Крепостта

20

Настани се на около метър от прозореца, откъдето можеше да чуе останалата част от разговора и същевременно оставаше скрит за Магда, в случай, че погледне нагоре. Одеве беше проявил небрежност. В желанието си да ги подслуша се беше показал навън. Магда ненадейно бе вдигнала глава и го бе зърнала. И тогава бе решил, че ще е най-добре ако премине в атака и беше слязъл.

А сега разговорът беше приключил. След като заскърцаха колелата на количката, той се наведе напред и ги проследи с поглед. Магда изглеждаше външно спокойна, но несъмнено кипеше от гняв. Той се изтегли още малко напред за един прощален поглед, преди да ги загуби.

Завладян от внезапно хрумване, Глен изскочи в хола и с три бързи крачки застана до вратата на стаята, където беше отседнала Магда.

Вратата се отвори с леко побутване и той се насочи към прозореца. Магда се приближаваше към моста, бутайки количката пред себе си.

Приятно му беше да я гледа.

Беше го заинтригувала още при първата им среща край клисурата, когато бе разговаряла с него привидно спокойно, ала същевременно бе стискала в ръката си тежкия камък. И по-късно, когато се бе изправила пред него в предверието на страноприемницата и бе отказала категорично да смени стаята си и той за пръв път я бе видял на светло, с блеснали очи, беше почувствал, че стената на непоколебимостта му поддава. Красиви тъмнокафяви очи, изящни вежди… тя определено му харесваше, а още по-красива ставаше, когато се усмихваше. Само веднъж го беше сторила в негово присъствие, присвила очи и оголила белите си, равни зъби. А косата й… къдриците, които игриво се подаваха изпод забрадката бяха блестящи, червеникави… с разпуснати коси сигурно щеше да е истинска красавица!

Но влечението му към нея беше повече от физическо. Имаше нещо неуловимо, но прекрасно в нея. Глен я проследи чак до вратата на крепостта. Часовоят отсреща дръпна количката, вратата се хлопна и тя остана сама. Когато се обърна и пое обратно, той се дръпна навътре за да не го забележи. От там продължи да я наблюдава.

Как изглеждаше само! И каква походка! Сигурно знаеше, че поне дузина войници я изпиват с поглед от стената на крепостта, разсъбличат я и я обладават в мислите си. Но въпреки това крачеше гордо изправена, походката й бе нито припряна, нито провлечена. Спокойна и хладнокръвна, сякаш цял живот бе минавала по този път. А сигурно отвътре гореше!

Той поклати възхитено глава. Много отдавна се бе научил да се затваря зад непроницаемата обвивка на самообладанието. Това беше единствения начин да оцелее, да спусне завесата пред прекалено интимните връзки, да намали възможността за импулсивни постъпки. И най-вече, осигуряваше му ясен, безстрастен и откровен поглед за всеки и всичко край него, дори когато наоколо цареше хаос.

Той постепенно осъзна, че Магда е една от онези рядко срещани личности, които притежаваха дарбата да проникват през тази негова защитна обвивка и да нарушават вътрешното му спокойствие. Привличаше го, а беше спечелила и уважението му — нещо, което се случваше рядко.

Но не можеше да си позволи подобни увлечения точно в този момент. Трябваше да поддържа дистанцията. И все пак… толкова отдавна не е бил с жена, а тя пробуждаше в него чувства, на каквито беше смятал, че вече не е способен. Колко хубаво бе отново да изпитва нещо. Тя се беше промъкнала през защитата му, но той усещаше, че също е проникнал зад нейната. Чудесно би било да…

Не! Не можеш да се увличаш! Не можеш да си позволиш загриженост. Не сега! Когато и да било, но не в този момент! Само един глупак…

И все пак…

Той въздъхна. Най-добре ще е да овладее чувствата си, преди да са излезли извън контрол. В противен случай резултатите може да са катастрофални. И за двамата.

Почти беше стигнала страноприемницата. Той изскочи от стаята, затвори внимателно вратата и влезе в своята стая. После се изтегна на леглото, скръсти ръцете си на тила и зачака да чуе стъпките й нагоре по стъпалата. Но те все не идваха.

За своя изненада, Магда установи, че колкото повече се приближаваше към хана, толкова по-малко се сещаше за баща си и по-често мислите я отнасяха към Глен. Тези мисли я караха да се чувства виновна. Беше оставила баща си, сам и беззащитен, заобиколен от нацисти, в очакване тази нощ да го посети вампир, а тя се прехласваше по някакъв непознат. И все пак, когато наближи прихлупената постройка, сърцето й затуптя и тя изпита странна лекота.

Трябва да е от глад, помисли си тя. От сутринта не беше хапвала нищо.

Отпред нямаше никой. До стената беше подпрян дървеният стол, който Глен бе изнесъл преди малко заради нея. Магда го вдигна и го понесе със себе си, повтаряйки си, че това, което изпитва е по-скоро глад, отколкото разочарование.

Изведнъж си спомни, че Глен бе споменал нещо за закуска. Може би беше вътре. Тя ускори крачка. Да, наистина беше гладна.

Магда влезе и съгледа Юлиу, седнал в столовата, вдясно от нея. Беше си отрязал голямо полукръгло парче кашкавал и отпиваше от чаша с козе мляко. Имаше чувството, че Юлиу се храни най-малко пет пъти на ден.

И беше сам.

— Домнишоара Куза! — възкликна той. — Искате ли кашкавал?

Магда кимна и седна. Не беше чак толкова гладна, колкото си мислеше, но се нуждаеше от храна за да издържа на изпитанията. Пък и имаше няколко въпроса за Юлиу.

— Този новият посетител, — заговори небрежно тя, докато си режеше от кашкавала, — в стаята ли му поднесе закуската?

Юлиу вдигна вежди.

— Закуска ли? Не е искал никаква закуска. Някои от туристите си носят храна с тях.

Магда сбърчи чело. Защо беше споменал, че отива при Лидия да поръча закуска? Нима беше търсил повод за да се измъкне?

— Слушай, Юлиу — гледам че не си така притеснен като снощи. Какво толкова те беше уплашило?

— А, нищо.

— Юлиу, та ти трепериш! Настоявам да ми кажеш причината. Този човек живее в стаята до мен — искам да знам дали е опасен.

Съдържателят внимателно режеше кашкавала.

— Ще ме помислите за глупак.

— Не, няма.

— Добре тогава — той остави ножа и заговори с тайнствен шепот. — Когато бях малко момче баща ми се разпореждаше в страноприемницата и плащаше на работниците в крепостта. Един ден се оказа, че част от златото което получавахме изчезнало — баща ми каза, че било откраднато — и той не можеше да плати на работниците пълната заплата. Същото се случи и при следващата доставка — част от парите бяха изчезнали. После, една нощ неочаквано в хана дойде някакъв непознат, сграбчи баща ми и започна да го блъска и премята, сякаш бе направен от слама. И все му повтаряше да намери парите.

„Искам да намериш парите! — крещеше той. — Парите!“ Срам ме е да призная, но баща ми извади златото. Оказа се, че той го бил скрил. Непознатият направо побесня. Никога не бях виждал толкова разгневен човек. Той отново започна да бие баща ми и когато го остави, и двете му ръце бяха счупени.

— Но какво общо има това с…

— Искам да знаете, — продължи Юлиу като се наведе напред и заговори още по-тихо, — че баща ми беше честен човек и че в началото на века, животът по тези места е бил много тежък. Той отделил съвсем малко злато, колкото да подсигури прехраната ни през идващата зима. Щял да го върне, когато се подобрят времената. Това беше единствената греховна постъпка в неговия праведен и честен…

— Юлиу! — прекъсна Магда потока от думи. — Какво общо има това с мъжа горе?

— Ами че те си приличат, домнишоара. По онова време бях едва десетгодишен, но помня добре мъжа, който преби баща ми. И никога не ще го забравя. Беше червенокос и досущ като този мъж. И като него беше около тридесет годишен, само че, — при тези думи той се засмя безшумно — оттогава трябва да са изминали четирийсет години. Не може да е същият човек. Ала снощи, на светлината от свещта, аз… аз си помислих, че отново е дошъл и ще ме пребие и мен…

Магда вдигна въпросително вежди и той побърза да обясни.

— Не че сега липсва някакво злато. Просто, на работниците е забранено да влизат в крепостта за да си гледат задълженията, а аз въпреки това им плащам. Няма да позволя и капчица съмнение да падне върху мен, че прибирам златото! Никога!

— Разбира се, Юлиу — тя се надигна и взе още едно парче кашкавал. — Ще се кача горе да си почина малко.

Той се усмихна и кимна.

— Вечерята ще е готова в шест.

Магда пъргаво изкачи стълбите, но докато преминаваше покрай стаята на Глен неволно забави ход. Чудеше се какво ли прави вътре, ако разбира се не е излязъл.

Въздухът в стаята й миришеше на застояло. Магда остави вратата отворена, за да я проветри. Порцелановата кана до гардероба беше напълнена. Тя си наля малко хладна вода в легена и наплиска лицето си. Чувстваше се напълно изтощена, но знаеше, че сънят няма да я споходи лесно. Прекалено много объркани мисли се блъскаха в главата й, за да намери покой.

Хор от пронизителни птичи гласове я привлече към прозореца. Сред клоните на дървото, издигащо се край северната стена на къщата се виждаше птиче гнездо. Магда съвсем ясно различаваше главите на четири пиленца, с извити шии и разтворени уста, очакващи майка им да им донесе нещо за да ги нахрани. Магда не познаваше птиците. Тази беше сива, с черни петна по крилата. В Букурещ вероятно подобна гледка щеше да й се стори интересна. Но тук и сега, след всичките тези събития не изпитваше никакво любопитство.

Тя закрачи из миниатюрната стая. Чувстваше се напрегната, неспокойна. Провери фенерчето, което бе взела със себе си. Все още работеше. Добре. Ще й бъде от полза довечера. На връщане от крепостта бе взела твърдо решение.

Погледът й попадна върху мандолината, подпряна в ъгъла до прозореца. Взе я, нагласи се на леглото и засвири. В началото мелодията бе малко припряна, но сетне я завладя спокойствие и звуците на простичката фолклорна песен се сляха в умиротворителен ромон. Като си тананикаше тихичко, тя прескачаше от песен на песен, зареяла поглед в пространството пред нея.

Някакво движение до вратата я върна в действителността. Беше Глен.

— Много хубаво свирите — отбеляза той, застанал на прага.

Стана й приятно, от усмивката му, а и от факта, че харесва музиката й.

Магда на свой ред се усмихна срамежливо.

— Е, не чак толкова.Доста невнимателна съм станала.

— Може би. Но репертоара ви е великолепен. Познавам само още един човек, който може да изпълнява толкова разнообразни мелодии.

— Кой?

— Аз.

Ето я пак тази негова самоувереност. Или й се подиграваше? Магда реши да постави на изпитание неговия блъф. Подаде му мандолината.

— Докажете го.

Ухилен, Глен пристъпи напред, дръпна едно столче, настани се до леглото и пое инструмента. След като го настрои по свой вкус, той започна да свири. Магда слушаше изумена и очарована. За мъж с подобен ръст и с такива големи ръце, той докосваше струните удивително нежно. Очевидно искаше да й покаже всичко на което е способен, нерядко повтаряше някои пасажи, но в различен стил.

Магда го разглеждаше внимателно. Харесваше й начинът, по който се изпъваше ризата на широките му рамене. Ръкавите му бяха навити до лактите и тя се загледа в танца на мускулите и сухожилията под мургавата кожа, докато той свиреше. Имаше множество белези по тези ръце, някои тръгваха от китките и се губеха нагоре, под синята риза. Щеше й се да попита откъде ги има, но реши, че въпросът е прекалено личен.

Но поне можеше да го попита как свири някои от песните.

— Тази, последната я изсвирихте погрешно — рече му тя.

— Коя?

— Аз я наричам „Зидарска жена“. Знам че текста има няколко варианта, но мелодията винаги е била една и съща.

— Не винаги — отвърна Глен. — Това е оригиналното изпълнение.

— Откъде знаете? — отново бе подразнена от неговата самоувереност.

— Научих я в едно село от една старица, която умря преди много години.

— Кое село? — продължи разпита Магда. Тук вече плуваше в собствени води.

— Кранич — близо до Сучева.

— А… Молдова. Това би могло да обясни разликата — тя забеляза, че Глен я разглежда.

— Самотна ли сте без баща ви?

Магда се замисли върху думите му. В началото й беше липсвал, пък и не знаеше какво да прави, след като бе отпаднала постоянната грижа за него. Но в момента й беше приятно, че седи тук, разговаря с Глен и дори малко спори с него. Не биваше да го допуска в стаята си, макар че беше оставила вратата отворена, но в негово присъствие се чувстваше по-спокойна. Харесваше го, особено очите му, макар че той умело прикриваше всичко, което можеше да се види в тях.

— Да — кимна тя. — И не.

Той се засмя.

— Ясен отговор. Всъщност два.

Настъпи продължителна тишина и Магда постепенно започна да осъзнава, че Глен е мъж, силен, едър и мускулест. От него лъхаше на мъжественост, нещо което досега не беше забелязала. Беше й убягнало и снощи, и тази сутрин, но тук, в малката стая усещането изпълваше пространството. И това я караше да се чувства странна и малко особена. Имаше нещо примитивно във всичко това. Чувала бе за животинско привличане… но дали това изпитваше сега? Или просто причината се криеше в неговата искряща жизненост?

— Омъжена ли сте? — попита той, поглеждайки златната халка на ръката й — халката на мама.

— Не.

— Тогава имате любовник?

— Разбира се, че не.

— Защо не?

— Защото… — Магда се поколеба. Не смееше да му признае, че като се изключат мечтите, беше изгубила всякаква надежда да живее заедно с мъж. Всички подходящи мъже, които бе срещала през последните години бяха женени, а останалите просто не заслужаваха внимание. Нито нейното, нито на други жени. Ала едва сега осъзнаваше, че всички тези мъже бяха бледи и немощни изображения, сравнени с този, който седеше до нея сега. — Защото подминах възрастта, когато това има някакво значение! — рече тя накрая.

— Така ли?

— А вие? Женен ли сте?

— Не, за момента.

— Били ли сте?

— Много пъти.

— Изсвирете ми още нещо! — смени темата Магда. Очевидно Глен избягваше прямите отговори.

Но не след дълго отново подновиха разговора. Говориха за какво ли не, но винаги темите се въртяха около нея. Магда откри, че с удоволствие разказва за всичко, което я интересува, като се започне от музиката — циганска и румънска народна и се свърши с надеждите и мечтите й. Отначало думите излизаха предпазливо от устата й, но с помощта на Глен, скоро се превърнаха в постоянен поток. Магда не помнеше друг подобен случай в живота си да е говорила толкова много. А Глен умееше да слуша. Изглеждаше искрено заинтригуван от това, което му разказваше, за разлика от всички останали мъже, които чакаха първата възможност, да заговорят за себе си.

Така неусетно преминаха часове и над страноприемницата се спусна здрач. Магда прикри една прозявка.

— Прощавай, — рече тя — май ти досадих с приказките за себе си. Стига съм разказвала. А ти? Откъде си?

Глен сви рамене.

— Израснах в Западна Европа, но предполагам, най-правилно ще е да се каже, че съм британец.

— Говориш изключително добре румънски — почти като местен.

— Неведнъж съм гостувал на румънски семейства. Живял съм почти из цялата страна.

— Но като британски поданик, не се ли излагаш на риск, посещавайки в този момент Румъния? Особено когато нацистите са толкова близко?

Глен се поколеба, преди да отговори.

— Всъщност, нямам някакво определено гражданство. Разполагам с документи че съм поданик на най-различни държави, но си нямам своя страна. А и сред тези планини, не смятам, че това ще е най-важното.

Човек без родина? Магда никога не беше чувала за подобно нещо. На кого ли трябваше да дължи своята преданост?

— Все пак внимавай. Не съм чувала да има червенокоси румънци.

— Вярно — той се усмихна и прокара ръка през косата си. — Но в крепостта са се разположили немците, а извън прохода дебнат жандармеристите от Желязната гвардия. Така че, ще остана тук, макар и не за дълго. Мога да се грижа за себе си.

Магда почувства, че я пронизва разочарование — приятно й беше да го има за компания.

— Колко дълго? — запита тя и се ядоса, че зададе въпроса прекалено бързо. Но нищо не можеше да стори — трябваше да узнае.

— Достатъчно за последно посещение преди Германия и Румъния да обявят война на Русия.

— Това е не…

— Неминуемо. И съвсем предстоящо — той се надигна от стола.

— Къде отиваш?

— Ще те оставя да си почиваш. Имаш нужда.

Глен се наведе към нея и положи мандолината в ръцете й. За миг пръстите му докоснаха нейните и Магда усети по тях да минава нещо като електрически импулс, който едновременно я разтърси и възбуди. Но не си отдръпна ръката… не… защото това би преустановило усещането, би спряло приятната топла вълна, която се разливаше по тялото й и се спускаше надолу, към краката.

Видя съвсем ясно, че и Глен чувстваше същото.

После той прекъсна контакта и отстъпи към вратата. Възбудата избледня, оставяйки я леко замаяна. Искаше й се да скочи, да го сграбчи за ръката и да го помоли да остане. Но не можеше да си представи, че е способна на подобна постъпка и дори бе изненадана от хрумването си. Най-вече я възпираше собствената й несигурност. Кипящите вътре в нея чувства и усещания бяха нови за Магда. Ще може ли да ги контролира?

Когато вратата се затвори зад него, Магда почувства в себе си хлад и празнина. Поседя известно време замислена и тъжна и после реши, че така е по-добре. Нуждаеше се от сън, трябваше да отдъхне и да е напълно готова за онова, което я очакваше.

Защото Магда бе решила твърдо идната нощ баща й да не се среща с Молашар.