Опита се да не мисли върху факта, че то беше напуснало този район преди почти две години.

Когато стигна до Белор, той приземи „Смъртоносен“ на около пет километра от колибите на дорните. Но преди да прекоси разделящото ги разстояние, Востувиан дойде да го посрещне.

— Дълго време те нямаше, убиецо на животни — произнесе той с характерния си полушепот.

— Бях зает — отговори Лейн.

— Освободи ли се вече? — попита Востувиан.

— Не. Работата, която имам да върша тепърва ми престои. Готово ли е оръжието за монтиране на кораба ми?

— Готово е — успокои го Востувиан. — А ти готов ли си?

— Да.

— Това е хубаво — каза дорнът. — Известно време се страхувах, че може да си излязъл на лов за Хипнозвяра само с твоя вибратор. Радвам се, че съм сбъркал в преценката си за теб.

Лейн го погледна остро, но нямаше никакъв начин да разбере дали забележката е била откровена или сардонична. После тръгна редом с Востувиан и след няколко секунди мълчание се обърна към него:

— Преследвах го.

— А — каза Востувиан. — И намери ли го?

— Да.

— И си се убедил, че вибраторът не може да го убие?

— Да — призна Лейн. — След шест срещи с него.

— На някои хора им трябва повече за да се убедят — изрече Востувиан и за втори път Лейн не можа да разбере дали коментарът беше прям или съдържаше някакъв намек.

— Какъв е ефективният обхват на твоето оръжие? — попита той накрая.

— Между шейсет и седемдесет хиляди километра — отговори дорнът. — Но ако съумееш да се приближиш на десет-петнайсет хиляди километра, консумираната от него мощност ще бъде значително по-малко. В противен случай, ще трябва да минеш без по-голямата част от другите системи на кораба. Какви са минималните ти нужди в това отношение?

Лейн наведе глава и се замисли за няколко минути.

— Ами, системата за осигуряване на живот, разбира се, и склада за храната.

— Готов ли си да използваш рециклирана храна?

— Само като крайна мярка — призна Лейн. — Храната, която използвам е концентрирана и не ми се вярва това оръжие да заема чак толкова място.

— Добре — каза Востувиан. — От какво друго би имал нужда?

— Апарата за хипносън и две камери за спане — отговори Лейн.

— Две?

— Втората е за Муфти.

— Кой е Муфти?

— Няма значение — отклони отговора Лейн. — Имам нужда от апарата за хипносън с две камери към него. Звездният атлас е вграден в главния компютър, така че е невъзможно да се елиминира. Същото важи и за системата за далечно наблюдение и навигационния компютър. Освен това, разполагам с известен брой звездни карти, които искам да взема, но всички те могат да се навият на руло и да се съберат в тубус. Ще ми трябват два скафандъра — един за излизане в открития космос, другия за слизане на повърхността на свръхгорещи планети, с десетдневен запас кислород към всеки от двата.

— Нещо друго? — попита дорнът.

— Отделението за сухо къпане и… това е май всичко — завърши Лейн. — Струва ми се, обаче, че ще трябва да запазя и едно от досегашните оръжия на кораба, просто за в случай, че твоят разредител откаже да работи.

— „Разредител“ ли?

— Ентропното оръжие — поясни Лейн.

— Кое от досегашните ти оръжия би искал да запазиш?

— Вибраторът — отговори Лейн.

— Лазерното ти оръдие има много по-голям обсег — напомни му Востувиан.

— Вибраторът — повтори Лейн и потисна напиращия в него гняв.

— Както кажеш — съгласи се Востувиан. — Утре сутринта ще започнем адаптирането на оръжието за твоя кораб.

— А защо не веднага? — раздразнено попита Лейн.

— Чакал ли повече от пет години, убиецо на животни — каза Востувиан, — а моят народ е чакал много хилядолетия. Ще изчакаме следващия ден. А дотогава можеш да ми гостуваш на вечеря. Ондин Гилиан ме уверяваше, че нашата храна е безвредна и питателна за човешкия организъм.

Востувиан млъкна и се отправи в посока към колибите, а Лейн след кратко колебание го последва без да каже нито дума. След малко стигнаха до съборетините и скоро след това дорнът се изправи пред една от тях, която по нищо не се отличаваше от останалите, освен може би, че беше в дори по-окаяно състояние.

— Това е моето жилище — обясни ненужно Востувиан. — Можеш да влезеш в него, ако желаеш.

— Никъде не виждам оръжието — отбеляза Лейн след като огледа поселището.

— Колко голямо си мислиш, че е? — и за първи път на Лейн се стори, че забелязва някаква промяна във физиономията на мършавия дорн.

— Не знам — призна Лейн, — но знам, че прекарах на тази планета тонове за последните няколко години.

— Повече от деветдесет процента от които отидоха за изработването на инструменти — отбеляза Востувиан, — а което остана беше натрошено и модифицирано. Оръжието е вътре. Ела.

Востувиан влезе в колибата и Лейн го последва. Интериорът не се различаваше особено от екстериора с разликата, че вътре слънчевите лъчи не проникваха. Подът беше от пръст… всъщност, по-точно бе да се каже, че под липсваше. Виждаха се два дървени предмета, които можеха да бъдат столове или легла, а може би маси. В единия ъгъл на единствената стая бяха безпорядъчно нахвърлени касети и дори две книги, макар Лейн да не можа да идентифицира езика на кориците им.

— Ползваме обща кухня — прошепна Востувиан. — Храната ти ще бъде донесена след малко.

— А разредителят?

Востувиан пристъпи до едно място на пода, смете настрани пръстта и показа малка кутия, която беше заровена там. Изтегли я от дупката, отвори я и извади от нея компактен и крайно сложен апарат, който приличаше на древна месомелачка, ако изобщо приличаше на нещо.

— Това ли е? — попита Лейн недоверчиво. — Това е всичко, за което похарчих спестяванията си за трийсет години?

Той се пресегна, взе го от Востувиан и го премери на тегло. Беше по-масивен, отколкото му се бе сторило, но въпреки това той можеше да го държи с едната си ръка.

— Да, това е твоето ентропно оръжие — каза Востувиан.

— Предупреждавам те, че очаквам да работи — заплашително изрече Лейн. — Защото така както го гледам, не мисля, че мога да си върна макар и два процента от инвестициите, дори ако го разглобя на части.

— Мислех, че единственото, за което ти трябва, че да убиеш Хипнозвяра — каза Востувиан.

— И кое те кара да мислиш, че тази малка джунджурия може да го направи? — замислено изрече Лейн, който все още не можеше да откъсне погледа си от него.

— Ще го убие — увери го Востувиан. — Насочи цялата мощ на твоя кораб през него и ще бъдеш удивен от ефекта.

— Чудя се как твоята раса е съумяла да загуби войната, разполагайки с тези неща на борда на бойните си звездолети.

— Причината е, че моята раса унищожаваше само военни цели — обясни Востувиан, — докато твоите предци не бяха така придирчиви. И когато в един момент разбрахме, че родната ни планета е унищожена, ние се предадохме.

— Не мога да кажа, че спомените ми за тази война от историческите учебници са същите — каза със съмнение в гласа Лейн.

— Историята се пише от победителите — безстрастно изрече Востувиан.

— Сигурно е така — съгласи се Лейн. — Но по една случайност аз си спомням един епизод, известен като „Битката за Сириус V“, в която шепа наши кораби съумели да унищожат по-голямата част от вашата флота.

— Наистина е станало така — призна Востувиан. — Но те са го направили под издигнат флаг за временно примирие.

— Не си го спомням по същия начин — отбеляза Лейн. — И понеже няма оцелели сред дорните, мисля, че имам известно основание да поставя под съмнение автентичността на твоята версия.

— Съмнявай се в каквото пожелаеш — каза Востувиан. — Ти за какво дойде: да събудиш старата вражда или да се въоръжиш срещу новия си враг?

Лейн ядно изгледа дорнът за един дълъг момент, после сви рамене и отново концентрира вниманието си върху разредителя.

— Как се стреля с това? — попита той след малко.

— Ще стане както ти бъде най-удобно. Понеже няма да използваш лазерното си оръдие, можем да монтираме това на негово място, да модифицираме системата за прицелно насочване и за следене и ще свържем всичко към генератора, който използваш.

— Защо след като знаете как да направите всичко това, твоята раса е загубила тайната на междузвездните полети? — остро попита Лейн.

— Никаква тайна не сме загубвали — възрази спокойно Востувиан. — Тук става дума за инономика и за желание. На теб може да ти изглежда невъобразимо, че аз съм доволен да стоя на родната си планета и да чакам смъртта на моята раса, но за мен е точно толкова невъобразимо, че ти си в състояние да прекараш основната част от живота си летейки през Галактиката, за да сееш смърт сред другите видове. Чий стил на живот е по-хармоничен и в съзвучие с естеството на нещата?

— Никога не съм допускал, че естеството на нещата — или поне на мислещите същества — предполага да клечиш в мръсотията и да бленуваш за смъртта на съплеменниците си без да ти минава поне мисълта да вдигнеш макар и пръст и се противопоставиш на подобна жалка съдба — отсече Лейн. — Освен това, ако си го забравил нека ти напомня, че именно дорните изтребиха Хипнозверовете и точно ти беше онзи, който настояваше да дойде с мен, когато потегля да убия последното същество.

Востувиан понечи да отговори нещо, но в този момент в колибата влезе друг дорн, остави два подноса с храна на пода и излезе. Лейн, който не беше ял от двайсет часа, седна на земята и огледа съдържанието на подноса. Върху него имаше известно количество пустинни зеленчуци, повечето от които в известна степен напомняха на червени кактуси, както и парче месо, приличащо на змиорка или змия, но определено нито едното от двете.

— Имаш ли прибори за хранене? — поинтересува се Лейн.

— Пръстите и зъбите винаги са се оказвали напълно достатъчни — увери го Востувиан.

Лейн сви рамене. Беше му се случвало да яде доста неапетитни ястия по световете, които бе посещавал и липсата на прибори го притесняваше много по-малко, отколкото би притеснила някой нормален човек. Той се пресегна, хвана парчето месо и го поднесе към устата си.

Месото се изви в ръката му.

— Това проклето нещо живо ли е? — попита той и го показа на Востувиан.

— Не — отговори дорнът. — Но мускулните му влакна са такива, че могат да наподобяват независимо движение, дори след като бъдат нарязани и сготвени. Уверявам те, животното е мъртво.

— Надявам се да е така — промърмори Лейн, гледайки втренчено къса месо в ръката си.

— На нас ни харесва такова каквото е — заяви Востувиан и отхапа огромно парче от своя къс.

Лейн изгледа дорна да унищожава като хищник порцията си на големи несдъвкани хапки и реши да последва примера му. Веднага разбра, защо Востувиан не бе и опитал да дъвче храната. Месото на подноса му беше най-жилавото и най-недосварено месо, което някога му се бе случвало да опита. Дори отхапването на късче със зъбите беше огромно усилие и той скоро разбра, че главната цел на сготвянето му е била да бъде потопено в достатъчно мазен сос, който би позволил на по-големите хапки да се плъзнат в гърлото му без особени затруднения. Опита се да категоризира животното по вкуса му, но скоро се отказа и може би така беше най-добре, защото прецени, че би предпочел да не знае какъв точно е произхода му.

Отхапа още две огромни хапки от парчето, реше че всичко това не си струва усилията и се концентрира върху сдъвкването на кактуса така, че да не си насече езика. Беше ял и далече по-неприятни ястия, но се улови, че с обич мисли за концентрираната храна на борда на кораба „Смъртоносен“.

Когато пирът свърши, той се облегна назад, уригна се два пъти и избута подноса настрана.

— Хареса ли ти? — поинтересува се Востувиан.

— Доколкото мога да си представя, в същата степен, в която на теб би ти допаднала добре изпечена пържола — отговори Лейн. — Тук ли ще спя тази нощ или на кораба?

— Където предпочетеш — каза Востувиан. — Откъде ще започнеш търсенето на Хипнозвяра?

— Някъде между Алфард и Канфор — отвърна Лейн. — Разполагам с гориво за три години. Трябва да ми бъде повече от достатъчно.

— Надявам се.

— Защо да не ми стигне? — сопна се Лейн.

— В миналото Хипнозверовете са напускали облака и за по-дълги периоди от време.

— Може и да е така — отговори Лейн. — Но независимо дали е разумно или не, това същество е същество на навика. Не мисля,че би напуснало това място, освен ако не бяга от мен… или не ме преследва. Но и в двата случая ще мога да стрелям отблизо в него. Което автоматически ме навежда на следващия въпрос: Колко пъти мога да стрелям с разредителя, преди напълно да изчерпя енегрийните запаси на „Смъртоносен“?

— Три пъти, може би четири — отговори Востувиан. — Смяташ ли, че има възможност да пропуснеш първия път?

— Никога не пропускам.

— Тогава ще ти се наложи да стреляш само веднъж — заключи дорнът.

— Бих желал само да знам с какви възможности разполагам преди да изляза на лов — опита се да обясни въпроса си Лейн. — Имаш ли някакви възражения?

— Никакви — прошепна Востувиан. — Просто предположих, убиецо на животни, че…

— Още нещо — прекъсна го Лейн. — Казвам се Лейн, а не убиец на животни. Ако искаш да се обърнеш към мен, използвай името ми.

— Както желаеш, Лейн — отговори Востувиан.

— Следващ въпрос: Какво ще стане със системите на кораба ми след като стрелям с разредителя?

— Ще наглася управлението му така, че системата за поддържане на живота да продължи да действа — отговори дорнът. — Другите системи ще излязат от строя за времето през което стреляш и може би дори малко след това.

— Колко време мога да оставя разредителя да стреля, преди да гръмнат всички системи?

— Десет секунди… единайсет. Нужни са само към осем, за да се убие Хипнозвяра, така че на твое място, Лейн, аз бих се прицелил крайно внимателно.

— Ще запомня съвета ти — сухо отбеляза Лейн.

— Три години може и да се окажат недостатъчно време, за да се убие Хипнозвяра — каза Востувиан след дълга пауза.

— Тогава ще продължавам да опитвам четири, десет, петдесет.

— Но с мен на борда ще ти трябва по-малко време, отколкото без мен — каза дорнът.

— Не — отсече Лейн.

— В момента не си практичен, Лейн — поклати глава събеседникът му.

— Востувиан, от първия момент не ми харесваш особено. Знам обаче, че ще ми харесваш още по-малко ако застанем един до друг в кораба, там горе.

— Приятелството ли те интересува или убиването на Хипнозвяра? — попита Востувиан.

— Не мисли, че е задължително тези две неща да се взаимоизключват — каза Лейн. — За приятелството имам на разположение Муфти, а съществото преследвам като плячка.

— Както и да е, ловът ти ще бъде много по-ефективен, ако ме вземеш с тебе — отбеляза дорнът.

— Аз действам достатъчно ефективно — напомни му Лейн. — Защо си ми и ти?

— За да бъдеш сигурен, че ще стреляш с разредителя, а не с вибратора — прошепна Востувиан.

В следващата секунда Лейн скочи на крака. Миг по-късно двата подноса полетяха във въздуха и минаха на косъм покрай главата на Востувиан. Лейн се хвърли върху дорна, а жилавата му ръка се стрелна, сграбчи невероятно тънката му шия и я стисна с все сила.

— Ако някога си позволиш пак да кажеш това — просъска Лейн през стиснати зъби, — расата на дорните ще бъде заличена по-скоро отколкото очаквате. Ясно ли е?

Востувиан не се опитваше нито да му отговори, нито поне да кимне с глава. Той стоеше абсолютно неподвижно, затворил очи, дори не дишаше. Лейн помисли, че го е убил, но когато отпусна захвата си и отстъпи крачка назад, дорнът отвори очи сякаш нищо не се бе случило.

— На твое място щях да си спестя гнева за Хипнозвяра — каза той с дрезгав шепот.

— Имам в себе си предостатъчно — увери го Лейн.

— Разбрах — отговори дорнът и леко разтри шията си. — Някога запитвал ли си се защо?

— Не — отвърна Лейн. — Имаш ли какво още да кажеш преди да тръгна за кораба?

— Само един въпрос. Както споменах първия път, Хипнозвяра няма да се приближи до твоя кораб когато инсталираш ентропното оръжие. Как ще постъпиш, когато се убедиш, че не можеш да го намериш?

— Ще се безпокоя за това, когато се случи — отговори Лейн. — Нещо друго?

— Не.

— Добре. Ела при „Смъртоносен“ при изгрев слънце и се махни веднага оттам когато свършиш каквото имаш да правиш.

Той излезе навън и закрачи обратно към кораба, недоумявайки как и кога се бяха появили в него емоции.