24

Крепостта

петък, 2 май

23.37


Капитан Вьорман седеше пред триножника. Наложил си бе най-сетне да замаже ужасната сянка на платното. Ала сега, след като бе приготвил палитрата в едната ръка и стиснал четката в другата, той осъзна, че няма сили да го стори. Нека си остане проклетата сянка. Какво значение имаше. Така или иначе, като си тръгне ще остави картината тук. Не искаше да взима със себе си никакъв спомен от тук. Ако си тръгне.

Навън, всички светлини на крепостта бяха запалени, войниците бдяха по двойки, въоръжени до зъби и готови да стрелят на месо при най-малкия повод. Самият Вьорман бе захвърли пистолета си на леглото, пъхнат в кобура и забравен.

През последните часове беше изградил своя теория за крепостта, не особено логична, но затова пък обясняваща всички мистерии. Крепостта беше жива. Само това можеше да обясни защо никой никога не вижда убиеца, нито пък може да го проследи. Затова се провалиха и опитите им да намерят скривалището му в стените, колкото и да ги рушаха. Самата крепост убиваше хората.

Една едничка подробност не съвпадаше с цялостната картина. И то не малка. Крепостта не бе проявила враждебност, когато проникнаха първоначално в нея. Във всеки случай, не беше го направила открито. Вярно, птиците отказваха да гнездят по тези места, но Вьорман не бе почувствал нищо нередно до онази първа нощ, когато бе разбита стената на подземието. едва тогава се бе променила и крепостта. Станала бе кръвожадна.

Никой не си бе направил грижата да огледа подземията. На пръв поглед нямаше никаква причина да го правят. Нито един от нощните часовои не бе забелязал каквото и да е подозрително движение в момента, когато бяха извършвани убийствата. А може би все пак е трябвало да огледат подземията. Ами ако там е погребано сърцето на крепостта? Ето къде трябваше да търсят. Не… ще им отнеме цяла вечност. Пещерите сигурно са километри дълги, а и честно казано, едва ли някой би горял от желание да ги претърсва. Там долу е вечна нощ. А нощта се бе превърнала в най-страховития враг. Само труповете не се бояха от нея.

Труповете… с техните мръсни, покрити с кал ботуши. Все още от време на време тревожеха мислите на Вьорман. Както например сега. А и през целия ден, каквото и да се случеше, той отново и отново си припомняше двамата мъртъвци и техните зацапани ботуши.

Кални, мръсни ботуши. Имаше нещо тук, което не му даваше покой.

Той впери безсмислен поглед в картината.

Кемпфер седеше с кръстосани крака на кушетката, стиснал в скута си шмайзер. Тресеше го. Той направи опит да се успокои, но не намери сили. Никога досега не бе осъзнавал, колко изчерпващ може да е постоянният страх.

Трябва да се измъкне от тук!

Да взриви крепостта утре заранта — ето какво трябва да стори! Ще нареди да поставят зарядите и още преди обяд ще я разбият на пух и прах. Ето това е начинът да прекара неделната нощ в Плойещи, на меко легло и без никакви страхове от среднощни шумове. И няма повече да му се налага да трепери, да се облива в хладна пот и да се пита какво ли дебне отвън пред вратата му.

Но утре ще е прекалено рано. Няма да е добре за доклада. Трябваше да се яви в Плойещи в понеделник и от него се очакваше да използва рационално целия си престой тук до последната минута. Взривяването на крепостта беше последната възможност, до която трябваше да прибягва. Върховното командване бе наредило проходът да се държи под наблюдение и бе определило именно крепостта за тази цел. Така че разрушаването оставаше последна стъпка.

До ушите му стигна отмерената крачка на есесовците, които минаваха под прозореца. Коридорът отвън също се охраняваше. Беше се погрижил за това. Не че оловен откос от шмайзер би спрял извършителя на убийствата — просто се надяваше, че часовоите ще са първите жертви и така ще му позволят да преживее още една нощ. Така че, онези отвън да си отварят очите, колкото и да са изморени! Беше накарал всичките си хора да участват в рушенето на крепостта, особено в района около неговата стая. На десетина метра наоколо бяха пробити дупки във всяка стена, но не откриха нищо. Нямаше никакви тайни входове към неговите помещения, нито следа от скривалище.

Кемпфер отново се разтрепери.

Стаята се изпълни със здрач и хлад както в предишните нощи, но Куза бе твърде изморен и отпаднал, за да се обърне и да посрещне лице в лице Молашар. Запасите от кодеин бяха привършили и ставите му се раздираха от трудно поносими болки.

— Как влизаш и излизаш от стаята ми? — запита той. Цяла вечер бе прекарал с лице към тайната плоча в стената, ала Молашар се бе появил неочаквано зад него.

— Имам си свои начини за придвижване, които не изискват врати или тайни проходи. И които са неразбираеми за теб.

— А също и много други неща — прошепна Куза без да прикрива отчаянието в гласа си.

Денят беше направо отвратителен. Не само постоянната болка го бе измъчвала, но и съзнанието, че с нищо не може да помогне на своите обречени сънародници. Беше решил да преговаря с Молашар, да се помъчи да го убеди. Но за какво? Да унищожи майора? Магда беше права тази сутрин: да спрат Кемпфер би означавало само да забавят неумолимото. Смъртта му дори би влошила положението. Възможно е да предизвикат още по-жестоки репресии срещу румънското еврейство с убийството на един офицер от SS. Още следващата седмица в Плойещи ще бъде изпратен друг комендант. Какъв смисъл имаше тогава всичко? Времето беше на страната на германците. Печелеха битка след битка, в краката им падаха могъщи държави. И сякаш нищо не можеше да ги спре. А когато накрая завладеят целия свят, техния безумен водач ще може най-сетне до осъществи мечтата си за чистота на нацията.

Така че, в края на краищата, какво значение биха имали за историята отчаяните усилия на един сакат професор?

Но най-неприятна бе парещата съзнанието мисъл, че Молашар се бои от кръста… бои се от кръста!

Молашар изплува в полезрението му и се зае да го разглежда. Странно, помисли си Куза. Или до такава степен съм потънал в самосъжаление, че не го забелязвам, или вече привикнах с присъствието му. Тази вечер не чувстваше смразяващия страх, който досега винаги бе придружавал появата на Молашар. Може би вече му беше все едно.

— Мисля, че скоро ще умреш — неочаквано изрече Молашар.

При тези думи Куза подскочи.

— От твоите ръце ли?

— Не. От твоите.

Нима Молашар можеше да чете мисли? Цял следобед Куза бе обсъждал подобна възможност. Самоубийството би решило много проблеми. Първо — Магда ще бъде свободна. Ще може да избяга от лапите не есесовците и Желязната гвардия. Да — тази мисъл наистина му бе хрумнала. Но все още не знаеше как да го стори… а и не му достигаше смелост.

Куза отклони поглед встрани.

— Може би. Но ако не го сторя аз, ще го направи майор Кемпфер в неговия лагер на смъртта.

— Лагер на смъртта ли? — Молашар се приведе напред, вдигнал неразбиращо вежди. — Място, където хората се събират за да умрат?

— Не. Място, където ги откарват насила за да ги избият. Майорът ще изгражда такъв лагер недалеч от тук на юг.

— За да избива власи? — внезапно разярен Молашар оголи дългите си остри зъби. — Някакъв германец е дошъл тук за да избива моя народ?

— Те не са ти сънародници — отвърна Куза, неспособен да таи истината. — Те са евреи. Не принадлежат към онези, за които би се погрижил.

— Аз решавам за кого да се грижа! Евреи ли? Но във Влашко няма евреи — или са съвсем малко.

— Така е било по времето, когато си издигнал крепостта. Но през следващите векове моят народ е бил принуден да се пресели тук от Испания и останалата част на Западна Европа. По-голямата част от бежанците се установили в Турция, но не малко отседнали в Полша, Унгария и Влашко.

— Твоят народ? — погледна го изненадано Молашар. — Значи ти си евреин?

Куза кимна, очаквайки да последва съкрушителна вълна на антисемитизъм. Но вместо това Молашар попита:

— Но си и влах, така ли?

— Влахия и Молдова сега са обединена в държава, която се нарича Румъния.

— Имената се менят. Тук ли си бил роден? Тук ли са родени евреите, за които ще строят лагера на смъртта?

— Да, но…

— Значи те са власи!

Куза почувства, че търпението на Молашар се изчерпва, но не можеше да мълчи:

— Но те са потомци на емигранти.

— Това няма значение! Баща ми е дошъл от Унгария. Нима аз, който съм роден на тази земя, не съм истински влах?

— Прав си, разбира се.

Разговорът му се струваше безсмислен. Дано по-скоро да свърши.

— Така е и с евреите, за които говориш. Те са власи и значи са мои сънародници! — Молашар изправи рамене. — И няма да позволя на нито един германец да нахлува в родината ми и да избива моя народ!

Колко характерно за неговата епоха — мислеше си Куза. — Обзалагам се, че е гледал като на нещо съвсем естествено, когато другарите му боляри са избивали своите селяци. И без съмнение увлеченията по набиване на кол, проявявани от Влад са му доставяли удоволствие. Въобще за влашкото знатно съсловие е било нещо естествено да редуцират броя на населението. Но дръзне ли чужденец да го стори…

Молашар бе отстъпил в сенките отвъд светлината на крушката.

— Разкажи ми за тези лагери на смъртта.

— Бих предпочел да не говорим за това…

— Разказвай!

Куза въздъхна.

— Ще ти кажа каквото зная. Първият е бил построен в Бухенвалд, или може би в Дахау, преди близо осем години. Има и други — във Флосенбург, Равенсбрук, Натцвайлер, Аушвиц и още много, за които вероятно малко хора знаят. Скоро и Румъния ще има свой лагер — или Влахия, ако предпочиташ — а до едно година ще построят още. Тези лагери се строят с една единствена цел — да бъдат събрани в тях хора от определен тип, милиони, а после да бъдат подложени на изтезания, принудителен труд и последващо унищожение.

— Милиони?

Куза не можеше да разбере какво точно вълнува събеседника му, но не се съмняваше, че той не е в състояние да схване смисъла на чутото. Молашар бе като сянка сред сенките, движенията му бяха развълнувани, почти трескави.

— Милиони — повтори Куза.

— Аз ще убия този германски майор!

— Това няма да помогне. Има хиляди като него и те ще дойдат тук. Може би ще успееш да избиеш част от тях, но рано или късно ще научат за теб и ще те премахнат.

— Кой ги изпраща?

— Водачът им се нарича Хитлер…

— Цар? Принц?

— Не… — Куза затърси подходяща дума. — Мисля, че войвода ще е най-разбираемо за теб.

— Аха! Войвода! Тогава ще убия него и те ще престанат да идват.

Молашар бе произнесъл тези думи бавно и уверено, но въпреки това Куза почти не бе в състояние да ги осмисли.

— Какво каза?

— Господарят им Хитлер — когато възстановя силите си ще изпия живота от него!

Куза се почувства така, сякаш целия ден бе драпал нагоре от дъното на океана за глътка въздух. А след думите на Молашар бе изплувал и поел с пълни гърди. Ала знаеше колко лесно е човек да потъне отново.

— Няма да успееш! Пазят го грижливо! И е чак в Берлин!

Молашар отново излезе на светло. Зъбите му бяха оголени и този път лицето му бе разкривено в подобие на усмивка.

— Охраната му едва ли ще е по-ефективна от всички мерки, които предприеха неговите слуги тук, в моята крепост. Колкото и залостени врати да има, колкото и въоръжени хора да го пазят, стига да пожелая аз ще се добера до него. И колкото и далеч да е от тук, ще го стигна, събера ли веднъж силата си.

Куза едва владееше вълнението си. Ето я последната надежда — по-голяма отколкото бе мечтал.

— И кога ще е това? Кога можеш да отидеш в Берлин?

— Ще съм готов утре вечер. Тогава ще съм достатъчно силен — след като изтребя нашествениците.

— Добре че не ме послушаха, когато им казах, че най-доброто решение е да напуснат крепостта.

— Какво? — извика другият.

Куза не можеше да откъсне поглед от ръцете на Молашар — те се сгърчиха пред лицето му, готови да го разкъсат по волята на техния господар.

— Съжалявам! — запелтечи той, отстъпвайки назад. — Мислех, че това е твоето желание.

— Искам да пия от животите им! — ръцете се отдръпнаха. — Когато пожелая нещо друго, аз ще ти го кажа и ти ще го изпълниш!

— Разбира се! Разбира се! — макар и вътрешно несъгласен, Куза осъзнаваше, че няма друга възможност. Не биваше да забравя с кого или какво си има работа. Молашар не би позволил някой да му се изпречва или да му противоречи.

— Добре. Защото имам нужда от помощта на един простосмъртен. От край време е така. Животът ми е ограничен в тъмните часове, нуждая се от някой, който да се движи по светлото, да подготвя пътя ми и да върши някои задачи, които изискват дневна светлина. Така беше когато вдигнах крепостта, така е и сега. В миналото прибягвах до услугите на разни отрепки, хора с апетити подобни на моите, прогонени от събратята си. Купувах верността им като им обещавах да задоволявам желанията им. Но ти — твоята цел, чувствам, е в съзвучие с моите собствени желания. Каузата ни за момента е обща.

Куза сведе поглед към сгърчените си ръце.

— Опасявам се, че изборът ти не е най-добрият.

— Задачата, която ще ти възложа за утре вечер е съвсем проста. Един предмет с безценна стойност за мен трябва да бъде изнесен извън пределите на крепостта и скрит на сигурно място в планината. Едва тогава ще бъда свободен да преследвам и унищожавам онези, които заплашват да избият сънародниците ми.

Куза бе завладян от странно и главозамайващо усещане. Представяше си как Хитлер и Химлер се гърчат пред гневната фигура на Молашар и после как техните разкъсани и обезглавени тела се носят из пределите на някакъв опустял концентрационен лагер. Това би означавало край на войната и спасение за неговия народ, не само за румънските евреи но за цялата раса! И най-вече — означаваше бъдеще за Магда. Означаваше край на Антонеску и Желязната гвардия. А може би дори завръщането му в университета.

Ала само след миг той се върна към реалността и оковите на инвалидната количка. Как всъщност ще изнесе каквото и да е от крепостта? И как ще отиде в планината, след като силите му не стигаха дори да се изтика до вратата?

— Ще ти трябва здрав човек — рече той на Молашар с отчаян глас. — Един недъгав човек като мен едва ли ще ти е от полза.

Той по-скоро почувства, отколкото видя, че Молашар заобикаля масата към него. После нещо легна на рамото му — ръката на Молашар. Вдигна глава и видя, че Молашар го гледа. Беше усмихнат.

— Има още много да учиш за възможностите на моята сила.

Загрузка...