Краят на историята

8.

Старец. С бяла коса, гладко избръснат и с изправен гръб.

— Офицер от запаса?

— Бих отговорил „тъй вярно“ на въпроса ви, господине.

— Значи специалист от висока класа — опита се да го изчетка Ник.

— Щом така смятате — равнодушно вдигна рамене той.

— Имам една стара кремъклийка. Бих искал да й дам известен фасон.

— Ако имате и пари…

— Няма проблем — излъга безочливо Ник.

— Е, тогава ще стане.

— Може ли да видя нещо, над което сте работили?

Старецът се поколеба. Минаха в задната стаичка. Сред десетките чаркове, пилички, отвертки, разглобени револвери, изпъкваха те — инкрустираните, изписани като яйца пищали.

Майсторът се засуети, някак се дръпна от първия и припряно грабна другия. Ник го пое, огледа го. Цъкна с език:

— Великолепна изработка. Велик сте.

— Не, това не е моя работа.

— Бих искал да ме свържете с майстора.

— Млади човече, той е мъртъв.

Ник вдигна вежди.

— Отдавна. Това е работа на прочутите за времето си сливенски тюфекчии.

— Ваша ли е?

— Не.

— Бих платил голяма сума за нея.

През това време използва възможността да се приближи до другата. Внезапно се извърна, грабна я и започна да я оглежда, говорейки:

— Впрочем, и за тая. Тя също е изработка на стари сливенски майстори, нали?

Опа… Цевта… Цевта!

Старецът почти изтръгна пушката от ръцете му и строго отбеляза.

— Не пипайте.

— Какво сте й правили?

— Обикновена профилактика.

— А цевта? Фитилната пушка стреля с олово, по-голямо от шестнайсети калибър. А на това цевта му е допълнително набита.

— Собственикът иска да я усиля.

— Корсарски ли се казва той?

Старецът замръзна, изгледа го изненадан и бързо рече:

— Не си спомням.

— Не се плашете. Познавам господин Корсарски и ако са негови, бих се споразумял…

— Казах: не помня.

Избута го в другата стая и започна да отговаря на въпросите му с да и не…